Лео Шая е живял през 20-ти век известно време в Израел. Не е свързан с никакви външни общества. Принадлежи на едно общество на Тайната Мъдрост, което не се намира в света, а в една вътрешна област на Всевишния.  Лео Шая  е една душа, която е изстрадала Истината в нейната най-дълбока степен. Няма кътче от душата му, което да не е изстрадало Истината. И всичко, което говори той на хората днес, носи дълбочината на тази Истина, която е в сила да затрогне всяка душа, която с пробуден и молитвен Дух се стреми към същата тази Истина, но която ще мине неизбежно през много по-малки страдания, защото всички Велики Души, изстрадали Истината, ще се присъединят към душите, които вървят по този път, за да ги облекчат със своята Святост, Светлина и Миролюбие. Само в най-гъстия мрак на страданията се раждат Откровенията за нови светове, за нови разбирания. Само в страданията човек се извисява до Духа на Истината. Страданията са мярка за духовното прозрение на душата.

   Кабала е наука за постигане на Висшите светове. Кабала е наука за постигане на Универсалната Светлина. Кабала е наука за проникването в най-древната Истина и най-накрая чрез самата тази Истина Кабалистът постига приближаване до Древния Незнаен. Древният Незнаен никога няма да бъде опознат, а това дава на Кабала и на Истината неизмерими възможности и вечно движение към тази дълбочина на Древния Незнаен, която дълбочина никога не е имала начало и на която дълбочина й липсва край.

   Кой има път към Кабала? Път към Кабала има само този, който се е отказал първо от този свят, после от другия свят и накрая и от своята Разумна воля. И след като е постигнал сливане с Бога, той получава Преданието пряко от Бога. Това е Пътят на Мъдреците.

   Кабала е тайна наука на Неизреченото, което е Храмът на всеки живот.

   Централната идея на тази книга е човек да възлюби реалните тайни на живота, които са въведение към Истината на Всевишния. Това е Книга на тайните, а Тайната – това е Човекът в своя Древен Произход.

Елеазар Хараш

 

Пояснение

 

   В началото на текста с удебелен шрифт са дадени фрагментите от книгата на Лео Шая „Универсалният смисъл на Кабала“.

   След тях с наклонен шрифт са дадени коментариите на Елеазар Хараш.

 

Тора и Кабала

 

1.Цялата Светлина, която Бог е дал на Израел, е скрита в Тора. Тора е кристализацията и тайнственото постоянно присъствие на Синайското Откровение.

Тора е произлязла от един Първичен Принцип, който е Върховната Светлина на Всевишния. Когато този Принцип е слязъл, той се е превърнал в закони, които сами по себе си съдържат Върховната Светлина, но в един незрим вид. На този, който изпълнява Тора (цялостния Закон), този Върховен Принцип ще му се разкрие в цялата си Светлина. Този, който не изпълнява Тора, ще бъде излъган от пречупената светлина и няма да види във вътрешността на законите скрития Принцип.

 

2.Именно в Синай се появи реалното присъствие на Хокма – Божествената Мъдрост – пред „Избрания Народ“. „Израел проникна в тайнството на Хокма – казва „Зохар“. – В Синай изреялтяните видяха Славата на техния Божествен Цар лице в лице“.

Израел символизира пробудената Светлина, това е Светлината, която се пробужда от Хокма – Божествената Мъдрост. Пробудената Светлина е благовестието на Тесния Път. Този Път носи в себе си хиляди тайни и една от тези е да видиш Славата Му лице в лице. Всяка пробудена Светлина може да види Неговата Слава. Устременият към Истината е устремен към Неговата Слава. Неговата сияеща Слава е Светая Светих и Израел проникна в Тайнството.

 

3.Първите скрижали са произлезли от Дървото на Живота, но поради идолопоклонничеството Израел беше осъден да се ползва недостойно от тях. Затова Мойсей даде на народа други Скрижали, които произхождаха от Дървото на познание на доброто и злото. „Първите Скрижали – както казва Кабала – бяха Светлината и Учението на Месия, изливането на универсалното освобождение, изворът на Вечния Живот“. Вторите Скрижали представляваха „частичния“или косвения израз на тази Светлина.

