RQ: Есе и ЛИС

Есе :

Моето предсказание за бъдещето

ЛИС : ( Лутературно интерпретативно съчинение )

Как са представени разликите между разказвача и неговия спътник в "Един есенен ден по шосето"

ХОРА МНОГО ВИ МОЛЯ ДА МИ ПОМОГНЕТЕ.ТРЯБВА МИ СПЕ6НО- ЛИТЕРАТУРНО-интерпретативно СЪ4ИНЕНИЕ НА ТЕМА "СИЛАТА НА ИРОНИЯТА В ПОВЕСТТА ПРЕДИ ДА СЕ РОДЯ"!

БЛАГОГАРЯ ВИ ПРЕДВАРИТЕЛНО!

Есе :

Моето предсказание за бъдещето

ЛИС : ( Лутературно интерпретативно съчинение )

Как са представени разликите между разказвача и неговия спътник в "Един есенен ден по шосето"

Виж ето това дали ще ти помогне:Смисълът на човешкото съществуване в „ В един есенен ден по шосето”

През отлитащия двадесети век човечеството постига изумителен напредък в своето разви¬тие. Научно-техническата революция проме¬ня коренно живота. Вдъхновени от постиже¬нията на физиката, химията и биологията мно¬го писатели от цял свят започват да пишат научно-фантастични творби. Те увличат читате¬ля, като рисуват невероятни случки, в които главни персонажи са космически същества. За разлика от повърхностни произведения, които разчитат на изключителното и забавното, та¬лантливият български писател Павел Вежинов пише сборника разкази „Сините пеперуди”, в който създава творби с дълбоко нравствено-философско съдържание. Творецът се вълну¬ва не само от острите проблеми, които поста¬вя научно-техническата революция пред съв¬ременния човек, но и от екзистенциалните, не¬решени от хората през вековете въпроси - за смисъла на съществуванието, за любовта и смъртта, за доброто и злото, за взаимоотноше¬нията между дух и материя.

В разказа „В един есенен ден по шосето” повествованието се води от първо лице и съ¬битието в него е представено като преживява¬не на професионалния писател на криминал¬ни истории. Това внася съмнение в истинност¬та на разказаната история и насочва внимани¬ето на читателя към въпросите, които поставя Вежинов. За изключителните способности на извънземния (връщането на политналата към пропастта кола върху шосето, прерязването на масата с ръка и др.) се разказва мимоходом. Главното в разказа е не фантастичното. Чрез него авторът поставя най-тревожните проблеми. Произведението вълнува не чрез хода на сю¬жетното действие, а чрез размислите на творе¬ца. Разказът „В един есенен ден по шосето” може да се нарече „вълнуващо приключение на мисълта", защото срещата на представите¬ли на две цивилизации всъщност е среща в пространствата на духа.

Заглавието на творбата не само посочва вре¬мето на случката (есен), но и мястото на дейс¬твието (шосето). Пътят винаги е знак за движе¬ние, развитие. В този разказ „шосето"е мета¬фора за пътя на човечеството.

Природната картина играе важна компози¬ционна роля. Тя е не само фон на събитието. Използвана е, за да открои тревогата в душата на разказвача. Сравнението на дъждовните капки с „летящи куршуми”, образите на „черни облаци”, „ черна вода”, „мъртвото отражение на мълниите” създават усещане за безвъзвратен край, създават внушение за бурята като сила, враждебна на човека, символ на злото, което го дебне.

Така на пътя, сред дъжда, „мътен и сив”, става срещата на земния жител с пришълеца от Кос¬моса.

Творбата се състои от два разказа, вместени един в друг, свързани сюжетно и проблемно — разказа за болния приятел и разказа за пришъ¬леца. У писателя на криминални истории буря¬та навява мисли за умиращия приятел, но и изобщо за смъртта („мисълта за смъртта не ме напуска”). Той страда заради болния. Не може да се примири, че приятелят му спокойно при¬ема безвъзвратния си край. За разказвача това примирение е „най-страшното”. Той разсъж¬дава, че ако сега потегли към пропастта, е бе¬зумие и задава риторични въпроси: „А тогава защо да не е безумие всичко, което вършим в своето съществувание?”

