Татко още е супер

През последната си година на корта Андре е жаден за победи

"Татко е супер." Когато 4-годишният ти син те е изпратил с верижка с такъв надпис за късмет, няма как да не си спокоен. И наистина Андре Агаси се разхожда усмихнат с подаръка от Джейдън Гил в комплекса "Ол Инглънд Клъб" и очаква днешния си сблъсък с Рафаел Надал, който се е родил в годината, когато Андре става професионалист. Всички гледат Агаси като безценно съкровище, въпреки че американецът обикаля световните кортове вече над 20 г. 36-годишният тенисист е най-възрастният в цялата ATP верига, но феновете отказват да повярват, че това е последният му "Уимбълдън", а след US Open ще си тръгне завинаги.

"На всеки турнир играя с усещането, че е последният ми", признава Агаси и добавя, че от 4 години обсъжда края на кариерата си с жена си Щефи Граф. "Бракът ми с нея ме издигна в очите на хората и няма как да не я слушам", оправдава се Андре, който не е идвал в Лондон от 2003 г. заради контузии. "Ще запомня раздялата си с "Уимбълдън" и със световното по футбол

Както знаете,

съм фен на Англия

Гледах мачовете на този отбор и докато бях в САЩ. Мисля, че в първите две срещи трябваше да са по-агресивни и да се възползват от шансовете си. Тук още повече се вълнувам, защото е невероятно да усетиш атмосферата и празника по улиците", казва Андре, който обикаля града с Щефи и с дъщеричката им Джаз Ел.

"Думата "Лондон" значи толкова много за мен. Тук през 1992 взех първата си купа за Големия шлем. А човек винаги помни най-вече първия път. Онази победа наистина дойде отникъде - не бях фаворит и не съм вярвал, че ще вдигна първата си купа точно на трева", казва Агаси, чиито чувства към турнира са варирали от дълбока омраза до любов.

При дебюта си през 1987 той отпада в I кръг и пропуска следващите три издания, обяснявайки, че тревата не е за него. Освен това е огорчен от желязното изискване на домакините играчите да носят бяло, при положение че негова запазена марка са екипите във всички цветове на дъгата, дънковите шорти и обеците. И дългата коса, която сама по себе си идва в повече на домакините. "Докато не променят правилото за облеклото, аз ще преценявам къде да играя", отсича по онова време той и се завръща чак през 1991. С триумфални движения съблича анцуга си, за да покаже на всички белите си шорти, бялата си тениска, белите чорапи и маратонки. Нито едно цветно петънце. Въпреки отвращението си към настилката той стига 1/4 финал. На следващата година като №12 в схемата измъква 6:7 (8), 6:4, 6:4, 1:6, 6:4 от Горан Иванишевич на финала и вече е шампион.

Сега съжалява за всеки пропуснат миг тук: "За малко неща страдам повече. Ако бях играл в последните три години, щях да направя всичко възможно да спечеля титлата. Не можете да си представите колко съм развълнуван, че отново стъпвам по тревата. Винаги ще нося това място в сърцето си."

Той често гледа мачовете си от 1992: "Все по-рядко се намират записи от онова време. Виж, турнира от 1999 го имам целия, но не искам и да чувам за него." И има защо - най-големият му съперник Пийт Сампрас е в стихията си и го разгромява на финала в три сета. "Тъкмо бях победил в Париж и вече имах и четирите титли от Шлема. В Пийт имаше някакво особено вдъхновение, а аз сякаш си бях свършил работата."

Тогава какво прави тук през 2006? Нали сам казва, че заради хроничната травма на гърба отдавна играе с кортизонови инжекции? "След US Open миналата година

всеки на мое място

би продължил

Контузията обаче обърка плановете ми - не можах да отида нито на Australian Open, нито на "Ролан Гарос". Жаждата за победи обаче е в мен. Искам да играя добре, искам да усещам радостта на хората, когато изляза на корта. Сигурен съм, че не съм дал всичко от себе си."

Или ако трябва да го кажем по-простичко, с думите на Джейдън - татко още е супер.

и-к ТАНЯ МАНОВА

Какво ли не правят децата.

Способни са да ти дадат сили и в най трудните моменти.