УСМИХНИ СЕ С МЕН!

ЗА ДА ИМА УТРЕ И ЗА НАС

Здравейте, родители на деца с увреждания от цяла България и съпричастни приятели, подехме инициативата „Усмихни се с мен!”

Озаглавихме я така, защото ни се иска това да не е просто поредната петиция, а началото на ново отношение и разбиране към специалните деца. Началото на една инициатива, чрез която да променим себе си, да го направим позитивно, с усмивка и много вяра, заради децата ни и тяхното Утре.

Петицията:

http://www.bgpetition.com/roditeli-na-deca...aria/index.html

Тази петиция, както и всички останали писма, които сме писали, ще бъдат внесени до всички изброени институции, след като съберем достатъчно подписи. След определен период, ако не последва отговор, диалог или резултат, ще изпратим петицията официално, по пощата до ЕП. Вярваме, че тя ще бъде допусната за разглеждане, така както допуснаха и вече започна разглеждането на индивидуалните ни петиции, които пратихме до тях. Ще се обърнем за съдействие и към Mental Disability Advocacy Center, които заедно с БХК, заведоха и спечелиха дело срещу България, по повод дискриминацията в образованието към децата с увреждания.

Подкрепете ни, подпишете и препратете този призив!

С уважение и благодарности,

Родители на деца с увреждания и тяхни приятели

Редактирано 6 декември 200817 г. от plamenst7 (преглед на промените)

Ето още усмивки за всички,които ни подкрепят

http://vbox7.com/play:ef7385b8

Plamen, аз малко се бях объркала с темите, та ще ме извиниш за онова съобщение.

Блогът (по-надолу в линка) създадохме след като излезе филмът на Кейт Блюет за Могилино. В него сме публикували и разказите на майки на деца с увреждания. Исках да събера разказите им, за да ги внеса до държавните институции, до министрите, за да чуят истината от родителите. Това, в което ни убеждават и ни говорят политиците, просто няма нищо общо с истината, че има психолози и соц. работници в родилните, че се провежда политика за превенция по изоставянето на децата в институции.

http://mogilino.wordpress.com/%d0%bb%d0%b5...80%d0%b5%d0%b6/

Историите са само няколко, защото за една майка да се върне, да си спомни пак всичко това, е равносилно да изживее отново този Ад. Затова не настовах и не ги притеснявах на всяка цена да разкажат и да пишат, не можех да искам това от тях. Последният път, когато внесохме предложенията си до министерствата, на 21.11. т.г., разпечатах тези истории и ги сложих в пликовете, заедно с писмото ни и предложенията. Защото тази истина трябва да се знае, не бива да се мълчи за нея.

И друго......

Спомнете си филма за Могилино, на Кейт Блюет, на нас трябва да дойде някой отвън да ни навре в очите истината, за да я видим, тогава изведнъж всички ще скочим и ще кажем "О, какъв Ужас". Но, когато някой тук я казва, Истината, както смятам, че ние сме я казали в петицията ни, някак ни е трудно да я видим и проумеем, или пък да я признаем на глас. Ако дойде Кейт Блюет и направи филм за родителите на деца с увреждания, за тяхното всекидневие, трудности и живот, за всичко, то той може би ще е по-страшен от филма за Могилино. Имаше един текст в петицията, който изтрихме, в него се казваше, че много родители и деца с увреждания живеят в пъти по-зле от децата с увреждания по домовете. Но поне имат любовта и индивидуалната грижа на родителите си, което е най-важното за едно дете. Но трябва ли тези родители да бъдат наказвани от дъжавата за смелостта им да се борят за децата си, за това, че въпреки държавата и цялото ни общество, ако щете, отглеждат децата си и искат най-доброто за тях. Че не са ги изоставили в някоя институция, където никога няма да бъдат целувани от мама и татко, където никой няма да ги погали и прегърне.........и т.н...., не искам да продължавам да пиша за цялото това безумие.

Редактирано 6 декември 200817 г. от teosedem (преглед на промените)

Plamen, аз малко се бях объркала с темите, та ще ме извиниш за онова съобщение.

