Дъжд от смокини

Смокините узряха. Вече капят. Не бях ги виждала с години. Когато миналото лято са изкапвали, мен ме е нямало, не съм събирала. Сега съм тук и ги събирам, в чинии и в красиви фруктиери, а после сядам, гледам ги и пуша, не питам нищо, вътре в себе си се чудя – смокините награда ли са или наказание?

На мен дърво не ми е нужно, но бих се грижила и бих обичала, ако е писано, ако съм длъжна, но истината е... на мен дърво не ми е нужно. Такива като мен обичат пътя, асфалта и паветата, прахът и мантинелите, учудвам се на хората с градини, какво отглеждат там, кого обичат? Отглежда ли се щастие в градина и правят ли разсад за догодина? Смокините заместват ли тъгата, петуниите, касисът, малините? Учудвам се на хората с градини.

Смокините узряха, аз въздишам, събирам ги, а те ми късат лятото, на хиляди парчета, на прашинки, презряват, пръскат се, оси привличат и късат лятото, и бързат, усещат, все едно са хора, усещат ме и затова не ме обичат. Когато ме е нямало, кого са имали? Умеят ли смокините да са щастливи? Или са вярни, преданни, обичащи... единствено към хората с градини?

Проклети да сте, не и аз не ви обичам, ще ви оставя на врабчетата, за отмъщение, и няма да ви захаросвам, и няма да ви консервирам! Ще седна под дървото, да си кърпя лятото, аз имам още месец, за да се надявам, а после цяла зима да го чакам! Когато искам нещо... Ще имам лято, може би в главата си, в торба ще си го сложа, в джоб ще си го скрия...

Смокините капят ужасно, оставят лекета по плочките, всеки ден мия, след всяко измиване мирише хубаво, на мокри селски плочки, не знам дали искам да изкапят веднъж завинаги, поне за тази година, или искам да си капят така... с месеци, с години...Но дворът мирише хубаво, на косена трева и на мокри плочки, аз пуша и развалям усещането, но след всяка разбита в земята смокиня си давам сметка... Не, нищо не си давам... А е жалко, защото е хубаво, но те не ме обичат и аз не обичам тях, след всяка разбита в земята смокиня, преставам да бъда толкова хубава. Дъждът от смокини брои летата, след всяко съм все по-малко млада, след всяко съм все по-малко хубава... Късат летата, броят летата...

Учудвам се на хората с градини, те сигурно гадаят по смокините, по джанките и по доматите, какво като не бях ги виждала предишната година? Нима не съм я имала, нима не ме е имало?

В градините отглеждат, култивират..., плодът награда ли е или наказание? Възмездие за някой, който дълго е почакал или пък наказание, за някой, който дълго е пътувал? Не искам да събирам..., искам да ме няма, учудвам се на седналите в градината и въпреки, че днес и аз го правя, го смятам някак си... за наказание.

Смокините не могат да са лятото, не могат да са мен, не могат да ме мерят, завиждат ми и късат, а после посиняват и умират... Целувам се по пътя, някъде по пясъците, там винаги съм много хубава, където лятото ухае на топен асфалт, там има хоризонт и кислород за дишане, където водораслите се тъпчат в сутиена ми...

На мен ми трябва мисълта, че имам корени, начало, неизвестно бъдеще и път, по който да пътувам, да тръгвам и пристигам... На мен не ми трябва горска поляна, всеки паркинг е прозвище, всяка отбивка е драма.

Смокините узряха, аз събирам, подреждам ги в чинии, съществувам..., но истината е такава..., на мен дърво не ми е нужно.

Писмо до Някой

Един човек каза, че ако някой, друг човек, получел писмо, от мен, нередактирано, от мен самата, щял да се влюби...

...

Дай ми порцеланова чаша и ще те разплача. Ще сложа инстантно кафе, сухо мляко, течен шоколад, ванилия, захар, уиски, сметана и гореща вода, после така ще изопача нещата, че ще ти се плаче... Нали знаеш, че най-великите готвачи нямат тайни, просто умеят да лъжат...?

...

