Баба Елена

Лежа си, значи, на кревата, казвам ти, по гръб и мечтая унесено като първия човек, под сянката на някое дърво, захласнат по красотите на Едемската градина и по прелестните форми и очертания на току що изкушилата го с вкуса на забранения плод Ева. Мечтая и все повече се унасям в мечтите си и таман (тъкмо) розово- пухкавите облачета да замаят съзнанието ми и Морфей да ме залюлее сладко в обятията си, в момента, когато съня взе да взема превес над реалността, чувам в просъница отвън на салона някаква дандания и тупурдия, гаче (като че ли) се кара някой, казвам ти. Даскал, ябанджия бях и живеех, забравих да ти кажа, в училищното общежитие на втория етаж, в една от стаите му. Впрочем разполагах с целия етаж, едва ли не с цялото общежитие, ако не се смята семейство Вълчеви, което живееше на отделен вход откъм северозападната му страна. С една дума ширих се като мишка в празен хамбар. Ще питаш защото, защото всеки божи ден извозвахме с автобус учениците от околните села (Дрипчево, Браница и Черепово). Та слушам аз женски глас, висок, креслив и заплашителен, гаче някой се сърди, дето са му излочили супата или изяли обяда. Ослушвам се, пуля ония ми ти очи, не, не сънувам, две трябва да са, ясно се види, две са жените, но защо само едната говори и то доста гласовито, мисля си аз. Ха сега де! Дяволите да ги вземат, тук ли намериха да си решават спорните въпроси и световните проблеми, казвам си на ума, гаче няма отвънка мегдан за това, ами са дошли тука да ми попречат на следобедната сладка дрямка. Беше един от ония горещи юлски дни, за които старите хора казват, хляб се пече, а на тебе хич не ти е да си излагаш телесата под жарките лъчи на слънцето. Шарен, шантав свят, хора всякакви, ще се намерят такива, дето без да се замислят ще ти бръкнат в здравето, ама нейсе, продължавам да слушам и да си трая. - Какво си ме зяпнала, мари? Тебе питам? – казва гласовитата жена и гласът й ечи и не се познава. Търкам очи, остря уши, щипя се нарочно, белким се окаже сън, ама не е, буден съм, от това по – беден, здраве му кажи. А оная отвънка продължава ли, продължава да говори: - Какво ми се оклечела, ма, и ми се блещиш насреща като пукал? Уста ли нямаш, сливи ли си глътнала или си няма? Другата продължава упорито да мълчи и няма намерение да продума и дума. Да не би пък, мисля си, да е глухоняма, прекарвам през куфалницата всички жени от селото, май няма такава. - Ристьо къде е ? Не мърдай като риба на сухо бърните без глас, ами кажи нещо! Де гиди бастун, де гиди! Схващам, жената е възрастна и ходи с бастун, но коя не можех да се сетя. - Ти каква си, мари, що щеш тука, някакъв урсузлук (проклетия, пакост, нечисти помисли и т.н) те е довял? Немой замахва с бастуна, че видиш ли го тоя кривия, ще го чупя по тебе. Хайде сега и име ще ми изкарат, мисля си аз, нямат ли си работа тези хора, не спят ли на обяд, че са дошли пред вратата ми да се препират. Бре, ще направят някакъв серсемлък, женска им работа, защо им цепя още басма, ами не взема да ги разкарам. Излизам на коридора и какво да видя, за тебе лъжа, за мене истина, баба Елена Добригосподинова, една осемдесет годишна, още държалива за годините си, старица, с очила таман десет, че и отгоре диоптъра на зъркелите, размахва бастун над главата си и всеки момент ще го стовари върху някой си, ако не бях се обадил.Абе какъв майтап падна, смях се от сърце и душа, чак ми протекоха сълзи от очите, като разбрах каква е работата. - Ристе, баби, - винаги се обръщаше към мен така нежно и мило – каква е тази кокона бе, дето мълчи като риба и замахва да ме цапардоса с бастуна, що ще тука? - Никой няма, бабо Елено, отсреща е твоя образ в огледалото в целия ти ръст – казвам аз. - Туй ли било, сине, пустото му огледало да ми изкара ангелите! - Туй е, туй е – казвам аз – няма никаква жена. - Ристе, дядото и сина Георги ме проводиха да ти кажа да дойдеш довечера на гости, на конушмак (разговори), хем да си поприказвате, да поиграете карти и да видиш телевизора защо не работи. Добри и мили хора бяха, съседи, често ме каниха на гости, къде с повод, къде без повод, ту на осмянка, ту катми с кисело мляко или пък на комбус, печена в тава тиква със захар. Та каква е била работата, ти казвам, качва се бабичката по стълбището уморена и запъхтяна, стъпила, не стъпила на площадката и хоп срещу й се задала жена с бастун, как да не сгреши образа си с реална жена след като не вижда добре, а и голямото стенно огледалото е добре осветено от двата големи прозореца. Хубаво, че навреме излязох, инак щеше да пострада горкото и баба Елена щеше да си има работа вече не с една, а с повече жени по циментовия под. Впрочем огледалото в фоайето на долния етаж не чупи ли го фитарокът (пуяка) на Вълчеви, изкарвайки яда си на перчещия му се насреща противник.

Редактирано 15 август 201115 г. от hrodopski (преглед на промените)