Премини към съдържанието

критичен

Потребител
  • Публикации

    93
  • Регистрация

  • Последно онлайн

Харесвания

45 Добра репутация

Всичко за критичен

  • Титла
    Редовен потребител

Информация

  • Пол
    Мъж

Последни посетители

667 прегледа на профила
  1. Сбогом, Калдата! Не намерих приятели във форума, затова се обръщам към самия форум. Надявам се да съм бил полезен на някого или пък писанията ми да са накарали някого да се замисли. Ще кажа само едно - Windows 10 е нещо ужасно и е хубаво да се бойкотира. Да, винаги ще има геймъри като @Кико, които ще продадат и ЕГН-то си, за да им тръгне най-новата игричка безпроблемно, но такива хора не трябва да стават мнозинство и не трябва мисленето им да се приема като правилно. Това са хора-егоисти. Не забравяйте също, че не е важно какво пишете по форумите, а какво правите извън тях. Животът е това, което ни се случва, а не което четем. Странно е да пиша последното, след като пиша кратки разкази, които се надявам да влияят на хората, но... животът е пълен с парадокси. Сбогом и Бог да ви благослови!
  2. Между точките Църквата бе изпълнена с хора и мълчание. Чуваше се само свещеникът, който завърши с думите: - ... и нека бъде мир на праха му и Бог да го прости. Амин! Сега давам думата на всеки, който желае да каже нещо за покойника. Няколко души излязоха един след друг и говориха пред събралите се и ковчега. Когато изглеждаше, че няма кой повече да се изкаже и попът се готвеше да се върне на централното място, се чу дразнещо изскърцване на стол и шумни стъпки се заприближаваха откъм дъното на сградата. Качиха се по стъпълата, застанаха пред ковчега и се обърнаха към хората. Високата фигура облечена в дълго черно палто стоеше закрилнически между тялото и останалите, светлосините очи гледаха над тях, чакаха, заинтригуваха. Спокойствието не напускаше тези очи, въпреки учудването и неодобрението, което предизвикваха, тъй като бяха непознати. Гласът поде бавно: - Тъжен съм, че днес се сбогувам с Мартин, но също така изпитвам и известно облекчение. Разнесе се неодобрително цъкане и шепот. - Облекчението ми е породено от осъзнаването, че една душа напусна свят, който не беше подходящ за нея. Не знам дали някой от вас е познавал покойника така, както го познавах аз, затова ще ви разкажа моята гледна точка за него. Човекът се обърна към тялото зад него, усмихна му се приятелски с меланхоличното чувство на осъзнатата загуба и му прошепна: „Момче, свикнал съм да се разделяме и съм сигурен, че пак ще те срещна“. След това се обърна отново към хората и започна: - Мартин беше човек, който искрено вярваше в доброто. Понякога успяваше да зарази и мен, но в повечето време го смятах за прост мечтател. Което колкото и да беше вярно, не променяше факта, че той не мечтаеше толкова много за себе си, колкото за всички. Мечтаеше хората да се отнасят добре помежду си, да не си завиждат и да си помагат, мечтаеше да има справедливост, но същевременно не се опитваше да изкорени лошотията, а да я замени. Той вярваше, че колкото и лошо нещо да е направил някой, то той може да се поправи и да го изкупи с добри постъпки, отколкото с това да понесе някакво наказание. Вярваше, че думите са достатъчни, че имаме нужда някой просто да ни разкрие ценноста на това, което сме, за да се променим към по-добро. Но, както казах, той носеше душа, съзнание, които не бяха подходящи за този свят. И осъзнаването на това го тласна към последната му стъпка. Преди това само бе подозирал, че може би идеите му са прекалено оптимистични и наивни. Аз лично поемам вината си за неговото осъзнаване. Аз в пристъп на раздразнение от наивитета му му препоръчах да прочете книгата „Анатомия на човешката деструктивност“. Може би чрез нея той достигна своя предел, достигна води, които не можа да преплува, осъзна неща, които сринаха това, което го крепеше. Облекчението, за което споменах преди малко, лека-полека се появи у мен, защото осъзнах, че за този прекалено добър човек след тази книга, след това отваряне на очите имаше само три пътя – да стане циничен, вероятно и асоциален песимист, да откачи или да избере пътят, който го доведе в тази сграда днес. От вас искам само да се запитате само едно – каква логика или ценности определя как се отнасяме с околните и доколко лошите ни постъпки са неизкореними, след като бягството от тази реалност за някои е логичен ход? Според мен Мартин беше от онези ценни хора, които се срещат много рядко, но или имат нужда от подкрепа, или не биват оценени, докато не изчезнат. Светлите сини очи с безразлие спрямо останалите се отправиха към изхода на църквата и след минута изчезнаха в мрака. О, да, той беше сигурен, че отново ще се видят. Имаше още много да научат един от друг. След това последва уморена въздишка. Запита се защо най-стойностните уроци се научаваха едва след точката? Онези хора там щяха да проумеят думите му чак сега – едва, когато Мартин се беше самоубил. Той самият, бродникът в нощта, беше разбирал своите грешки и недостатъци едва след като бе поставяна точката. Имаше потискащото чувство, че животът му е протичал най-вече в периодите между точките. Също така изпитваше известна несигурност колко точки още ще може да издържи, колко още мъдрост може да понесе. Все пак се усмихна в тъмното и докато прекосяваше тъмния парк си затананика най-новата си любима песен - „Rise Like A Phoenix“.
