ПРИКАЗКА

Петнадесет бяхме годишни

все още невръстни и малки деца.

Цъфтяха под белите вишни

мечтите сияйни във наште сърца.

Тя беше девойче красиво

със сини и бистри-невинни очи,

през свити ресници игриво

изпращаше огнено жарки лъчи.

Косите от свила сияйна

се диплеха волни в неспирни вълни.

Пленителна свежест омайна

преливаше в чистите детски души.

Заклехме се вечно да пазим

прекрасната, светла и свята любов.

Кристален и чист да опазим

навеки в душите сърдечния зов.

Студените вихри съдбовни

обаче прекършиха нежния цвят

и вейките крехки любовни

осъдени бяха без време да мрат.

Съдбата коварна жестока

раздяла поиска за наште души

и бездна зловеща дълбока

отвори в сърцата.... и ни раздели.

Години, години минаха,

отдавна косите ни сняг посребри

и спомени скъпи изтляха.

О, тях ги забравата вечна стопи!

И ето аз срещнах жената,

жената на моите детски мечти,

но вече бе тя  непозната,

далечна,студена и чужда дори.

Угаснал бе погледа ясен

на сините нявга невинни очи,

без помен далечен прекрасен

от дългите, руси и къдри коси...

Тя вече не беше русалка,

русалката малка от детските дни....

А бяхме петнайсет годишни

все още с невинни и чисти души.

Цъфтяха кат белите вишни

красивите наши младежки мечти...

 

21.05.2009 г.  гр. Куклен

 

Ице ,прекрасна приказка !!!