Следното е взето от Форума на Клуб Политика (www.clubpolitika.com), подраздела им "Общество". Авторът е СКИТник и успя да изненада всички. Разбира се, веднага се хареса на всички и ако ви допадне неговото творчество ще добавям главите.

Част 1

Всичко започна една сутрин, когато стоях под душа, опитвайки да насапунисам гърба си. Ръката ми внезапно напипа едно странно образувание. Застанах пред огледалото и погледнах през рамото. От плешките ми стърчаха два израстъка, подозрително приличащи на крилцата на току що размразен бройлер. Даже леко помръдваха. Разтърках очи и пак погледнах. Стояха си там. Завих се с една кърпа през кръста и изтичах в спалнята. „Жена, нещо ми е пораснало!”. Тя отвори любопитно очи и се загледа в кърпата. „Не там! Отзад, на гърба!”, обърнах се аз. Опуленото й лице подсказваше, че онова нещо си е там. „Я! К’во е това?”, бавно се отрони от устата й. „Еми, не знам! Сега го видях!”, седнах подкосен на леглото. „Мога ли да го пипна?”. Без да дочака отговор, тя прекара ръка по гърба ми. „Приличат на крилца! Трябва да отидеш на лекар. Може би на ветеринарен?”. „Не е смешно!”, отговорих начумерено. „Ще изчакам няколко дни, да видя какво ще стане и тогава ще реша!”.

Дните минаваха, а образуванията добиваха все по-отчетливата форма на крила. Върху тях се появи светъл мъх, а след него и малки перца. „Няма съмнение, крила са!”, отсече жена ми. Опитах се да ги движа и един ден с изумление установих, че от няколко минути вися на 5 сантиметра над пода, пърхайки с тях. Откакто жената ме видя да се нося ниско над килима, започна да ми вика: „Що не ‘фръкнеш до супера, че олиото ми свърши!” или „Я, ‘фръкни на липата и набери малко цвят за чай!”. Един ден ми прибра ключовете от колата. По-късно, когато ги поисках, тя ми се тросна: „На теб не ти трябва кола, нали си имаш крила?!”. Примирих се и почнах да се уча да ги използвам по предназначение. Първоначално прелитах от единия до отсрещния тротоар на улицата, а после опитах и по-дълги разстояния. Страхувах се някой да не ме види и се правех, че ходя, но когато наблизо нямаше хора се отпусках и се носех на половин метър над земята. Постепенно увеличавах височината, докато веднъж не се оплетох в някакви кабели между два стълба. С кацането също имах проблеми в началото, особено когато бях с торбите в ръце. Няколко пъти губех равновесие и после трябваше да се връщам да купя отново яйца. Крилата ми растяха, а с тях и апетитът към различните зърнени храни. Един ден даже забравих да сваря житото и го подкарах направо от пакета. Семките почнах да гълтам с люспите и установих, че без сол са ми по-вкусни. Отказах месото, а след като счупих няколко пъти уличната лампа, отказах и пиенето. Последното решение очевидно повлия добре на крилата и забелязах появата на нови пера. Дали от това или от понамалялото ми тегло, но почнах да летя много по-лесно. Научих се да кацам по клоните, без да ги чупя и плаша врабчетата. Много внимавах някой да не ме забележи, понеже ... нали знаете какви са хората. Веднъж, тъкмо бях седнал на дървото срещу входа да изпуша една цигара, съседът от третия етаж ме видя. „Бе, ти какво правиш горе, на дървото?”. Аз му отвърнах -„Пуша!”. „И как се покатери чак там?”, учуди се той. „Не съм се катерил. Кацнах!”, отговорих и поразперих малко крилата. А той прибледня, изцъкли очи и се скри в стаята. След няколко минути чух познат звук на сирени, идващ от улицата. Пред блока спря линейка, а зад нея - пожарна. Когато слезлите от колите хора се приближиха към дървото, съмнението, което звукът на сирени породи в мен, моментално се изпари. Хвърлих недопушената цигара и почнах да се местя от клон на клон и от дърво на дърво, докато се отдалечих на прилично разстояние. Съседът, който беше излязал пред блока, сочеше с ръка към клоните и възбудено обясняваше нещо на лекарския екип. Те кимаха известно време с глава, после го подхванаха под мишниците и го вкараха в линейката. Колите потеглиха обратно, пожарната с изключена сирена. Не знам, дали беше случайно или във връзка със съседа, но тогава ми паднаха първите няколко пера.

....

Засега толкова...

http://forum.clubpolitika.com/index.php?showtopic=7280

Част 2

Крилата ми заякнаха, но престанаха да растат. Сакото ги прикриваше успешно. Когато синът ми ги видя за първи път, реагира както би реагирало всяко нормално хлапе и веднага попита: „И аз ли ще имам такива, когато стана голям?”. След като му отговорих отрицателно, той загуби всякакъв интерес към тях. Само ме помоли да му позволя да им мери дължината, но когато видя, че тя повече не се променя, престана да им обръща внимание. Жена ми, като всяка разумна и практична съпруга, побърза да извлече някаква полза от новата придобивка. През горещите летни дни ме накара да й правя вятър с тях. След като остана доволна от получилото се охлаждане, на другия ден продаде вентилатора. Сигурно сами се досещате, че паяжините по тавана и в горните ъгли на стаите изчезваха веднага, благодарение на новите ми способности. В началото имахме малко проблеми с жената в леглото. Точно в сюблимния момент, аз инстинктивно размахвах криле, рязко се отделях от нея и увисвах в пространството между кревата и тавана. Излежда прекъснатото удоволствие, а и гледката много я дразнеха, та се наложи да потренираме няколко пъти, докато усвоя техниката да използвам тяхната тяга в обратна посока.

