Премини към съдържанието
hrodopski

Добър ден, господин учителю

    Препоръчан отговор


    След дългото ходене по училищата най- сетне щастието ми се усмихна. Назначиха ме за учител по химия и биология в гимназията, която бях завършил преди повече от 35 години. Замествах за месец-два излязлата в болнични учителка. Нещата в гимназията се бяха коренно променили , нямаше го вече онзи дух, онази атмосфера, с които я бях запомнил, с които тя остана за вечни времена в паметта ми. Учителите бяха други, нямаше ги онези мили и усмихнати лица, а и аз вече бях друг, не онова плахо и свито селско момченце, не отделяно от родителите си, което боязливо беше прекрачило в онзи топъл септемврийски ден , водено от баща си, високия й праг преди толкова години... Уж всичко си беше същото, същата стара сграда, вече боядисана в жълто, същите стаи, класната стая, кабинетите по химия и биология, дори и масите бяха подредени по същия начин, но все пак имаше нещо ново, чуждо, непознато и по- различно от милите детски спомени.

    Тъй като пътувах, сутрин идвах на работа час, час и половина по рано от другите. Закусвах в отсрещната сладкарница, седнал близо до прозорците, гледах разсеяно навън в търпеливо очакване да отворят училището.

    Всяка сутрин едно дрипаво, прегърбено старче, с дълъг, не по мярка, овехтял и окъсан балтон и ушанка със спуснати наушници, ровеше в кофите за боклук, търсейки нещо за ядене: парче кифла или баничка. Гонеше с бастуна си бездомните кучета, които също като него претърсваха кофите и защитаваха ревностно със зъби и със злобно предупредително ръмжене правото и неприкосновеността върху териториите си, от които се изхранваха, старецът за тях беше конкурент, натрапник, заплашващ да им отнеме храната. Между тях се открояваше едно по –едро куче, което сутрин първо обикаляше всичките места, откъдето можеше да намери храна, с високо вдигната опашка кръстосваше малката уличка ту от едната , ту от другата й страна и подлагаше на щателна проверка кофите за боклук. Въртеше добродушно и весело опашка на закусващите отвън на крак и набързо граждани, които от време на време му хвърляха остатъците от закуската си. Към старица то прилагаше друг подход, ръмжеше и се зъбеше грозно с намръщен нос и оголени големи, остри и страшни зъби и не отстъпваше докато не го прогони. Забързаните, притиснати от проблемите на сивото си ежедневие хора, гледаха с безразличие и отминаха мълчаливо без да се намесват в „спора” между кучето и човека, изглежда приемаха това за нормално и естествено. А и аз го приемах по същия начин.

    Една сутрин, вглеждайки се по-внимателно в лицето на стареца, с изненада познах учителя си по математика, другарят Василев. Този , който стоеше пред мен, не беше онзи строен мъж с благородното лице, с кафявите и топли очи и с прошарена коса. Пред мен стоеше една развалина, едно дрипаво и жалко старче с бледи и мъртви очи, гледащо тъпо и безумно. Старче, което обществото, системата, държавната машина, социалната несправедливост бяха смазали и превърнали в сянка, в жалко подобие на човек, бяха обрекли на мизерия и глад с нищожно малката, не стигаща за нищо, учителска пенсия. Бяха го изхвърлели на улицата като дрипа, него, заслужилият учител, учителят с главна буква, учителят, който се самораздаваше и не щадеше здраве и сили, който беше пример за нравствена чистота.

    Общество, което не почита и уважава учителите и своите будители е болно общество. Държава, която не полага никакви грижи за здравето и старините им е несправедлива държава. Знаят ли тези господа, от които зависи това, че тези мили учители са работели с апостолска жар, че не само са били учители и възпитатели, а и обществени и културни дейци, че са се нагърбвали с много неща на доброволни, обществени начела, без да търсят заплащане и са вършили всичко това с чисто сърце и съвест, че правят нещо полезно, полезно не за себе си , а за обществото, за тази държава. Днес ми е болно, когато чуя някои отговорни лица да казват: ”Какво учителите, изпяват си уроците и после са рахат, дрън ,дрън и нищо друго” ... Как ми се ще да се извикам в лицата на тези самозабравили се хора: „ Кой ви образова, възпита, кой ви направи хора и даде хляба в ръцете?”...

    Горкият старец не можа да ме познае, а и как да ме познае, след като беше изтекло толкова много вода от онези години. Какво можех да направя за него? Нищо, освен да му купя някоя баничка и да му дам някой и друг лев.

    Не съм сантиментален човек, пък и не умея да плача, животът, със своите превратности, ми е пресушил сълзите, но този път нещо стегна гърлото ми и овлажни очите.

    Защо , господин учителю, защо ние вашите ученици така бездушни сме към съдбата ти, защо сме забравели идеалите на които ни учеше?

    Нима е минало вече време, когато хората са благоговели и почитали учителя, когато са му сваляли шапка и целували ръце, гологлави са влизали в училищната сграда и дори си събували цървулите. Нима днес всичко това е изживяло времето си и безвъзвратно е забравено?

    Господин учителю, какво стана, какво се е променило? Защо учениците ти, някои от които крупни бизнесмени, вече те забравиха и отписаха от живота? Защо не те почитат и целуват ръцете, нали си ги направил хора? Защо?.......

    Редактирано от hrodopski (преглед на промените)
    • Харесва ми 3

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

    Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

    Регистрирайте се

    Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

    Нова регистрация

    Вход

    Имате регистрация? Влезте от тук.

    Вход


    ×

    Информация

    Този сайт използва бисквитки (cookies), за най-доброто потребителско изживяване. С използването му, вие приемате нашите Условия за ползване.