Премини към съдържанието
критичен

"Израстването на крилата" - кратък разказ

    Препоръчан отговор


    Израстването на крилата

    Монахът седеше зад бюрото си, на което съставяше книга, целта на която беше да обясни предимствата да се отдадеш на вярата и да се отдръпнеш от светския живот. В момента, в който на вратата се почука, той се беше отпуснал в голямото си кресло, което беше обърнал срещу отворения прозорец, и бе зареял изсветлелите си сини очи в далечината, която се разгръщаше пред него. Дългото му слабо тяло се покриваше напълно от наметка с цвят на слонова кост, като се виждаха единствено белите му китки с изпъкнали вени. Без да променя положението  си той каза с тих глас:
    - Влез.

    Вратата се отвори и през нея бързо влезе  момче на възраст около двайсетте. То бързо привлече пълния интерес на монаха първо, защото беше под неговото попечителство, и второ, защото обикновено влизаше при него бавно и със смирено гледаща към пода глава. Днес походката му беше енергична и пъргава, очите му, с ореоли от радост около тях, се загледаха в същата далечина през прозореца, в която допреди малко бяха бродили изсветлелите сини очи, а самото му лице излъчваше спокойствие и щастлива увереност. Момчето остана изправено срещу бюрото.
    - Добро утро, Марти, как спа? – попита спокойно монахът.
    - Добро утро и на вас, отче. Благодаря, спах без кошмари. До тази нощ дори бях забравил от колко време не съм сънувал нищо.
    - До тази нощ? – полупрозрачните вежди се повдигнаха едва забележимо, но сините очи гледаха сериозно в тези на младежа.
    - Да, през тази нощ сънувах много интересен сън. В него първо бях новоизлюпено. След това ловци застреляха родителите ми, а пък аз се свих до вътрешния ръб на гнездото, за да не ме видят. Те обаче започнаха да бутат отдолу дъното на гнездото с някакви пръчки. Накрая то се преобърна и аз полетях надолу. Изведнъж някакъв орел ме улови за врата с клюна си и ме отнесе надалеч. Събудих се, а след като отново заспах, сънувах кратък сън как летя из небе, ясно и светлосиньо, точно като днешното, с някаква друга птица, която цялата беше тъмносиня с тънка черна окраска.
    - Според теб какво значи това?
    - Ами не съм сигурен, но, ако аз съм бил новоизлюпеното, а вие – орелът, то изглежда наближава време да открия другата птица.

    Монахът стана, приближи се до прозореца, като не откъсваше поглед от едно бяло облаче над хълма. Каза:
    - Всъщност не е имало никакъв сън. Измисли го, нали? И вече си го решил.

    Младежът леко сведе глава, седна на тъмночервения стол пред бюрото, помълча малко, а след това вдигна спокойното си лице с развълнувани очи.
    - Мисля, че е време.
    - Поне ми обясни какво се промени у теб. Мога ли да бъда спокоен, че няма отново да те намеря да лежиш бит върху някоя пейка, след като си опитал да си изкарваш парите с мамене на измамници? Помниш ли? Тогава се срещнахме за първи път и ти беше на единайсет, като ми каза: „Господине, ще направя всичко за вас, само ме приберете от тук“.

    Лицето на Мартин придоби сериозно изражение.
    - Така е, но помните ли вие от тогава какво започнахте да ме убеждавате? Казвахте ми, че аз съм силен и способен човек и трябва да съм наясно с това, че миналото трябва да си остане минало, а пък аз трябва да се подготвя за по-трудно от на останалите бъдеще, тъй като може да остана напълно сам по-рано, отколкото обикновено се случва. Освен това аз също като вас започнах да вярвам, че Бог винаги е с нас и ни подкрепя в постъпките, ако те не вредят на никого. Което значи, че дори и да се разделим, аз няма да бъда никога напълно сам и дори ние с вас ще имаме духовна връзка чрез вярата ни.
    - О, я не ми говори за вяра в момента. Тази сграда е нейно средище, аз съм неин посредник, неин преводач. А ти все пак искаш да се махнеш. Значи причината не е свързана с вярата, а е друга. Говори ми както обикновено, бъди честен с мен. Каква е причината?