От Европейския съюз ни спряха парите. Жена ми го прие много лично и отказа да гледа телевизия „Европа”. Казах й, че тази телевизия си е българска, ама тя ме сряза – „Не мога да гледам постоянно иконката на еврото на екрана!”. „Хубава работа!”, викам си на акъл и продължавам да си мисля – „Ами ти като ми спираш месечно по цяла седмица секса, да взема и аз да спра да гледам оная телевизия с иконката на глава на зайче с щръкналите уши ли!?”. Но, нали ги знаете жените, те са по-емоционални и обръщат внимание на всяка дреболия. Ето, онзи ден например, след като намери едно перо в леглото, претършува целия апартамент и мазето, за да търси някаква въображаема кокошка. „Това перо си е мое!”, казвам й аз, а тя ми отговаря – „Не е! Твоите са по-светли!”. „Това е тъмно, защото вчера минах над ТЕЦ-а в квартал Дружба и малко се поопуших!”. Не знам, дали ми повярва, но на вас ви казвам – честна дума, кокошките не ми харесват. Все още. Вижте, пауна е нещо друго. Една неделя отидохме със сина в зоологическата градина. Докато той се мотаеше около клетките на маймуните и мечката, аз съзерцавах пауна. Какво изящество, каква ферия от пера! Малко оставаше да махна шлифера, разперя криле и кацна до него. Дали да не си боядисам перата? Жената твърди, че жълто и синьо много ми отиват. Трябва по-сериозно да обмисля този въпрос. Бялото се цапа, освен това усетих, че завистта към пауновите пера се загнезди някъде дълбоко в душата ми. Когато станах от пейката, на нея останаха да се белеят няколко паднали пера...

....

Друг път, още.. (IMG:style_emoticons/default/wink.gif)

Този коментар е бил редактиран от СКИТник на Jan 7 2009, 11:39 AM

Редактирано 16 февруари 200917 г. от Fingli (преглед на промените)

Част 3

Снощи се опитах да дочета едно отдавна започнато книжле. Бях занемарил четенето на книги покрай интернета и телевизията. Тъкмо прелиствах поредната страница и усетих, че нещо не е както преди. След кратък размисъл разбрах кое – очилата! Те си стояха кротко в калъфа, а аз без никакво затруднение бях прочел няколко страници. Това обяснява факта, че от известно време вкарвах ключа директно в ключалката, без да правя по няколко кръгчета с него около нея. Така ставаше и с другите неща, които ми се налагаше да вкарвам някъде. Не знам, дали това имаше връзка с крилата, но започнах да обръщам внимание на дребните мушици и да различавам движението на миниатюрните им крилца. Онзи ден в парка, в клоните на един кестен, видях малка гъсеничка, която с вълнообразни движения на зеленикавото гръбче, осеяно с жълти и черни точици, пълзеше по опакото на едно листо. Не знаех, че гъсениците имат толкова приятна миризма. С огромно усилие на волята успях да преодолея силното желание да я опитам и на вкус.

Вече свикнах с крилете. Дори започнах да ги харесвам. Заравях леко пръсти в перата, усещайки тяхната топлина и съвършенна форма. Веднъж жена ми прекъсна това блаженство, в което бях изпаднал и ми викна от кухнята - „Стига си ровил тези крила, ами ела и направи салатата!”. „Това не са крила, а криле! Самолетите и вятърните мелници имат крила, а птиците имат криле! По-поетично е...”, поясних аз. „Абе ти да не си изкукал нещо?”, възмути се тя. Не исках да се карам с нея и да й обяснявам колко красиво и умно нещо е кукувицата, затова мълчаливо се заех да режа зарзавата. Очевидно бе, че и тя свикна с крилете, но изобщо не обръщаше внимание на прекрасния им външен вид. Започна да ме преследва желанието да ги покажа на някой, който да оцени по достойнство не само тяхната полезност, а и тяхната красота. Една вечер, пред блока, издебнах пенсионерката от партера, застанах пред нея и тържествено разперих криле. Тя почна да се кръсти, да плюе в пазвата си и почти пред припадък, промълви: „Ти какъв си, бе?”. След като видях уплашеното и объркано лице, реших да я излъжа – „Ангел съм!”. „Божкеее...”, продължи да се кръсти и плюе тя. „За мен ли си дошъл?”. Този въпрос малко ме обърка, но продължих тихо – „Не! Исках само да ти покажа крилете си.”. Тя, вече видимо поуспокоена, каза с безразличие – „Криле, като криле! К’во толкова!”. Думите и тонът, с който бяха произнесени, прободоха честолюбието ми и нараниха влюбеното в крилете ми сърце. „Колко е глупава и сляпа!”, казах си на ум и се отдалечих с леко помахване на крилете. След мен въздушното течение понесе бавно към земята няколко откъснали се пера...

....

Нещата май се влошават...

Част 4

Последните дни цялото ми внимание беше съсредоточено върху крилете и почти бях забравил, че имам тъща. Тя не живееше при нас, но както всички тъщи по света, обичаше да се появява в най-неподходящия момент. Например, по празниците. Тогава, когато човек вече е направил план да излезе някъде със семейството си или просто да поспи малко повече и помързелува у дома. Дори в такива моменти, аз не й се сърдех много, понеже я харесвам. Може би, защото приличаше на жена ми. И по външен вид, и по характер, с който отдавна се бях примирил. Единственото нещо, което много ме дразнеше у двете, беше непрекъснатото споменаване на някакъв стар съученик на жена ми, живеещ в блока на тъщата. Тя използваше всяко идване у дома, за да изкаже съжалението си, че житейският път на дъщеря й се е влял в моя, а не в неговия. Според нея, този мъж бил нещо средно между Бил Гейтс и майка Тереза. Управлявал няколко фирми, парите сами влизали в джоба му, а в същото време бил любимец и на данъчните, и на хората от блока, на които непрекъснато помагал. Вие знаете много добре вида на лунните пътеки в софийските квартали, неизвестно защо наричани от общината „улици”. Те приличат по-скоро на кашкавал Гауда, в който някое хлапе е направило безразборно допълнителни дупки с немирните си пръстчета. Та, благодарение на чара и парите на този мъж, единствено пред блока на тъщата, всички дупки били запълвани ежегодно с пресен асфалт.

