Премини към съдържанието

    Препоръчан отговор


    Първият урок

    „Искреността е най-сигурният път към доверието“

    Мартин беше едно съвсем обикновено момче, което започна първи клас с малко страх и вълнение. Имаше един много добър приятел от детската градина и се надяваше в училище също да има поне един близък човек. Това, което не очакваше изобщо обаче беше, че този човек ще е момиче. То се казваше Деси и представляваше едно слабо и издължено, русо момиче, чието лице излъчваше спокойствие и увереност, неприсъщи за повечето седемгодишни момичета.

    На първия учебен ден Мартин седна на третия чин откъм вратата на стаята, а Деси на третия чин в средната редица. Класната им, която при влизането на учениците ги посрещаше с усмивка, седнала зад бюрото си, сега се изправи и започна да обяснява за това колко вълнуващ етап от живота започва с първи клас и колко е важно да се учи редовно, за да има добри оценки и да се изпълняват по-лесно домашните работи. Мартин беше прекалено развълнуван от всичките нови лица около себе си, дори за да се преструва, че я слуша, и се въртеше на стола си, като изучаваше новите си потенциални съучастници в белите. Когато някой срещнеше погледа му, се усмихваше и той също веднага отвръщаше, за да не прави лошо впечатление още в началото. Когато Деси му се усмихна набързо, когато погледите им случайно се засякоха, той изпита желание да я заговори.

    ***

    С времето сред момчетата в класа се оформиха двама лидера – Мартин и Кристиян. Те предлагаха на останалите най-различни забавления по време на почивките между учебните часове и занималнята – чупене с камъни на козирки от армирано стъкло в двора на училището, качване на покрива на сградата и игра на мач върху него, замеряне с джанки на случайни възрастни минувачи, които нямаше как да ги докопат на дървото.

    ***

    Във втори клас се появи нов ученик – Ацо. Мъченията, които щеше да преживее в този клас бяха предпоставени  – момчета в ранна възраст имат нужда непрестанно да се доказват, а какъв по-удобен обект за това от наплашен, мургав и дребен новак?

    В средата на втори клас Ацо изглеждаше по-несигурен и свит, отколкото дори в началото. Беше редовно гъделичкан, гонен и от време на време отнасяше по някой удар. Момчетата възприемаха всичко това като игра, а новакът беше тяхната най-любима атракция. Мартин на моменти улавяше мъката в очите му и му правеше впечатление неестествената усмивка, с която той ги оправдаваше, поне за да продължат да му обръщат внимание по техния особен начин. Изпитваше съчувствие към него, защото понякога се замисляше какво ли е да си на мястото му, но пред останалите и през ум не му минаваше да изрази нещо от това, защото беше сигурен, че ще бъде провъзгласен за женчо и ще му се наложи да понася същото като Ацо.

    ***

    Лятото за Мартин беше много хубаво. През повечето време за него то мина в съседната част на квартала, където живееха приятелите му от класа. Там имаше игрище за мач с истински врати, а пък и храстите винаги предлагаха гостоприемството си за „криеница“, „стражари и апаши“ и други детски хрумвания.

    Един ден той отиде там с родителите си, които явно се бяха сприятелили с майка на дете от класа му и отиваха да пият кафе с нея.Когато стигнаха, родителите му се разположиха на една маса пред кафенето, а Мартин, който беше с колелото си, отиде да го кара из игрището, на което имаше само няколко бебета под закрилата на бабите си.

    По едно време, както се беше съсредоточил да превключва скоростите на колелото и да наблюдава как веригата се мести между венците, Мартин чу, че майка му го викаше. По принцип това се случваше, чак когато беше време да се прибира, а сега му се струваше прекалено рано, затова той закара с някакво очакване към нея. Спря чак пред кафенето, като нарочно съвсем леко бутна крака на масата, за да покаже колко добре може да спира. Леко се подсмихна на възмутеното изражение на баща си, което още повече го накара да се намръщи. Майка му му каза:
    - Марти, това е майката на Деси от твоя клас и иска да те помоли да поиграете двамата.
    Едрата жена се усмихна и му кимна.

    Отидоха отново на игрището.
    - Имаш много хубаво колело! И аз имам такова, но ми е на село. – започна Деси.
    - Благодаря, искаш ли да го покараш?
    - А, не, мога да падна.
    - Тогава да те повозя?
    Деси му хвърли кос поглед, усмихна се и се съгласи.