  3. Израстването на крилата Монахът седеше зад бюрото си, на което съставяше книга, целта на която беше да обясни предимствата да се отдадеш на вярата и да се отдръпнеш от светския живот. В момента, в който на вратата се почука, той се беше отпуснал в голямото си кресло, което беше обърнал срещу отворения прозорец, и бе зареял изсветлелите си сини очи в далечината, която се разгръщаше пред него. Дългото му слабо тяло се покриваше напълно от наметка с цвят на слонова кост, като се виждаха единствено белите му китки с изпъкнали вени. Без да променя положението си той каза с тих глас: - Влез. Вратата се отвори и през нея бързо влезе момче на възраст около двайсетте. То бързо привлече пълния интерес на монаха първо, защото беше под неговото попечителство, и второ, защото обикновено влизаше при него бавно и със смирено гледаща към пода глава. Днес походката му беше енергична и пъргава, очите му, с ореоли от радост около тях, се загледаха в същата далечина през прозореца, в която допреди малко бяха бродили изсветлелите сини очи, а самото му лице излъчваше спокойствие и щастлива увереност. Момчето остана изправено срещу бюрото. - Добро утро, Марти, как спа? – попита спокойно монахът. - Добро утро и на вас, отче. Благодаря, спах без кошмари. До тази нощ дори бях забравил от колко време не съм сънувал нищо. - До тази нощ? – полупрозрачните вежди се повдигнаха едва забележимо, но сините очи гледаха сериозно в тези на младежа. - Да, през тази нощ сънувах много интересен сън. В него първо бях новоизлюпено. След това ловци застреляха родителите ми, а пък аз се свих до вътрешния ръб на гнездото, за да не ме видят. Те обаче започнаха да бутат отдолу дъното на гнездото с някакви пръчки. Накрая то се преобърна и аз полетях надолу. Изведнъж някакъв орел ме улови за врата с клюна си и ме отнесе надалеч. Събудих се, а след като отново заспах, сънувах кратък сън как летя из небе, ясно и светлосиньо, точно като днешното, с някаква друга птица, която цялата беше тъмносиня с тънка черна окраска. - Според теб какво значи това? - Ами не съм сигурен, но, ако аз съм бил новоизлюпеното, а вие – орелът, то изглежда наближава време да открия другата птица. Монахът стана, приближи се до прозореца, като не откъсваше поглед от едно бяло облаче над хълма. Каза: - Всъщност не е имало никакъв сън. Измисли го, нали? И вече си го решил. Младежът леко сведе глава, седна на тъмночервения стол пред бюрото, помълча малко, а след това вдигна спокойното си лице с развълнувани очи. - Мисля, че е време. - Поне ми обясни какво се промени у теб. Мога ли да бъда спокоен, че няма отново да те намеря да лежиш бит върху някоя пейка, след като си опитал да си изкарваш парите с мамене на измамници? Помниш ли? Тогава се срещнахме за първи път и ти беше на единайсет, като ми каза: „Господине, ще направя всичко за вас, само ме приберете от тук“. Лицето на Мартин придоби сериозно изражение. - Така е, но помните ли вие от тогава какво започнахте да ме убеждавате? Казвахте ми, че аз съм силен и способен човек и трябва да съм наясно с това, че миналото трябва да си остане минало, а пък аз трябва да се подготвя за по-трудно от на останалите бъдеще, тъй като може да остана напълно сам по-рано, отколкото обикновено се случва. Освен това аз също като вас започнах да вярвам, че Бог винаги е с нас и ни подкрепя в постъпките, ако те не вредят на никого. Което значи, че дори и да се разделим, аз няма да бъда никога напълно сам и дори ние с вас ще имаме духовна връзка чрез вярата ни. - О, я не ми говори за вяра в момента. Тази сграда е нейно средище, аз съм неин посредник, неин преводач. А ти все пак искаш да се махнеш. Значи причината не е свързана с вярата, а е друга. Говори ми както обикновено, бъди честен с мен. Каква е причината? Младият човек гледаше учуден фигурата на монаха, чиято тънка, дълга и напълно посребряла коса пролетният вятър помръдваше, но не откриваше лицето му. - Ами… заради момиче е. Другата птица. - Охо, срещнал си някаква мацка, тя ти е пуснала и вече си готов да напуснеш дома си, а? - Не е вярно! Само съм я целувал! – Мартин се изчерви от срам, предизвикан от абсолютно неочакваните думи, които идваха от третия човек, когото бе обикнал през живота си. - Значи си видял една симпатична усмивка, чул си вероятно и няколко хубави думи и заради това си загубил своя разум. Сам каза, че съм те учил на убеждението да си силен и независим. Е, как това се връзва с постъпката ти? С това да се сбогуваш с човека, който те храни и възпитава вече толкова години. Заради някаква непозната? Толкова ли ти е слаб ангелът? - Не е непозната. Познаваме се вече от почти две години и тя е най-хубавото нещо, което съм виждал. Умна е, забавна е и най-важното – имаме си