    Младият човек гледаше учуден фигурата на монаха, чиято тънка, дълга и напълно посребряла коса пролетният вятър помръдваше, но не откриваше лицето му.
    - Ами… заради момиче е. Другата птица.
    - Охо, срещнал си някаква мацка, тя ти е пуснала и вече си готов да напуснеш дома си, а?
    - Не е вярно! Само съм я целувал! – Мартин се изчерви от срам, предизвикан от абсолютно неочакваните думи, които идваха от третия човек, когото бе обикнал през живота си.
    - Значи си видял една симпатична усмивка, чул си вероятно и няколко хубави думи и заради това си загубил своя разум. Сам каза, че съм те учил на убеждението да си силен и независим. Е, как това се връзва с постъпката ти? С това да се сбогуваш с човека, който те храни и възпитава вече толкова години. Заради някаква непозната? Толкова ли ти е слаб ангелът?
    - Не е непозната. Познаваме се вече от почти две години и тя е най-хубавото нещо, което съм виждал. Умна е, забавна е и най-важното – имаме си пълно доверие. Тя знае, че ако има проблем или е в опасност, аз ще й помогна и ще я защитя, а пък аз съм убеден, че няма да ме изостави, ако имам някакви временни проблеми. Не на последно място, тя ме вдъхновява да се развивам и дори след години да стана родител.
    - Като пренебрегна факта, че още си млад за такива мисли, къде смяташ да живееш и как ще се прехранвате?
    - Започвам работа в селото, а тя от доста време е шивачка там. Тъй като и тя е сирак, живее в къща с още едно момиче. Там ще има стая за нас.
    - Защо не и́ предложи да дойдете тук?
    - Тя не е религиозна, пък и тук не мога да съм напълно себе си, какъвто съм с нея. Тук не мога да се смея на воля, а пък и няма много поводи. Мисля, че прекарах предостатъчно време в тази обстановка и е време да започна да откривам нови хоризонти. Много ще ми липсвате, но вие сте напълно част от този свят, който аз напускам.
    Монахът се усмихна доволно, а очите му гледаха с любов Мартин.
    - Точно тези неща исках да чуя, синко! Ела тук за една прегръдка, а след това отивай да си събираш нещата и да съобщиш на братята, че се разделяте.
    Двамата се прегърнаха силно, със силно потупване по гърбовете. Ясните сини очи погледнаха с уважение младите:
    - И не забравяй – на мен също можеш да разчиташ напълно и ако нещо не върви, значи трябва да опиташ по друг начин.
    - Благодаря ви за всичко, отче! За това, което сте!

    Когато остана сам, монахът се върна на креслото си, отвори едно чекмедже на бюрото и извади преписка на писмо, адресирано до Мартин. Беше с вчерашна дата, подпис нямаше. Пишеше само:
    Целувам те, защото те обичам.
    Не ми е нужно твоето вчера,
    а утре е така далеч.
    Мълчанието е доверие -
    очите тихо красноречие.
    Мигът в прегръдка да заключим,
    да бъде наш, да бъде вечен
    и който първи проговори
    той първи не обича вече.
    “*

    Възрастният човек изхвърли няколкото изписани листа хартия от бъдещата си книга в студената камина. След това започна съвсем нова, тъй като най-после знаеше как да опише превръщането на момчетата в мъже. Беше много щастлив, тъй като най-големия му страх се осуети – Мартин, неговата надежда, избра по-правилния път, отколкото да беше прекарал живота си затворен с група смирени служители. Беше изпълнен и с възхищение – към думите, които катализираха чувствата и постъпките.

     

    *Дамян Дамянов

    • Харесва ми 1

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

    Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

    Регистрирайте се

    Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

    Нова регистрация

    Вход

    Имате регистрация? Влезте от тук.

    Вход


    ×

    Информация

    Този сайт използва бисквитки (cookies), за най-доброто потребителско изживяване. С използването му, вие приемате нашите Условия за ползване.