Зевзеците

Зевзеци съм виждал всякакви, има ги във всяко село по един, по двама и повече даже, но такъв като дядо Кръстьо от Бунарчево още не съм срещал, защо пък да няма, свят широк, може и да има някъде, дето не се надяваш, може да се е пръкнал подобен на него, но баш пък такъв, едва ли, съмнявам се да има. Бозалъкът Христо и Читакът от Гюляре ряпа да ядат, турваше ги и двамата под мишницата си. По – фин и по – внимателен беше в шегите си, те може би да, но той никога не си позволяваше да засегне някого и да го унижи и особено, ако този някой е току – що назначения учител с думите: – Сляп ли си бре, очи нямаш ли, че се блъскаш в старите хора! Язък ти за културата и образованието! И ти си дошъл деца да възпитаваш! И двамата бяха способни на това, но не и той. Вярно, прати бай Ганьо, шофьора на училищния автобус, дето има една дума, за зелен хайвер, да търси сап у дядо Станко Манаджика, така беше, прати го, защо да си крива душата. А и мен щеше да запраши към дядо Кольо Гарванов да търся изгубилата се училищна топка, щеше, ама не стана, не че не се хванах на въдицата му, хванах се, но благодарение на дядо Иван Грашев ми се размина. Видял ме, че се късам от яд за безстопанствеността на учениците, загубили поредната футболна топка. Бях вдигнал врява до небето, попрекалил с конското евангелие и с триенето на сол върху главата на един случаен ученик, крещях в разрез на всички канони и прийоми на педагогическата практика и теория и на всякакъв такт, толерантност и уважение към личността на ученика, когато дядо Кръстьо от към шосето се провикна: – Немой кряска на детето, то няма вина! Дръж дядо Кольо Гарвана, преди малко го срещнах да носи една топка, сигурно е вашата. Правичката да си кажа, вързах се, как няма да се вържа, след като нито една жила на лицето му не трепна, нито пък да се озари в усмивка, че да ме усъмни в истинността на думите му. Не, той остана сериозен до края, ти на мое място нямаше ли да му се вържеш? Че се усъмних, усъмних се, откъде накъде деветдесет и кусур годишен старец, който едва си сурни краката ще вземе училищната топка, не може да бъде, има нещо грешка тука. – Може и още как, отнесе я на внуците да играят! – Не вярвам дядо Кольо да е направил това, сигурен ли си, че беше той? – Сигурен съм, с очите си го видях!. Немой да се маеш, ами бягай да го застигнеш, докато не се е прибрал. Мисля си, може пък и наистина да я взел, видял е човекът безстопанствена на шосето и решил да я прибере, какво толкоз, на внуците ще я занесе, няма вина човечецът, ами чакай да побързам, докато е време. Добре, че беше дядо Иван, иначе щях да се изложа и да обвиня несправедливо човека в нещо, което въобще не беше направил. – Какво го слушаш, такива му са табиетите на Кръстьо, той ако не върже някой през деня – не може да спи… Топката през цялото време бе пред очите ми, но не я виждах, защото беше забутана между розовите храсти. От стара коза яре бе, бог да го прости, че го споменаваме. Печен във всичко. От рано научен да посреща превратностите на живота с усмивка, с шега, способен беше да намери във всяка ситуация смешното, да те разсмее и откъсне от проблемите, затова никой не му се сърдеше. Такъв си беше, непоправим шегобиец. Добродушен и мил човечец. Шегите му приятелски и безобидни не навреждаха на никой, не засягаха честолюбието, гордостта и достойнството на „жертвите”, предизвикваха само смях и усмивки. Умееше да ги скроява. Да кажем, срещне го в града приятел на някой си от село и го заразпитва затова, за онова, как е, жив ли е, какво прави, отдавна не съм го виждал и т. н, на дядо Кръстьо веднага ще му хрумне какво да отговори: – Кой, Митьо ли, ами в неделя ще му правят помен, девет дена откакто почина. – отговаря спокойно той, без да трепне и мускул на плоското му и червендалесто лице. – О, помина ли се, завалията? – пита