Рано сутринта, на Бъдни вечер, някой звънна на вратата. Лошото предчуствие и този път не ме излъга. Тя стоеше на прага, с няколко торби в ръцете. Беше приготвила разни неща за трапезата. Естествено, най-голямо се оказа количеството на постните сърмички с лозови листа, които тя прекрасно знаеше, че не мога да понасям. След като си разменихме стандартните въпроси, касаещи здравето, тя попита:

- Дадоха ли ти тринайста заплата?

Аз мълчаливо вдигнах рамене, а тя въздъхна:

- А на някои хора въобще не им трябва тринайста заплата. Те си докарват по няколко всеки месец!

Разбрах намека, но и този път си замълчах. Бях приел тактиката да създавам приятна атмосфера на взаимна поносимост. Когато седнахме на масата, разговорът отново се завъртя около онова чудо на мъжката природа, с което навремето жена ми е имала щастието да бъде в един клас. Този път не се подразних много, понеже вече знаех, че аз имам нещо, което той трудно би могъл да има, дори с цената на много пари – криле. Постепенно разговорът между двете жени се измести към раждането на Христос, величието на неговия създател и стигна да отправната точка на съвременното семейство – Адам и Ева. Тъща ми не пропусна да отбележи, че между Адам и съученика на дъщеря й имало голяма прилика. Не толкова на външен вид, понеже тя никога не го била виждала гол и само с листо отпред, а по-скоро по значимост и принос към човечеството. Дали под влияние на липсата на успокояващия алкохол (помните, че бях отказал пиенето) или окрилен от смелостта, която ми даваха онези неща, скрити отзад под пуловера, наруших мълчанието си и твърдо казах:

- Адам е бил най-щастливия мъж на света!

Тъща ми, малко изненадана, че се намесвам в разговора им, бързо отговори:

- Разбира се! Той е имал първата жена!

- Той е бил щастлив не с това, което е имал, а с това, което е нямал! - поясних философски аз.

- И кое е това нещо, което е нямал, пък го е направило толкова щастлив?! - в хор ме попитаха двете.

- Нямал е тъща! – тържествено казах аз.

След този мой отговор, тишината се спусна за дълго над масата. Лицето на тъща ми смени няколко пъти своя цвят. Тази игра на цветове беше предизвикана от ускореното движение на кръвта й, която като една океанска вълна, на приливи и отливи, ту нахлуваше в малкото пространство на главата й, ту се отръпваше назад към крайниците. Когато се насладих достатъчно на гледката, станах от масата и се преместих пред телевизора. На стола издайнически останаха да се белеят няколкото паднали пера...

....

Това би могло да бъде добър край на нещо друго, но не на нашата история... (IMG:style_emoticons/default/wink.gif)

Този коментар е бил редактиран от СКИТник на Jan 10 2009, 03:07

Част 5

Животът ми досега беше низ от най-обикновени думи в едно дълго изречение, лишено от препинателни знаци. Ритмично повтарящите се глаголи „спя”, „ям”, „работя”, тук там „мисля”, а между тях любимите ми съществителни - „син”, „жена”, „приятели” и „телевизор”. В последно време и „интернет”, този модерен капан на времето. Появата на крилете разбърка монотонния словоред на моя живот. Появиха се препинателни знаци и най-вече въпросителните и удивителните. Ето, тази вечер, беше въпрос на чест да се заям с тъщата, но същевременно ме удиви лекотата, с която го направих. Трябва да й се извиня. Жената всъщност има добри намерения и иска да събуди в мен някаква амбиция, която очевидно ми липсваше. Чувствах се добре, харесвах си работата, а парите бяха напълно достатъчно, за да живеем прилично и да не се лишаваме от най-необходимото. Приближих се към масата, прегърнах тъщата през рамо и й казах:

- Сърмичките ти са чудесни! Никога не съм ял по-вкусни!

- Че ти изяде само една! – тихо отбеляза тя.

- Да, но цялата! А ти знаеш, че не мога да ги понасям. Твоите, обаче, наистина ги бива. Всъщност, всичко което готвиш, е много вкусно. Радвам се, че жена ми е наследила твоето майсторство.

Тя ме погледна за миг с подозрение, но после успокоена добави:

- Хапни тогава още една!

Сложих сърмичката в чинията си, залях я обилно с кисело мляко и с няколко движения на вилицата я погълнах. След което успях дори да се усмихна. Надвисналите преди малко тъмни облаци се разсеяха и в стаята като че ли стана по-светло. Отидох до банята да си изплакна устата и да си поиграя с крилете. Те бяха единственото нещо, което поддържаше както външното, така и вътрешното ми равновесие. Галейки перата забелязах, че на мястото на едно от падналите нещо се белееше. Взех огледалцето и го приближих. Беше малко пухкаво перце...

....

Това по-скоро е Част 4.2, но засега външното оформление не е най-важното...