Блогът (по-надолу в линка) създадохме след като излезе филмът на Кейт Блюет за Могилино. В него сме публикували и разказите на майки на деца с увреждания. Исках да събера разказите им, за да ги внеса до държавните институции, до министрите, за да чуят истината от родителите. Това, в което ни убеждават и ни говорят политиците, просто няма нищо общо с истината, че има психолози и соц. работници в родилните, че се провежда политика за превенция по изоставянето на децата в институции.

http://mogilino.wordpress.com/%d0%bb%d0%b5...80%d0%b5%d0%b6/

Историите са само няколко, защото за една майка да се върне, да си спомни пак всичко това, е равносилно да изживее отново този Ад. Затова не настовах и не ги притеснявах на всяка цена да разкажат и да пишат, не можех да искам това от тях. Последният път, когато внесохме предложенията си до министерствата, на 21.11. т.г., разпечатах тези истории и ги сложих в пликовете, заедно с писмото ни и предложенията. Защото тази истина трябва да се знае, не бива да се мълчи за нея.

И друго......

Спомнете си филма за Могилино, на Кейт Блюет, на нас трябва да дойде някой отвън да ни навре в очите истината, за да я видим, тогава изведнъж всички ще скочим и ще кажем "О, какъв Ужас". Но, когато някой тук я казва, Истината, както смятам, че ние сме я казали в петицията ни, някак ни е трудно да я видим и проумеем, или пък да я признаем на глас. Ако дойде Кейт Блюет и направи филм за родителите на деца с увреждания, за тяхното всекидневие, трудности и живот, за всичко, то той може би ще е по-страшен от филма за Могилино. Имаше един текст в петицията, който изтрихме, в него се казваше, че много родители и деца с увреждания живеят в пъти по-зле от децата с увреждания по домовете. Но поне имат любовта и индивидуалната грижа на родителите си, което е най-важното за едно дете. Но трябва ли тези родители да бъдат наказвани от дъжавата за смелостта им да се борят за децата си, за това, че въпреки държавата и цялото ни общество, ако щете, отглеждат децата си и искат най-доброто за тях. Че не са ги изоставили в някоя институция, където никога няма да бъдат целувани от мама и татко, където никой няма да ги погали и прегърне.........и т.н...., не искам да продължавам да пиша за цялото това безумие.

Има толкова много за казване по тази тема,че ако някой направи филм то той ще е с най-много епизоди в историята на киното.И за кое по-напред да пиша-за пътите в ,които ни е казвано да зарежем децата си,че те така или иначе не ставали за нищо,за хилядите безсънни нощи,в които се върти само един въпрос в главите ни-това ли е края,моля те господи,не сега,не днес!,за безбройните мигове на щастие и усмивки с децата ни,които са просто деца като всички останали и още много други неща.

На мен днес цял ден ми се върти само една мисъл в главата,защото почина още едно детенце от нашите.Питам се как е възможно в 21 век да умират деца заради безхаберието на политиците ни,заради безразличието на обикновените хора!

Да знам,че звучи обвинително,но почти всеки минаващ около нас си плюе в пазвата с думите-"пу пу да не ми се случи" и толкова и така докато не попадне в нашия отбор.

Защото явно мнозина не разбират,че да си болен не е въпрос на избор,и че наше задължение-на здравите е,да променим живота на болните и беззащитните,да направим и невъзможното ,за да живеят достойно,за да можем спокойно да се наречем хора.

Но всеки вижда света от височината на своята кула и явно не всеки гледайки желае да види.

Вече има над 1400подписа!

Ето още нещо,което доказва,че няма невъзможни неща,а само лесни и трудни за постигане цели:

http://vbox7.com/play:21b5e752

Браво за инициативата, дано имате успех...

Хубаво е, че все още има добри хора в тази държава, които показват, че им пука.

Усмивка и от мен!

Подкрепете ни, подпишете и препратете този призив!

Разбира се, след малко ще се подпиша!

Успехи, ако може с нещо друго да се помогне и как? Ще се радвам, ако мога да бъда полезна. Може и на ЛС да ми пишеш- лека вечер!

Усмивка и от мен!

Благодаря за усмивката,с радост приемам предложението за помощ,ако може помогнете в разпространението на нашата инициатива-благодаря Ви предварително!

Усмихвайте се,чудеса стават не само по коледа!

Редактирано 14 декември 200817 г. от plamenst7 (преглед на промените)

,Усмивки и успешен ден на всички,подписите са над 2000-благодаря ви!!!

Прекрасна инициатива и аз съм там

http://vbox7.com/play:f8ca1ff0

http://vbox7.com/play:f8ca1ff0

И аз да ви благодаря за подкрепата!