пълно доверие. Тя знае, че ако има проблем или е в опасност, аз ще й помогна и ще я защитя, а пък аз съм убеден, че няма да ме изостави, ако имам някакви временни проблеми. Не на последно място, тя ме вдъхновява да се развивам и дори след години да стана родител. - Като пренебрегна факта, че още си млад за такива мисли, къде смяташ да живееш и как ще се прехранвате? - Започвам работа в селото, а тя от доста време е шивачка там. Тъй като и тя е сирак, живее в къща с още едно момиче. Там ще има стая за нас. - Защо не и́ предложи да дойдете тук? - Тя не е религиозна, пък и тук не мога да съм напълно себе си, какъвто съм с нея. Тук не мога да се смея на воля, а пък и няма много поводи. Мисля, че прекарах предостатъчно време в тази обстановка и е време да започна да откривам нови хоризонти. Много ще ми липсвате, но вие сте напълно част от този свят, който аз напускам. Монахът се усмихна доволно, а очите му гледаха с любов Мартин. - Точно тези неща исках да чуя, синко! Ела тук за една прегръдка, а след това отивай да си събираш нещата и да съобщиш на братята, че се разделяте. Двамата се прегърнаха силно, със силно потупване по гърбовете. Ясните сини очи погледнаха с уважение младите: - И не забравяй – на мен също можеш да разчиташ напълно и ако нещо не върви, значи трябва да опиташ по друг начин. - Благодаря ви за всичко, отче! За това, което сте! Когато остана сам, монахът се върна на креслото си, отвори едно чекмедже на бюрото и извади преписка на писмо, адресирано до Мартин. Беше с вчерашна дата, подпис нямаше. Пишеше само: „Целувам те, защото те обичам. Не ми е нужно твоето вчера, а утре е така далеч. Мълчанието е доверие - очите тихо красноречие. Мигът в прегръдка да заключим, да бъде наш, да бъде вечен и който първи проговори той първи не обича вече.“* Възрастният човек изхвърли няколкото изписани листа хартия от бъдещата си книга в студената камина. След това започна съвсем нова, тъй като най-после знаеше как да опише превръщането на момчетата в мъже. Беше много щастлив, тъй като най-големия му страх се осуети – Мартин, неговата надежда, избра по-правилния път, отколкото да беше прекарал живота си затворен с група смирени служители. Беше изпълнен и с възхищение – към думите, които катализираха чувствата и постъпките. *Дамян Дамянов
  4. Ултра Когато публиката започна да влиза в залата, завесата все още беше спусната. Тя беше равномерно накъдрена и направена от черна коприна. Прожектори с приглушена синя светлина я осветяваха. При вида и́ лицата на хората ставаха сериозни и тържествени. Когато нямаше повече движещи се хора сред публиката, завесата с леко прошумоляване с издигна нагоре и синята светлина изложи пред събралите се уютна стая, чиято срещуположна на зрителите стена беше екран. След това прожекторите рязко изгаснаха, като оставиха непривикналите очи да се взират в нищото. Когато се включи, екранът изобрази планетата Земя. Отначало изглеждаше точно такава, каквато я знаеха всички, но когато започна да се приближава и трябваше да се очертаят детайлите, такива нямаше. Цялото кълбо беше синьо. В залата прозвуча гръмотевица, при което два мощни бели прожектори блеснаха бързо и ретиноизгарящо. Единият беше насочен именно към публиката, а другият освети сцената. В секундите светлина на нея се видя как лаптопът, поставен на бюрото, което беше част от уютната стая, падна на земята и с нереална чупливост се пръсна на парчета, чийто започващ полет във всички посоки секна поради настъпилия мрак. Когато екранът отново се включи, кълбото на него все още бе изцяло покрито с вода. Изведнъж в нея се появиха черни дупки, от които започна да изригва лава и да превръща водното кълбо в огнено, а по-късно и каменно. Когато след половин час някои хора започнаха да напускат залата, разказът за еволюцията на планетата и на живота на нея продължаваше. В този разказ обаче човекът въобще не присъстваше и не се и загатваше за него. Във видеата, които се пускаха нямаше къщи, нямаше пътища, нямаше реч. Музиката, която озвучаваше залата, беше просто музика – текст нямаше. Уютната стая, която беше подредена на сцената пред екрана, все повече се разпадаше. Вещите от рафтовете падаха, мебелите постепенно рухваха. Когато антрактът мина, в залата бяха останали само 10-15 човека. Представлението продължи с ярост. Електронна музика дънеше от колоните, разпилените по сцената вещи, някои от които бяха потрошени, и дървени плоскоски от бивши мебели започнаха да се търкалят по пода вследстие на мощни струи вятър от различни посоки и подръпване на почти невидими корди. Екранът за секунди се включваше и изключваше в такт с озвучаването, като при всяко включване изникваха образи на унищожение – змия поглъщаше друга змия, дървета