Романтични вопли

С устни милвах ти ръцете, да ги сгрея с жаркия си дъх, както с нежност цветовете гали пролетния топъл лъх. И премръзналите пръсти все целувах до забрава аз, тъй изящни и чевръсти вледенени бяха те от мраз. И вълшебни, и мистични сенките потрепваха край нас, думи сладки – романтични ни нашепваха с нежен глас. И през клоните луната гледаше с разнежени очи, кичеше ти тя косата с букет от сребърни лъчи. В моите прегръдки топли сгушена нашепваше ми ти – блянове, сърдечни вопли - за безбрежно волните мечти. Чувствах , че държах в ръцете цялото богатство на света – благославях боговете с нежно звучни, медени слова. И със огъня в сърцето, де разискрен в тъмното горя, озарявах ти лицето с много обич, нежност – топлина… От тогава много нощи минаха не`сетно на света. Пейката и днеска още помни, мила, нашите слова. Де изписала ги с ножче, скъпа, друга някоя ръка. Идвам нявга тука нощем да изплача своята тъга…