Съчинителят на криминални истории разби¬ра, че умиращият мисли точно така. Не слу¬чайно, докато е бил при него и го е молел да се оперира, да се съпротивлява на смъртта, всичко у приятеля му е говорело за безразли¬чие към живота и примирение („бяла стая”, „бя¬ло лице”, чаршафите са „така гладки, сякаш в тях лежеше не човек, а труп”). За болния „су¬бективният живот е нещо съвсем нереално. Как¬то са нереални облаците, озарени в гладкото езе¬ро”. Изчезването на отражението е „смърт без значение”. За него да се живее е „естествено, но безрадостно. Излизаш от нищо, съществу¬ваш и се превръщаш отново в нищо”.

Тези тъжни размисли карат разказвача да убеждава приятеля си, че „ бсе пак трябва да се живее”, но той сам осъзнава, че произнася ду¬мите „безсмислено”, защото разбира, че исти¬ната за човешкото съществуване е жестока. Човекът се ражда, за да умре.

На това гледище Павел Вежинов противо¬поставя друго, изказано пак от умиращия. Той вярва, че човешкият живот придобива значи¬мост, „ако пристигнеше до някаква цел, в която да се осъществи собственият ти смисъл”. Така творецът утвърждава истината, че идеалът, го¬лямата цел и дейността за постигането й осмис¬ля човешкото съществувание. Само сътворе¬ното остава и побеждава смъртта. Но като все¬ки голям писател Вежинов не се задоволява с един отговор на този, измъчващ от векове хо¬рата, проблем. Авторът продължава да го раз¬работва чрез образа и на пришълеца от Кос¬моса, и на разказвача.

Извънземният е от далечна, по-напреднала цивилизация, която изпитва към Земята чисто регистраторски интерес, лишен от чувства и на¬мерения. Той е само обикновен наблюдател и информатор. Писателят на криминални исто¬рии се учудва, че пришълецът и неговата ци¬вилизация са свидетели на земните неправди и насилия, виждат как „нещастни и безпомощ¬ни се въртим в омагьосания кръг на своето нез¬нание”, а е „толкова лесно” да помогнат, но те не правят нищо.

Непознатият не помага, защото му е забра¬нено да се меси в делата на Земята. Според него: „Вие сами трябва да постигнете своите знания... И със свои собствени сили да изминете пътя.” Човечеството само трябва да постигне знанията си, само трябва да реши проблемите си, защото ако сега му се помогне, други проб¬леми могат да го унищожат. Само в преодоля¬ването на трудностите се формират необходи¬мите качества, за да се осъществи прогреса, развитието към по-добро. „Защо не можете да си представите, че точно това е смисълът на земното човешко съществувание?” — подчер¬тава пришълецът от Космоса.

Извънземният обогатява тази мисъл. Въпре¬ки че е тъжен, унил и самотен, със студена ду¬ша, още щом се качва в колата, той подхвър¬ля, че е видял спътника си с пушка. За непоз¬натия ловът е убийство, при което „изчезва ня¬какво живо същество”. Когато пристигат във ви¬лата, той внимателно прескача розовите земни червеи. Въпреки че по свое признание прите¬жава „много повече разум и по-малко чувства”, пришълецът вижда смисъла на съществувани¬ето в съхраняване на космическата хармония.

За него всяка форма на живот е безценна и трябва да се опази. Той издига нисшите видо¬ве до човека. Те трябва да съществуват, защо¬то са част от многоликия и многообразен жи¬вот. Извънземният дори изказва мисълта, че съз¬нанието на мравките е „може би по-съвършено от вашето от гледна точка на това, което вие човеците наричате развитие”. Така, чрез възг¬ледите на космическия пришълец, Павел Ве¬жинов изразява своите мисли по основния уни¬версален проблем за смисъла на съществува¬нието и в същото време поставя и въпроса за опазване на човешката цивилизация.

Създателят на криминални истории, лекомис¬лено и безсмислено избил врабчетата от окол¬ността, под влияние на контакта с извънзем¬ния бърза да защити и опази малкия охлюв. С възторг разказвачът се любува на утрото: „ Слън¬цето още не се беше показало над насрещните върхове, но целият двор пред мен беше пото¬пен в нежна светлина. На дъното на двора като малки бели планети светеха хризантемите. Бе¬ше тихо, нито един лист от дърветата не се поклащаше. Само росата едва забележимо блес¬теше със своя все още мътен бисерен блясък.”