и маргаритки загиваха от огън, прах и пепел се смесваха с почвата и я правеха черна и суха. Когато електронните тонове стигнаха до финалния си апогей, а малкото останали зрители неусетно бяха впили пръсти в меките си седалки или крака, всички прожектори се обърнаха по посока на местата и светнаха с най-високата си яркост. На белия екран трудно успяваше да се прочете надписът „Край“. Мартин продължаваше да седи на мястото си. Очите му шареха между лъскавата черна плоскост срещу него и разрушената стая. През мозъкът му преминаваха толкова много мисли и запечатани гледки за кратко време, че той го чувстваше като блокирал. След още 1-2 минути неподвижен размисъл, Мартин стана и като си облече якето, се приближи до една от разпоредителките в залата. - Извинете, мога ли да говоря с режисьора? - Да, разбира се, последвайте ме. Влязоха през врата отляво на сцената и продължиха по тесен коридор към вътрешността и́. Мартин забеляза, че режисьорът имаше висока стройна фигура, облечена в черен лъскав панталон и тъмночервено сако. На главата си имаше един от онези каскети от плат, които обикновено носят режисьорите и които обикновено само на тях отиват. Тъй като мъжът забеляза всичко това, докато го гледаше в гръб, то когато режисьорът се обърна с лице към него при думите, които му отправи разпоредителката, най-голямо впечатление му направиха светлите му сини очи, които изглеждаха като прозрачни езера заради спокойствието, което излъчваха. Спокойствие, напълно противоречащо си с творбата, която бе създадена. - Здравейте! Искам да ви стисна ръката! - започна Мартин. - Знам, че едва ли ще бъде повторен този спектакъл и затова много се радвам, че го изгледах. - О, така ли? Може ли да ми кажете кое толкова много ви хареса, господине? - режисьорът гледаше с недоверие. - Замисълът! Според мен е гениален! Хареса ми идеята, че без човекът целият свят би се разпаднал, животът дори би изчезнал. Много хора напуснаха залата още преди антракта, още повече го направиха докато той траеше. Е, според мен те не са могли да схванат една много съществена част от смисъла на цялото нещо – а именно, че без човека нещата просто са лишени от смисъл. Ние придаваме емоционална наситеност на събитията, ние придаваме значение на символите. Без нас светът би бил такъв, какъвто го показахте – непрестанно променящ се, но разпадащ се поради липсата на устои и ценности. Още веднъж – браво! Режисьорът гледаше замислено в пода и кимаше. След малко вдигна глава, ухили се и каза: - Е, радвам се, че ви е допаднало това, което видяхте. Аз лично просто доказвах на един колега, че и за такъв боклук, както той го оцени, ще се намери поне един, който да го обикне.
  5. Първият урок „Искреността е най-сигурният път към доверието“ Мартин беше едно съвсем обикновено момче, което започна първи клас с малко страх и вълнение. Имаше един много добър приятел от детската градина и се надяваше в училище също да има поне един близък човек. Това, което не очакваше изобщо обаче беше, че този човек ще е момиче. То се казваше Деси и представляваше едно слабо и издължено, русо момиче, чието лице излъчваше спокойствие и увереност, неприсъщи за повечето седемгодишни момичета. На първия учебен ден Мартин седна на третия чин откъм вратата на стаята, а Деси на третия чин в средната редица. Класната им, която при влизането на учениците ги посрещаше с усмивка, седнала зад бюрото си, сега се изправи и започна да обяснява за това колко вълнуващ етап от живота започва с първи клас и колко е важно да се учи редовно, за да има добри оценки и да се изпълняват по-лесно домашните работи. Мартин беше прекалено развълнуван от всичките нови лица около себе си, дори за да се преструва, че я слуша, и се въртеше на стола си, като изучаваше новите си потенциални съучастници в белите. Когато някой срещнеше погледа му, се усмихваше и той също веднага отвръщаше, за да не прави лошо впечатление още в началото. Когато Деси му се усмихна набързо, когато погледите им случайно се засякоха, той изпита желание да я заговори. *** С времето сред момчетата в класа се оформиха двама лидера – Мартин и Кристиян. Те предлагаха на останалите най-различни забавления по време на почивките между учебните часове и занималнята – чупене с камъни на козирки от армирано стъкло в двора на училището, качване на покрива на сградата и игра на мач върху него, замеряне с джанки на случайни възрастни минувачи, които нямаше как да ги докопат на дървото. *** Във втори клас се появи нов ученик – Ацо. Мъченията, които щеше да преживее в този клас бяха предпоставени – момчета в ранна възраст имат нужда непрестанно да се доказват, а какъв по-удобен обект за това от наплашен, мургав и дребен новак? В средата на втори клас Ацо