Премини към съдържанието
hrodopski

Края на песента на сакарския певец

    Препоръчан отговор


    Всяка работа си плаче за майстора. Майсторлъкът или, както казваше навремето дядо Иван от Бунарчево,* усталъкът е голяма работа, иде отвътре, от душата. Решиш - направиш нещо, но като му сложиш отгоре една завъртулка, започва да мяза (прилича), става като за пред хората, с една дума хваща око. Но не на всеки е дадено да поставя завъртулки, единици го умеят това. А иначе майстори много, дал господ, бол, с лопата да ги ринеш, но баш майсторите са малко. В ателието на италианския художник Тициан, например, са работели много даровити художници - ученици, но последната четка била четката на майстора (Тициан), тя именно превръщала обикновената картина в шедьовър. Да вземем за например Уста Кольо Фичето, строил за столетия, неговите мостове, църкви, постройки и до днес не са мръднали, пороите не са ги отнесли и времето не ги е разрушило, ами покрития мост в Ловеч над река Осъм е цял шедьовър на строителното изкуство. Майстор е този, който влага в работата си, независимо каква е тя, не само старание, но и цялата си душа и сърце. Затова каруците на Сали Ешар са пеели, защото в тях е вградил част от себе си и приемал работата си като призвание (себап), а каците на кацарят Лию са били здрави пак поради същата причина... Срещал съм не един и двама истински майстори, майстори с различните професии; строители ,шофьори, учители, самоуки музиканти и др...Такива като; Йоргито-ковача от Гюляре**(за който вече ви разказах), тракториста Тачов Геньо, гайдаря Ненко Душата, Митьо Гайдата (имитиращ свирнята на гайда с уста), зидаря Горскольов Геньо, шофьора бай Ганьо и много други, за които ще ви разкажа друг път при първи удобен случай... Един такъв самобитен талант, роден с дарбата да бъде музикант, бе Симеон Ковачев от с.Бунарчево, синът на небезизвестния в сакарския район самоук цигулар Никола Ковачев - Колчо, прочул се навремето с колчевото хоро. От четирите му сина само Симеон наследил дарбата му и го надмина. Надмина го не само в свиренето, но и с усвояването на няколкото музикални инструмента, с богатия си репертоар от народни песни и хора, с нежността и вълшебството на акордите, със сладостта на ритмите и звуците, струящи из под лъка на цигулката му. Той беше самоук, слухар, както се казва, можеше еднакво добре да свири както на цигулка, така и на акордеон, беше започнал с тъпана и достигна съвършенството с цигулката и акордеона, можеше да свири и на кларнет. От малък имаше голямо желание да се запише в музикално училище, но поради липса на средства не можа да осъществи тази си мечта. Единствен му учител си остана баща му и силното желание да стане музикант, упражняваше се вкъщи с часове ту на един, ту на друг инструмент. Достатъчно му бе да чуе само веднъж мелодията и да я запамети, не само да я запамети , но и да я изпълни без грешка с всичките й тънкости, извивки и салтанати. Майстор беше на свиренето, не, той не свиреше, а лееше душата си, в ръцете му струните на цигулката плачеха, сякаш нареждаха тъжни, горестни слова, слова способни да разчувстват и разплачат и най- коравосърдечните. А веселите ритми можеха да разиграят кръвта и на най-тъжните и отпуснати хора. Той се сливаше с музиката в едно неразривно цяло и вълшебството на тази музика омагьосваше с нежните си звуци и ритми, докосваше най-тънките струни на душата и те караше да се разчувстваш от сърце, да заплачеш или пък да запееш, в зависимост от случая. Познавах Симеон още от детството му, от седми клас, бях му класен ръководител. Още от тогава той се прояви като добър музикант, участваше в училищния хор и заедно с баща си в селския състав по художествена самодейност към читалище „Искра”, явяваше се на общински, околийски и национални надпявания и фестивали, където се представяше много добре. Той беше гордостта не само на училището и селото, но и на целия район. Представяше с достойнство областта на националните фестивали в Копривщица. Заедно с баща си свиреха на много тържества, сватби, кръщенета и др. Бяха канени не само в селото, но и в целия район...От всичките братя само той излезе най- съзнателен и съвестен, докато другите братя се женеха и развеждаха по няколко пъти, само той създаде здраво семейство, завърши основно образование и машинно- тракторно училище и стана тракторист, печелеше с честен труд хляба си и се ползваше с уважението на хората. Намери си добра и умна стопанка за дома. Султанка, така се казваше съпругата му, имаше средно образование, завършила текстилно училище, беше скромна и много нежна женица, с големи като на кошута очи и катранено черни коси. Говореше тихо и винаги учтиво. Бяха си лика –прилика, характерите им сякаш се допълваха. Той винаги усмихнат и добронамерен, тя сериозна и вглъбена в себе си. Той среден на ръст, тя сравнително ниска и слаба...