Първичните Скрижали символизират цялостната Светлина, това е Светлината на Вечността. Месия носи тази Вечна Светлина на Всевишния в себе си и ако Месия проникне в съществата и световете, те ще получат универсалното освобождение, защото Светлината на Всевишния означава освобождение. Месия носи дълбоко в себе си универсалното освобождение, което е Светлината на Всевишния. Месия е стоящият на планината. Месия е Великата жертва на Първородната Светлина, Той е Огънят на Божествената Любов, която държи в себе си Книгата на Живота. Великата Светлина на Всевишния е слязла в Месия и се е пожертвала за човешкия род, за тези, които са изгубили Светлината.

 

4.Хокма – чистата и изкупителна Мъдрост – престана да бъде непосредствено достъпна, тъй като остана скрита зад завесата на Бина (Божествения Разум). Проявлението на „несътворената“ Тора търпеше промени, но не в същността си – Хокма. Във второто проявление реалното присъствие на Хокма се корени също така, както в първото, с тази разлика, че при второто проявление Бина пречи, не позволява на човека „да протегне ръка и да вземе от Дървото на Живота, да яде от него и да живее вечно“.

Мъдростта, която изкупва и спасява, днес е запечатана със седем печата. Днес тази Мъдрост изисква да се извърви пътят на Разумността; това е един дълъг път от разумността до разкриването на Хокма, която може да даде достъп до Дървото на Живота. Само Мъдростта може да протегне ръка към Вечността. Само Мъдростта може да яде от Дървото на Любовта. Вечността на Любовта е създадена за Мъдри ръце. Мъдростта може да протегне ръце и да яде от Вечния плод, който е Любовта.

 

5.За да стане достъпна Хокма, човек трябва „да обработва почвата“ на душата си, като през това време се научи добре да различава доброто от злото, прилагайки на практика Божествения Закон, и да търси с голямо усърдие Истината, която лежи зад текста на Писанието.

Законът е външен израз на Любовта. Той уточнява пътя на злото. А изпълнението на Всемъдрата Божия Воля е самият Закон на Любовта. Самото присъствие на Любовта е преобразяваща сила… Една душа, която е подготвена, може да й се даде ключът, който открива Истината зад текста на Писанието. Само душата може да стане владетел на златния ключ. Хокма е достъпна само тогава, когато душата  е придобила усета за Вътрешния Глас, който й дава различаване на доброто от злото. Различаването е възходът на душата. Различаването помага на душата да се върне в своето слънчево състояние, което е нейната предвечна родина. Различаването черпи живот от един много дълбок вътрешен Извор. Това е заплатата на душата, която с голямо усърдие е търсила Истината.

 

6.Духовното проникване в писменото Учение е улеснено от устното Предание, като устното Предание е обяснение на писменото Учение. Двете учения представляват неделимите едновременни аспекти на Мойсеевото Откровение.

Преданието е ключът на цялото Учение. Този на когото е поверено Преданието, може да твори Живота. Преданието е същността на всички Писания. Преданието е крайна цел на всяко Посвещение и тогава Посветеният има в себе си Дух, който може да твори Живот. Да твориш Живот, това е венецът на Духовния Път. Преданието е първата връзка, която е била създадена между Бога и човешката душа.

преди 7 минути, valkiria1 написа:

 

 

Какъв е смисъла на безбройните теми , които пускаш и в които няма поставен нито  един въпрос за дискусия, освен безкрайните цитати от книги ?!?!?!

Смисълът е образователен. Запълвам ниша, която никой друг не се е сетил да осветли. Освен това могат да бъдат изтрити, ако някой се заяде за авторско право. Така, че е помислено стратегически.. Тези книги така и така  ще бъдат преписани от мене, защото това е мой проект, и ако са неадекватни и недостойни за този сайт аз ги публикувам и на други места.

Даже смятам, че най-адекватната реакция и интелигентната такава е да не бъдат коментирани. За четене. Без замърсявания.

Имам една молба към теб. Искам да изтриеш блога ми и всичките ми теми, всичките ми постове в този сайт. 

7.Писмената „Тора“, или „статичния текст“, служи като недвижима, изходна точка към духовното съзерцание на разкритата Истина; такова съзерцание не е резултатно без тълкуването на „текста, издълбан върху камъка“, като по този начин пръска духовните „искри“ на Хокма, намиращи се в камъка.