Горното клипче създадохме в подкрепа на цялата ни инициативата, "Усмихни се с мен! За да има утре и за нас!" Идеята и надеждата ни е, обществото, всички ние да погледнем по нов и различен начин на децата с увреждания, с усмивка, а не съжаление, с вяра в тяхните способности, с вяра в тяхното утре. Те трябва да имат бъдеще, защото са умни и чувствителни деца, като всички останали.

В отговор на нашите искания ,вчера дойде отговор от Министерството на труда и социалната политика-предварително се извинявам,ако на повечето от вас написаното ви вдигне кръвното,но явно писалия отговора и тези около него си вярват:

"..В своята дейност дирекциите"Социално подпомагане" акцентират главно върху работата със семейството,с цел оказване на помощ при отглеждането на детето в зависимост от спецификата на увреждането му.Социалните работници консултират родителите за изпълнението на родителските им функции,информират ги за реалния риск от изоставяне на детето и настаняването му в специализирана институция.Те оказват помощ на родителите и при вземане на решение за избор на подходящо обучение на детето впоследствие(детски градини,по-късно училище и т.н.).Предоставя се информация за възможностите за ползване на социални услуги в общността.Дирекции"Социално подпомагане" насърчават родителите и децата за активно участие в избора на подходяща социална услуга.При определяне на необходимостта от ползването и първостепенно значение имат интересите на детето.."

ТИЯ МАЙ НАИСТИНА СИ ВЯРВАТ?!!!!

Toва е историята на едно специално дете,една история ,която доказва,че всяко дете е преди всичко ДЕТЕ,едно малко слънчице усмихващо се на света:

Писмо от Специалната планета на различните деца

Аз съм на десет години и съм специално дете. Специална съм от мига, в който пожелах да видя света. Специална съм, защото съм част от оня особен род деца, наречени деца с увреждания или още ­ със специални образователни потребности. Казано накратко ­ децата със СОП. Съкращението не е класификация според типа увреждане, а означава, че за нашето образование в училище не са достатъчни стандартните средства. Но кой ли пък иска да знае...

Чакали са ме като всяко чакано бебе, името ми дълго и с обич избирали, във варианти за момче и за момиче. Само сърдитият доктор не предвидили. Оня, който бил така ядосан, че мама не останала в своя град да ражда, а дошла в неговата болница, че не се вслушал в молбите є да направи нещо, за да се родя по-бързо, а само крещял и я обиждал. Да, той събрал екипа за спешно секцио, но чак когато тоновете на моя милост спрели да се отчитат и той явно се уплашил, че може да стане голяма беля. Какво се случило в родилната зала ­ никой не разбрал освен него, никой не обяснил на мама защо ме поставили в кислородната палатка при моите сериозни четири килограма тегло. Чак след 20 часа тихомълком ме върнали при мама и нито дума. И ето ­ цели десет години... Тя си мисли, че не я гледам, докато обръща гръб, за да преглътне поредния ден с мен, зад ресниците на моя отнесен поглед аз все още виждам в очите є страха за утре, мъката и болезнената надежда да изтрие моето различие. Иска ми се да мога да я успокоя, но нали съм специално дете, според собствената ми дълга епикриза ­ дете със сериозни дефицити в общото интелектуално функциониране, мога да го направя само така, с едно писмо от моята Специална планета.

Шапката на моето различие за вас, нормалните планетяни, е като шапка невидимка. Гледате през мен и не ме виждате. Питате се защо аз и другите от Планетата на различните сме дошли във вашия свят, не смеете да ни се доверите, убийствено съжалително поклащате глави към нашите майки: “Ееех, горкото, колко е хубаво, пък гледай каква орисия...” Необезпокоявана под тази шапка, аз ви наблюдавам, изумявам се понякога от грубостта и нетолерантността ви, слушам предизборно предъвкване на сложните думи “Социална интеграция и равен достъп на хората с увреждания”, чета с любопитство форумите и загрижените позиции, че като европейци трябва най-после да приемете Другостта за равностойна на Нормалността, но докато го направите, си позволявам правото на свободно мнение. А то е, че не ни приемате, защо ви показваме грешките. Системните. Показваме ви, че планетта ви е далеч от съвършенството, въпреки високите модернистични сгради, високите технологии и дваж по-високото самочувствие. Показваме ви, въпреки опитите за клониране, че светът не е матрица, че различното и уникалното все още ви причиняват дискомфорт, а не носят наслаждение. Показваме ви Истината, защото нашата специална Различност ни дава смелостта да извикаме: “Хей, кралят е гол, кралят е гол!”

