Премини към съдържанието
15 години Kaldata.com – време е да почерпим! Прочети още... ×
presly

Конкурс за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян 2014

Препоръчан отговор


Електронно списание „Сборище на трубадури“ и семейство Мелконян, за трета поредна година, обявяват конкурс за кратък фантастичен разказ по повод годишнина от рождението на Агоп Мелконян.

 

Повече: http://trubadurs.com/2014/02/04/konkurs-za-razkaz-agop-melkonjan-2014/

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Електронно списание „Сборище на трубадури“ и семейство Мелконян, за трета поредна година, обявяват конкурс за кратък фантастичен разказ по повод годишнина от рождението на Агоп Мелконян.

 

Повече: http://trubadurs.com/2014/02/04/konkurs-za-razkaz-agop-melkon

Пиша кратки разкази и миниатюри,но не фантастични...

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

Регистрирайте се

Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

Нова регистрация

Вход

Имате регистрация? Влезте от тук.

Вход

  • Горещи теми в момента

  • Подобни теми

    • от Geri Ilkova
      Годините са онзи крясък на птица посред нощ, който колкото  и да се ослушвате, едва ли ще чуете повторно, а надникнете ли през прозореца ще мерните единствено крайчеца на нечие оперение...отлетялата птица, която никога няма да се върне под вашата стряха - това са те! Ще ви запозная с родителите на нашата главна героиня Арадел, която ще се появи малко по-късно - Клео и Максуел Картие.  Мястото е Феникс, център на благоденствие, сборище на безкрайна цветова гама, средище на Магове, там където Природата и нейните закони са издигнати в култ. Онзи Феникс, който младите, чеда на новото време познават единствено от историите на своите родители, а в тях оживяват хора достолепни, верни на своята свобода , разкрепостени в своето мислене. Епоха лишена от предрасъдъци, където народът е бил народ, а не многолюдна безлична маса.  Дървената къща в покрайнините на Маджестик се бе сгушила, като гургулица в гнездото си, а от двете и страни, като бетонени стражи бяха застанали постройките на други домове. Влезеш ли в нея, щеше да разбереш, че звуците са сведени до минимум, в трапезарията отекваше единствено монотонното тракане на стария стенен часовник - горда семейна реликва и най-голямото богатство на семейството и рода Торънс.Пролетната влага избиваше по ъглите на стените и се спускаше по тях под формата на ситни капчици, като на човек със силна треска. Килимът бе изтъркан от времето, шарките му бледнееха и лежеше да пода, като старо овчарско куче.Не бих могла да се впусна в подробно описание на покъщнината, поради факта, че тя бе съвсем оскъдна.   Преди време, това семейство можеше да се похвали с чудния си имот, но сега парите и изяществото му бяха буквално...изпити.Домът не блестеше с нищо специално, немотията подобно на влагата се бе просмукала във всяка една мебел.Някъде на горния етаж, отекваше звук на шивашка машина , а дрънченето и наподобяваше гъргоренето на блатно чудовище. Изящните боси нозе настъпваха ритмично педала на машината, а песента излизаща от красиво оформените алени устни, надделяваше над бръмченето и стопляше поне малко, иначе тъй усойния интериор:   Аз следвам нощта , защото не понасям светлината. Кога ли животът ми ще започне отново? Един ден ще отлетя далеч! Ще оставя любовта ти! Какво повече можеш да направиш за мен? Кога любовта ще ме остави? Защо живеем живот от мечта до мечта? И се боим от деня, в който мечтите ще свършат.    