Катя беше моя ученичка, баща й навремето също, същият онзи Симеон, когото с нежност наричаха «славея на Сакара». Тя растеше в задружно и сплотено семейство щастливо и безгрижно със сестра си Иванка. Родителите й бяха честни и добри хора, призвани да радват и развличат с дарбата си на музиканти другите и с обич от сърце и душа да им се раздават безрезервно.

Катя подобно на по- малката си сестричка беше даровито дете и ако смъртта, онази коварна и ненадейна смърт, не беше прекъснал полета й, то тя може би щеше да израсне като много добър музикант и певец. Но, уви! Беше попарена от съдбата като нежен, току що разлистил се рано на пролет цвят. Двете знаеха много народни и други песни затова баща им ги водеше често със себе си по тържества и сватби.

Тя бе невинно чисто създание с дълги, смолисто черни коси, с големи, дълбоки очи с детски чист и ясен поглед. С овално, леко мургаво личеце, озарено от непринудена- сърдечно чиста усмивка, усмивка на невинна, непорочна и доверчива душа. Беше крехка и слаба, имаше болнав вид и само някаква едва доловима в очите й сянка подсказваше за наличието на болка в това крехко, детско телце, която обаче остана незабелязана за родителите и учителите й.

Катя бе кротко, тихо и затворено в себе си дете, сякаш нещо я измъчваше и й пречеше да се отпусне и да се разцъфти свободно. Странеше от другите деца и не участваше в игрите им. Молеше Теодора, единствената й дружка, някъде усамотено, само те двете, да си разговарят и правят планове за бъдещето.

На Теодора й се играеше много, но не искаше да обиди приятелката си, нито пък да я разсърди. Възрастните си обясняваха тази нейна затвореност и нежелание да участва в игрите с особеността на характера й, с пубертета, със свенливостта й, но не и с наличието на болест.

Те бяха едни от най- добрите ни ученици. Крояха планове да продължат образованието си, едната в икономически техникум, а другата в музикално училище. Но се случи най-лошото, в края на първия срок, в началото на февруари 1997 година тежка и коварна болест събори Катя – рак на черния дроб. Току що разлистилият се нежен цвят бе попарен от съдбата и откъснат от костеливата ръка на смъртта. Дългогодишните тъпи болки в дясното подребрие изведнъж се изостреха и я събориха на легло.

Това крехко и нежно създание залиня и почна да се топи.

Няма на света по- тъжна гледка от това да виждаш, как бавно вехне пред очите ти любимият нежен цвят и да не можеш да направиш нищо, за да спасиш чедото си от явна и неизбежна смърт, а тя надвесена над него да вещае близкия му край и само безпомощно да се молиш, да стане някакво чудо, макар и сам да знаеш, че чудеса не стават. Ходели родителите на Катя по болници, лекари, знахари и баячки, не жалели пари, продали покъщнина, но надежда нямало. А и 1997 е била тежка година , година на супер инфлация, глад, недоимък и липса на пари. Хората от селото не останали безучастни, късаха от своя залък, за да спасят едно невинно дете .В инициативата по събирането на пари се включиха и учениците (.забелязал, че на село хората са по-задружни и единни и си помагат при нужда -било с труд, било с пари ). Но въпреки това събраните сума не стигнала за лечението.

Един ден посетих болното момиче в дома му, носех ябълки, както се носи на болен човек. То лежеше на креватчето си и ми се усмихваше с едни мили и чисти очички

- Виж, чедо, господинът е дошъл да те види. Носи ти ябълки да си похапнеш, че да оздравееш по-скоро- казаха майка му и близките им и се обръщаха настрани за да скрият сълзите си. А то горкото пита:

- Господине, ще има ли другарска вечер в края на учебната година? Ще може ли тя да бъде на рождения ми ден, моля ви, нека да бъде на 16 юни, моля Ви се, господине, не отказвайте! Татко обеща да ми купи нова рокля, знам няма пари, но той ще продаде едно агне..

- Така ще направим, Катя, на твоя празник ще бъде, ще видиш- казвам аз и сълзите ми неволно се стичат по бузите ми.

- Татко и дядо обещаха да ни свирят лично, ще поканя Иванка и двете ще пеем, ще бъде много хубаво, нали господине?

- Ще може ли да посрещнем изгрева на слънцето на „Стрепча" ? Много Ви се моля, господине, нека да посрещнем изгрева там!

- Да, Катя , непременно, на Стрепча ще го посрещнем, как няма да го посрещнем- казвам аз и едва се сдържам да не избухна в плач.

Потоци от горещи сълзи се стичаха по лицата на майката и роднините им, опитвайки се да ги скрият от нея.

- Нали ще е хубаво, мамо- пита то майка си?

- Хубаво ще е , чедо, хубаво ще е, ти да беше си поспало малко, че се умори- нарежда майката, уж усмихната, а сълзите й не спираха да се стичат от очите.

- Мамо, защо плачеш, не плачи, ще оздравея, ще видиш!...

Горкото не можеше да проумее, защо е необходимо да се плаче, след като предстояха толкова хубави неща . В малката стаичка витаеха едновременно; духът на отчаянието, болката и тъгата – в лицето на възрастите и духът на надеждата, вярата и радостта – в лицето на умиращото момиче.

Няколко дни след това, на 10.04.1997 година, само два месеца преди да навърши 14 години, Катя почина. Коварната и черна болест я беше отнела от родителите й, почина си с вярата ,че ще оздравее, че ще посрещне 14 си рожден и изгрева на слънцето високо на Стрепча и никаква мисъл за черна и грозна смърт не смущаваше мозъчето й, то не осъзнаваше горкото сериозността на болестта си, своята безнадеждност и по детски наивно е вярвало , че ще оздравее, че пак ще може отново да играе и пее, но жестоката и коварна смърт опърли навеки крилата й.....

На погребението й се стече цялото село, малко и голямо, младо и старо, болно и здраво имаше и от други села хора, за да изпратят Катя по последния й земен път..

05.07.2009

Редактирано 4 юни 201115 г. от hrodopski (преглед на промените)

" ... Горкото не можеше да проумее, защо е необходимо да се плачи, след като предстояха толкова хубави неща . В малката стаичка витаеха едновременно; духът на отчаянието, болката и тъгата – в лицето на възрастите и духът на надеждата, вярата и радостта – в лицето на умиращото момиче." Смятам да оставя разказа Ти -без коментар ... Не виждам какво може да се каже повече ... Приеми моите най -сърдечни поздрави !!! http://www.vbox7.com/play:d8910856