Притиснала гръб до студената колона, сърцето й щеше да изскочи. Да изскочи и да се разбие на прах. Кървав прах. Пулсът й, сякаш издаващ я, се тресеше в ушите, парещи до болка. Като малка птичка, затихнала от страх , адреналинът се стичаше по издадените вени на студените ръце. Топлата майска нощ, ухаеща на дъжд, поглъщаше дребната фигура, сякаш слели се в едно цяло.

Нервно потриващ длан в бялата си риза, готов да загризе нокти, младият мъж, обект на шпионажа, крачеше покрай пейките, заболи се сред тъмния пейзаж. Приличащ на нейно копие във времето на първите им срещи, когато светът бе по-различен. Същите плахи движения и неми знаци, издаващи ранения. Сляп за света наоколо и отдаден само на едно. Появи се и третата фигура в театъра, наблюдаван от момичето. Протегнали ръце един към друг, по лицата им ясно бе изписано желание и чувство, трудно обяснимо с думи. Времето, затаило дъх , застинало в благоговение, погали лицето на криещата се със студени лъчи, за да покаже , че е нежелана.

- Още малко, само още малко- крещеше, шептейки раздраното й съзнание. Единственото желание бе да се оттърве от съмненията и да приеме съдбата си такава, каквато е. Да отвори раната за последно и да отшуми сякаш нищо не е било.

Белите ръце на новодошлата нежно галеха мъжките гърди през ризата. Подпряла грава на рамото му, обляна в завивка от спокойствие, излъчваща тънки струйки на щастието, далечно познато за наблюдателката, прилично на отдавна потънало ехо. Заровил лице в тъмната коса, притворил очи, сякаш готов да заспи, да откъсне частица от времето и да потъне във вечната мъгла, младежът не изрече нито дума. Дори не се поздравиха. Мълчаливата им среща, излязла от ням филм, изпъкваща сред пищящата тишина, превърната в музика, орисана да бъде поредната битка на изтерзаното сърце. Чакащо за гравюрата на последната си пукнатина, излъгано, че тя ще разтопи страданието.

- Кога?- Едва потрепнаха устните на девойката.

- Ще й кажа.. Трябва ми време. Тя, в крайна сметка, не е виновна. Бяхме прекалено дълго заедно. Сега само ти си важна, сега само ние съществуваме.

Подело болезнения разговор, тъмнокосото момиче не се осмели да продължи. Многозначителната въздишка, примесена с трептящо нетърпение, възвърна топящята се тишина.

Бавните крачки отекваха, хармонично сливащи се с едрите капки дъжд, предназначен да отмие мислите в главата на скитницата. Намерила това, което търси, готова да освободи обезкрилената си душа, а заедно с нея и притежателя. Върху навлажнения път лежеше изоставен слънчоглед. Листенцата му, покрити с току-що отронили се капки, молещи се за избавление, шептейки неказвани думи, умиращи в самота, потъващи в мрак. Опиянена от хипнозата на собствените си преживявания, младата жена протегна плахо ръка към умиращото, още греещо цвете. Притискайки го до гърдите си, сякаш вардейки новия си смисъл от почернената вълна злобен опиат, плуващ в неясното небе.

Топлият въздух в квартирата удари обонянието, затъпи всички сетива. Изпаднала в болезнен транс, девойката побърза да натопи вехнещото цвете в най-хубавата ваза. Глуповатият глас на радиоводещия изпълни малката стая с вълни от необяснимо спокойствие. Убеждението, че е жива се оказа добре дошло. Бавно отваряйки дървения шкаф, за да прибере връхната дреха, погледът се спря върху пожълтяло платно, изобразяващо нещо отдавнашно и недовършено. Острите черти на мъжкото лице се впиваха в студената от дъжда кожа, докарвайки смесица от удовлоствие и пареща тръпка. Боите, проснати до изгниващия статив, шепнеха, молейки се да бъдат използвани отново, синхронизиращи с напълно непознатия предизвикателен поглед.

Първата черта бе най-тежка. Плътната боя покри повърхността, готова да даде живот на нещо вечно запечатано в съзнанието на художничката. Лицето такова, каквото искаше да помни завинаги. Събрала смелост, допредишната трепераща ръка се задвижи виртуозно, следвайки невидимите дири на миналото си. Цветовете, сливащи се в тънките хартиени нишки, изплакаха нежността, готова да се разпръсне на малки пурпурни капки в натежалия въздух. Завършваща със замах, младата жена седна на студения под, уморено взирайки се в създаденото. Притворила клепачи, солената сълза, самотна и скрита, първа от много време, се търкулна по скулата.

Свенливи слънчеви лъчи се прокраднаха покрай щорите, играейки си с отражението в локвите, стъклено и ясно, чисто и готово за истина. Ръждясалата ключалка изтрака, привествайки ранния гост, чакащ за няма покана. Нямаше такава. Стъпките му отекнаха по дървения под, през чиито процепи се проквадваше студен възух, каращ ризата да потрепва. Монотонният глас на радиоводещия, безизразен и несъпричастен, съобщи прогнозата. Открехвайки старата врата, младият мъж съзря подпряната на малката маса глава, сякаш молейки се пред картината. Светлите кичури, покриващи статива, се разтилаха по повърхността, неконтрастиращи със струящата умора. Загледан в собствения си образ, забравил предназначението на посещението си, пренебрегвайки истината, женският глас го сепна.

- Рисунката ли гледаш. – усмихна се художничката, надигайки се от неудобния стол. Преплела пръсти в неговите, погледът му издаваше горчивина, правеща сивия поглед да изглежда удавен в безнадежност.