изглеждаше по-несигурен и свит, отколкото дори в началото. Беше редовно гъделичкан, гонен и от време на време отнасяше по някой удар. Момчетата възприемаха всичко това като игра, а новакът беше тяхната най-любима атракция. Мартин на моменти улавяше мъката в очите му и му правеше впечатление неестествената усмивка, с която той ги оправдаваше, поне за да продължат да му обръщат внимание по техния особен начин. Изпитваше съчувствие към него, защото понякога се замисляше какво ли е да си на мястото му, но пред останалите и през ум не му минаваше да изрази нещо от това, защото беше сигурен, че ще бъде провъзгласен за женчо и ще му се наложи да понася същото като Ацо. *** Лятото за Мартин беше много хубаво. През повечето време за него то мина в съседната част на квартала, където живееха приятелите му от класа. Там имаше игрище за мач с истински врати, а пък и храстите винаги предлагаха гостоприемството си за „криеница“, „стражари и апаши“ и други детски хрумвания. Един ден той отиде там с родителите си, които явно се бяха сприятелили с майка на дете от класа му и отиваха да пият кафе с нея.Когато стигнаха, родителите му се разположиха на една маса пред кафенето, а Мартин, който беше с колелото си, отиде да го кара из игрището, на което имаше само няколко бебета под закрилата на бабите си. По едно време, както се беше съсредоточил да превключва скоростите на колелото и да наблюдава как веригата се мести между венците, Мартин чу, че майка му го викаше. По принцип това се случваше, чак когато беше време да се прибира, а сега му се струваше прекалено рано, затова той закара с някакво очакване към нея. Спря чак пред кафенето, като нарочно съвсем леко бутна крака на масата, за да покаже колко добре може да спира. Леко се подсмихна на възмутеното изражение на баща си, което още повече го накара да се намръщи. Майка му му каза: - Марти, това е майката на Деси от твоя клас и иска да те помоли да поиграете двамата. Едрата жена се усмихна и му кимна. Отидоха отново на игрището. - Имаш много хубаво колело! И аз имам такова, но ми е на село. – започна Деси. - Благодаря, искаш ли да го покараш? - А, не, мога да падна. - Тогава да те повозя? Деси му хвърли кос поглед, усмихна се и се съгласи. Главата и́ беше точно под брадичката му, той вдишваше плодовият аромат на косата и́ и изпитваше чувства, за които беше прекалено малък да наименува. Те бяха желание да я закриля и щастие, че му се е доверила да я повози и всички наоколо да ги видят. Лятото на Мартин продължи по този начин – събираше се с момчетата и играеха, говореше си с Деси и понякога тя също се включваше в игрите им, четеше книги, когато си беше у дома, и мислеше за новата си приятелка. *** Започна трети клас. Всички изглеждаха различни, променени. Мартин се отказа да тероризира повече Ацо и реши да внимава повече в часовете, защото смяташе, че, ако е по-умен, Деси ще го хареса повече. Кристиян пък получи подарък от родителите си – електрическо скутерче, което от време на време докарваше в двора на училището, като останалите момчета се опитваха да го надбягат. С напредването на годината Мартин все повече се привързваше към Деси. Един ден реши, че тя трябва да знае за това. Не защото очакваше целувки или ходене за ръка с нея, а просто искаше тя да е наясно колко много значи за него. Само че го беше страх дали тя нямаше се откаже от приятелството им, ако не изпитваше същото, да се ограничи изцяло до приятелките си и повече да не му обърне внимание. Затова се подпря на перваза на прозореца в класната стая и извика Ацо. Каза му: - Ацо, може ли да ми направиш една малка услуга? Искам да отидеш при Деси и да и́ кажеш, че я харесвам. Тъмните очи на дребното момче светнаха щастливо. За първи път Мартин говореше така спокойно и с уважение с него, а пък и му се предоставяше възможност да му направи такава услуга, която според него щеше да ги направи приятели. Затова той каза бързо „Добре!“ и изтича извън стаята, в коридора, към Деси. Момчето, което още беше на перваза, се обърна и се загледа в първокласниците, които, хванати за ръце по двойки, тъкмо излизаха на двора. Вълнението не му позволяваше да мисли, затова то цялото се бе превърнало в очакване – очите му гледаха навън, в нищото, ушите му се ослушваха изцяло за завръщането на Ацо, а стъпалата му бяха изтръпнали и потни. Най-после го чу и се обърна с възможно най-спокойното изражение, което можеше да направи. - Марто, тя каза, че иска сам да и́ го кажеш. - Нищо друго ли не каза? Как реагира? - Ми, просто каза, че иска сам да и́ го кажеш. Той обаче не събра тази смелост. *** На следващият ден Кристиян се похвали пред момчетата, че бил станал гадже с Деси. Сърцето на Мартин изтръпна, но той не позволи на лицето си