В описанието авторът използва думи, свър¬зани със светлината - изначален библейски сим¬вол на възвишено и красота. Удивен от чудна¬та гледка, неговият персонаж — земен жител, въодушевено осъзнава, че „нашият свят е не¬измеримо красив”. И за него най-важно става опазването на живота. Смисълът на съществу¬ванието той вижда обаче и в подпомагането на доброто и справедливото, „на нещастни и безпомощни”.

Разказвачът разбира, че не може една циви¬лизация да е съвършена, щом й липсват нрав¬ствени чувства. Писателят на криминални ис¬тории горещо се моли на извънземния да спа-си неговия приятел, безкористната му обич трогва космическия пришълец и той възпира смъртта. Умиращият оздравява. Двете цивили¬зации взаимно си въздействат в името на жи¬вота, в името на висшата хармония.

Като прелива умело фантастичното в реал¬ното, Павел Вежинов създава една модерна творба за смисъла на човешкото съществува¬ние, творба, изпълнена с обич, с грижа за бъ¬дещето на планетата Земя и нейните жители.

ХОРА,МОЛЯ ВИ ДА МИ ПОМОГНЕТЕ СПЕ6НО.ТРЯБВА МИ ЗА ПОНЕДЕЛНИК(2.11.2007 ГОД.)ЛИТЕРАТУРНО-ИНТЕРПРЕТАТИВНО СЪ4ИНЕНИЕ НА ТЕМА "СИЛАТА НА ИРОНИЯТА В ПОВЕСТТА ПРЕДИ ДА СЕ РОДЯ"

Малко помощ:ИВАЙЛО ПЕТРОВ - „ПРЕДИ ДА СЕ РОДЯ”

С ИРОНИЯ И НОСТАЛГИЯ КЪМ ПРЕОБЪРНАТАТА КАРТИНА НА ВРЕМЕТО

Повестта „Преди да се родя” на Ивай¬ло Петров представя пространствените измерения на действието от нова гледна точка. Тя преобръща посоката на вре¬мето и всичко става различно. Авторът е „свидетел” на събития още „преди да се роди”, рисуващи родната Добруджа в далечни, непознати времена. Познатият ни опоетизиран Йовков патриархален космос - носител на човешките ценнос¬ти, е разколебан.

Героят на Ивайло Петров с жадни и любопитни очи ще опознава света и ще се сблъсква с противоречията му. Още в самото начало на повестта се „преоб¬ръщат” духовните ценности. Иронично е отношението на разказвача към баща и дядовци: „Баща ми, като мнозина от нашия род, не бе от умните, но първата значителна глупост извърши едва на шест¬надесет години и два месеца.” Родовите ценности сякаш са разколебани. Авто¬рът се „вглежда” в миналото с духовни¬те ценности на настоящето. Живеещият в края на XX век има самочувствието на интелектуално превъзхождащ зависи¬мия от рода и традицията патриархален човек.

В парадоксалната си автобиография Ивайло Петров изгражда чрез смешно¬то иронична представа за света. Осми¬вайки го, той се дистанцира от него и налага своя естетически идеал. Чрез иро¬ничния, но тъжен смях на разказвача са отречени невежеството, примитивността, грубостта. Иронията на автора към преобърнатата картина на родовото вре¬ме въвежда в художественото повество¬вание пародията, която иронизира тра¬дицията. Хората се проявяват като хитри, глу¬пави, пресметливи. Проблемът за женит¬бата и продължението на рода е проб¬лем на старейшината или на главата на семейството, а не на момъка. „Баба и дя¬до решиха да се сдобият с още две ра¬ботни ръце", споделя героят и той е длъ¬жен да се подчини на тяхната воля. За тях женитбата е сделка и не е свързана с любовта, с дълбоките и трайни чувства. Да продължат рода, да народят деца е дълг на младите хора към пат¬риархалните традиции. Но новоро¬дените, въплъщение на изпълнения дълг, са практическа необходимост, полезна работна ръка. А това снижава традиционните ценности. Примитивно е мис¬ленето на пъдаря Доко, изразено в об¬ръщението му към бъдещата майка: „ Те¬зи дни ще имаш момче, значи! Ще има кой да ви пасе добитъка. ”