Този коментар е бил редактиран от СКИТник на Jan 13 2009, 03:50 PM

Част 6

Желанието да летя се засилваше с всеки изминат ден. По разбираеми причини предпочитах да излизам през нощта. Улиците ставаха пусти и можех да се рея из въздуха по-свободно, без да има нужда да се крия непрекъснато зад сателитните антени, стърчащи като метални гъби по покривите. Градът от високо приличаше на мрачно небе, в което проблясваха като звездички прозорците и в което се виеха белите облачета дим, напуснали комините. Колкото повече се издигах, толкова по-чист ставаше въздухът, а градът се превръщаше в тъмна бездна, погълнала в себе си светлината и хората. Измислих си даже песничка, която си тананиках, докато кръжах високо в небето:

Булевардите небесни

нямат дупки, мантинели.

Клаксоните тук са песни -

веселите птичи трели.

Мигат звездни светофари,

никой не препуска бясно

по широки магистрали

ту отляво, ту отдясно.

Оооо, това е ясно...

И отляво, и отдясно

никой не препуска бясно.

Оооо, това е ясно...

В Новогодишната нощ, подвластен на желанието за летене, реших да направя едно кръгче над квартала. Това беше огромна грешка. Разбрах го малко по-късно, в момента, в който около мен засвяткаха и загърмяха изстреляните фойерверки от празнуващите по-долу. С огромни усилия, на зиг-заг, успях да се прибера на балкона. Отървах се леко – няколко опърлени пера и изгорели дупчици по панталона. Лявата ми обувка липсваше. Може би не бях я завързал достатъчно здраво. След като установих, че щетите не са чак толкова големи, влязах в стаята. Жена ми втренчи поглед в мен и възкликна:

- Какво е станало с косата ти?!

Погледнах се в огледалото. От главата ми стърчаха в разни посоки различни по дължина кичури с обгорели краища. Ще трябва да ида да се пострижа. Косата ми отдавна беше загубила формата си, а сега пък съвсем.

След като гърмежите навън стихнаха, отидох да потърся загубената обувка. Кръжейки ниско над дворовете и градинките, взирайки се в земята, изведнъж ме сепна глас, идващ много близо зад гърба ми:

- Хей! Здравей!

За малко да падна на земята, забравяйки за миг да махам с криле. Топла и нежна ръка ме подхвана и помогна да възстановя равновесието. До мен летеше русокосо създание, облечено само по нощница. Кацнахме в клоните на близкото дърво. Шокиран от случилото се, аз продължавах да гледам младата жена, седнала до мен. Със сигурност беше жена, а не птица. По-скоро млада и хубава девойка. При други обстоятелства погледът ми сигурно щеше да се задържи върху двете обли издутини с малки връхчета, които полупрозрачната нощница издайнически излагаше на показ, но аз гледах крилете й. Те бяха малко по-големи от моите, с по-дълги и много красиви пера. Тя също ме оглеждаше с усмивка, която постепенно се увеличаваше.

- Какво е станало с перата ти? – попита тя с насмешка.

- От фойерверките! – успях да измърморя.

- И косата ли? – избухна този път в смях девойката.

Кимнах мълчаливо, загледан в крилете й.

- Искаш ли утре пак да се срещнем тук и направим заедно няколко кръгчета? – попита тя.

Отново кимнах и проследих с поглед елегантните движения, с които тя се изгуби в мрака. Изпитах странно разочарование. Постепенно разбрах какво ме измъчва. Не съм единствен с криле! Бях свикнал вече с мисълта, че съм уникален, богоизбран. А ето, че имало и други. Почуствах се излъган и намразих красивото създание. Отблъснах се от клона, а зад мен се спуснаха към земята няколкото паднали пера...

....

Краят се отдалечава... или приближава?

Този коментар е бил редактиран от СКИТник на Jan 21 2009, 02:22 PM

Част 7

Днес беше най-дългия ден в живота ми. Минутите се търкаляха бавно една след друга и като пръснати мъниста отказваха да се съберат в отредената им от неписания закон на времето бройка. Опитвах се да мисля за какво ли не, да ги измамя и нанижа в герданче по 60, за да дойде по-бързо вечерта. Но днес в тази игра бях губещия. Минутите и техните секунди се криеха из ъглите на стаята, зад телевизора и дори между листата на книгата, която стоеше отворена дълго време на едно и също място. Увисваха на стрелките на стенния часовник и ме караха уплашено да се взирам в него и мъча да доловя равномерното му цъкане, за да се уверя, че времето не е спряло. Избръснах се няколко пъти в паузите между поредното безмислено взимане на душ и търкане с ароматния нов сапун. Пооправих пострадалите от снощната канонада кичури коса с ножицата, подкастрих връхчетата на обгорелите пера и когато останах доволен от външния си вид, продължих в хола да се боря с досадното време. Мислех вече само за нея и предстоящата среща. Не я мразех. Бях по-скоро любопитен, а и леко развълнуван от спомена за някои подробности във външния й вид.

Най-после тъмнината се спусна над града и часът на срещата с непознатото крилато създание настъпи. Кацнах на дървото и зачаках. Не след дълго дочух познато изпляскване на крила и нейното крехко и грациозно тяло се настани до мен. Разпиляната руса коса като златен ореол очертаваше бледо, усмихнато лице. Тайно се надявах да бъде пак по нощница, но този път тя беше нахлузила изтъркани джинси и дебел плетен пуловер.

- Хей! Здравей! – поздрави тя по същия начин както снощи.

- Здравей! – отговорих и също се усмихнах.

Исках да й направя някакъв комплимент, но тя ме изпревари:

- Изглеждаш по-добре.

- Не толкова, колкото теб! – побързах да отговоря. – Имаш красиви крила! А и ти самата... много си хубава, приличаш на истински ангел!

Стори ми се, че лека руменина премина през лицето й. Може да е било игра на уличното осветление. Тя не ме остави дълго да се чудя, хвана ръката ми и нежно, но настойчиво ме повлече в тъмнината:

- Хайде да летим!

