Премини към съдържанието

    Препоръчан отговор


    Между точките

     

    Църквата бе изпълнена с хора и мълчание. Чуваше се само свещеникът, който завърши с думите:
    - ... и нека бъде мир на праха му и Бог да го прости. Амин! Сега давам думата на всеки, който желае да каже нещо за покойника.

    Няколко души излязоха един след друг и говориха пред събралите се и ковчега. Когато изглеждаше, че няма кой повече да се изкаже и попът се готвеше да се върне на централното място, се чу дразнещо изскърцване на стол и шумни стъпки се заприближаваха откъм дъното на сградата. Качиха се по стъпълата, застанаха пред ковчега и се обърнаха към хората.

    Високата фигура облечена в дълго черно палто стоеше закрилнически между тялото и останалите, светлосините очи гледаха над тях, чакаха, заинтригуваха. Спокойствието не напускаше тези очи, въпреки учудването и неодобрението, което предизвикваха, тъй като бяха непознати. Гласът поде бавно:
    - Тъжен съм, че днес се сбогувам с Мартин, но също така изпитвам и известно облекчение.

    Разнесе се неодобрително цъкане и шепот.
    - Облекчението ми е породено от осъзнаването, че една душа напусна свят, който не беше подходящ за нея. Не знам дали някой от вас е познавал покойника така, както го познавах аз, затова ще ви разкажа моята гледна точка за него.

    Човекът се обърна към тялото зад него, усмихна му се приятелски с меланхоличното чувство на осъзнатата загуба и му прошепна: „Момче, свикнал съм да се разделяме и съм сигурен, че пак ще те срещна“. След това се обърна отново към хората и започна:

    - Мартин беше човек, който искрено вярваше в доброто. Понякога успяваше да зарази и мен, но в повечето време го смятах за прост мечтател. Което колкото и да беше вярно, не променяше факта, че той не мечтаеше толкова много за себе си, колкото за всички. Мечтаеше хората да се отнасят добре помежду си, да не си завиждат и да си помагат, мечтаеше да има справедливост, но същевременно не се опитваше да изкорени лошотията, а да я замени. Той вярваше, че колкото и лошо нещо да е направил някой, то той може да се поправи и да го изкупи с добри постъпки, отколкото с това да понесе някакво наказание. Вярваше, че думите са достатъчни, че имаме нужда някой просто да ни разкрие ценноста на това, което сме, за да се променим към по-добро. Но, както казах, той носеше душа, съзнание, които не бяха подходящи за този свят. И осъзнаването на това го тласна към последната му стъпка. Преди това само бе подозирал, че може би идеите му са прекалено оптимистични и наивни. Аз лично поемам вината си за неговото осъзнаване. Аз в пристъп на раздразнение от наивитета му му препоръчах да прочете книгата „Анатомия на човешката деструктивност“. Може би чрез нея той достигна своя предел, достигна води, които не можа да преплува, осъзна неща, които сринаха това, което го крепеше. Облекчението, за което споменах преди малко, лека-полека се появи у мен, защото осъзнах, че за този прекалено добър човек след тази книга, след това отваряне на очите имаше само три пътя – да стане циничен, вероятно и асоциален песимист, да откачи или да избере пътят, който го доведе в тази сграда днес.
    От вас искам само да се запитате само едно – каква логика или ценности определя как се отнасяме с околните и доколко лошите ни постъпки са неизкореними, след като бягството от тази реалност за някои е логичен ход? Според мен Мартин беше от онези ценни хора, които се срещат много рядко, но или имат нужда от подкрепа, или не биват оценени, докато не изчезнат.

     

    Светлите сини очи с безразлие спрямо останалите се отправиха към изхода на църквата и след минута изчезнаха в мрака. О, да, той беше сигурен, че отново ще се видят. Имаше още много да научат един от друг. След това последва уморена въздишка. Запита се защо най-стойностните уроци се научаваха едва след точката? Онези хора там щяха да проумеят думите му чак сега – едва, когато Мартин се беше самоубил. Той самият, бродникът в нощта, беше разбирал своите грешки и недостатъци едва след като бе поставяна точката. Имаше потискащото чувство, че животът му е протичал най-вече в периодите между точките. Също така изпитваше известна несигурност колко точки още ще може да издържи, колко още мъдрост може да понесе.

    Все пак се усмихна в тъмното и докато прекосяваше тъмния парк си затананика най-новата си любима песен - „Rise Like A Phoenix“.

    • Харесва ми 2

    Сподели този отговор


    Линк към този отговор
    Сподели в други сайтове

    Регистрирайте се или влезете в профила си за да коментирате

    Трябва да имате регистрация за да може да коментирате това

    Регистрирайте се

    Създайте нова регистрация в нашия форум. Лесно е!

    Нова регистрация

    Вход

    Имате регистрация? Влезте от тук.

    Вход


    ×

    Информация

    Този сайт използва бисквитки (cookies), за най-доброто потребителско изживяване. С използването му, вие приемате нашите Условия за ползване.