Клео кърпеше една от малкото си поли, пръстите и чевръсто играеха с крачето на машината и въртяха полата във всички посоки , като танц на ръченица.Това беше един от миговете в които реалността изтъняваше и девойката се пренасяше в свят много по-приятен от сегашното и битие.Русите и коси падаха свободно и покриваха раменете, а сивите и очи се взираха зорко в начинанието все едно от това зависеше живота и.На двадесет години, тя вече се бе превърнала в красива млада жена , а стойната и фигура само го доказваше.Дори дрипавите дрехи не бяха способни да заличат красотата и.   Но спокойствието и уединението не продължиха дълго. Входната врата се отвори с трясък , а от този звук кожата и настръхна , зениците и се разшириха, като на подплашена сърна и за миг тя замря, машината наддаде последни стонове и също се ослуша.Цялата къща бе притаила дъх и следеше с насълзените си от влага очи тежките стъпки отекващи по коридора.За миг те се спряха и продължиха нагоре по дървеното стълбище .Пристъпваше бавно, тежко и понякога криволичеше, а голямата му като паст длан се подпираше на парапетите. Клео се изправи чевръсто и се засуети из таванската стаичка, вдигна завивките на леглото си, а изпод тях сънено надигаше оче, кремаво пухкаво зайче.Момичето го вдигна в обятията си и нежно го целуна по главицата, след което пак започна да се озърта, като подплашена сърна: –Хайде, Бам...трябва да побързаме, той идва.   Тя отвори прозореца и нежно постави пухкавото животинче в една кутия за обувки скрита отстрани върху керемидите. Точно когато отново затваряше прозореца, вратата на стаята и се отвори със същия трясък , с който се отвори и входната.На прага и застана едър червендалест мъж, с мазна прошарена коса, набола брада и болен вид.Отдалеч си личеше, че бе пиян , той се усмихна, но в усмивката му имаше нещо лукаво, вулгарно и грубо, не беше бащинска усмивка: -Татко!-каза стреснато Клео, прибра един немирен кичур зад ухото си и се насили и тя да се усмихне.-З-здравей. Той не я поздрави, а направо връхлетя в стаята и леко залитайки, девойката се бе свила на кълбо и не смееше да мръдне.Когато бе съвсем до нея, мъжът протегна ръка и с върха на пръстите си докосна едва едната и страна: -Не видях вечерята си долу...дъще.Къде е? Долната устна на златокоската потрепери: -Аз...аз...отплеснах се, татко.Сега ще я приготвя, е-ей сегичка!-тя понечи да се изправи, но той положи ръката си върху главата и и я помилва: -Знаеш, че когато се прибирам, държа вечерята ми да е сервирана.Майка ти отново слугува в онова имение, затова ти трябваше да поемеш отговорност. -Отивам, татко, отивам!-но той още не и позволяваше да се изправи.   -Не искаш да ядосваш стария си баща, нали?Знаеш колко е уморен той.-докато изричаше думите пръстите се вкопчваха в скалпа на дъщеря му и малко по малко усилваха захвата си, като менгеме.Една едра сълза , като онези , които ги рисуват по анимациите , се отрони по лицето на Клео.Пръстите на Дик Торънс се спуснаха по пътя и и я уловиха, задържаха я за момент, след което въздухът бе разцепен от шумна плесница: -Цял ден бездействаш, мързелано!-повиши тон Дик.-А единственото ти действие е да си вдигаш фустата пред мъжете .Малка курва такава!Сега ще те науча! Клео ридаеше с глас , но никой не чуваше, къщата попиваше писъците и и не им позволяваше да излязат: -Пусни ме, пусни ме!Моля те!Пиян си! -Пияница ли ме наричаш, никаквице.Наричаш собствения си баща пияница?!