С очите на любовта

 

Сладка приказка вълшебна,

господа,е любовта,

тя е тръпката душевна

и е зов на пролетта.

В тихи нощи сребролуни

тя ухае  на жасмин,

на зорници ранобудни

ален лъч е от рубин...

Може всичко да се случи

и зловещата съдба

да отнеме и пречупи

твърде рано младостта.

И в жабок да те превърне,

да не срещнеш любовта,

и от  теб да се отвърне

прежди време радостта.

И взаимност да не срещне

нивга твоята душа.

Любовта ти да посрещне

с присмех  скъпата жена.

Не плачи и не унивай,

не прекланяй ти глава

и бори се, и не спирай

ти да вярваш в любовта...

Моля,нека ви разкажа

само приказка една.

Обещавам аз,че няма,
няма да ви отегча

Героите пак ще са двама,
но случаят ще бъде по, по - друг,
ще има пак човешка драма,
пак тема ще е любовта и тук.
Тя нямаше черти изящни-
лицето беше й пъпчиво,
но в погледа лъчи искрящи
превръщаха го в красиво.
Той бе левент,красив и строен,
но пък очи в игра нелепо,
във миг нещастен и съдбовен,
си беше наранил жестоко.
Постъпи в болница тогава
и там сестрата милосърдна,
тъй както много често става
се случи нежна и добродушна.
Тя грижеше се всеотдайно ,
грижовна като майка беше
във дни и нощи постоянно
надвесена над него бдеше.
Но женското сърце сиротно
усети скоро,че се влюбва
дълбоко,искрено  - охотно

с любов гореща що погубва.
Обикна я и той горещо
и мислеше си все за нея.
В мечти унесено и често
представяше си я кат` фея...
А как изпитваше боязън
тя от мига кога прогледне,
когато грубо със сарказъм
ще я отблъсне и отбегне.
И виждаше се тя горката
обидена и унизена,
проклинаше навек съдбата
нещастна,скръбна и сломена.
Денят очакван дълго- дойде,
свалиха белите превръзки.
„О ,боже,светлина сияйна !...
Аз виждам,господи,отново!...
Къде е моята любима,

защо не виждам да е тук сред вас?
Где е девойката красива,
че ангелския й не чувам глас"?
А тя се бе усамотила
и сълзи ронеше горчиви.
Заведоха я те насила
след много опити учтиви.
Очакваше с дух плах – объркан
присъда тежка до вратата .
Дълбоко трогнат-очарован
посрещна с радост той жената.
И нежно- влюбено сърцето
душата виждаше красива
изписана върху лицето
на скъпата жена любима...

Любовта е погледа жадуван
на любимата жена,
тя е порива греховен
на човешката душа.
Тя е пристана далечен-
светлосинкава мечта,
спомен нежен и сърдечен,
спомен скъп от младостта..

Писането на по-дълги стихове е изпитание за създателя им, тъй като е много голяма вероятността да се избегне темата, акцента в творбата. А тази тук мисля, че повече от успешно е избегнала тази опасност.Поздравления!