Студената пролет навъсено-скръбно

пак ронеше ситно горчиви сълзи .

В провиснали клони се стичаха тъжно

седефени капки в сребристи бразди.

Във скръбното ложе почиваше тихо

невинно девойче ,невръстно дете-

обрулено цвете от вихърът снежен

с восъчно жълто –изпито лице .

Надвесен над него целунах набързо

последно за сбогом студено челце

и дълго аз гледах момичето малко

безмълвно с отпуснати тежко ръце .

Усмихната някак загадъчно-тъжно

с изгаряща болка в ранена душа

прошепна ми тихо кат ехо далечно

отекнало мъртво във сива мъгла .

2.

„Учителю-който ни учеше нявга

на формули бледи,на много неща .

Словата ти слушахме с трепет тогава,

но нищо не чухме за злата съдба.

За моята младост цикламено- нежна

горещо се молих и плаках дори ,

но хладната пролет с леденоскрежна

целувка попари в ранни зори.

Навеки угаснаха светли надежди

кат бледи звездички в тъмната нощ.

Зловещо съдбата със свъсени вежди

ми младост попари с яростна мощ.

И моята песен нечута остана

Отлитнала тихо в незнайни страни.

Далече кат ехо на звън от камбана

стопи се навеки зад черни стени .

Докосната сякаш кат струна случайно

печално проплака нещастна душа

И в дните на крехката младост потайно

Косеше чевръсто зловеща съдба .

Знам светлия спомен след време изтлява,

се стапя и чезне кат бледа звезда.

По- страшно е ти да изтлееш напразно

в химерни надежди с фалшива мечта .

Но орис зловеща порути навеки

на моята младост най-светлия храм .

Във бурен и тръни обрасли са всички пътеки

и глухо отекват стъпките там .

На Дорчето,Радка и Хриса кажи им

навеки да помнят те своята Катя.

На Стефан и Милко,на Живко и Пламен

В сърца си да носят те вечния спомен..”.

3.

И дълго аз гледах момичето малко,

безмълвно поглъщах горчиви сълзи .

Преляла в сърцето горчивата горест

напираше бурно пак в тъжни очи.

Целунах набързо надвесен над него

последно за сбогом студено челце .

Девойчето малко заспало бе сякаш

в сън непробуден с изпито лице.

Силният вятър кършеше клони .

Печалната пролет потрепваше в плач.

Под напора бесен ,под удари силни

превиваше снага в студения здрач.

4.

Могилката малка самотна остана

сред призрачни сенки и буйни треви .

Пак тъжно над нея ще плаче мъглата,

мъглата на сивите есенни дни .

И гарвани черни там ще се разхождат

кат черни гробари с лопати в ръце .

В печално стенание пак ще пробождат

с раздираща болка ранено сърце...

май 1997 г.с.Изворово

Прекрасна поема...!!! Браво Ице ...!!!

Благодаря, ти Жоре! Благодаря, ти Жоре!