Кучка! Още една плесница изсвистя във въздуха, като гръмотевица, сграбчи я за скалпа и я помъкна към леглото , докато по пътя разкопчаваше дюкяна си.Виковете на Клеп вече бяха истерични, но той не спираше да я влачи, все едно някой жигосваше органите и отвътре , но никой не я чуваше. Шамарите бяха сменени с по-тежки юмруци , а пиянския дъх на баща и се удряше в лицето и, докато той вдигаше полите и късаше дрехите.младата жена имаше чувството, че ще загуби ума си и се молеше това да се случи по-скоро и този ад да бъде заличен.Искаше да припадне, да проспи този ужасяващ момент , толкова изкривен, грешен и грозен, като панаирско огледало: -Малка курва!Сега ще ти дам да разбереш!Ще те науча да ме уважаваш!   Писъците и вече бяха заглъхнали, бе останало безмълвното отрицание , паниката и тихата лудост на една покрусена млада душа.Не ми се иска да описвам самия акт, понеже както на всички вас, така и на мен ми се струва неправилен и генетично омърсен. Семето на баща и се разля по кадифената и кожа, а той самия изгрухтя доволно, като прасе."Свърши се, свърши се" повтаряше си наум Клео , а сълзите и не стихваха.Чу звънливия глас на туката на колана му и това бе най-хубавия звук чула досега: -След половин час си искам вечерята!Чу ли ме, курво? Тя не можа да отговори, челюстта и бе парализирана: -Чу ли какво ти казах?Или пак да разкопчая каиша, май само така разбираш. -Ч-ч-чух...ч-ч-ух.-отвърна съвсем тихо тя, малко преди да излезе Дик, се чу драпане по перваза на прозореца .Мъжът извърна бавно глава , а на мястото откъдето се бе чул шума , стоеше въпросното зайче Бам.   Той хвърли въпросителен поглед на дъщеря си , а тя бе като в транс, трябваха о няколко минути докато осъзнае какво се случва, след което и нейния поглед отиде в тази посока. Очите и се разшириха и понечи да се изправи, но остра болка проряза слабините и: -Какво си имаме тук?-измърмори Дик, отиде и отвори прозореца, като грабна малката твар в ръцете си.-Дъще, виж какво малко сладко зайче.-помилва го той.-Твое ли е? -Пусни го, моля те...моля!Не му причинявай болка, той не е виновен.-говореше през сълзи тя. -Явно много го обичаш, а? -Моля те... Онази мазна арогантна усмивка отново се появи върху лицето му.Погали отново животинчето, след което ръката му се вкопчи в крехкото вратле , изви го рязко на една страна и се чу грозен пукот, който би те накарал да настръхнеш.Малкия Бам увисна безжизнен в ръцете му.Той го захвърли към дъщеря си ,трупчето му се удари глухо в стената и падна на окървавените чаршафи до нея.Клео наддаде изпълнен с болка и отчаяние писък.Дик и мазната му усмивка излязоха клатушкайки се от стаята и затръшнаха вратата след себе си, като оставиха момичето да агонизира само. Тя хвана малкия си приятел в ръце и го прегърна силно , все едно трупа му бе нейния спасителен пояс:   -О, Бам...толкова съжалявам, Бам!Ти не беше виновен...толкова те обичам.Ще им отмъстя...ще отмъстя на всички...обещавам ти!-след което се сви на кълбо в собствената си кръв и тихо заплака.   Линк към блога ми, който сега започвам и ще е нещо, като книга. Приемам всякаква критика   http://aradelworld.blogspot.bg/
    • от preslyst
      Електронно списание „Сборище на трубадури“ и семейство Мелконян за четвърта поредна година обявяват конкурс за кратък фантастичен разказ по повод годишнина от рождението на Агоп Мелконян.
      Очакваме разказите ви в обем до 1500 думи, написани на кирилица, шрифт Times New Roman, размер на шрифта 12, във формат .odt, .doc или .rtf.
       