Точно защото съм различна, аз не се опитвам да ви променям. Не се опитвам да ви поставям в калъп, да ви търся подходящи, специализирани и изолирани заведения. Приемам ви и ви обичам такива, каквито сте, за разлика от вас. Не измислям рамки и представи за добро поведение. Не разлепвам етикети за валидност и инвалидност. Трудна съм, но съм истинска. Трудна съм, но съм нестандартна и това ме прави ценна. Трудна съм, но съм индивидуалност. И имам право на своето индивидуално щастие. Това ми дава дързостта да ви кажа ­ разлепете писмото ми на работните си места, занесете го вкъщи на децата си, прочетете го още веднъж. Казват, че ние, различните деца, сме по-близо до онази сила, срещу която няма застраховка “Недосегаемост”.

Написах това писмо, защото веднъж на нашата Специална планета ни гостува Малкият принц. Онова същото русокосо момче на Антоан Егзюпери, което искаше да научи как се случва опитомяването. И аз подобно на неговата лисица исках да бъда опитомена, да бъда обвързана. Когато ходех в детската градина, не можех да кажа това на децата и лелките, защото дълго не се научавах да говоря. Усмихвах им се и се надявах да ме разберат. Не се сърдех, когато нарочно изсипваха пясък в косата ми и после не си признаваха белите. Не се сърдех на учителката, която ме слагаше на столче отстрани на детското кръгче, защото фината моторика на ръцете ми била нарушена, защото съм била несръчна и съм спъвала темпа на групата. Пак се усмихвах и се опитвах да направя от оставената ми кутия пластелин по една топчица за всяко дете, но учителката все не разбираше и разваляше моите пластелинени фигурки. Не се отчайвах и си вярвах, че рано или късно ще ме забележат и ще ме опитомят. Исках да бъда за тях единствена. Специалистите казваха на мама, че съм имала задръжка в емоционалния темп на развитие. Сигурно това задържа моята вяра, че все някога ще бъда опитомена от нормалните деца.

В първи клас се съгласявах да драскат с химикал по жълтата ми блуза и си казвах, че докато драскат, те са до мен, смеем се заедно, значи ме опитомяват. Не разбирах сълзите на мама вкъщи, тя изобщо не проумяваше какво щастие е да си заобиколен от деца, макар и пишещи по блузката ми онези, нецензурните думи, дето големите ги шепнат през длан. Мама казваше, че децата са лоши, щом ми вземат стотинките в училищната закусвалня, но тя не знаеше, че ние ходехме там заедно.

Понякога децата ме въртяха в кръг, за да се объркам съвсем, после се смееха на глас и изчезваха, докато аз се опитвах да преодолея дезориентацията. Сигурно това беше част от обвързването и опитомяването, само дето мама не разбираше... Не разбираше и онази жена в бяла престилка в София, която я съветваше с наведени очи да продаде жилището ни и да заминем за Англия, за Германия, за Франция, изобщо където и да е, защото тук нямало толеранс към различните деца. Сега пък аз не разбирах думите на лекарката, че си живея съвсем нормално, но в Зоната на здрача. А мама все плачеше. Каква Зона на здрача, на мен ми е светло и харесвам този прекрасен свят не по-малко от другите хора! Понякога наистина се чувствам като в тунел, който се върти, тъмно и страшно ми е вътре, тогава си гриза ноктите до кръв, но за жалост не успявам да го разкажа на другите деца. Ако можех, убедена съм, те щяха да разберат и нямаше да ме плашат. Зная, че всички деца са добри, ако си добър с тях. Ако можех да попитам големите, които не пеят добре, още и тези, които не рисуват добре, накрая и тези, които не тичат бързо, дали това ги прави смешни, щях да им кажа, че да четеш трудно и да не разбираш защо една буква е различна в чуждите езици ­ още не е нещо, за което да бъдеш сочен с пръст и наричан умствено изостанал.

Аз съм специално дете, защото според специалистите нося в себе си сериозен дефицит на социални умения. Не съм сигурна дали мога да го разбера, но съм сигурна, че зная какво е да обичаш, зная какво е справедливо и несправедливо, разбирам кога съм ядосала мама и се извинявам. Когато тя тъгува за някакви нейни неща, тъгувам и аз.

Когато другите деца се подиграват зад гърба на госпожата и изливат вода на нейния стол, аз се опитвам да ги спра, но понеже говоря бавно, не успявам да го сторя навреме. Няма да се откажа, защото си спомням думите на Лисицата, за която ми разказваше Малкият принц: “Трябва да бъдеш много търпелив ­ обяснявала лисицата. ­ Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш малко по-близо... Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Ще мога да подготвя сърцето си. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието!...”