- Отиди при нея и ми остави лика си, позволи ми да запечатам този, който обичах. Бъди свободен. Винаги ще ти принадлежа. – бяха последните думи, накъсани и разпиляващи се в нищото, преди вратата да се затръшне.

Назад във времето?

Става... да, в живота става така.

Но пък ако сърцатата ни нямаха рани, щяхме ли да знаем какво е обич и свобода?!

Поздрави, мило момиче!

Благодаря! Да, в живота е така, за жалост понякога просто трябва да се ударим.

Великолепно!!!! Момиче, ти наистина рисуваш с думи!!!

[Продължение]

Запушвайки уста с длани, грубите усилия да спре крясъка си разкъсваха дробовете, болезнено издули се от напрежение. Хората наоколо, потънали в собствени грижи, с глуповато и с неприкрито любопитство наблюдаваха тичащото момиче. Очите им, потъмнели от овча радост, породена от чуждото страдание, обстрелваха с насмешка жалкия обект, обещаващ забавление. За тях бе нова тема за разговор, различна и също толкова подобна на вече споменатата за времето, безмълвно обещание да разкажат на деца, колеги и съпрузи и по този начин да погребат човешкия образ, забързан също като тях, но към важен избор, нероден и умрял в кървава мизерия, неспоменат и личен, чужд сам по себе си.

Твърдите изпочупени дъски на пейката изскърцаха, поемащи тежестта на тялото. Студеното дърво разсея мъглата, паднала при вида на лицето, приютено върхо същото това бяло платно, направило създателката си известна сред същото това общество, отхвърлило я и заплюло тичащата по булеварда луда. Твърдата несломима стена от хладнокръвие и решителност, усъвършенствана през изминалата година, придоби поредната, но значително по-забележима пукнатина при срещата със стария познайник. Предишни чувства, възродили се като прашен феникс, отдавна погребан дълбоко в съзнанието, за пореден път напомниха невъзможността си. Известната до преди часове млада дама, вече прилична на сива развалина, бавно се изхлузи по изгнилите дъски и седна в тревата. Подпухналите клепачи уморено се затвориха като реакция, породена от грозната клетва, готова да се изхлузи из посинелите устни. За пръв път от месеци изтощеното й съзнание си позволи ласкавия на пръв поглед лукс, осигурен от спомените, несломени и недоизгризани от острия език. Сепнало се от дързостта на мислите, младото момиче пъргаво подскочи и намести стъпалата си, скрити зад високите токове, в меката трева. Взела неотложното решение, в следващия момент усети краката си, стабилно движещи се по прашния асфалт. Стойката, приучена и идеално отлята, накара гръбнака да се извие като по автопилот, управляващ грациозната походка, предназначена да бъде част от изпълнението. Дори зад маската фактът, че изглеждаше добре пречупена на две или не, не позволи да бъде пренебрегван. Наближавайки офиса на сегашния си приятел, крачките, озвучени от глуповато потропване се затътриха, сякаш избягвайки момента на срещата. Тук е моментът да споменем, че въпросната девойка мразеше новата „придобивка” от сърце. Неприязънът, породен от скритата тайна, избягвана и причиняваща болка, приживя хиляди опити за изкореняване. Единствено успя да превърне грозното чувство в ротинно безразличие, потънало в мъгла, незабелязвано и пренебрегвано от ежедневието. Ежедневие, посветено на живот, дарил всичко, за да създава.

Бялата врата се открехна. Тъмните очи на момчето, облечено в лъскав костюм, издаващ естеството да работата, преминаха през тялото на чакащата като рентген. Ласките му я стреснаха, трябваше време, за да се слее отново с фалшивата маска, яростно разграждаща плътта. Мразеше всяка фибра от кожата, която докосва, а заедно с това мразеше и щита, изплетен от кал и гордост, мръсни капки пот, смесени с някогашен блясък, със замах превърнат в изпотъпкана киша.

- Трява да тръгвам, исках само да те видя. –сепна тишината гръмкият глас, издаващ раздразнение.

- Днес просто не си тук. Ще те чакам по-късно.

- Добре. – машинално раздра настаналото очакване.

Загледана към съседната сграда, приютила една от многото галерии в града, художничката не усети липсата на събеседника си. От витрината, вкопчила се в нищото, предизвикателно я наблюдаваше същото сивооко лице, застинало в очакване. Вечността караше постланите върху бялото платно бои да придават на портрета човешко присъствие и дух, отдавна заровен в мръсна пръст, осквернена, опетнена от човешко присъствие и напоена с гной. Триейки мокрото си лице, инстинктите пак подсказаха да бяга, да се оттърве по най-примитивен начин от разсъжденията, нахлули като разскъсани призраци в кънтящата от болка глава. За пръв път плачеше за себе си, за душата, грозно гърчеща се и умираща в сняг от илюзии, почервенял и жлъчно кипящ. Побягна, безнадеждно оглеждайки се за помощ.

Не видя светлината, не видя засилилата се кола.

Мрачни чувства! Но долавям повече гняв, отколкото тъга...За предпочитане е - права си!!!

Апропо: Погледът в аватара ти не е твой, нали? Леко насмешлив е - не е в унисон с начина, по който разказваш за нещата от живота...

Редактирано 4 април 201016 г. от Русенец (преглед на промените)

Да, контрастират си първите две части... А за аватара - не бих си позволила да иронизирам живота, най-малкото не съм на нужните години да го правя, така че не е моят