didson

Знчи аз си инсталнах едни от тея екстрите от скайпа дето са едното е Tumara for skype а другото е Mood changer щото като влезнах при игрите и ги видях ама ги натиснах и сега незнам как да ги махна и те си зареждат щом и скайпа зареди...а с едното ми се сменя ''настроението'' и пише некво от самата програма... и мн ме дразни,че секи път трябва да го пиша на ново ; ((

На който му трябва: ПАВЕЛ ВЕЖИНОВ - „В ЕДИН ЕСЕНЕН ДЕН ПО ШОСЕТО” ХУМАНИЗМЪТ - НРАВСТВЕНА СЪЩНОСТ НА ПОВЕСТВОВАНИЕТО Хуманизмът на Павел Вежинов е нравствена същност на художественото повествование в неговия разказ „В един есенен ден по шосето”. Фантастичното събитие провокира философския размисъл на автора за човека и смисъла на неговия живот. За писателя много по-важен е вътрешният монолог на разказвача, отколкото диалогът, който поставя художествения проблем, очертава различни позиции, но не движи сюжетното действие. С изострен интерес Павел Вежинов следи поведението на персонажите, срещнали се уж съвсем случайно, а в действителност съвсем съзнателно (поне от страна на извънземния жител). Последователно, целенасочено и аргументирано е проследен изначалният човешки стремеж към непознатото и неоткритото - не само на този земен и несъвършен свят, но и в неразгаданата „далечна разсеяна в черния мрак галактика”, за която напомня рентгеновата снимка в ръката на доктор Веселинов още в началото на разказа. Неслучайно Павел Вежинов избира за разказвач в произведението си герой от големия град. Точно чрез него много по-задълбочено може да се разкрие дехуманизацията на съвременното общество, търсещо път към света чрез разума, а не чрез чувствата. Недвусмислено в репликата на пришълеца относно неговата нравствена същност, в която „има много повече разум и по-малко чувства”, се крие упрек към земните обитатели, длъжни да постигнат истинското познание и по пътя на сърцето. Към всеки един съвременник е ориентирано неговото предупреждение: „Вие сами трябва да постигнете своите знания... И със свои собствени сили да изминете пътя. Защо не можете да си представите, че точно това е смисълът на земното човешко съществуване? ” Усилията на писателя са насочени главно към мислите, а не към чувствата на неговите герои, за да провокира читателя да съпостави действията им в контекста на течащото време. От едната страна стои човекът с неговите грижи и тревоги за бъдещето на приятеля: „Защо поне не ни помогнете в страданията, за които не сме виновни?... Спасете ни поне от рака... Или туберкулозата... ”, а от другата страна е безпристрастният поглед на по-знаещия и по-можещия: „Вие трябва сами да изживеете кризата. Ако изкуствено ви попречим, вие няма да придобиете имунитет и следния път ще загинете от още по-страшна катастрофа. ” Те се срещат в нравственото пространство на избора, направен по съвест в името на живота. Чрез диалога между разказвача и астронавта могат да се разберат и осмислят причините за дехуманизацията на обществото. Раздвоени по своему -въпреки знанията, които притежават, двамата герои се изправят пред дилемата не просто за смисъла на човешкото съществуване, но и за бъдещето на цивилизацията. Не са достатъчни вътрешните предчувствия или изострените сетива за човека и неговите нужди, за да се разрешат най-сложните проблеми на времето. Затова още началната картина на произведението с болезнено пронизващата белота на болничната стая поглъща всички цветове на живота. Това психологично настроение има свое художествено отражение в природата. Дъждът навън поднася гумите на колата и води човека към вътрешните му светове, към смисъла на живота. Вътрешният монолог предполага искреност и многостранност при изясняването на проблемите, но като че ли нищо не би могло да се промени без срещата на разказвача в есенния дъждовен ден с пешеходеца, останал сух. Той очаква да се озове в пространство, ненаселено от човешки гласове и страсти. Точно там могат да се начертаят и прогнозите за бъдещето на Вселената - макар и чрез иронично-метафоричния подтекст на думите, изречени от извънземния: „Ако възможностите... наистина се комбинират, би трябвало да съществува и такава комбинация - една галактика седна човешка цивилизация”. А това все още е непостижимо за разума на човека в дехуманизиращото се общество. За бъдещето на човечеството може да мисли и да се тревожи само нравствената личност, която сама е изпитала болките и провокациите на обществените отношения. Макар и неназован поименно, разказвачът в „В един есенен ден по шосето” е човек на движението и промяната. Главният герой се налага като човек на риска. Достатъчно е да се споменат само няколко факта, за да се разбере, че той често действа спонтанно, импулсивно (качва се на колата с изтрити гуми в дъждовно време; взема случаен човек от пътя и започва с него разговор, преди да го въведе във вилата си; настойчиво търси помощ от този непознат, който неколкократно го озадачава с поведението си). Не само като приятел на човек, за когото като че ли няма никак надежда за живот, но и като мислеща личност той би желал да срещне разбиране. Неговият зов за помощ идва като „спасителна мисъл”: „Тогава помогнете поне на моя приятел... Съгласете се, но един-единствен случай на намеса съвсем не може да промени историческия път на човешкото развитие” Пришълецът като.