      Повече: http://trubadurs.com/2015/02/09/konkurs-za-razkaz-agop-melkonjan-2015-150209/
    • от AstoriaGroup
      Конкурс за създаване на уебсайт
      Вече лятото е в своя разгар, а Асториа Груп има една още по-гореща оферта за Вас, скъпи ученици и студенти!
      Ако си Уеб дизайнер, студент или ученик по тази специалност, с нови и свежи идеи, търсещ до...пълнителен доход, означава че си на правилното място!
      Асториа Груп обявява конкурс с парична награда за създаване на изцяло нов и оригинален уебсайт !
      Нашите желания са :
      - Нов и уникален уебсайт с „responsive design“ с блогове и форуми.
      - Изготвяне на оригинално лого
      - Създаване и интеграция на платформа за онлайн обучения
      - Архитектура на сайта, която да предоставя приятна атмосфера на потребителите
      - Създаване на акаунти и свързване на сайта към Google Analytics и Google Webmaster Tools
      - Оптимизация на сайта за по-лесното му откриване след релевантни търсения в Google
      - Съгласуване с Асториа Груп решението за финалния дизайн и изглед на уебсайта

      Ако си се замислил, четейки по-горните редове, не губи време! - Това е твоята възможност да приложиш уникалните си идеи! Свържи се с нашият екип до 05.07.2014г. и заяви своето желание за участие в конкурса на Асториа Груп! Телефон за контакт : 0897435438 , 0884123908
      Предложенията ни не спират до тук! Търсим млади уеб таланти, които да се присъединят към младия и мотивиран за работа екип на Асториа Груп!
      Асториа Груп – От възможности към постижения!
    • от Уиш...
      Така ти е писано и нищо не можеш да направиш - подхвърляше Анго – онзи приятел на баща ми, който е винаги гладко обръснат.- То добре е писано, но ти имаш ли ум да го прочетеш? - процежда баща ми и тогава Анго побелява и посивява като бялата си риза, която те кара да се съмняваш - колко седмици не виждала сапун?Приятелите на тате знаят - каже ли ти, че не можеш да четеш написаното от Господ, веднага трябва да се криеш, защото те сграбчва за яката и понеже е много як, вдига кокалите ти във въздуха – така те доближава до буквите на Господ, че да ги видиш по-добре - после те мята в канавката до нашата къща, която специално е изкопал, за да заравя неверни приятели в нея. А те, приятелите му, са ту верни, ту неверни. Анго контето, Иван даскала винаги идват у нас, когато мама си завърти главата на другата страна и не ги гледа. Настаняват се в мазето – „заслона“, както го кръсти татко - и почват да се засланят с каквото има, каменарка ракия или вино.Аз много мразех заслона, защото като се налеят с вино, очите на тате са стара печка, горят, бумтят и не чува, щом го попитам: Кога ще ходим? Той знае, че отиваме до Козел хребет – за гъби или облаци, за гущери и вещици, често събираме злато между камъните. С баща ми винаги все нещо изскача на пътя, а когато виното му влезе в главата, край, никак не забелязва вълшебните неща. Това не е чак толкова лошо – аз ги виждам, но той не иска да ходи с мене. Затова мразя виното – промъквам се в мазето, наточвам каната и я изливам на двора в копривата. Колкото повече вино излея, толкова по-висока ставаше копривата и се пълнеше с гущери. Тате мислеше, че са вълшебни, а вълшебният гущер като порасне, става дете.
       
      Мама взе косата, окоси вълшебната коприва и вълшебните гущери, а на мене ми стана така криво, че престанах да говоря.- Това дете дали онемя? - избъбри мама и тогава баща ми се разтревожи, а аз много обичам, когато се разтревожи.Взема ме на конче, макар че съм голямо момиче и тръгваме към Струма. Но не тая Струма до къщите, която се е укротила като сажди в печка, а водата е срамежлива и си има само пиявици. Празно портмоне в джоба на мама –ето какво е млъкналата река. Тате ме води до малката Струма, зад големия железен мост, където пъхтят влаковете, а под моста дебне най-дълбокият вир с водни змии, риби, които ядат малки деца, и китове, нагълтали няколко сандъци със жълтици. Мълча, защото ако проговоря, тате ще ме остави и ще ходи да поправя инсталации, по които тече ракия и ток. Вървим през едни треви, дълбоки до челото ми, има магарешки тръни и шипки, чува се как Струма преде ризи от водораслите по брега.И още много вървим до старата къщичка на баба – кухнята е пълна с приказки до тавана, но през януари баба се качи на небето да играе „Не се сърди, човече“ с Господ. Там, в малката й стаичка при изсъхналите мушката, са се нанесли незаконно едно младо момче и младо момиче с тяхното бебе. Чува се как бебето скимти и скърца, а тате казва - те са хубави, защо любовта е разплакано бебе – трябва да го нахраниш с мляко. Аз мисля, че любовта е филийка с конфитюр, която ти е намазал тате. После той разказва приказка за хляба, узрял под фаровете на комбайните. Такъв хляб и такъв комбайн те правят най-хубавото момиче на света, Ани. Глупости. Където е тате, там е любовта.- А сега си пожелай нещо и то ще се сбъдне – баща ми знае кога едно нещо ще се сбъдне. Ако ходиш с него за риби и светулки, за звезди и гъби, той знае. Ето, започва тайната – отъпкана и тясна – прах, превърната в пътека, тлъсти облаци, един след друг, хоп-троп, голямо лазене лазят по небето, за да намерят нашето сбъдващо място. Наоколо има шипки и диви сливи, гъсти като мигли - затварят ти очите с листа и клони, но точно под тях Струма плете от бреговете всичко, каквото поискаш – и ти сбъдва желанието. Това е така, защото тук Струма е дете, тънка и светла, провира малките си рибки между камъните.Тук е имало сграда: бирена фабрика на първия етаж, на втория – родилен дом.
       