В началото летенето ми с нея беше малко трудно. Трябваше да синхронизирам движението на крилата така, че да не блъскам непрекъснато нейните. Приличах на неумел танцьор, който си гледа все в краката, страхуващ се да не настъпва непрекъснато партньорката си.

– Отпусни се! – изчурулика в ухото ми тя.

В свежия въздух се носеше уханието на моя сапун и мирисът на нейния лек, непознат за мен парфюм. Изгубих всякаква представа за време и пространство. Цялото ми внимание беше съсредоточено в докосването на крилата ни. При всеки допир до нейните пера, моите се разтваряха още повече, търсейки по-дълъг контакт в тази мимолетна ласка, непозната и неизпитана никога досега. Усещах неравномерните удари на блъскащото се в гърдите ми сърце. Пуснах ръката й, уплашен от овлажняването на моята и ускорения ми пулс. Чувството, което изпитвах, ми беше познато – влюбвах се...

....

Перата се увеличават... ролята им също (IMG:style_emoticons/default/wink.gif)

Перата се увеличават... ролята им също (IMG:style_emoticons/default/wink.gif)

Ох...дано се оженят..

Ох...дано се оженят..

Част 8

Всеки ден чаках с нетърпение спускането на нощта. Желанието да видя усмихнатото й лице, да докосна нежните, почти прозрачни пръсти, да потъна в светлите очи и да слушам звънливото чуруликане на гласчето й, беше ме обсебило и изместило всичко друго. Станах разсеян. Днес в офиса объркак шишето с вода и вместо от него, сипах в унгарската кафеварка от шишето с водка. Не обърнах внимание на странната миризма и си напълних една голяма чаша. Разбрах грешката чак след като бях изпих половината от съдържанието й. Всъщност, получената смес не беше чак толкова лоша. Бях позабравил вкуса на алкохол, но причината да не се усетя явно беше друга. Сложих повечко захар и изпих чашата докрай. Прибрах се трудно у дома, с множество следи по дрехите, оставени от мръсните стълбове и антени, които се пречкаха постоянно на пътя ми. Докато водата от душа се стичаше по фанелката, която бях забравил да сваля, съзнанието ми беше заето със спомените от прекараното време с летящото момиче. Въпреки, че не обичаше да говори много за себе си, тя ми разказа, че е завършила наскоро висшето си образование, опитала е безуспешно да си намери работа по специалността, която така и не запомних каква беше, а сега работи нещо като секретарка и преводачка едновременно в малка фирма с чуждо участие. По-точно, чужда фирма с българско участие. Това, което най-много ме интересуваше, все още не знаех. Бях любопитен да разбера дали си има приятел. И ако има, колко сериозна е връзката им. Все не намирах начин да я попитам, но днес ще се престраша.

Температурата падна и нощта беше много студена. Стопляше ме само мисълта за нея и спомена от въздействието на днешното кафе. Най-после чух познатия звук. Тя седна до мен запъхтяна. Без обичайната усмивка на лицето, каза:

- Извинявай за закъснението! Майка ми не беше добре и трябваше да се погрижа за нея.

- Няма нищо! Ти с нея ли живееш? – полюбопитствах аз.

- Да, откакто я напусна татко, живеем двете.

- Знае ли за крилете ти?

- Да, казах й когато се появиха.

- И как ги намира? – продължих да разпитвам.

- Харесват й много. На пипане...

- Само на пипане?! – възкликнах аз. - Но те са страшно красиви! От километър се вижда...

- Тя е сляпа.

Точно този отговор не бях очаквал. Очите й се навлажниха, а аз не знаех какво да кажа.

– Ако имах някакво влияние върху чудото, което ме дари с тези криле, бих го помолила да ги размени за нейното зрение. – продължи тихо тя.

Внимателно я прегърнах. Усетих познатия мирис и топлина. В този момент бих дал и моите...

....

Часта на читателя все още е отворена по-горе. Само един престрашил се. Хайде, де... (IMG:style_emoticons/default/wink.gif)

Този коментар е бил редактиран от СКИТник на Jan 27 2009, 03:48 PM

Част 9

Досега не бях изневерявал на жена си. Впрочем, веднъж за малко да се случи. Офисът, в който тогава работех, се намираше в стара административна сграда. Бившият стол за хранене в мазето беше отдаден под наем и превърнат в малко, но уютно ресторантче. Ленчето беше една от двете келнерки, които обслужваха посетителите. Тя беше зряла жена с изрусена коса и огромни, черни очи. Тялото й беше стегнато и по него имаше всичко необходимо, като на места дори беше малко в повече, но в никакъв случай излишно. Мъжът й оставил за спомен едно дете, след което я напуснал. Според нейните думи казал, че била много тъпа и избягал. За да ти го каже бивш милиционер, какъвто е бил той, положението трябва да е станало доста нетърпимо. Скоро се убедих, че човекът не е преувеличавал. Ако глупостта правеше хората красиви, то нашето Ленче щеше да стане мис Вселена или поне мис Свят. Но тя и така си беше красива. Майката Природа очевидно бе изразходвала цялото си време в оформянето на това прелестно тяло, забравяйки, че сочните и възбуждащи устни служат не само за удоволствие, но и за говорене. За Ленчето правенето на сметки беше като че ли най-тежката част от работата й. Добре, че въведоха касовите апарати, иначе можеше да си докара някой мозъчен инсулт.