да потрепне. Усмихна се на Кристиян, но се постара да не го поглежда в очите. *** Мина известно време на измъчване и един ден Мартин събра цялото мъжество, на което е способен един почти завършил третокласник, и реши, че трябва да говори с Деси. Беше час по физкултура и тя наблюдаваше с други момичета от класа как две седмокласнички играят тенис на корт. Момчето се приближи тихо, като се опитваше да не привлича вниманието на никого на двора. Установи, че се е престарал, когато леко докосна лакътя на Деси, тя се стресна и изведнъж всичките три момичета заедно с нея се вторачиха в неконтролируемо изчервяващата му се страдалческа физиономия. - Ааа… такова… Деси, може ли да ти кажа нещо? Тя не помръдна от мястото си. Проява на жестокост, помисли си той. Тя го погледна набързо и отклони погледа си: - Кажи? - Може ли да седнем първо на оная пейка там? - Зависи. Какво искаш да ми кажеш? Лицето му съвсем почервеня, а ушите му едвам чуваха. - Много те харесвам! Момичетата наоколо започнаха тихо да се кикотят. Може би при други обстоятелства тя щеше да му каже, че и тя го харесва и че е трябвало да и́ има доверие да поговорят, когато е бил моментът. Но тя смяташе, че той изобщо и́ няма доверие, което явно го беше накарало да говори пред други хора. Затова, без да го поглежда втори път, тя му каза: - Това е много хубаво, но ние нямаме шанс.
  6. Другият отбор Светът има нужда от повече мечтатели. Когато Иван излезе от апартамента си, тази мисъл озаряваше цялото му съзнание. Но как човек може да бъде мечтател, ако няма въображение, ако няма житейски опит, ако не знае за какво си струва да се бориш? Освен това има ли смисъл да си мечтател, ако не знаеш как или пък нямаш смелост да се бориш за крайната цел? Когато седна зад бюрото си в офиса, включи компютърът и с подръпване разхлаби вратовръзката си, Иван все още мислеше над тези въпроси. Докато подготвяше документите пред себе си за редактиране, сортиране и изпращане на съответните отдели, през вратата влезе секретарката му. Тя беше жена над трийсет и петте, с лъскаво, дори мазно-черна къса, изправена коса, която стигаше едва до скулите й. Костюмът и́ беше от най-новите, които фирмата поръча, но семплият му дизайн само подчертаваше безличността на главата над него. - Иване, господин Димитров иска да получи доклад с последните резултати от работата на отдел Човешки ресурси. Мисля, че планира съкращения. Погледът и́ към Иван при последното изречение красноречиво показа колко много не го харесваше. Тя беше започнала в тази фирма преди седем години и се беше старала по всякакви начини да се издигне до пост Мениджър или Директор. Не беше успяла. Той от своя страна преди две години беше влязъл за първи път в тази сграда като стажант, три месеца по-късно беше написал доклад как фирмата да се отърси от излишните разходи и как да работи по по-екологичен начин. В резултат на това днес Иван беше независим бизнес-консултант на фирмата с постоянно работно място в нея. А пък тя му беше секретарка. Иван забеляза погледът, но не му обърна внимание дори в мислите си. Беше отегчен от тази работа, беше отегчен от тази лъскава, но безхарактерна жена, беше отегчен и от господин Димитров, който му осигури постоянна заплата едва след като получи елементарно надробен план, как стъпка по стъпка да премахне „още гърла за хранене“, както се изразяваше самият Димитров. Сега пак го бил планирал… Господин Димитров избираше от някакъв сайт какъв часовник да купи на жена си по случай годишнината, която щяха да празнуват довечера. Ренета, секретарката на Иван Чолаков, почука на вратата и влезе с някакви листове в ръка. Той много добре знаеше, че е тя още преди да почука, тъй като през полупрозрачното стъкло на офиса си лесно разпознаваше хитлерски сплъстената и́ къса коса, а и освен това само тя си позволяваше да влиза по-често, отколкото бе необходимо. Беше пределно ясно, че тя иска да работи наравно със самия него, но честно казано той предпочиташе да не я вижда толкова често. Въпреки инстинктивното си желание да се направи на вглъбен в монитора си, господин Димитров вдигна поглед и леко се усмихна на Ренета. Забеляза, че беше необичайно поруменяла. Дали отново беше разглеждала документите, които му носеше? Тази жена просто не разбираше от дума. - Господин Димитров, Чолаков е готов с доклада, от който имахте нужда. Всичко е в този плик. Димитров беше леко учуден, че секретарката пропусна да вметне своето „най-после“, както обичайно правеше, щом станеше дума за работата на Иван. Също така пликът беше непокътнат. Ренета Михайлова никога преди това не беше била толкова щастлива, колкото, когато влезе в кабинета на господин Димитров през този ден, затова изобщо не се смути от стъклените му очи