Духовните искри на светлината са скрити в недвижимата опора, която се явява като изходната точка. Духовните искри на Светлината изхождат от камъка на основата, който е камъкът на Мъдростта. Само чрез Мъдростта Светлината може да еволюира и да се обогатява. Камъкът на Мъдростта е мистичен и неуловим образ на Всевишния, но този неуловим образ на Всевишния е опората на всяко същество.

 

8.Едновременното проявление на писмената и устната „Тора“ се базира на следния стих от Писанието: „Целият народ слушаше гърмежите и звука на тръбата и виждаше пламъците на димящата планина, и ужасен, пълен със страх, стоеше далече.“ (Изход 20:18). Коментарът на „Зохар“ върху този стих казва, че Божиите думи са били напечатани на тъмния облак, който е обвивал истинското Присъствие на Бога по такъв начин, че Израел е чувал в същото време тези думи като устно Учение, а ги е виждал като писмено Учение; и „Зохар“ изтъква, че всяка дума е била със 70 звука, които са разкрили 70-те основни тълкования на Писанията, а тези звукове са се появили пред очите на Израел като толкова ярки светлини (70 ярки светлини).

Целият народ слушаше звука на Неговото Слово – това е духовно явление. Тук Творецът се явява пред своето най-висше творение – душите – и Божиите думи светеха със 70 ярки светлини. Всичко това е Завет, Послание, което е посочено към творението, наречено души. Душата е съвършенството в Природата и само тя може да разбере езика на Светлината. Всевишният, когато говори, излъчва Светлина.

 

9.И накрая, наставленията върху Десетте Мойсееви заповеди представляват синтез на всички заповеди. В момента на тяхното проявление Израел е проникнал във всички тайни, затворени в Писанието.

Десетте духовни заповеди, когато са изпълнени от душата цялостно, дават й слух, който да чуе шепота на Всевишния. Когато душата е изпълнила духовните заповеди, тя може да получи Светлина от Всевишния за един нов път в своето развитие. По пътя на тази сияеща Светлина душата на Израел, която е душата на новия и обновен човек, може да прониква във всички заключени Писания. Само душата на човека може да прониква в душата на всяко Свещено Писание.

 

10.Устната „Тора“ е предаването от поколение на поколение тайните и тълкованията, които се съдържат в писмената „Тора“ във формата на „звукове“ – духовни изливания – или под формата на „ярки светлини“ – духовни видения.

Ще говоря за ярките светлини на Преданието. Преданието е символът на Тишината, това Предание се постига чрез вътрешен опит. Ярките светлини се изявяват само в името на Вечността. Вечността няма нищо общо с бездната на неразумните желания. Вечността е сродна със Светлината на желанието, тогава благородното желание започва ярко да блести като духовно видение. Желанията, преди да са станали желания, са били намерения на Светлината.

 

11.“Когато Святият, благословен да бъде, разкри Себе Си на Синай, за да даде „Тора“ на Израел, Той я предаде на Мойсей в следния ред:

1.Писанията са дали писмената „Тора“.

2.“Мишна“, „Талмуд“, „Хагадах“ – всички те, взети заедно, образуват устната „Тора“.

Когато Святият Древен разкрие Себе Си, образуват се Свещени пътища, Свещени Писания. Святото може да се предаде чрез Слово и чрез устно Предание. Словото е пътят към Преданието, а преданието е пътят към Всевишния, Който е скритата причина за всички писани и неписани явления. В устното Предание всичко се освещава и всичко се обгръща. Когато Хагадах, или Легендата, кристализира, се явява Началото на Живота. Преданията и Легендите разкриват Първите неща. Те разкриват Началата на Живота, те нашепват тайни неща за Пътя.

 

12.И така „Хагадах“, или „Хагадахският Мидра-шим“, образува брънката между народното Учение („Талмудик“) и тайното Учение на Кабала – получаването на чистата Мъдрост станало достъпно за духовните Избраници на Израел. „Хагадах“ води от служенето на Бога до познаване на Святия, благословен да бъде. „Искаш ли да разбереш Кой говори и сътвори света, изучи „Хагадах“, чрез него ще стигнеш до познанието на Святия – и остани в пътеките Му.“

Ще говоря за получаването на чистата Мъдрост, която се превръща в Небесно Вдъхновение за всички времена. Чистата Мъдрост започва с Преданието. Преданието започва, когато си съхранил Святия в себе си. Когато Преданието е проникнало в твоя дом, в твоята душа, ти вече си Син на Виделината, ти вече си изкупител, ти вече стигаш до познанието на Святия и познавайки неговите пътеки, оставаш в тях. Неговите пътеки са Светлина във Великия Път към Несътвореното.