    Главата и́ беше точно под брадичката му, той вдишваше плодовият аромат на косата и́ и изпитваше чувства, за които беше прекалено малък да наименува. Те бяха желание да я закриля и щастие, че му се е доверила да я повози и всички наоколо да ги видят.
    Лятото на Мартин продължи по този начин – събираше се с момчетата и играеха, говореше си с Деси и понякога тя също се включваше в игрите им, четеше книги, когато си беше у дома, и мислеше за новата си приятелка.

    ***

    Започна трети клас. Всички изглеждаха различни, променени. Мартин се отказа да тероризира повече Ацо и реши да внимава повече в часовете, защото смяташе, че, ако е по-умен, Деси ще го хареса повече. Кристиян пък получи подарък от родителите си – електрическо скутерче, което от време на време докарваше в двора на училището, като останалите момчета се опитваха да го надбягат.

    С напредването на годината Мартин все повече се привързваше към Деси. Един ден реши, че тя трябва да знае за това. Не защото очакваше целувки или ходене за ръка с нея, а просто искаше тя да е наясно колко много значи за него. Само че го беше страх дали тя нямаше се откаже от приятелството им, ако не изпитваше същото, да се ограничи изцяло до приятелките си и повече да не му обърне внимание. Затова се подпря на перваза на прозореца в класната стая и извика Ацо. Каза му:
    - Ацо, може ли да ми направиш една малка услуга? Искам да отидеш при Деси и да и́ кажеш, че я харесвам.
    Тъмните очи на дребното момче светнаха щастливо. За първи път Мартин говореше така спокойно и с уважение с него, а пък и му се предоставяше възможност да му направи такава услуга, която според него щеше да ги направи приятели. Затова той каза бързо „Добре!“ и изтича извън стаята, в коридора, към Деси.

    Момчето, което още беше на перваза, се обърна и се загледа в първокласниците, които, хванати за ръце по двойки, тъкмо излизаха на двора. Вълнението не му позволяваше да мисли, затова то цялото се бе превърнало в очакване – очите му гледаха навън, в нищото, ушите му се ослушваха изцяло за завръщането на Ацо, а стъпалата му бяха изтръпнали и потни.

    Най-после го чу и се обърна с възможно най-спокойното изражение, което можеше да направи.
    - Марто, тя каза, че иска сам да и́ го кажеш.
    - Нищо друго ли не каза? Как реагира?
    - Ми, просто каза, че иска сам да и́ го кажеш.
    Той обаче не събра тази смелост.

    ***

    На следващият ден Кристиян се похвали пред момчетата, че бил станал гадже с Деси. Сърцето на Мартин изтръпна, но той не позволи на лицето си да потрепне. Усмихна се на Кристиян, но се постара да не го поглежда в очите.

    ***

    Мина известно време на измъчване и един ден Мартин събра цялото мъжество, на което е способен един почти завършил третокласник, и реши, че трябва да говори с Деси.

    Беше час по физкултура и тя наблюдаваше с други момичета от класа как две седмокласнички играят тенис на корт. Момчето се приближи тихо, като се опитваше да не привлича вниманието на никого на двора. Установи, че се е престарал, когато леко докосна лакътя на Деси, тя се стресна и изведнъж всичките три момичета заедно с нея се вторачиха в неконтролируемо изчервяващата му се страдалческа физиономия.
    - Ааа… такова… Деси, може ли да ти кажа нещо?
    Тя не помръдна от мястото си. Проява на жестокост, помисли си той. Тя го погледна набързо и отклони погледа си:
    - Кажи?
    - Може ли да седнем първо на оная пейка там?
    - Зависи. Какво искаш да ми кажеш?
    Лицето му съвсем почервеня, а ушите му едвам чуваха.
    - Много те харесвам!
    Момичетата наоколо започнаха тихо да се кикотят. Може би при други обстоятелства тя щеше да му каже, че и тя го харесва и че е трябвало да и́ има доверие да поговорят, когато е бил моментът. Но тя смяташе, че той изобщо и́ няма доверие, което явно го беше накарало да говори пред други хора. Затова, без да го поглежда втори път, тя му каза:
    - Това е много хубаво, но ние нямаме шанс.

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

    Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

    Регистрирайте се

    Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

    Нова регистрация

    Вход

    Имате регистрация? Влезте от тук.

    Вход


    ×

    Информация

    Този сайт използва бисквитки (cookies), за най-доброто потребителско изживяване. С използването му, вие приемате нашите Условия за ползване.