и фалшива усмивка. Наблюдаваше го как с показно спокойствие откъсна лентата за отваряне на плика, но пръстите му потрепваха. Зъбата усмивка озари картофената му глава, когато очите видяха познатите графики от Excel и простичко написаният текст под тях със съвети какво да се направи за в бъдеще. Михайлова гледаше с безразличие с тази усмивка. Очите и́ се оживиха, когато Димитров приключи с документа и с изненада установи, че в плика има още нещо. То беше един лист хартия с текст без заглавие и дори без обичайното обръщение „Уважаеми, г-н Димитров“. Секретарката с интерес, очакване и дори с удоволствие наблюдаваше постепенното залязване на зъбите и появата на все повече вълнички по челото. На листа пишеше: „Напускам! Отегчен съм от тази работа и перспективите, които ми предлага. Всъщност какви са тези перспективи? Още дълги години да работя за началник, за когото най-важното е да има повече пари, както и да споделям по-голямата част деня си с жена, която открито не ме харесва и би се възползвала и от най-малката ми грешка, за да заеме мястото ми? Дори и да се примиря с тези условия, то пред мен се открива бъдеще, в което просто стоя пред компютъра си и през повечето време размишлявам как да се „оптимизира“ бизнес-моделът на някаква фирма за сметка на хората, които разчитат на работата си в нея. Напускам, защото все повече си мисля, че в днешно време капиталистите са прекалено, а мечтателите изчезват не по собствено желание. Е, аз реших по собствено желание да премина в другия отбор. П.п. На мнение съм, че най-достойният ми заместник е г-ца Р. Михайлова, досега изпълнявала службата на мой секретар.“ Когато господин Димитров вдигна поглед от текста, срещна лицето на г-ца Михайлова, която без да иска му беше позволила да се разтегне в ехидна усмивка. Хриптящият глас на човека зад монитора каза само: - Уволнена си. Вечерта, докато вечеряше с жена си и наблюдаваше големия, лъскав часовник на тънката и́ ръка, Димитров се чудеше дали неговото чувство за малоценност или нейното желание за власт ги беше докарало в този искрящ и монотонен ресторант. Което и да беше, то вече бе предначертало живота им.
  7. Лудостта оправдава Георги беше свит човек. Душата му обаче беше негова пълна противоположност. Докато Георги непрекъснато обмисляше какво да каже, как ще прозвучи и дали в бъдеще може да си изпати от приказките си, то това, което се намираше в главата и сърцето му, беше като вулканична смес. През повечето време стопанинът й се опитваше да я държи застинала и апатична, но от време на време тя се нагорещяваше, надигаше и в крайна сметка правеше всичко възможно да избие навън и да докаже своето достойно съществуване. Когато се раздвижеше, тази смес влагаше цялата си сила в целта да поеме пълния контрол над човека, който я носеше. Вреше, удряше се в стените на черепа, променяше погледа до толкова, че околните гледаха с учудване очите, които си мислеха, че познават, и даваше най-доброто от себе си, за да поеме управлението над езика, устните и гласа. Георги познаваше първичността на тази сила. Знаеше каква стягаща омраза и каква обилна любов може да демонстрира тя, ако разполага с нужните й инструменти, наясно беше и че контролът над нея беше наложителен, за да не се стига до ситуации на огромни скандали или прекалена, дори неудобна честност. Въпреки всичко това обаче, всеки един от редките изблици на така неречената му душа го опияняваше. Беше мрачен ден, беше студено. Облаците, сякаш напук на човешкото желание за топлина, се бяха слели в един дебел, сив слой безлично небе. Георги се събуди. Надигна се, огледа с нефокусираните си очи пустата стая, след което тежко се отпусна обратно във възглавницата си. След пет минути беше в банята, след десет минути беше избръснал подпухналото си лице, след трийсет минути се обуваше и обличаше с неохота поовехтялото си яке. Навън все още беше същият потискащ ден, хората бързаха с безразлични лица, всеки стиснал чадър или яката си. Георги падна на колене пред гишето в Бюрото по труда. Сълзи се стекоха от очите му, които гледаха с молба, но бяха празни. Всичко това беше театър. За трийсет и няколко години понасяно, преглъщано и вече осмислено разочарование, мъжът се беше научил да е актьор над средното ниво. Служителят зад гишето обаче явно също се беше нагледал на подобни събития, тъй като се усмихна на Георги и го помоли „да не прави сцени и да освободи мястото за следващия“. Ирония или присмех се мярна в тази усмивка? Нямаше значение! Толкова голям балон от гняв и обида се надигна в главата на все още коленичилия човек, че при спукването му закипялата смес опръска всеки един милиметър от вътрешността на черепа, а мозъкът изтръпна от внезапния прилив на топлина и притискане