От друга страна беше добродушна и много услужлива. Повечето колеги се бяха възползвали от нейните услуги и си шушукаха за двете бемки, които се намирали на едно много приятно за гледане и пипане място. За малко и аз да се възползвам. Бяхме се скарали за нещо с жената и почти цяла седмица не си говорехме. В такива случаи оставах след работа да вечерям в ресторантчето. Ленчето имаше безпогрешен усет към хората, които, както казваше тя, са „останали на сухо”. В една такава вечер, добрият й нюх я накара да навре отвореното си деколте в лицето ми и сервирайки на масата, да отърка няколко пъти неговото съдържание в рамото ми. След като се нахраних, тя приседна до мен, хвана ръката ми и впери очаквателно поглед. Аз мълчах и все още не казвах вълшебните думички, които трябваше да отключат вратата към телесните й прелести. Тя се усмихна снизходително:

- Абе, ти да не си обратен?!

- Не обичам да правя секс с мъже, ако това имаш предвид, – отговорих с твърд глас.

- А с жени? – закачливо попита тя.

Без да дочака отговор, тя сложи ръката ми под дясната си гръд:

- Виж как тупти сърцето ми!

- Може би, ако преместя ръката си отляво, ще го усетя – усмихнах се аз.

- Моят гениколог казваше, че усещал пулса ми, където и да ме пипне. А той пипаше и бъркаше къде ли не. Ако дойдеш у дома, ще ти покажа мястото, където според него пулсът ми е най-силен.

Да влезеш в ролята на гениколог със сигурност възбуждаше мъжките фантазии, освен ако по професия не си такъв и то след дълго дежурство. Колкото и да беше глупава, тя явно си беше наизустила урока и го прилагаше към всеки, който е „останал на сухо”. Изчаках да приключи с последната маса и отидохме в апартамента й. Той беше малка гарсониера с кухня и стая с две легла. Едното беше празно, а в другото изглежда спеше синът й. Без да пали лампата тя ме заведе до празното легло и почна да се разсъблича. Нещото в другото легло се размърда и промърмори насън. В този момент всичките ми фантазии се изпариха. Картината на болничния кабинет се смени с тази на детската стая у дома. От леглото в упор ме гледаше не разголена пациентка, а собственият ми син.

- Така не мога! – прошепнах в ухото й. – Ще си тръгна... Някой друг път, може би. Когато го няма синът ти.

- Не се притеснявай, той спи! А и да се събуди... свикнал е, – придърпа ме тя към себе си.

Въпреки възбуждащата нежност на гладката й кожа, аз успях да се освободя от топлата прегръдка и се измъкнах от леглото. Отстъпвайки назад измърморих още нещо за извинение и изскочих на улицата. След този случай дълго време не ме напускаше смесеното чувство на срам и съжаление за пропуснатото удоволствие...

....

Оставихме малко крилата да си починат... (IMG:style_emoticons/default/wink.gif)

Този коментар е бил редактиран от СКИТник на Feb 3 2009, 04:32 PM

Част 9

Оставихме малко крилата да си починат... (IMG:style_emoticons/default/wink.gif)

Този коментар е бил редактиран от СКИТник на Feb 3 2009, 04:32 PM

`малко`, според небесното летоброене.

За земното обаче, не е тъй.

Част 10

Вече не мислех толкова за крилата, а за летящото момиче и срещите с нея. Исках те да продължават вечно. Влюбването стигна своя апогей когато тя, уплашена от една покатерила се на дървото котка, се хвърли към мен и остана дълго време силно притисната в прегръдката ми. Усещах всяка извивка на тялото й, а леката миризма на парфюм, която излъчваше опрялото в носа ми вратле, направо ме побъркваше. Тя започна задъхано да шепти в ухото ми:

- Извинявай, но изпитвам ужас от котки! Когато бях малка, момчетата ме причакваха във входа и хвърляха на гърба ми някоя, хваната от улицата бездомница. Аз пищях от страх, а те се смееха и продължаваха да го правят. От известно време, след като ми пораснаха крилата, уличните котки почнаха сами да ме преследват и да скачат на гърба ми. Ужасно е...

Аз също бях забелязал в последно време подозрителната агресивност на котките към мен. Не им обръщах много внимание, докато една не се опита да забие нокти в крилата ми. Хванах я за врата и я запокитих надалеч. Тя се върна след малко, настръхнала и съскаща. Чак след няколко ритника, всеки от които я пращаше все по-далече и по-далече, тя се оттегли недоволна и видимо обидена. По същия начин се държаха и домашните котки на приятелите ни, когато им ходехме на гости.

Тя спря да говори и отново се притисна в мен, потръпваща от изпитания ужас. Нищо вече не бе в състояние да спре думите, които сами излетяха от устата ми:

- Обичам те!

Тялото й престана да трепери и като че ли дъхът й спря. Тя бавно отлепи глава от моята, погледна ме право в очите и без да напуска прегръдката ми, тихо каза:

- И аз!

После сложи обратно главата на рамото ми, а аз останах с отворена уста. Дълго време бях провеждал на ум този разговор и преповтарял думите, които исках да й кажа, но краткият и малко неочакван отговор ме завари неподготвен. В устата ми нахлу студ и няколко палави косъмчета от косата й, които нощният вятър вкара в нея. Затворих я, примлясках няколко пъти и изтърсих глупаво:

- Защо не си ми казала досега?

- Глупчо, не беше необходимо! Показвах ти го, само трябваше да го забележиш...

Тя леко завъртя глава, усмивката й докосна ухото ми, плъзна се леко по бузата и се настани трайно върху устните ми. Усетих вкус на ... сладко от капини. Такова правеше баба ми, когато като малък ходех на гости при нея през летните ваканции. Усещах още по устните си горещината на изпепеляващото слънце и в същото време влагата и прохладата на дълбокия вир, в който се гмуркахме, за да се спасим от жегата. Единственото нещо, което исках в този момент, беше да продължавам да ям от сладкото, потопен във вира, под парещите лъчи на устните й...

