Учителю

До прозореца седях и гледах в малката сладкарница навън. Вън поплакваше си кат насън есента посърнала и бледа. Там по кестените наедрели стичаха се капчици седеф. Скръбно нос провесваха навред сенките в мъглите нажалени. В ъгъла обрулени листата в надпревара се догонваха, скупчваха се и се пръскаха те пак безразборно по земята. И във кофите за смет отсреща на пустеещият тротоар виждах как един старик, клошар търсеше огризки. Без да `сеща студ и страх пропъждаше озъбен пес, един отчаян конкурент, ненадеен, нагъл претендент за отпадъка във коша мръсен. И прогонваше го с бастуна безразсъдно клетият старик, но оголваше зъби` във миг песът със намръщена муцуна. Вятърът развяваше полите на износеният вехт балтон, а протрития му панталон зееше пробит на коленете. А край тях забързаните хора равнодушно отминаваха, безучастни те оставяха в спора между звяра и човека. Изненадан в дрипавият старец и клошар познах учителя ни наш, но не бе нещастника някогашният левент – красавец. Ни учителят с главна буква, дето себе си раздаваше безрезервно и сияеше във единство на дела и думи. Днес едва ли знаят господата, че нявга `било еталон т`ва човече с вехтият балтон на духовно нежност чистотата, че от лишна скромност над главата то останало е без подслон и под звездно синкав небосклон днеска спи направо на земята. В свойте младини то бе учител, музикант, поет, хорист и актьор, а при нужда бе и режисьор, и общественик, и възпитател… С възрожденски ярък дух тогава всичко съчетавало ведно и раздавало се с радост то за отплата, почит – хей такава. Общество, което не почита свойте истински учители и народните будители за незряло – болно то се счита… Господин учителю, защо ли тъй студено безразлични са към нерадостната ти съдба някогашните ти ученици Мигар хора ти не ги направи, хора на доброто и честта? Не ли в неуморен труд забрави да поискаш нещо затова? Май че минали са безвъзвратно веч онези времена, кога са целували със благодарство на учителя с поклон ръка! Минало е времето, когато със благоговение и свян са с цървули във ръката плахо стъпвали в училищния храм!.. До прозореца седях и гледах в малката сладкарница навън. Есента посърнала и бледа `сълзи ронеше като насън. Млад, изтупан господин безсрамно стареца нещастен наруга и го строго смъмри затова, че държал се с песа не хуманно. Не сдържах се и побързах гузен аз със топли банички в ръка да изкупя своята вина пред учителят ни някогашен… Кат за епилог ще кажа само две, три думи аз, приятели, обществото мъдро е, когато тачи свойте просветители…. 12.06.2011 г