Той с весел характер, тя по –затворена, той бе главата , а тя душата на дома. Сдобиха се с две момиченца Катя и Иванка, за които се грижиха с любов и с много нежност. Искаха да ги изучат и направят хора, да осъществят чрез тях мечтите си.. Семейството им бе задружно и сплотено, щастието беше споходило дома им. Малкото, което притежаваха им стигаше, за да живеят весело и щастливо. Децата им растяха безгрижно под топлите им ласки. По- голямото, Катя, приличаше на баща си, беше тихо и скромно момиче, с големи, топли и черни очи като на кошута, беше кротка и невинна като ангелче, имаше болнав вид и бледо като платно лице. Пееше много добре и често ходеше с баща си да пее. Бе затворено в себе си дете, не се включваше в игрите на дружките си, странеше от тях, имаше си само една приятелка, Теодора, от техния клас, с която споделяха тайните и плановете си за бъдеше . Другата им дъщеря, Иванка, бе с година и половина по- малка от Катя и също пееше много добре. За разлика от нея беше по- палава и буйна, не търпеше да й правят забележки. И двете бяха еднакво даровити деца, знаеха много народни и други песни. Бяха гордостта и надеждата на семейството. Родителите им крояха планове за тяхното бъдеще, трепереха над тях, лишаваха се от много неща, късаха от залъка си, за да ги изучат и направят известни певци и музиканти. Радостта на Симеон беше голяма, радваше се като дете на успехите на децата, само малко се безпокоеше от бледността на Катя. Често ги водеше със себе си по тържества, празници и сватби и душата му се изпълваше от радост, колчем забележеше възхищението в очите на другите от изпълнението на дъщерите му. Гордостта и радостта му нямаха граници, но кой баща, коя майка не се радват на успехите на своите децата . Спомням си тържеството по случай 50 годишнината от края на втората световна война, на 9 май 1995 година многобройната публика в салона на селското читалище възторжено аплодираше и многократно изкарваше на „бис” двете сестри. Шумните овации след всяка тяхна песен дълго не стихваха. Бащата преливаше от щастие, усмивката не слизаше от лицето му, той просто сияеше от радост. След тържеството случайността ни събра в малката кръчмичка на Димитър Арнаудов. Беше дошъл със семейството си , за да се почерпят. Неизказно щастлив седна при нас, поръча на всички по едно питие. Не помня как стана въпрос, че може да накара всеки да запее, когато той си пожелае. Разбира се ние не му повярвахме, най-много обаче не му повярва Пенчо Аладжов, женен за рускиня, но той първи запя някаква руска песен. Симеон подхващаше с цигулката си някаква мелодия, гледаше в очите набелязания човек и се усмихваше хитро.Той сякаш не свиреше, а човъркаше (ровеше) в душата на човека, търсейки слабото й място. Познаваше всеки един от нас и предпочитаната музика, или песен. Втори подхвана песента „ три танкиста”.... бай Павле Табака, Тачов Геньо запя „ Драгиева чешма ” , а мен не посмя да подхване, дали поради респект (все пак съм му бял учител) или поради това, че не познаваше моите предпочитания, а и нямаше да ме накара да запея, тъй като съм музикален инвалид, но в интерес на истината свиренето му раздвижи кръвта ми и почуквах с крак в такт с музиката. Този ден за последен път видях Симеон весел и щастлив, със сияещо от радост лице. След това нещастията започнаха да идват в това семейство едно след друго, сякаш за да докажат правотата на думите” много радост не е за добро”. Не мина година и ги сполетя първото нещастие. На връщане от с.Главан, където били на сватба, Симеон загубва на игра със залагания много пари и въпреки настояванията на съпругата му, той продължавал да играе и да губи пари, загубва една огромна сума, която не могъл да изплати . Наложило се да остави семейството си като заложник и отлетял за село сам и да събере необходимата сума, за да се издължи продал овце, коза , прасе, събирал пари от роднини,... Особено тежко понесла това Катя, здравето й се разклатило и започнала да вехне като попарено от слана през ранна пролет цвете. Година и половина по-късно заболя от тежка, неизлечима болест, рак на черния дроб. Ходиха по лекари, болници и знахари, но вече беше късно. 1997 година беше тежка година, година на галопираща инфлация и невиждано обезценяване на лева, на беднотия и глад. За лечение трябваха пари, а те нямаха, нямаха и хората. Но въпреки това им помогнаха, в събирането на пари се включи цялото село, хората късаха от залъка си, за да спасят един детски живот, но парите не стигаха за лечение. И....Катя почина на 10.ІV.1997 година, два месеца преди навършването на 14 годишната си възраст, в ръцете на баща си. Можете ли да си представите болката и тъгата в душата на родителя