....

Единственото сладко, от което само жените са застрашени от напълняване... (IMG:style_emoticons/default/wink.gif)

Този коментар е бил редактиран от СКИТник на Feb 5 2009, 12:54 PM

Част 11

След изяснване на чувствата и тяхната взаимност, отношенията ни преминаха на друго, още по-приятно ниво. Много бързо сменихме клона на дървото с нейното легло. Тогава за първи път разбрахме неудобството и двамата да имаме крила. Затова не лежахме, а седяхме един в друг, прегърнати, кръстосали крака зад гърба на другия. Така беше най-удобно за крилата. Но тази близост беше толкова възбуждаща и естествена, че телата ни сами се сливаха напълно след не повече от минута. Понякога стояхме така дълго, със затворени очи и без да се движим. Наслаждавахме се на плътния допир и влажната горещина, която изгаряше слабините ни. В такъв момент всяко неволно потрепване или леко движение на единия от двамата веднага довеждаше другия до пълен екстаз. Получаваше се верижна реакция, в която не се разбираше кой е почнал пръв и кой е свършил последен. Накрая се издигахме във въздуха и се въртяхме из стаята, вкопчени един в друг, стенещи и помитащи по пътя всичко, което не беше добре закрепено. Изтощението след подобни вечери беше такова, че се прибирах у дома пеша и с увиснали крила.

Бяхме освободени от всякакви задръжки и правехме всичко, което могат да правят две отдадени едно на друго същества. Един ден тя забоде поглед в очите ми и без усмивка, със сериозен глас попита:

- Ако имаме с теб дете, дали ще се роди с крила?

- Какво дете?! – попитах объркан от неочаквания въпрос.

- Дете като дете! Но дали ще има крила? – продължи тя.

- Не знам! Може би.. Всъщност би било напълно в реда на нещата да има! – измърморих аз.

- Скоро ще разберем! – твърдо каза тя.

По погледа й разбрах, че отговорът на въпроса вече лежи в корема й. Бях по-скоро учуден, отколкото изненадан, защото от момента, в който решихме да не ползваме каквито и да било предпазни средства и двамата знаехме, че подобно нещо може да се случи. Сега вече ни делят няколко месеца от деня, когато ще разберем дали сме поставили началото на новия вид хомо сапиенс - хомо-авис. Не знам как се е чувставал Адам в онзи момент и дали изобщо е осъзнавал какво е направил, но аз сграбчих моята крилата Ева, притиснах я нежно към себе си и след като целунах последователно всички любими места по лицето и врата й, все пак попитах:

- Сигурна ли си?

- А ти как мислиш? Забрави ли, че последните два месеца не сме правили и ден почивка?

Беше права. Въпреки, че не стигахме винаги до края, последните два месеца всеки ден хвърчахме из стаите и се търкаляхме голи в леглото, само по крила...

....

Въпреки някои прилики, въпросът за кокошката и яйцето при нас не стои...

Част 11

Въпреки някои прилики, въпросът за кокошката и яйцето при нас не стои...

Мешания пълна в СкитИЯ..

Кой хун, алан, някакъв си... утри..кутри-гур, или пък гот....??

...все народ!

...само по крила...

....

Блян неосъществен!

Част 12

Откакто бях с нея, предишният свят, в който живеех, загуби очертанията си. Или по-точно, прие нейните. Всеки предмет, всеки звук и мирис напомняха за нея или контрастираха с нейната чистота и съвършенство. Вече обръщах внимание само на хубавите неща, а лошите подминавах с презрително пренебрежение. Дори жена ми забеляза промяната в мен и липсата на всякакво желание за спор или съпротива за всяко нещо, за което й се налагаше преди с часове да ме увещава да го свърша. Бях станал примерен съпруг, баща и зет. Тъщата подозря, че доброто ми държане е свързано с някаква користна цел. Например, да й поискам пари назаем. След няколко дни безсъние и зле прикрити терзания, тя се успокои и реши, че поведението ми е просто плод на някакво странно болестно състояние. Трябва да призная, че тя донякъде беше права. Живеех два живота, в два свята, в любовна шизофрения, която разделяше всяка частица на тялото и чувствата ми на две.

Очертанията на новия свят много скоро придобиха формата на малък глобус, в недрата на който мърдаше нещо, за което дори нямах представа какво може да бъде. Чудех се, ако се роди с крила, дали първо ще проходи или полети. Обикалях дърветата с гнезда и наблюдавах новоизлюпените пиленца. Уплашените майки ме пъдеха с ужасни крясъци, но когато видяха, че не проявявах агресивност и седях на прилично разсояние от гнездото, ме приеха като някакво необходимо зло. Малките пиленца имаха човки, които бяха големи колкото останалата част от тялото им. Държаха ги отворени и гълтаха всичко, което попадне в тях. Веднъж едно от най-гладните се прекатури и падна на земята. След малко отнякъде долетя майка му и взе да кръжи около него и да го побутва с криле. То лежеше безпомощно и въртеше главата си като пумпал. Приближих се и го взех в ръце. Крилата му бяха все още голи, покрити само с едва забележим мъх. Беше просто едно топло, треперещо и църкащо розово топче. Качих го в гнездото. Може би не трябваше да го правя. Не трябваше да се намесвам в природата и в нейния закон за естествения подбор. Може би това пиленце ще продължи да пада и да чака някой да му помога цял живот? А може да се окаже едно силно и много способно пиле, което просто е направило дребна грешка в самото начало? Нали това правим ние непрекъснато с нас- помагаме на по-слабия с надеждата, че това е неволна грешка, стъпка накриво, падане, а не падение...