Аз съм специално дете, защото често не гледам хората в очите и се разконцентрирам бързо, но виждам всяко паднало листенце, всяка роза, всяка тревичка. Специална съм, защото отстрани изглеждам сякаш не слушам говорещия, но чувам всяко трепване на есенните клони, долавям шумоленето на падащите снежинки, чувам неизречените думи между хората.

Специална съм, защото неясните за мен неща ме карат да се затварям в себе си, но отварят очите ми за един друг свят, невидим за вас, в който дълго и сладостно една роза може да ме опитоми с любов. Специална съм, защото искам да остана такава. Въпреки страховете на мама.

Специална съм, защото вече никога няма да сте същите, ако намеря начин да ви покажа нашата Специална планета от скритата и загадъчната є страна...

С поздрав,

Албена Прокопиева, едно специално дете

Честита Коледа! Нека е светла, красива и изпълнена с много вяра и надежда за всички!

Благодаря ви за подкрепата, за човещината и разбирането!

Горното писмо, на Албена, мисля че всеки човек трябва да го прочете, и то неведнъж, и частица от него да остане в сърцето му.

Малък пример за родителска любов:

http://www.godtube.com/view_video.php?view...faca5dd9ea45513

Малък пример за родителска любов:

http://www.godtube.com/view_video.php?view...faca5dd9ea45513

Честита нова година!

Нека тя донесе на всички ни повече здраве,късмет,щастие и успехи!

А това е историята на невероятния баща от горния клип:

ИВО ИВАНОВ (предполагам това е човека на когото дължим превода)

Канзас

Той се казва Дик Хойт и често навестява мислите ми по време на любимата ми и напълно безплатна антистресова терапия. Ще обясня с няколко думи: стресът си е стрес както в България, така и тук. Проблеми в работата, сметки, крайни срокове, задръствания, съкращения, гнойни ангини накрак и т.н., и т.н. Нещата се натрупват и този стар натрапник стресът често се настанява трайно в живота ни. Моят метод за борба с напрежението е следният. Всяка вечер, двайсетина минути преди самият аз да гушна възглавницата,

сядам до леглото на спящите си деца и просто ги наблюдавам мълчаливо в съня им

Който е бил родител, знае точно какво имам предвид. Едва ли има нещо по-успокояващо и по-възхитително на този свят от едно спящо дете. Не знам дали този ефект се дължи на равномерното им дишане, на откровената им беззащитност или на невинните лица, но за мен няма по-ценно убежище от ежедневието от тези двайсет минути на тихо съзерцание в тъмната стая. Сякаш всичко останало престава да съществува. Някъде далеч остават работата, цените на бензина, лактите по автобусите, параноята, войните, ураганите и всичко останало. В чертите на заспалите деца, обезоръжени се разтварят и тревогите, и проблемите, и стресът. В тези моменти често се сещам за моя любим спортист Дик Хойт, чиито изумителни постижения и живот почнах да следя преди около 5 г.

Дик е станал баща през 1962, но новороденият му син Ричард идва на този свят в конвулсии. Оказва се, че пъпната връв се е омотала около врата на бебето, прекъсвайки притока на кръв и нанасяйки необратими увреждания на централната му нервна система. Детето никога няма да може да ходи, да използва ръцете си, да говори и да контролира тялото си. Лекарите имат само един съвет към родителите: "Отървете се от бебето, дайте го в специално заведение."

Има ли нещо по-ужасно от това да си напълно обездвижен и лишен от възможността да комуникираш с останалия свят от първата до последната секунда в живота си? Да вегетираш с години, окован в жестока килия - собственото си тяло? Отговорът е: Да, има! Ако жертвата е собственото ти дете. Няма по-голям кошмар за един родител, няма по-голямо страдание. Трудно ми е да си представя каква ледена пустош е преминала през душите на Дик и Джуди Хойт, когато са надникнали в бъдещето на сина си. Неизживяното детство, неизказаните думи, неосъществените мечти, неродените внуци. Сърцето ми се свива и не мога да не си спомня за съкрушения баща в "По жицата", за умиращата му дъщеричка и за онези покъртителни осем думи на Моканина: "Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!"