представител на друга цивилизация е въведен в сюжетното пространство на произведението с определена цел. Чрез неговите думи и поведение авторът отправя недвусмислено предупреждение към възприемателя за себевглеждане. Много важно е всеки човек да се замисли върху начина си на живот и поведение, за да разбере, че истинското съвършенство е все още далеч. Необходимо е да се търси път във всяка критична ситуация. Вярно е, че невинаги има изход, но всяка възможност - дори и най-малката - трябва да бъде използвана със съзнанието, че усилието в името на доброто един ден ще бъде възнаградено. Така, без да бъде всесилен, човек би могъл да се опита поне да бъде добронамерен. Героите на Павел Вежинов неслучайно се срещат през есента. Това е сезонът на зрелостта, когато човек смята, че вече е преживял всичко, което е трябвало да му се случи, и вероятно е минал всички пътища, които е трябвало да извърви. Добрите изненади в края на този път са колкото очаквани, толкова и неприятни, защото повторителността на движението най-сетне има своя резултат. Разговорът между героите внушава представата за силата на жизнения път, който може да победи хладния разум чрез чувствата. Показателно е неочакваното оздравяване на неизлечимо болния приятел, готов вече да поеме по пътя на надеждата с вяра в човешките възможности. Разказът на Павел Вежинов „В един есенен ден по шосето” е творба за взаимопомощта в името на човечността. Макар че силите и възможностите на земните жители са ограничени, винаги трябва да се търсят пътища за победата на доброто. Защото щастието не се постига лесно, а в борба с мизантропията и не-отзивчивостта, с песимизма и примирението. В този смисъл доста противоречиви могат да бъдат чувствата, изпитвани от читателя, към извънземния, който съвсем убедено изрича думите: „А естествено, аз нямам правото да бъда и виновен”, когато мотивира отказа си да помогне на болния приятел. Съчувствието към несвободната личност се съчетава с възхищение и уважение към мислещия индивид, който все пак помага на болния човек, защото конкретното човешко страдание го прави по-отзивчив към болките на земните жители. И ако разказвачът още в самото начало е убеден, че можещият трябва да помогне на по-малко можещия, в края на произведението за всички става ясно, че човек трябва да положи усилия да си помогне сам, преди да се примири със смъртната си същност. И дори когато се знае, че човек не може да постигне всичко сам, ако не потърси подкрепата на себеподобните си, то поне става ясно, че без приятелството човечеството ще загине. Чрез пришълеца Павел Вежинов утвърждава своето хуманистично разбиране за необходимостта от единодействие в целия свят. Неговата намеса за излекуването на неизлечимо болния приятел е своеобразна отстъпка пред разказвача заради чувствата му. И най-важното - иска да помогне на един заради спасяването на цялата човешка цивилизация. Срещнал героите в момент на изпитание, авторът всъщност иска не просто да разкрие техните характери, а да покаже пътищата за изостряне на сетивата им. Чрез поставянето на големите въпроси за човешкото битие на фона на една безлична обстановка, лишена от уюта на истинския дом, Павел Вежинов посочва бъдещето на човечеството, което все по-малко ще се интересува от ставащото вън от субективния свят на индивида. Така диалогът се превръща в път към познанието, минаващо през риска и опита, през приятелството и отчуждението, през вътрешния монолог и конкретното поведение. Под въздействието на големите разстояния в града (и в прекия, и в преносния смисъл на думата), човекът като че ли все повече се затваря в себе си и е склонен да проявява почти всекидневно егоизма или филантропията си, а не истинския хуманизъм. Повикът на писателя за повече сърдечност в общуването се превръща в подсъзнателен стремеж към вършене на добро. И макар че са използвани фантастични елементи, те не са по-различни от ставащото в реалния живот (погрешна диагноза, преминаване на кризата, моментно заспиване на волана, несъзнателно запалване на лампата, внезапно заспиване в момента, когато гостът си отива). На основата на антитезата (бяло - черно, земен човек - извънземен представител на друга цивилизация, реалност - фантастика, стая - път, сухи рамене на пешеходеца - дъжд по асфалтираното шосе, приятелство - безизходица, знание - невъзможност да се помогне...) се градират чувствата и преживяванията, намиращи словесен израз в диалога или във вътрешния монолог на персонажите. Дадени в градация, всички срещи създават представата за сгъстеното психологическо пространство на човека, принуден от обстоятелствата постоянно да загърбва познатото и да изследва тайнствените светлини на вселената. Чрез психологическия паралелизъм се стига до истината за човека и неговото тленно битие, не-можещо да покори безсмъртния му дух по посока на галактиката. Дори използваните детайли (рентгеновата снимка, бялата стая, сухият гръб на пешеходеца, отсъстващото в огледалото на автомобила лице на спътника, прескачането на червеите, преди това левитацията, минаването на ръката на извънземния през масата, запалването на светлината, оздравяването на болния приятел, охлювът в ръката на приятеля след чудодейното му оздравяване) са само част от лицето на големия свят, в който човекът има за какво да се бори. В дехуманизиращата се епоха е нужна една приятелска ръка, за да се засвидетелства чрез жеста на общуването необходимостта от съпричастие към чуждата съдба. Затова и смисълът на живота не може да бъде еднозначен за отделните хора. И все пак той трябва да се търси в значимата цел, в пътя към познанието, в общуването, в риска, в реализацията на една красива мечта, в съхраняването на чувствителността. Така може да се разбере и осмисли и дейният хуманизъм, без който не може да съществува нито една нормална цивилизация. Устремен към света на непознатото, в действителност търсещият човек се себеопознава. И в това е неговият шанс. Посланието на автора към неговите възприематели е многопосочно и многозначно. Нееднократно Павел Вежинов внушава, че човек е длъжен да се вгледа внимателно в себе си, да се стреми да си помогне сам, като рискува в границите на разумното. Уважението към всяка човешка личност трябва да се основава на усилията й да върши добро. Само когато се разбере, че всички форми на живот са равнозначни и равнопоставени, ще се постигне истинският хуманизъм и светът ще стане наистина по-добър.