С увеличаването на корема нейните летателни способности намаляваха. Една вечер, кръжейки бавно над квартала, тя предложи:

- Хайде да отидем някъде извън София, докато съвсем не съм натежала. По течението на Струма, край Симитли има едно чудесно местенце – Куматиница. Може да направим там през деня няколко кръгчета над скалите.

В събота се качихме на колата и след около два часа паркирах в Симитли. Стигнахме пеша до околностите му, а след това по въздух до Куматиница. Мястото беше прекрасно. Под стърчащите скали вече се зеленееха стволовете на вековни дървета. След като направихме широк кръг, кацнахме да починем в короната на един дъб. В далечината се чу кучешки лай. След няколко минути лаенето се приближи и се смеси с човешки говор и подвиквания. Преместихме се на предното дърво, за да погледнем какво става. Дочух силно подвикване:

- Там, на онова дърво, има две големи птици!

Чу се пукот, след него още един. Покрай ухото ми нещо изсвири и отчупи клончето зад мен. Изглежда, ние бяхме целта. Сграбчих ръката й и я повлякох след себе си на съседното дърво. Сачмите свистяха покрай ушите ми, когато чух тих вик зад гърба си и усетих рязко увеличаване на тежестта в ръката. След гърмежите и свистенето долетя радостен глас:

- Браво, господин президент! Добър изстрел!

....

Не добър, а лош, много лош, г-н президент...

Този коментар е бил редактиран от СКИТник на Feb 15 2009, 02:26 AM

е! направо ме гръмна !

е! направо ме гръмна !

И тебе ли?

В тая страна, верно животът е по-кратък!

И срив демографски я грози

И тебе ли?

В тая страна, верно животът е по-кратък!

И срив демографски я грози

направо съм в потрес - чакам продължението

Част 13

С последни усилия успях да се издигна над близката скала и да кацна между оределите храсти на малката полянка на върха й. Беше високо и недостъпно място, дори за кучетата. Внимателно я сложих да легне в тревата и огледах тялото й. Рамото кървеше, перата на едното крило също бяха обагрени в червено, а една сачма се беше забила в крака й. Отдъхнах си, след като видях, че по гърдите и корема нямаше поражения. Стегнах криво-ляво рамото с парче от ризата и отлетях до колата за аптечка. След като се върнах, извадих внимателно сачмата от крака, почистих раните и я превързах. Изглежда краят на крилото й беше счупен и с една пръчка и малко бинт успях да импровизирам шина. През цялото време тя ме гледаше безмълвно, със стиснати зъби и плувнали в сълзи очи. Прекъсвах от време навреме манипулациите, за да я целуна и избърша потта от лицето й. Изглеждаше толкова безпомощна, почти колкото онова пиленце под дървото. Седнах до нея и запалих цигара. Идваше най-трудното – да я закарам по някакъв начин до колата, която бях преместил наблизо.

- Трябва да намерим лекар, но първо да стигнем до колата. Ще се хванеш здраво за мен и ще се спуснем от другата страна на скалата, - казах тихо и я вдигнах на ръце.

Тя кимна без да проговори, прегърна ме здраво и затвори очи. Отблъснах се от скалата и полетяхме надолу. Земята се приближаваше по-бързо, отколкото ми се искаше. С последни усилия успях да намаля скоростта, за да не се разбием. За първи път изпитах силна болка в крилете, а и в краката след твърдото приземяване. Куцайки и двамата успяхме най-после да се доберем до колата и да потеглим обратно към София.

По понятни причини не исках да я водя в болница. Трябваше спешно да открия някой частен лекар. Сетих се, че в съседния блок на нашия, възрастен лекар беше отворил кабинет. Открихме вратата с олющена табелка, на която беше изписано името на доктора и позвънихме. Отвори жена на видима пенсионна възраст, облечена с дебела жилетка, върху която беше наметнала бяла престилка, осеяна с различни по цвят петънца. Заведе ни в съседната стая. Това трябваше да бъде лекарският кабинет. Отсреща, на масата до прозореца, седеше възрастен мъж и четеше вестник. На едната стена имаше гардероб, а срещу него легло. След като поздравихме, той ни огледа и посочи на нея леглото, а на мен единствения празен стол, подпрян на стената до гардероба.

- Така, такааа! Я, да видим какво имаме тук?! – остави вестника докторът и отиде до нея.

Той заоглежда превързаните рани с любопитни очи, увеличени двукратно от лупите на очилата, които заемаха почти цялата горна половина на лицето му. Когато оголи рамото и надникна зад него, очите му видимо се уголемиха с още сантиметър:

- Я, това да не са крила? – възкликна той и после замърмори - Какво ли не прави днешната пластична хирургия! От силикон ли са?

- Не! – отговори тя и въпреки болката в рамото успя да се усмихне. – Истински са!

- Истински?! – вдигна вежди с недоверие докторът и започна да ги опипва.

- И аз имам такива! – намесих се в разговора.

Той извърна поглед към мен, погледна зад гърба ми и след кратък размисъл попита:

- Вие двамата да не сте работили в атомния център на 7-ми километър?

- Не! Защо пък в атомния център? – едновременно попитахме двамата.

- Защото един мой приятел работеше там навремето и вземаше котката със себе си по време на дежурствата. После тя роди котенца с хриле и рибешки опашки.

След няколко минути мълчаливо разглеждане и опипване на крилете, той продължи да пита:

- А в Козлодуй?

Изглежда с това научните му обяснения за появата на крилете се изчерпаха. Аз го погледнах право в очите и на свой ред попитах:

- Вярвате ли в Господ?

....

Трябва да се вярва, иначе как щяхме да спасим положението?... (IMG:style_emoticons/default/wink.gif)

Този коментар е бил редактиран от СКИТник на Feb 17 2009, 03:53 PM