Но Дик отказва да се самосъжалява, пренебрегва всички лекари, зарежда се с вяра в сина си и тръгва като бесен да търси... бялата лястовица. Надява се, че съзнанието и интелектът на Ричард са останали непокътнати, и се посвещава на идеята да надвие съдбата. Почва да учи сина си на азбуката и да му чете, без да е сигурен дали има някакъв ефект. През 1972 благодарение на големите сърца на група инженери от университета Тъфт Рич се сдобива с комуникатор, който му позволява да изписва думи на монитор, натискайки бутон с тила си. Оказва се, че малкият не само е наясно какво става около него, но и притежава завиден речник и пъргав интелект. Баща му е твърдо решен, че синът му няма да бъде лишен от нищо и щом не може да се движи,

той ще бъде неговите ръце и крака

Дик започва да носи сина си на гръб, за да се радва на природата, води го на планински преходи със себе си и така двамата изкачват един от върховете в Колорадо. През 1977 Рич се примолва на баща си да участват в 8-километров крос с благотворителна цел. Хойт се съгласява да бута инвалидната количка. В този ден те завършват предпоследни, но надбягването събужда неподозирано усещане в душата на обездвиженото момче. Същата вечер Ричард изписва нещо на монитора си, което ще промени живота им завинаги: "Татко, когато се състезавам, не се чувствам осакатен!" От 15 години бащата е търсел точно това лекарство за сина си - усещането за независимост и пълноценност. От този момент нататък животът му е посветен на една-единствена цел: да улови това усещане и докато диша, да го дава на Ричард. Дик почва да бяга по 5 часа на ден, пет пъти в седмицата, бутайки Ричард пред себе си в специална инвалидна количка. През 1981 двамата се записват под името "Тийм Хойт" в Бостънския маратон и побеждават 75% от участниците. Постепенно Дик влиза в невероятна форма и бяга почти непрекъснато. В момента зад гърба си има невероятните 64 маратона, като най-добрият му резултат е просто феноменален - 2:40,47 часа (36 минути и половина под световния рекорд)!

След 4-годишно участие в маратони двамата се решават на нова лудост: триатлона "Айрън Мен". Това нечовешко съревнование включва 3,8 км плуване, 180 км колоездене и като капак - класически маратон (42,2 км). Много малко са хората, които са в състояние да издържат подобно натоварване. Аз съм горе-долу в добра форма, но със сигурност

ще се разпадна на отделни митохондрии още в плуването

Хойт връзва с въже за кръста си доста тежка лодка, в която е легнал Ричард, за да покрие тези първи километри във водата. После слага сина си в специална седалка, закачена за предната част на колелото му. Най-изумителното е, че Тийм Хойт често изпреварва 2/3 от съперниците. През годините Дик и Рич участват в общо 911 състезания, включително 206 по триатлон и 24 последователни маратона на Бостън. През 1992 двойката преминава с велосипед през Съединените щати, покривайки 5000 км за 45 дни. Тук всеки любител на бягането е запознат с историята на Хойт. Медийните спортни гиганти ESPN, ABC, Sports Illustrated и HBО отразяват успехите им, а на пазара излизат книга и DVD филм, посветени на техния трънлив път. Много специалисти се питат какви биха били резултатите на Дик, ако се състезаваше сам, без сина си. Той твърди, че ще се провали, защото Ричард е основният му източник на енергия, а и стилът му на бягане е зависим от количката. Наскоро гледах кадри от последното им състезание. Дик въртеше педалите на колелото с настървение, подминавайки изтощените си противници, а изражението на лицето на сина му отразяваше както огромното удоволствие от надпреварата, така и мускулното напрежение, което явно усещаше от усилията на баща си. Вятърът ги блъскаше челно, умората се бе вкопчила в педалите, но Тийм Хойт продължаваше упорито напред: двама души - едно сърце.

Казват, че дори пулсът им се изравнявал по време на състезание

Тази година Дик навърши 65, което просто не е за вярване. В краката му като корабни въжета подскачат чудовищни мускули, а с бицепсите му би се гордял всеки 20-годишен младеж. Този невероятен човек се е подложил на големи лишения и е пренебрегнал собственото си благополучие, за да освободи сина си от капана на съдбата. Почти всеки цент от пенсията му, всеки извънреден приход и всяко получено дарение се влагат във фонда за спорт. Самият Дик живее по спартански, за да си позволи да пътува от маратон на маратон със сина си. За Хойт старши обаче едва ли има по-сладка жертва от тази и ако можеше, сигурно щеше да бяга по 24 часа в денонощието.