Според правилата на тогавашната етикеция, откупът, зестрата, пазарлъците решават съдбата на младоженците: „Бъ¬дещите съпрузи трябваше да се срещнат поне веднъж преди сватбата и непремен¬но да се харесат, тъй като бракът им би¬ваше предварително решен от техните родители.” Увлечени от своята алчност, сватовниците и сватбарите се озовават в комична ситуация - открадването по погрешка на майката, която с радост би останала в богатата къща: „Майка ми пог¬ледна през прозореца към широкия двор, напъстрен с кръстчета от кокоши крака, и тихо заплака за този двор, за голямата къ¬ща, за градината и за цялото село, в кое¬то можеше да живее отсега нататък. ”

В патриархалното общество се отделя особено внимание на ритуалите за до¬казване на честта и достойнството и на младите, и на старите от рода. Приятел¬ството и любовта не са движеща сила за съхранението на родовите ценности. Ня¬мат значение душевните терзания. Съм¬ненията, колебанията на тези, които започват нов живот, не вълнуват никого.

Личността в това общество се стреми да се изяви и да се докаже, но за осъ¬ществяване на себеизявата на героя са необходими освен желание, воля, твър¬дост и упоритост. Синът (героят - раз¬казвач) не следва примера на своя ба¬ща, останал верен на патриархалните за¬кони. Той се устремява към новия, мо¬дерен свят. Представителят на следва¬щото поколение се отделя от идилично-то родно село. Градът ще го приюти, а там патриархалните нрави са безвъзврат¬но загубени. В съвременните градски ус¬ловия човекът с променен поглед към света ще търси нов хоризонт за личностния си АЗ.

Разказвачът в повестта представя сце¬ни и картини, образи, като изразява' ироничното си отношение към тях. Пох¬ватите на ироничното, които писателят използва, са най-разнообразни. Главни¬ят е постоянното смесване на образи и представи от двата свята. Отнасяйки се към миналото с насмешка, той изпитва до известна степен и носталгия заради безвъзвратно загубените родови ценнос¬ти. В новия си пристан героят не се чув¬ства сигурен и защитен от бурите на жи¬вота.

Иронията на автора се задълбочава. Тя прониква във всеки детайл от изобразе¬ния художествен свят. Езикът е наситен с иронични обрати. Просторечие съжи¬телства с абстрактни названия и поня¬тия от различни нива на словесното об¬щуване. Ироничният поглед на Ивайло Петров разкрива истината за чуждия му, див съвременен свят: „Разбира се, вре¬мето безпощадно променя всичко, проме¬ня традициите, колкото и да се стараем да ги съхраним, или най-малкото ги осъвре¬менява. Сега например... Никой не краде вече моми посред бял ден, тази работа се смята за варварщина, каквато си е, пък и момите не чакат да ги крадат, сами оти¬ват, при когото си искат... И кражбите от частни лица се смятат за... предраз¬съдък. Крадат от държавата..., служат си с всевъзможни бумаги и много умело се изп¬лъзват от съдебните власти... ”

Ивайло Петров не бърза да обвинява и да отхвърля миналото: „Не, не бива да избързвам с предварителни заключения. ” Едва ли самият той е убеден в превъз¬ходството на новия начин на живот. Авторът провокира критично отношение към действителността. Крайните изводи са прибързани.

Иронията често се преплита с ностал¬гичен копнеж, за да бъдат определени онези далечни времена като „диви и чудесни”. Мечтае да се завърне в света на чистите детски образи, на светлите по¬риви: „Върнете ми моето детство, вър¬нете ми го още от първия ден с малката къщичка землянка, с бълхите и страшни¬те пъдари, с тъмните нощи, пълни с караконджули и конекрадци!” Разказвачът не би могъл да се чувства щастлив сред ди¬вата власт на съвременната агресия.

Ироничният свят на Ивайло Петров в „Преди да се родя” е свят на разколеба¬ните ценности. Героят разказвач извървява дълъг път към себе си и преосмисля дълбоко истината за правото на избор на личността. Родът е началото, духов¬ният корен на човека, но личността е та¬зи, която трябва да избере как да живее в мир със себе си и със света.

МЕРСИ МНОГООООООООООООООООООООООООООООООООООООООООО

Редактирано 29 ноември 200718 г. от marisa (преглед на промените)