      - Зад онзи прозорец, Ани, се роди ти. Знаеш ли защо точно тук бебето Струма разбира какво му казваш? Кръвта на майка ти се отрови след раждането и вместо кръв в нея имаше болест.
      Ти щеше да умреш, но аз й казах на Струма - „Аз обичам това дете най-много от всичко на света. Мене дай на смъртта, ракията ми дай на смъртта, колелото ми дай на смъртта, детето да остане.
      Ти две седмици само спеше, Ани, и не се знаеше кого ще вземе - тебе или мен. Накрая аз налях на смъртта една кана вино, пихме заедно, тя видя какво страхотно дете си ти, и реши да те остави на Струма и на мен. Тогава аз казах на смъртта – имам една жена, само една, и друга не ми трябва. Тя, жена ти, не е хубава, подхвърли ми тя. Очите сигурно много те болят, казах аз на смъртта. Погледни я с моите. Дай на мене най-лошото нещо, дето имаш и налей на жена ми моята кръв. Смъртта се засмя и каза - ти не знаеш какви лоши неща имам аз, глупчо. Съгласен съм, дай ми ги всичките, отвърнах й. Нали жена ми и детето ще останат. Налях още една кана на смъртта и тя каза: - Добре, дай кръвта си на жената. И аз я дадох. Затова сега майка ти не може да се отдели от мене – защото в нея е моята кръв. После пихме по още една кана и смъртта рече – я си живей ти и прави твоето вино. Така ще лекуваш други хора, пък и аз няма да се товаря с толкоз много работа.- Точно тогава я научих – обади ми тате. - Научих Струма да говори на български. Когато е бебе, една река се учи най-бързо да говори на български, а тука, до Железния мост, реката току що се е родила и разбира, като й кажеш желанието си. Само тука.Аз веднага проговорих и забравих окосената коприва от мама и гущерите, които си нямаха коне и яздеха камъните. Виждаш ли, че можеш да говориш – засмя се тате и аз му обещах, че ще говоря дори и като спя.Прибрахме се и като видях мама усетих, че се превръщам в прах. Това е прах, която се пържи на слънцето по пътя за Старо село. Стъпваш на пътя, а път няма. Има прах, някой е счупил бирена бутилка, има парчета, които не се виждат, ти стъпваш на стъклото и кръвта ти изтича. Прахът става червен и понеже е топло, се превръща в кафява кора. Това бях аз, когато видях мама - път с кафява кора от кръв и прах.- Къде са парите?- прошепна мама.Това най го мразя - тате да се взира в към отрязаната коприва и не може да се скрие при гущерите. Главата му увисва надолу като жиците, които инсталира, като одран заек в месарницата до нас виси надолу главата му и тогава искам да кажа на смъртта: - „Ела и ме вземи, дай на тате парите да не го гледа мама така.“ Но смъртта пет пари не дава за глупаво дете като мен, аз облак трудно хващам и не мога да пиша дори. Познавам само буквата на тате В – той е Васил. Мисля, че В е най-голямата буква на света, защото е негова.- Къде са? - пита мама, а той не гледа вече дори окосената коприва, а гледа към смъртта. Аз зная къде се крие тя - в канавката, където той изхвърля неверните си приятели. Те тъй и не успяват да прочетат какво е им написала съдбата, само се тътрят при него да пият от виното му, което може да спаси човешки живот. Затова когато някой мой приятел, дете от улицата или някой кос, има строшено крило, крак, нос, влизам в мазето и наливам една кана. Отивам при смъртта в канавката, давам й да пие и детето оздравява, а на другата сутрин отново виждам коса - лети като хеликоптер към черешата на върха, проклетникът. Чак там не мога да се покатеря.- Къде са парите! – шепти мама, а като шепти, аз зная, че самолетите я чуват. Господ, който се разхожда между тях, също чува, но и той не знае къде са парите. Затова си мълчи.