приятелят на бай Митьо кантонера – как така, от какво бре? Здрав и читав беше, не може да бъде! – Як и корав, ама водата не прощава на никой, който й се изпречи на пътя! – Каква вода, бре? – Ами, нали е кантонер, заспал на канавката и придошлата вода го завлякла. Намерили са го вечерта удавен. Ще мине ден – два и човечецът ще срещне най – случайно в града удавника и ще изпадне в положение, да вярва или не на очите си, дали това е Митьо или неговия призрак. И други са се опитвали да направят неговото, но са се проваляли, да прощаваш, това хич не е за всеки работа, иска се да имаш пипе, хей тука да го има, да те идва отвътре, от самата душа. А той го умееше този майсторлък и още как, правя му евала на това. Шегата му беше непринудена, спонтанна, като по книга. Незлоблив бе, не гонеше карез, не се заяждаше, ако правеше шеги, правеше ги без умисъл, просто хей така по навик и от добро сърце. Говореше меко и сериозно, гледаше те право в очите, без да се усмихва и докато се усетиш, пратил те е за зелен хайвер. Човечен и разбран беше, готов бе да помогне на всеки с каквото може. Като на ябанджия , срещу дребни услуги от моя страна (за написани молби, заявления и др.) ми носеше ту сирене, ту ябълки, ту грозде и др. Семейството му често ме канеше на гости, било на осмянка, било на рождени дни и др. Но табиетите си не оставяше. С бай Павел Табаков бяха от много години достове. Помогна му с известна сума пари, баш когато бе на нужда, при развода с първата жена и при прехвърлянето на къщата на негово име, така беше, помня добре. Но не се поколеба и на него да спретне номер. По това време бай Павле имаше зад гърба си два развода в рамките на три – четири години и едно краткотрайно съжителство с трета жена – Павле, намерих една точно за тебе – казал един ден той – млада, хубава женица, нямаш си престава. – Каква е, бива ли е поне? – позаинтересувал се бай Павел. – Бива е, още как, всичко си има! – Да не е някаква циганка? Що за стока е? – Не, българка е и най – вече е добра и свястна жена. Но ти, ти не си стока, несериозен си, брадвата не ти сече на едно място, не държиш на думата си и пиеш. – Е, и ти пък едни ги наговори! Ти, дядо Кръстьо, говори ли с нея? Тя съгласна ли е да се вземем, не ли съм малко дърт за нея, а? – Как няма да е съгласна, съгласна е! – Да не е някаква грозотия и чума, дето нито се кара, нито се води, а? – Млада и красива е, стройна като фиданка, знам, че ще ти хареса, само да я видиш – казал дядо Кръстьо сериозно – освен това е душа човек, домакиня, къщата й свети от чистота. Окото на бай Павле (едното му око бе стъклено) светнало от радост, лицето му се огладило, засияло и цъфнало в щастлива усмивка. Малко ли е това на стари години да се ощастливи и облажи с млада и буйна кръв. – Стегни се, в понеделник сутринта ще те водя да ви запозная. Премени се, измий се и се обрасни, през тези няколко дни капка алкохол да не си близнал! Не искам да ме излагаш и там да внимаваш какви ще ги бръщолевиш! – Е, не съм дете де, знам какво върша! Ти за какъв ме имаш? Аз с професори съм разговарял, с генерали, та сега ли ще се изложа! Цели два дни, в събота и неделя се е тъкмил бай Павле за срещата в понеделник. Опрал дрехите и чорапите си. Извадил от гардероба официалния си костюм, огладил и го парфюмирал, подстригал се, ошетал, подредил стаите, окъпал се. През цялото време младата жена не му излизала от ума. Представял си я свежа, стройна, красива със съблазнителни заоблени форми. Дори през нощта срещу срещата я сънувал в булчинска рокля. В понеделник станал рано, обръснал се гладко, облякъл се набързо, лъснал обувките и зачакал дядо Кръстьо на спирката. В Харманли той го завел в Улу дере – циганската махала. Проводил го през някакви тесни и кални сокаци за учудване на бай Павльо, който недоумявал и гледал косо към него, но той го успокоил с думите: – Не се притеснявай, Павле, не гледай улиците, момичето е хубаво, ти казвам. Доволен ще останеш! Спрели пред една схлупена, полуразрушена къща, с полиетилен и вестници вместо стъкла по прозорците. – Иванке, покажи се, водя ти мъжлето, излез да го видиш, мари! Същински господин е, изтупан и гладко обръснат. Излез, мари! Минута – две подир това на вратата цъфнала една рошава, раздърпана и грозна като самодива, черна като тиган, боса и разкрачена и в напреднала бременност жена. Бай Павел взел това същество за майката на въпросна женица. Но дядо Кръстьо нямал намерение дълго да го държи в неведение и побързал да каже: – Ела да се запознаеш с бъдещия ти съпруг, мари! Наизскочили от изневиделица рояк дечурлига, голи, боси и черни с издути коремчета и се струпали около им. – Тате, тате – казвали те и се блъскали в краката на нещастния кандидат- жених – дадеш малко парички, ба! Гледал бай Павле втрещено, загубил ума и дума, че като си плюл на краката и офейкал, забравяйки за булка и невяста, и за дядо Кръстьо. Не мислил лошото старецът, но не преценил както трябва нещата, искал да направи добро, да събере две самотни и нещастни душици, но крива му излязла сметката, пък и очите му недовиждали и това, което той е смятал за хубаво, било грозно за другите… Друг път ще се направи на любопитен и ще прояви учудващ интерес и любопитство за нещо, което знае, ще пита и разпитва, ще сондира мнението и отношението на другите по повдигнатия от него въпрос. Такъв беше случаят на автобусната спирка в Гюляре, между чакащите автобуса от Кавакли за Харманли бяхме и ние от Бунарчево, начало с дядо Кръстьо, внука му и моя милост, дошли сутринта рано с училищния автобус. Сред тях беше и един от село Левка. След като разбра от къде е, дядо Кръстьо се прилепи към него и не го остави на мира с въпросите си до идването на рейса. Пита и разпитва, дето ще рече някой, интересува се човека, иска всичко да знае. – Каеш си от Левка, познаваш ли Кольо ветеринарния ? – Познавам го, оти питаш? – отговори той. – Питам, оти е нашенец, от Бунарчево – рекъл старецът – Като какъв човек го знаеш? – не мирясваше той. – К`ъв го знам – човек! Оти се интересуваш? – Има ли се с хората? – продължавал дядото с въпросите си – Уважават ли го? – Ами, какво да ти кажа, на никому лошо не е сторил. – Сархош, пияница е, нали, сигурно в кръчмата по цели дни кисне, така ли? Развей прах, на баща си се е метнал, харчи пари за щяло и нещяло и черпи на поразия! – Не думай, какво приказваш, бе! Пинтия е, по – стиснат човек от него едва ли има, стотинката я цепи на две, не можеш да я изкопчиш от ръцете му, една бира не купува, камо ли да развърже кесията си за повече, а ти ми говориш за кръчми и почерпки, пинтия е, ти казвам! Кръчма не припаря, заобикаля я от километър. Слуша дядо Кръстьо и му става драго, потрива ръце и се хили самодоволно. – Какво ги прави тия пари бе, сигур ги пръска по женски, а? – Кой те е излъгал, няма такова нещо, дядка! Нали ти казах, че е стиснат, ингесер не можеш да вкараш между пръстите му, а ти ми говориш глупости, по – прибрано семейство от тяхното няма, което си е вярно, вярно си е. – А бе, по нас се говори, че крадял, вярно ли е? – не спира проклетникът. – Ти какво си седнал да ме разпитваш като съдия! Честен е човекът, защо да си крива душата, като е така, пък тебе какво ти влиза в работата! Всички на спирката се прививаха от смях, в това число внука му и моя милост, не могли да се въздържат и да прикриват повече смеха си. Човекът разбрал, че има нещо нередно във всичко това и попитал: – Какво толкова те интересува, че си се лепнал като конска муха и не ме оставяш на мира, нямаш ли си друга работа! – Пита защото му е син! – не се сдържа един от чакащите. – Как, син ли ти е, защо не каза предварително? Излъгах те, не е пинтия сина ти, много разбран и добър човек е и си