Наскоро една от водещите журналистки на САЩ, Мери Карило, интервюира Дик за предаването "Риъл Спортс". Разговорът им постепенно ги отведе в миналото, към мястото, което Дик все още се страхува да посещава. Там, където в родилното отделение стои сломеният от мъка 22-годишен баща и се взира в мрачното бъдеще на сина си. Струва ми се, че в този момент, пред тв камерата Дик за пръв път кръстоса поглед със себе си и разбра колко изумително е житейското му пътешествие. "Откъде черпиш толкова сила?", попита Карило и този железен мъж, който винаги е стискал зъби и е гледал напред без никакъв признак на слабост, най-после не издържа и остави сълзите да отговорят. Мери е изключителна журналистка, но и тя самата не успя да овладее емоциите си и

следващият й въпрос се разпадна, задавен в собствените й сълзи

За човек, който е бил напълно отписан от докторите, Ричард Хойт е постигнал много неща: завършил е не само гимназия, но и Бостънския университет и има платена работа в лаборатория. Въпреки че е обездвижен, е видял всяко кътче на Америка и е дал надежда чрез примера си на милиони инвалиди по света. Днес той е на 43, но за родителите детето винаги си остава дете. Затова понякога се питам дали и Дик не сяда вечер до леглото на сина си, за да се взре с гордост в спящото му щастливо лице. Дали минава през съзнанието му мисълта, че той е отговорен за това щастие, че той е подарил на осакатения си син усмивката и шанса за пълноценен живот. Хойт е голям мъж, велик спортист и истински родител. Ако има послание в неговата история, то е, че лесно се прави дете, но трудно се става баща.

Много красота има в спорта. Красиви и елегантни бяха полетите на Джулиъс Ървинг към коша. Красиво бе и финалното разгъване на Луганис миг преди да разпори водната повърхност. Изумително красиви са и ефирните подавания на Зидан. Но понякога спортът може да ни даде нещо още по-впечатляващо и ценно. Един 65-годишен мъж, бутащ с всичка сила осакатеното си, но щастливо дете в инвалидна количка. Какво по-красиво? Магията на спорта се състои в това, че в ръцете на един баща той престава да бъде просто спорт и се превръща в нещо много повече. Нещо пълно със смисъл, обещание и надежда... Като бяла лястовица.

Трябва да променим нещата ,защото тъпчем на едно място от години:

Лечение:

И преди 5г(може и да са повече) и сега лекуват децата ни по 10 дни в месеца(срока на една клинична пътека),през останалите 20 явно са здрави-на въпроса ни кой е отговорен за това здравният министър Желев ни е отговорил-не е здравното министерство.Извинете но ,ако министъра на здравеопазването не отговаря за простотиите на лечебните заведения и здравната каса за кое е отговорен-за гробищните паркове ли или за какво?!

Образование:

И преди 5г и сега ресурсните учители,логопеди и психолози по училищата са работили на същия принцип-министър Вълчев ни отговаря колко много деца от нашите са интегрирани,само че не казва,че това е интеграция наужким,когато се прави по досегашния метод,защото по този метод едно дете несправящо се с математиката например,получава по този предмет качествена оценка,която води до получаването на лист хартия(свидетелство),а не диплом за завършен етап от образованието си,което не му позволява,ако например му се удават езици да продължи да учи във висше учебно заведение.

Социални услуги:

И преди 10г и сега дават същите безполезни помощни средства на деца-инв.колички,столове за баня и тоалетна,проходилки-безполезни,защото са предназначени за възрастни,детските модели са на космически цени и естествено не се поемат от социални грижи.Пример-количката за възрастен струва около 300-400лв,а за дете са над 1500лв.

И пишат ли пишат как всяка нова програма,която създават е за наше добро-боже,ако това е за добро какво ли ще е лошото?!

Иначе,ако им отвориш дебелите книги-леле що закони,правилници,наредби от тогава са издадени и приети-един живот няма да ти стигне да ги изчетеш,а не знам колко живота трябва да имат децата ни,за да ги видят приложени на практика,което не е невъзможно-страни от цял свят доказват точно обратното.