- Ами… – само това отговаря баща ми. Разбирам - няма да ходим на Козел хребет за манатарки и духове. Няма да събираме злато под дъбовата шума и няма да си говоря с бебето Струма, което е по-малко от мене. Аз съм му кака, то ме обича, защото си няма нито брат нито сестра. – Ами - повтори тате. А това е още по-лошо. Най мразя думата „ами“.Веднъж бяхме събрали пари за хладилник и за колело. Много пари събрахме в една кутия за обувки, с тях десет моста над Струма можеш да изградиш. Обещавам ти най-вълшебното колело, Ани. То знае къде искаш да отидеш, въобще не е нужно да се колебаеш къде ще вървиш, то ще ме заведе дотам – гумите имат вграден модем за щастливи пътеки. Но като тате каза „ами“, разбрах, че гумите и модема са забравили щастливите пътеки, и никога няма да видим нова перална. Мама ще кара със старата и той ще я оправя с нови жици през ден.Мама нищо повече не добави, само сложи един хляб в моята шарена торба. Тя също е вълшебна – тате ми я купи, когато беше спечелил от ротативката. Тая торба знаеше всички тайни лекарства. Ако те боли сърцето, достатъчно е да й кажеш „Боли ме сърцето“ и то веднага -тупа-лупа- спира да боли и се радва. Мама сложи в моята вълшебна торба една фланелка и нищо не рече, само я подаде на тате. И тате изчезна. Изгуби се както снегът се изгубва през лятото, както козле, като го заколят, както изгорялата лампа, от която никой няма нужда и не питат къде е. Така се стопи той.Аз отначало пак онемях, защото без него какъв смисъл има да говориш? Без него вълшебните гущери не яздят камъните и не са вълшебни, без него облаците са тежки като мазета и не носят дъжд, без него дори да изгрее, слънцето не топли и го боли сърцето. Слънчевото сърце е от жълт пясък. Мълчах, мълчах, мълчах и видях, че и мама е онемяла. Тя сигурно знаеше, че като го няма тате, няма смисъл да говори, защото пералната работи и дрехите ни, макар и чисти, не ни водят на никакви места, само мълчат на закачалките. Така мама и аз не промълвихме нито дума, накрая тя взе хляб, хвана ме за ръка и двете, без да кажем „довиждане“ на дома, тръгнахме.Полека лека разбрах накъде сме се запътили – в къщата на баба, която януари бе завел при Господ да играят на „Не се сърди човече“. Къщата още я чакаше – да я помете. Любовта на момчето и момичето, заедно с тяхното бебе, беше изчезнала. Влязохме с мама в кухнята и го видяхме – тате седеше на масата, която от време на време също ставаше вълшебна. Мълчеше. И той беше онемял. Как човек да приказва, когато ги няма дъщеря му и нейната майка? Мама пак нищо не каза, защото още беше няма. Както си стоеше онемяла, изведнъж изтърва и хляб, и торба на пода, сигурно въобще и не помисли, че не е пометено. Прегърна го.На сутринта аз и тя вече можехме да говорим, тате забрави за къщата на баба. Ние с него веднага заминахме към Козел хребет да търсим злато.Аз ти обещах колело, Ани – каза тате. – Ето го.Аз очаквах зад камъка да се покаже огромен велосипед с калници като вежди, с гуми от модем и вятър, но то беше колело от тел, пъхнато в кутийка от кибрит - с кормило по-тънко от корда. Страхотно.- Човек никога не бива да лъже децата, защото тогава няма да се съмне – каза тате. - Струма ще остарее завинаги. Онова място, което знае български, ще отиде в Гърция и няма да чува желанията ни.Козел хребет подскочи, колело светна с модема в ръката ми, и разбираше ли разбираше български, а ние с тате литнахме по пътеките като хвърчила. Най-хубаво е, когато той изпълнява обещанието си, защото тогава слънцето свети и през нощта.- Майка ти е вълшебна – каза ми тогава тате. – Вълшебна е, защото не може да диша без мене.