Премини към съдържанието

    Препоръчан отговор


    Другият отбор

    Светът има нужда от повече мечтатели.

    Когато Иван излезе от апартамента си, тази мисъл озаряваше цялото му съзнание. Но как човек може да бъде мечтател, ако няма въображение, ако няма житейски опит, ако не знае за какво си струва да се бориш? Освен това има ли смисъл да си мечтател, ако не знаеш как или пък нямаш смелост да се бориш за крайната цел?

    Когато седна зад бюрото си в офиса, включи компютърът и с подръпване разхлаби вратовръзката си, Иван все още мислеше над тези въпроси. Докато подготвяше документите пред себе си за редактиране, сортиране и изпращане на съответните отдели, през вратата влезе секретарката му. Тя беше жена над трийсет и петте, с лъскаво, дори мазно-черна къса, изправена коса, която стигаше едва до скулите й. Костюмът и́ беше от най-новите, които фирмата поръча, но семплият му дизайн само подчертаваше безличността на главата над него.

    - Иване, господин Димитров иска да получи доклад с последните резултати от работата на отдел Човешки ресурси. Мисля, че планира съкращения.

    Погледът и́ към Иван при последното изречение красноречиво показа колко много не го харесваше. Тя беше започнала в тази фирма преди седем години и се беше старала по всякакви начини да се издигне до пост Мениджър или Директор. Не беше успяла. Той от своя страна преди две години беше влязъл за първи път в тази сграда като стажант, три месеца по-късно беше написал доклад как фирмата да се отърси от излишните разходи и как да работи по по-екологичен начин. В резултат на това днес Иван беше независим бизнес-консултант на фирмата с постоянно работно място в нея. А пък тя му беше секретарка.

    Иван забеляза погледът, но не му обърна внимание дори в мислите си. Беше отегчен от тази работа, беше отегчен от тази лъскава, но безхарактерна жена, беше отегчен и от господин Димитров, който му осигури постоянна заплата едва след като получи елементарно надробен план, как стъпка по стъпка да премахне „още гърла за хранене“, както се изразяваше самият Димитров. Сега пак го бил планирал…

    Господин Димитров избираше от някакъв сайт какъв часовник да купи на жена си по случай годишнината, която щяха да празнуват довечера. Ренета, секретарката на Иван Чолаков, почука на вратата и влезе с някакви листове в ръка. Той много добре знаеше, че е тя още преди да почука, тъй като през полупрозрачното стъкло на офиса си лесно разпознаваше хитлерски сплъстената и́ къса коса, а и освен това само тя си позволяваше да влиза по-често, отколкото бе необходимо. Беше пределно ясно, че тя иска да работи наравно със самия него, но честно казано той предпочиташе да не я вижда толкова често.

    Въпреки инстинктивното си желание да се направи на вглъбен в монитора си, господин Димитров вдигна поглед и леко се усмихна на Ренета. Забеляза, че беше необичайно поруменяла. Дали отново беше разглеждала документите, които му носеше? Тази жена просто не разбираше от дума.

    - Господин Димитров, Чолаков е готов с доклада, от който имахте нужда. Всичко е в този плик.

    Димитров беше леко учуден, че секретарката пропусна да вметне своето „най-после“, както обичайно правеше, щом станеше дума за работата на Иван. Също така пликът беше непокътнат.

    Ренета Михайлова никога преди това не беше била толкова щастлива, колкото, когато влезе в кабинета на господин Димитров през този ден, затова изобщо не се смути от стъклените му очи и фалшива усмивка.

    Наблюдаваше го как с показно спокойствие откъсна лентата за отваряне на плика, но пръстите му потрепваха. Зъбата усмивка озари картофената му глава, когато очите видяха познатите графики от Excel и простичко написаният текст под тях със съвети какво да се направи за в бъдеще. Михайлова гледаше с безразличие с тази усмивка. Очите и́ се оживиха, когато Димитров приключи с документа и с изненада установи, че в плика има още нещо. То беше един лист хартия с текст без заглавие и дори без обичайното обръщение „Уважаеми, г-н Димитров“. Секретарката с интерес, очакване и дори с удоволствие наблюдаваше постепенното залязване на зъбите и появата на все повече вълнички по челото. На листа пишеше:

    „Напускам! Отегчен съм от тази работа и перспективите, които ми предлага. Всъщност какви са тези перспективи? Още дълги години да работя за началник, за когото най-важното е да има повече пари, както и да споделям по-голямата част  деня си с жена, която открито не ме харесва и би се възползвала и от най-малката ми грешка, за да заеме мястото ми? Дори и да се примиря с тези условия, то пред мен се открива бъдеще, в което просто стоя пред компютъра си и през повечето време размишлявам как да се „оптимизира“ бизнес-моделът на някаква фирма за сметка на хората, които разчитат на работата си в нея.
    Напускам, защото все повече си мисля, че в днешно време капиталистите са прекалено, а мечтателите изчезват не по собствено желание. Е, аз реших по собствено желание да премина в другия отбор.
    П.п. На мнение съм, че най-достойният ми заместник е г-ца Р. Михайлова, досега изпълнявала службата на мой секретар.“

    Когато господин Димитров вдигна поглед от текста, срещна лицето на г-ца Михайлова, която без да иска му беше позволила да се разтегне в ехидна усмивка. Хриптящият глас на човека зад монитора каза само:
    - Уволнена си.

    Вечерта, докато вечеряше с жена си и наблюдаваше големия, лъскав часовник на тънката и́ ръка, Димитров се чудеше дали неговото чувство за малоценност или нейното желание за власт ги беше докарало в този искрящ и монотонен ресторант. Което и да беше, то вече бе предначертало живота им.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

    Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

    Регистрирайте се

    Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

    Нова регистрация

    Вход

    Имате регистрация? Влезте от тук.

    Вход


    ×

    Информация

    Този сайт използва бисквитки (cookies), за най-доброто потребителско изживяване. С използването му, вие приемате нашите Условия за ползване.