 

13.Устното Учение тълкува Писанията по четири основни начина, които водят към Кабала, към сферата на Мистерията или – както го нарича „Талмуд“ – „Рая на Божественото Познание“:

1.Простото тълкуване на Писанията, което обхваща всички възможни форми на елементарното мислене.

2.“Намек“ за многобройните окултни значения на всяка фраза, всяка буква, знак и точка от „Тора“.

3.“Излагане“ на Истините от Ученията, включвайки всички възможни тълкования на „Тора“.

4.“Тайната“ – начало на Хокма, Божествената Мъдрост, скрита в Писанията, наречена „Мъдрост на езотеричното Предание“.

Всички малки и големи тайни са пътища към една Необятна и Непознаваема Мистерия. В Мистерията за разлика от тайните, всичко Свещено и Съвършено е обединено в едно неделимо Цяло. Когато попаднеш в сферата на Мистерията, не можеш да говориш. Тайните са Откровения на Живота, а Мистерията е Непознатата Божия Премъдрост.

 

14.Четвъртият метод, който обяснява тайните на „Тора“, всъщност се състои в духовното тълкуване и приложение на първа глава от „Битие“ и първа глава от Иезекиил, които представляват виждането на Божия Трон във формата на „Небесна Колесница“. Обаче, освен тези основни Учения, всички Писания могат да служат като изходна точка към тълковния метод на „Тайната“.

Писанията са създадени като изходна точка, като опора, като път за тълкуване и домогване до сърцевината на Тайната. Писанията са мистична символика, която води до нови разбирания и до нови светове, но тези нови светове са също изходен път към четвъртия метод, в който е скрита една от основните тайни на Битието – това е Тайната, която е наречена „Небесната Колесница“. Само чрез „Небесната Колесница“ душата се докосва и сближава с Мистерията на Живота, но без да познае ореола на Необикновеното.

 

15.Десетте сефирота – означения за Божествените аспекти – в този случай играят ролята на опори при съзерцанието, докато Божествените Имена представляват действените средства за сливане на Кабалиста – който ги призовава по правилата на Посветения – със „Светлината на Синай“, с реалното Присъствие на Бога.

Десетте сефирота са първите у най-древни излъчвания на Върховния и те се явяват като богатството на всички светове. Всички светове ги съзерцават, защото те са опората по пътя към Великото Несътворено, което е Сам Върховният. Да призоваваш Божиите Имена, значи да имаш правото да проникнеш във Всевишния и да получиш онова вътрешно благо, което е радост за твоята душа. Да призовеш Божиите Имена със „Светлината на Синай“, означава да живееш с Първите Скрижали в себе си, а това е Сиянието на твоята Съкровена природа – и само на нея е дадено да призовава и да получи реалното Присъствие на Бога в себе си.

 

16.Кабала е езотеричната същност на „Тора“, хранилището в сърцето на Юдаизма, изворът на „скритите тайни от началото на времето“. Бог е разкрил тези тайни в множество форми на Преданието,  но това разнообразие е само един израз на безкрайното богатство на Една Истина, затова Кабала не е нищо друго, освен „еврейския клон“ на това „Универсално Дърво“ на Божествената мъдрост.

Кабала е изворът на Божествените тайни, който оживотворява с Любовта си всички светове и съзнания, до които се докосва. Този велик извор на тайните започва с Венеца на Творението – Кетер, което означава че първа е Любовта и че от тази Любов произхожда Мъдростта. Началото на Мъдростта е Любовта. Когато Мъдростта има реално отношение към Любовта, тогава Любовта се превръща в извор от тайни, които живеят в Дървото на Великия Живот. Кабала е еврейският клон на Универсалното Дърво на Живота.