Аз също не можех да дишам без него. Такъв човек беше моят баща.- Къде са парите – този път мама не попита, просто го каза на стената и не погледна тате, а аз си мислех за сърцето на слънцето от жълт пясък.Той пак отвърна:– Ами…- Проиграл си ги. На рулетката - гласът на мама е жълт като болен зъб. Аз не обичам такъв болен глас и ми се ще отново да онемее. Тя онемява. Не дава на тате нито хляб, нито фланелка в моята вълшебна торба.Тате се обърна към мене и каза:– Всичко ще се оправи, Ани. Обещавам ти.Разболях се. Не знаех дали ще оздравея, защото как ще оздравее човек без пари? В София не те пускат да влезеш без портмоне. Много се уплаших, че утре слънцето никакво няма да се покаже. Нали тате ми беше казал – „Ако излъжеш дете, слънцето няма да изгрее“. Той дори хляб не взе. Излезе. Затичах след него, но мама ме погледна. Тя много умее така да гледа, че не можеш да тичаш. Следобед, когато мама отиде да пече банички в фурната „Андалусия“, аз много бавно тръгнах по дълбоката прах към къщата на баба – изсъхналото мушкато още я чакаше. То колко ли дълго човек играе на „Не се сърди човече“ с Господ? Най-много час. Къщата на баба беше заключена. Тате го нямаше.На другия ден слънцето изгря, направо не вярвах, че отново виждам сърцето му от жълт пясък на небето. Млякото в чашата ми онемя. Знаех защо мама мълчи - нали кръвта й беше от тате, как да приказва с мене, като кръвта й я няма?Какво да правя. Какво? И тогава се сетих - бебето Струма щеше да ми помогне. Онова място след шипките, след железния мост, при магарешките тръни. Тръгнах веднага. Взех си и вълшебната торба. Ако ми стане зле, ще извикам: . „Боли ме сърцето!“ и то тупа-лупа – ще оздравее като на куче. Щях да кажа на бебето Струма моето желание – тате да дойде и мама да заговори. Щом слънцето е изгряло, всичко ще се оправи, тате никога не лъжеше дете.Тръгнах. От шипките стърчаха бодили, огромни като акули. Тревата беше по-дълбока от мене, магарешките тръни забиха шпори във въздуха, но убодоха ръката ми. Пътят се уплаши и избяга. Вървях, докато денят потъмня и се измори, небето започна да намалява, спирах да почина под някоя по-добродушна шипка. Набрах толкова смелост, колкото са пръстите на едната ми ръка. Накрая стигнах до реката.- Бебе Струма – казах на водата бебе аз. – Нали разбираш български, да не си забравило?Тревата на брега, с която Струма плетеше ризи за рибите, се разлюля. Значи бебето разбираше български. Не беше забравило. - Бебе Струма, тате да се върне у нас. Защото мама е неговата кръв. Мама е вълшебна и не може да живее без него. Аз също не мога.Какво прекрасно бебе Струма! Тате ме беше научил какво да правя, ако искам нещо да се сбъдне. Той знаеше цялата истина - от канавката за неверните приятели до виното за верните. Тъкмо си казах желанието и ето ти две сенки: едната голяма и силна, а другата - по-малка, измършавяла, но и тя пъргава. Втурнаха се към мене. Мама и тате. Първо ме прегърна тате, после мама. Знаех си, че бебето Струма още знае български.От този ден нататък слънцето изгряваше всеки ден. Нали тате ми беше обещал, че ще у нас ще е светло дори нощем.… Още пазя онова колело от тел в кибритената кутийка. Баща ми отиде да поиграе „Не се сърди човече“ с Господ. Белият прах от сбъдващата пътека полека се трупа в косите ми. И децата ми намериха бебето Струма. Това е едно място, което изпълнява желания.Само трябва да знаеш, че баща ти е вълшебен човек.
       
       
      автор: Здравка Евтимова
  • Разглеждащи в момента   0 потребители

    Няма регистрирани потребители разглеждащи тази страница.

  • Дарение

×

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.