подпис и от мен разбира се

подпис и от мен разбира се

Благодаря Ви за подкрепата!

http://www.cil.bg/Новини/112.html

Евтин популизъм, гарниран с некомпетентност води до разсипия на държавни пари и безнадеждност за хиляди хора с увреждания

16.12.2009

Ето такава манджа забърква президентът Първанов с намесата си при промените в Закона за интеграция на хората с увреждания. С видима липса на компетентност по политиките за интеграция президентът се възмути от въвеждането на подоходен критерий за отпускане на месечна целева помощ за хора с увреждания. Естествено, че държавата трябва да подпомага бедните, да прави това по закон и в него да трябва да има подоходен критерий. А „месечната добавка за интеграция” в сегашния ЗИХУ е нито повече, нито по-малко от социална помощ. Как иначе може да бъде наречено нещо, което се изчислява като процент от гарантирания минимален доход и служи за допълване на собствените доходи на получателите му. Така дефинирана в специализирания закон, месечната добавка за интеграция възлиза на сумата от 9,75 лв. за транспортни услуги плюс 13 лв. за информационни и телекомуникационни услуги плюс 13 лв. за обучение плюс 9,75 лв. за достъпна информация плюс 9,75 лв. за диетично хранене и лекарствени продукти. Макар и изплащани еднократно през годината срещу платежни документи, в месечната добавка са включени и 195 лв. за балнеолечение и рехабилитационни услуги. Иначе казано, ако не е умрял, човек трябва да има физическо, зрително и слухово увреждане едновременно, за да получава месечно по 55, 25 (петдесет и пет лева 0,25). В реалния живот месечната добавка е в границите между 10 и 30 лв., но се изплаща на близо 500 хиляди човека, което прави почти 200 млн. лв. от постната пица на министър Дянков. Проблемът все пак не е в „постната пица”, а в ефекта от храненето с нея – не е здравословна, а редовната й консумация води до затлъстяване. Все негативни последици!

Опитайте се да останете само един ден в леглото си, но не защото сте болни или ви се лежи, а защото сте телесно зависими от нечия помощ. Може и да си сложите препаска на очите, ставайки сутринта, за да си направите кафе, да закусите и да отидете на работа. Как ли ще ви помогнат в това начинание 30-те лева месечна добавка? Никак! Те помагат на семейния бюджет и на човека, който се грижи за вас и поради това не може да работи срещу достойно заплащане за труда си. Те ви държат във вечна зависимост от някого, за когото ставате бреме. Когато са наречени за „интеграция” в специален закон за хората с увреждания, те ви лишават от всякакви възможности за достоен живот и реализация, каквито имат гражданите без телесна зависимост. Така е в момента, така се очертава да бъде и занапред. Благодарение на „усилията”, които полагат национално представителните организации на и за хора с увреждания, благодарение на президента Първанов и неговия популизъм, гарниран с некомпетентност.

Като европейски гражданин и данъкоплатец с увреждания, който иска да живее достойно в България, настоявам да чуя от застъпниците на месечната добавка за интеграция убедителни доводи и силни аргументи за нейното запазване в ЗИХУ!

Метафората на президента с лечението само на онези, които имат температура над 39 градуса и отказа да бъдат лекувани „по-здравите” не е убедителен аргумент. Господин президент, всеки трябва да бъде лекуван, а не поддържан на изкуствено дишане!

Настоявам парите ми да се инвестират в полезни начинания, а не да се разпиляват безрезултатно, увековечавайки доживотна зависимост на човека с увреждане от семейството или социалния дом за трайно настаняване!

Настоявам всички политици да преминат обучителен курс по права на хората с увреждания, да положат изпит и да се оттеглят, ако не получат сертификат!

Национално представителните организации не ме интересуват – те толкоз могат да свирят, но ако политиците ни станат компетентни, ще им спрат субсидиите за съществуване и ще им поискат реални резултати срещу парите.

Капка Панайотова

Активен гражданин и редовен данъкоплатец

Подкрепете нашата инициатива за равенство:

http://apps.facebook.com/causes/416700/103730609

Приятел,грижата за спасяване на давещите се,отдавна е лична грижа на самите давещите се...Политици-клоуни могат само да се снимат на фона на направеното от друг-така е било,така и ще върви.

От години спонсорирам група надарени деца от домове за сираци.Купувам им хардуер,помагам им да усвояват умения,помагам им да придобиват квалификация,която по-лесно ще ги интегрира...Това ми създава във форума имидж на префърцунен мангизлия,сменящ хардуер,като носни кърпи...Губи ми и средства,време...Обаче не бих спрял за нищо на света-за мен да споделиш своето е най-естественото нещо на света.Мисълта ми е-хайде да се захванем с оправянето на света днес,всеки според силите си.Да не чакаме някой да ни светне за пътя,истината и живота.Не знам за никого другиго,но за мен участта на дон Кихот е за предпочитане,пред тази на бай Ганьо...