в слепоочията. Коленичилото тяло само́ се изправи, направи крачка към служителят на гишето, дясната длан сама се сви във формата на сърце и се заби в стъклото между двамата мъже. Един от пръстите на Георги изхрущя и дерящ като игла импулс се заби в лакътя му, като накара червените му очи отново да заплачат. Този път обаче погледът му не беше празен. Очите гледаха в нищото, но в тях ясно личеше колко бързо препускат мислите зад бледото чело и колко гневна беше всяка една от тях. Когато заговори, гласът му беше гърлен и дълбок, но също и сух: - Вие се подиграхте с нас, вие се отказахте от нас! Години наред ни обещавахте промяна към по-добро, обещавахте ни по-голяма справедливост, по-голяма сигурност, обещавахте ни повече работни места. Не спирах да се надявам, че един ден ще намеря мястото си в това общество, както и работа. Съзнателното потъпкване на свестните хора, както и превръщането на всякакви престъпници и аморални свръхамбициозни нищожества в лидери на мнение и персони над закона поставиха всеки здравомислещ човек в тази държава пред три възможни пътя – да напусне България, да започне да проси или да бачка с всички сили, като се съобразява с всички капризи на шефа си, а единствената му мечта е децата му да успеят да се махнат от тази изначално корумпирана държава, в която все по-голям връх започва да взема циганията и простащината. По образование аз съм инженер и много исках да работя по български проект за по-ефективно електроснабдяване или възраждане на родното производство на компютри. Нищо от това обаче не се случи. Получавах единствено предложения от чужбина, но тъй като нямах средства, не можех да се възползвам от тях. В резултат ми остана възможността да се правя на клоун в това абсолютно безсмислено учреждение. На следващата сутрин Георги стана, отново се избръсна, изми си зъбите, намери някакъв остатък от най-хубавия му парфюм и го използва, след което си направи две печени филии с кашкавал. Изяде ги с голям апетит, като ги прокара със силно кафе и освежаваща кока-кола след това. Включи прашасалия си лаптоп, на който отдавна се беше отказал да прави свои проекти, написа няколко мейла, както и някакъв текст в Word. Изключи го, обу се, облече се и излезе. Вечерният вестник излезе със следното заглавие на първа страница: „33-годишен софиянец се самозапали пред Народното събрание“, а в статията фигурираше и следното изречение - „Служител на Бюрото по труда, който последен е видял пострадалият, свидетелства за неговото видимо невменяемо поведение“.
  8. И аз съм съгласен, че 10 чегърта излишно много. Препоръчвам ти 1607 LTSB версията + DWS програмката. За мен това е най-добрата комбинация.
  9. P70 би бил моят избор - по-издръжлива батерия, повече мегапиксели на камерата и малко по-малък дисплей. Убедил съм се, че 5 инча са напълно достатъчни.
  10. Най-вероятно някой е успял да ти подмени паролата. Задай нова и кажи дали успяваш да влезеш поне в уеб версията.
  11. Аз просто съм За използване на 8.1, не на Линукс. Dx12 е някакво нововъведение, но на каква цена?
  12. По принцип намесата на Линукс е неизбежна, защото той е част от пейзажа с операционни системи, все едно да не намесваме циганите, когато говорим за жителите на България. Ако все пак говорим конкретно за Windows, то изтъкването на времето за инсталация като неин кой знае какъв плюс е малко глупаво. Да не говорим, че 8.1 се инсталира с ...ъ-ъ-ъ... същата скорост. Виж, 10 е просто видоизменена 8.1 най-грубо погледнато. Да, може да има някои системни промени, за да работи по-добре в някои аспекти, но аз единствено съм забелязал, че по-бързо трие остатъчните файлове от Windows Update. Отношението към ЗКУ обаче е недопустимо според мен и единственото,което ме спира да напусна борда на кораба Microsoft е по-качествената драйвърна поддръжка. Последно: разбирам, че всеки от нехаресващите мненията ми, вече са убедили себе си, че по някаква причина 10 е най-доброто, но ако времето за инсталиране и Кортана ви привличат към нея, то по-добре спрете да се смятате за критично мислещи същества. Благодаря за вниманието!
  13. Това ми звучи като кухите реклами на MS. Да се хвалиш, че ОС се инсталира с темпото на 8.1 и дори 7 от флашка на фона на всичките ѝ други недостатъци, е като да се хвалиш с виртуалните десктопи - на фона на линукската традиция почти всеки ще си каже "Чак сега ли?". Аз още се чудя кога ще осъзнаят, че е назадничаво да разработват антивирусна програма в лицето на Defender, и не започнат да интегрират защити против рансъмуер. "Пясъчник" в ОС, а не от Sandboxie или Qihoo, също не бих отказал.
  • Разглеждащи това в момента   0 потребители

    Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

×
×
  • Добави ново...