 

17.Това познание на Божествената Истина беше предадено на Патриарсите на Израел и техните избрани последователи, за да изкристализира накрая в Синайското Откровение. Мойсей го предаде на Иисус (Навин), Иисус – на древните, древните – на пророците, пророците – на хората от Великата Синагога, а те от своя страна – на „веригата на Преданието“ (Шалшелет ха‘Кабала).  Тази верига е останала непокътната и до днес, а всъщност тя е предназначена да свърже Мъдростта на Адам с тази на Месия.

Познанието на Божествената Истина се предава в една безконечна верига от Избрани и тази верига обхваща Вечността в нейната цялост. Това, за което говоря, са Избраните от Живота, а за избраниците на смъртта е написана друга книга, друга Истина. Месия ще отвори печатите на Адам и Мъдростта отново ще засияе Единна и Свята, както е било в най-древното време. Любовта е седмият печат, от който ще излезе новата Мъдрост на Адам. Месия ще отвори седмия печат и това, което е написано отвътре, ще заблести с Мъдростта на новото… и предназначеното ще свърже Адам с Месия.

 

18…Когато Пророчеството беше завършило в Израел, Ездра беше този, който в окончателен вид предаде „Тора“, с нейните закони и Мистерии, на еврейския свят. Неговият духовен завет беше опазен от хората на Великата Синагога – Софримите и техните възпитаници, членовете на „веригата на Преданието“, а те я предадоха на Танаимите, които са били Познавачи, така като и, така както и великите кабалистични Учители – Акива и Шимон бен Йохай. След смъртта на последния от Танаимите – Йуда Святия, автор на писмената „Мишна“ – устното Учение беше продължено от Амораимите, които вече бяха престанали да бъдат познавачи, но които повтаряха и тълкуваха Преданията на Танаимите; техните допълнителни уроци бяха събрани в „Гемара“, като допълнение към „Мишна“. Равините – духовните Учители – продължаваха екзотеричните и езотеричните уроци на Амораимите посредством „изложения“ и докосване до тайните. По времето на разселението на еврейския народ тайната „верига на Преданието“ обиколи голяма част от Европа. Учението за Тайните на „Тора“ и практикуването на кабалистичните методи бяха познати през цялото Средновековие и достигнаха до наши дни.

Духовният Завет беше опазен. Духовният Завет може да бъде опазен само от тези, които могат да концентрират лъчите на сефиротите в себе си; това е онази част от кабалистическите методи, която е била опазена и съхранена от Избраните. Великият духовен Завет на Преданието се пази от Великите Божии Духове. Те пазят непроницаемия център на светлините Когато човек получи есенцията – Любовта, тогава той получава преданието, което се превръща в Мъдрост. Есенцията на Първичната Субстанция се видоизменя и така Любовта се превръща в Мъдрост и предава своя Вечен Завет.

 

19.Най-важните съчинения на езотеричното Учение на Юдаизма са:

1.“Сефер Йецира“ – Книга на образуването – която, както се смята, произлиза от Авраам.

2.“Сефер Зохар“ – Книга на Сиянието – на която главно се базира днешното изложение на еврейските Мистерии.

Тези съчинения, запазени и до наши дни, правят възможно разкритието на Кабала – истинското хранилище на Божията Мъдрост, която се намира зад текста на Свещеното Писание.

„Сефер Йецира“ е Книга на Великото образуване на световете – слизането на древните излъчвания на Върховния. „Сефер Зохар“ е Книга на Сиянието. Нейното начало започва с Трона на Словото, което е Небесният камък, Небесната основа. „Сефер Зохар“ е Книга за Адепти, наситена от Извора на великите и необятни тайни. Тези две книги и до днес са запазени… и само ще споделя това, че моето докосване до тях беше докосване до излъчванията на Божественото. Не можеш да пристъпиш към тези книги по обикновен начин, защото тези книги са тържеството на Вечността.