знае сметката, не пие и хубаво прави, че кой е прокопсал от пиянство – никой – започна да се оправдава човечецът и да замазва нещата, разбрал, че е бил хитро подведен… *** Една вечер, около седем и половина, осем без нещо, бяхме само тримата. Гьонката с жена си и аз, други посетители в заведението нямаше. През ноември, по новото часово време, нали знаеш, е вече тъмно. Автобусът от Харманли отдавна бе дошъл и си заминал. Отсрещното терпешево капанче беше претъпкано и ехтеше музика. Леля Ивана, съпругата на бай Георги Гьонката след сериала „Дързост и красота” се прибра в къщи. Заведението им бе отделна, нова сграда, вляво от дома им, с вход откъм площадчето на автоспирката, сещаш се нали. Останахме само двамата, той -собственика и аз. Поръчах по един голям коняк с лимонада и двеста грама шпеков салам за мезе, хем за почерпка, хем за алъш – вериш, за да не затворят без нищо. Още преди да наченем чашите си и да чукнем наздравица в заведението връхлетя като вихър отвън леля Ивана. Втурна се, казвам ти, уплашена, гаче я гонеше някой. – Георги, в стаята долу има гол човек по долни дрехи, проснат на леглото! – говореше тя бледа и разтреперана. – Какъв човек те гони мари! Какви ги дрънкаш? – попита Гьонката, невярващ на думите й – да не бълнуваш нещо? – Дъртак някакъв по бели гащи, като ме видя се изправи в целия си ръст! Де да го знам кой е! – Да не ти се е сторило, мари? Привидяло ти си е я дъртия, я дъртата? – Не, жив човек е, гледаше ме втренчено с облещени очи! Грабна брадвичката бай Георги, дето я държеше под тезгяха и офейка с жена си вкъщи, за да види каква е тази неразбория, без да заключи, оставяйки ме да вардя дюкянчето, имаше ми доверие, бяхме съседи, живеех на по – малко от стотина метра от тях. Любопитството ми не ме сдържаше, аха да се емна и аз след тях, но успях да се въздържа. После цялата работа се разбра, дето има една приказка, от игла до конец. Един аскер аретлик на дядо Кръстьо му бил през деня на гости. Поотпуснал се, похапнал и попийнал порядъчно и изтървал автобуса за града, дето се вика, за една хубост му видели опашката минута след тръгването . Аретликът му нямал нищо напротив да го приюти за една вечер, но се страхувал от това, какво ще кажат младите. Затуй му посочил светещото прозорче на долния етаж на къщата на бай Георги и го насочил с думите: – Там е нещо като хотел, добри хора са, ще те приемат за една нощ, иди и си легни. Послушал го човекът, почукал на вратата, никой не се обадил, отворил я – пак никой. Уморен и пиян не знаел какво прави, съблякъл горните си дрехи, за да не се мачкат при спането, поставил ги на стола, легнал и когато се покривал с одеялата влязла леля Ивана, скочил за ужас на жената и гледал тъпо и не по – малко втрещено от нея, без да обели и дума… Колко е вярно това, не мога да ти кажа, не бях там, за да знам. Това, което е казал на Гьонката аретлика на дядо Кръстьо, така както го е разправял после той, така както съм го чул, така ти го казвам, ако някой от тях лъгал, лъжа и аз.Честен кръст, нищо не съм прибавил от себе си. Ако беше ме помолил, щях да настаня човека в общежитието, но откъде да знае, че бях там, после къде приспа клетникът, не се разбра… Бог да го прости, вечна му памет, че го споменаваме. Добър и умен беше, човек с чувство за хумор. На никому лошо не стори, не накърни самочувствието, достойнството и гордостта нито с милиметър на някой, зевзек, шегаджия си беше, такива като него се срещат рядко, дето безкористно и без зла умисъл се шегуват от добро сърце, без да навреждат, способни да те разсмеят и отвлекат от проблемите. Колко са като него, ако ги има се броят на пръсти. Разбира се, че често и те стават обект на нечия измама, но това е вече друга тема, тема за друг разговор. Почивай в мир, скъпи дядо Кръстьо и прости, че нарушихме съня ти! Вечна му памет!!! 23.09.2011 г.