    пред близката смърт на детето му, а то горкото да вярва, че ще оздравее и да прави планове какво да облече на другарската вечер в края на учебната година. Каква сила на волята трябва да притежава той, за да не заплаче пред детето си и да скрие от него сълзите, виждайки го обречено.А то да пита клетото:

    -Татко защо плачеш, нали ще оздравея?

    И да му казва, силейки се да се смее:

    - Ще оздравееш чедо, ще оздравееш, всичко ще мине! За бала ще имаш най-хубавата рокля, всички ще ти завиждат- да говори през болка и да се обръща настрани, за да не види то сълзите.

    Той издържа, но не и аз, заплаках, опитвайки се да скрия сълзите си зад думите:

    - Оздравявай по- скоро моето момиче, че те чакаме с нетърпение в училище.

    А то с невинни очички те гледа в очите и ти вярва, и си представя деня, когато ще се върне в училище и новата си рокля за другарската вечер в края на учебната година. Радва се то и се чуди как може възрастните да плачат, вместо да се радват на такива хубави неща, които предстоят оттук нататък...

    На погребението се извървя цяло село, младо и старо, здраво и болно, всички жалеха и плачеха за Катя.

    От този ден заглъхна песента на славея, никой вече не видя и както не чу Симеон да свири. Захвърли той цигулката, остави акордеона, отдаде се напълно на скръбта си и се превърна в сянка на самия себе си. Вече нищо не го радваше, нищо не можеше да стопли душата му. Сънят му не беше спокоен, а хлябът не услаждаше. Болката се загнезди дълбоко в душата му и сложи отпечатък на лицето и никой повече не го видя да се усмихва, промени се до неузнаваемост. Разтърсен от силния удар на съдбата той беше се превърнал в друг човек, който вече не искаше да знае за музика и песни, той не живееше, а тлееше , бавно гаснеше в разцвета на силите си. Не можа да се съвземе от тежкия удар на съдбата и няколко години по- късно научих, че бе починал от рак на мозъка.

    Така, в разцвета на силите и на творчеството, угасна живота на сакарският славей, живота на истинският майстор - музикант, но името му остана да се помни ....

    БЕЛЕЖКИ

    *Бунарчево- с.Изворово, общ.Харманли, обл.Хасковска

    ** Гюляре-с.Черепово, общ.Харманли, обл.Хасковска

    • Харесва ми 4

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    ...сякаш за да докажат правотата на думите” много радост не е за добро”.

    Много пъти майка ми ми е казвала: "Когато ти се случи нещо хубаво, не се радвай, а когато те сполети нещастие, не се отчайвай".

    Тази творба поднася на обикновените хора и хубави, и лоши моменти, като последните взимат превес, пагубен превес. Но нали това е животът...

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    ..."Тази творба поднася на обикновените хора и хубави, и лоши моменти, като последните взимат превес, пагубен превес. Но нали това е животът... ?" Нямам какво да добавя към горния коментар ... Освен - страхотен разказ...!!!

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

    Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

    Регистрирайте се

    Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

    Нова регистрация

    Вход

    Имате регистрация? Влезте от тук.

    Вход


    ×

    Информация

    Този сайт използва бисквитки (cookies), за най-доброто потребителско изживяване. С използването му, вие приемате нашите Условия за ползване.