До прозореца седях и гледах в малката сладкарница навън. Вън поплакваше като насън есента посърнала и бледа. А по кестените наедрели стичаха се капчици седеф. Скръбно нос провесваха навред сенките в мъглите нажалени. В ъгъла обрулени листата в надпревара се догонваха, скупчваха се и се пръскаха те пак безразборно по земята. И във кофите за смет отсреща, на пустеещият тротоар, виждах как един старик, клошар търсеше огризки. Без да `сеща студ и страх, пропъждаше озъбен пес, един отчаян конкурент, ненадеен, нагъл претендент за отпадъка във коша мръсен. И прогонваше го с бастуна безразсъдно клетият старик, но оголваше зъби` във миг песът със намръщена муцуна. Вятърът развяваше полите на износеният му балтон, а протрития му панталон зееше пробит на коленете. И край тях забързаните хора равнодушно отминаваха, безучастни те оставяха в спора между звяра и човека. Изненадан в дрипавият старец и клошар познах учителя ни наш, но не бе нещастника някогашният левент – красавец. Ни учителят с главна буква, дето себе си раздаваше безрезервно и сияеше във единство на дела и думи. Днес едва ли знаят господата, че нявга `било еталон, т`ва човече с вехтият балтон, на духовна нежност чистотата, че от лишна скромност над главата то останало е без подслон и под звездния гол небосклон днеска спи направо на земята. В свойте младини то бе учител, музикант, поет, хорист и актьор, а при нужда бе и режисьор, и общественик, и възпитател… С възрожденски ярък дух тогава всичко съчетавало ведно и раздавало се с радост то за отплата, почит – хей такава. Общество, което не почита свойте истински учители и народните будители за незряло – болно то се счита… Господин учителю, защо ли тъй студено безразлични са към нерадостната ти съдба някогашните ти ученици? Мигар хора ти не ги направи, хора на доброто и честта? Не ли в неуморен труд забрави да поискаш нещо затова? Май че минали са безвъзвратно веч онези времена, кога са целували със благодарство на учителя с поклон ръка! Минало е времето, когато със благоговение и свян са с цървули във ръката плахо стъпвали в училищния храм!.. До прозореца седях и гледах в малката сладкарница навън. Есента посърнала и бледа `сълзи ронеше като насън. Млад, изтупан господин безсрамно стареца нещастен наруга и го строго смъмри затова, че държал се с песа не хуманно. Не сдържах се и побързах гузен аз със топли банички в ръка да изкупя своята вина пред учителят ни някогашен… Кат за епилог ще кажа само две, три думи аз, приятели, обществото мъдро е, когато тачи свойте просветители….

Днес едва ли знаят господата, че нявга `било еталон, т`ва човече с вехтият балтон, на духовна нежност чистотата, че от лишна скромност над главата то останало е без подслон и под звездния гол небосклон днеска спи направо на земята. Нямам думи ...Дори и да не беше написал останалите стихове ...този стих стигаше човек да разбере ,че Ти си един голям автор -Поздрави :