Скъпи Някой,

Пиша ти това и, правейки го, нямам желание да ти кажа коя съм, би трябвало сам да се сетиш, нали затова си Някой?!? Не искам да знаеш нищо от онова, което ме определя като нормален, еднакъв с всички останали, човек. Не искам да гледаш на писането ми като на абстрактна проява, не, не живея от духовност, живея от хляб и вода, точно както ти, за тях работя, купувам ги с пари, точно както ти, няма нищо грандиозно, няма нищо впечатляващо в моя нормален, еднакъв с този на всички живот. Това, което ни привлича в даден човек, това не касае неговата вътрешност и външност, касае единствено собствената ни представа за него. Скъпи Някой, аз съм царицата на представите, питай някой друг, който ме познава, ще ти каже, че съм умна, това ще ти каже, може дори да ти разкаже в какво се изразява общоприетата идея за умност. Както вече ти казах, ако си толкова специален, ще знаеш всички тези неща, няма да питаш и няма да съдиш, няма да правиш изводи за мен според това, кога съм се омъжила, колко деца имам, къде работя, коя зодия съм, колко съм висока, кой номер обувки нося, кой е любимият ми филм... Един наистина специален Някой не би допуснал някой да го „святка” относно мен, той ще ме е сънувал поне два пъти през последната година и вече ще е наясно, че съм просто Такава.

Скъпи Някой, стоя на висок селски дувар, боса, много е тъмно, малко е горещо. Ще ти кажа няколко наистина важни неща за мен, които няма как да знаеш, дори да си много специален. Нито едно от тях не те интересува истински, но след като ги узнаеш, сам ще се убедиш, че следващия път ще ме сънуваш по-друга, не казвам по-хубава, просто друга. Това са нещата, които би узнал, ако не питаш, ако питаш, ще знаеш само, че съм същата като всички останали, кифла.

Важните неща:

Не обичам супа и не ям с лъжица. Пия кафе без захар. Пуша. Понякога лежа на терасата и си мисля, че наблюдавам метеоритен дъжд, понякога рисувам, особено зимата. Мога да плувам и да правя шпагат. Работлива съм. Предпочитам скъпите вещи, предпочитам хубавите коли. Обичам да чета „Анн от „Зелените покриви” „. Не обичам хора, които казват : „Оф, стана ми тежко”. Не се страхувам от паяци, нито от мишки. Обичам да пътувам, обичам да шофирам, имам дискове, а на тях една песен, записана 101 пъти. Обичам Бургаските солници. Обожавам да мия зъбите си в 5.30 сутринта на незнаен паркинг в Австрия. Обичам камъчета и пайети. Обичам канцеларски материали. Умея да чакам. Злопаметна съм. Трудно се сбогувам...

Скъпи Някой, аз никога повече няма да съм на седем; по тази причина - каквото е възпитано у мен, е вече възпитано... В този смисъл, големите неща не са от значение. Доколко съм принципна, доколко съм искрена, доколко разбирам живота и доколко не... всичко това са вече „отиграни” моменти, нито ти, нито дори самата аз, имаме властта да ги променяме. Мили ми Някой, принципните положения в живота не са от водещо значение, особено, когато става дума за това да се влюбиш в някой. В затвора има хора, които са извършвали убийства, извън него също има такива, представяш ли си, че има други хора, които са влюбени в тези хора? За какво говорим тогава? Не ти трябва историята ми, трябва ти просто симпатична представа.

Скъпи Някой, не си мисли, че не се старая, това, че не редактирам, не значи, че не мисля. Мисля само, че ако ти наистина си моят специален Някой, ти нямаш нужда от това „учение”, предполага се, че съм те научила на всичко това, още миналата година, когато ме сънува за пръв път.

Някой,

тук стана много горещо, екологията не ми е слабост, самодоволно гася тази цигара в дувара, на който ти казах, че стоя и от него скачам направо в басейна, това са 600 перфектни кубика вода, може и повече...

Скъпи ми Някой, ако не си човекът, моля те недей така, не мачкай писмото, предай нататък...

P.S.

Умея да правя шоколадови бонбони, а червеното... страшно ми отива.

...

Един човек каза, че ако някой, друг човек, получел писмо, от мен, нередактирано, от мен самата, щял да се влюби... В кого?

Обичам Бургаските солници

И аз ги обичам

Ти не знаеш що е смокиня

Ти не знаеш как се бере

Знам, щото имам.

Всеки знае, че смокинята е дървото за най-мързеливите.