Ето още едно мое любимо стихотворение:
Тръбач
Дъждът вали ишляпа кална рота.
Градът тъмней във синкавият здрач.
Войниците се връщат,но в живота
не се завръща техният тръбач.
Не се завръща този който сутрин
зовеше със тръбата все напред.
Той беше прост човек ала по устрем
приличаше тъй много на поет.
И въпреки че смятаха го често
за щабен плъх,за някакъв лентяй.
Обичаха призивните му песни
и слънцето в тръбата що сияй.
И в онзи миг пред тежката атака
когато всеки в себе си мълчи-
мълчи и нервно сам сигнала чака
над сивият простор да прозвучи,-
единствен той-тръбача и поета-
излизаше спокоен пред врага
и гръмваше над мокрите полета
на смелата атака песента...
Дъжда вали и шляпа кална рота.
Защо го няма техният тръбач?
Да тръгне пак пред своята пехота
и да тръби във синкавия здрач.
И стъпката на тежките ботуши
да бъде по-тържествена сега.
И цял градът да млъкне и да слуша
как ротата сразила е врага...
Преминаха години...Боевете,
разказани във книгите лежат.
И зрее ръж по бойните полета.
И води към безкрая ясен път.
Но спомня ли си-шляпа кална рота
и няма го тръбача с нея там-
аз знам,че подарен ми е живота
и сините очи и песента...
Затуй,където фронтовете светят
и ражда се и мре палач-
пуснете да се бие и поета
на мястото на мъртвия тръбач!