СЪЗЕРЦАНИЕ НА БОЖЕСТВЕНИТЕ АСПЕКТИ

 

А.Единство на сефиротите

 

20.Сефиротите са метафизични „числа“ или „изброяване“ на Божествените аспекти. Те са главните ключове от тайната на „Тора“. Образуват десеторна йерархия, а имената им отгоре надолу са:

1.Кетер – Корона (Кетер Елион – Върховната Корона)

2.Хокма – Мъдрост

3.Бина – Висш Разум

4.Хесед – Милост (Гелуда – Величие)

5.Дин – Разделителен Разум (Гебура – Власт, Пахад – Страх, Цедек –Справедливост)

6.Тиферет – Красота (Рахамин – Милосърдие)

7.Нецах – Победа, Постоянство

8.Ход – Слава

9.Йесод – Основа

10.Малкут – Царство (Шехина – вроденото присъствие на Бога)

В своята цялост сефиротите обхващат основното Учение на еврейския езотеризъм. За Кабала те са това, което Десетте Божии заповеди са за „Тора“ като екзотеричен закон.

Сефиротите са пътят, по който Любовта на Всевишния слиза по стъпалата до Своето Царство. Сефиротите са пътят на едно вътрешно и външно слизане на Древния Незнаен до Своите творения. Първата крачка, с която тръгва Древният, е Любовта. Сефиротите са метафизически качества, те са първата сътворена Чистота, или Същност, която се явява като стъпала и път за Всевишния. Единственият начин и път, по който човек може да се върне в своята сияеща Същност, е когато се сдобие с качествата на сефиротите, защото те са обратният път към Древния. Сборът от сефиротите представлява сияещата същност на Адам; те са неговата първа Чистота, те са неговата сияеща Същност, която му принадлежи предвечно.

 

21.Десетте сефирота представляват духовните първообрази не само на Десетте Мойсееви заповеди, а също така на всичките разкрития на „Тора“. Те са вечните причини на всички неща.

Мойсеевите заповеди са отглас от първообраза на десетте сефирота. Кетер е Великият първи сефирот, Началото на живота; това е Начало, в което няма условия за гъстата материя. Условията за гъстата материя са дошли отпосле и с тях са дошли вторите Скрижали, които се явяват като заповеди, а не наставления. Любовта е пътят, по който сефиротите разкриват своите духовни качества.

 

22.Сефиротската десетица е разпределена в девет излъчвания, или познавателни еманации, чрез които върховният сефирот – „Причината на причините“ – познава самия Себе Си и своето Универсално проявление.

Върховният сефирот – това е самата Безкрайност на Древния. Само Древният може да обхване в Своята Безкрайност всички светове и чрез това да обхваща всички Универсални изрази и явления. Върховният сефирот живее сам по себе си и той е неизследим.

 

23.Трябва да се разбира, че фактът, при който Бог се познава под разнообразни аспекти, не означава, че всъщност Той е едно определено число, нито пък едно множество от числа. Той е „Един и няма друг.“

Древният е създал числата като начало, но Той самият не е начало. Той е създал числата като множественост, но Той не е множественост. Всички числа, които имат начало и които нямат край, са свързани със сътворените светове. Числата са пътища, които съществата трябва да извървят. Всички сътворени същества трябва да извървят определени пътища. Само несътвореното е свободно… Когато познаеш, че ти си Книгата на Сиянието, тогава ще познаеш и Единия. Грехът е отнел твоето Сияние, но в тебе е силата да се възстановиш и да познаеш Единството на Живота. Ти сам си възходът в пътя към Единия. Ти сам си Небесните Простори. Ти само се спри и чуй в себе си мистичното Дихание на Този, Който е „Един и никой друг“. Той е „Един и няма друг“ и всичко това е в теб.

 

24.В Своята тотална Същност Бог включва една неделима безкрайност на вечни възможности, непонятни за сътворените същества, освен ако това не стане чрез едно ясно и същевременно всеобхватно разкритие.

Тоталната същност на Бога носи в себе си неизброими тайни. Една от тези тайни е неделимата Му Безкрайност.Делимото е това, което е сътворено, а неделимото е това, което е несътворено. Словото е сътворено, но Прасловото, което е Тишината, е несътворено. Очите са сътворени, а Окото е несътворено. Когато очите се слеят и се превърнат в едно единно виждане, тогава се явява всеобхватното разкритие. Единното съзнание е ключ за вътрешно развитие и обогатяване. Тоталната Същност на Бога е истинният и живият хляб, към който се стремят всички същества, защото той е нектарът на Вечния Живот. В този нектар, в тази есенция са всички възможности.

 

25.Сефиротите са десет разкрити синтеза на безбройните и неограничени аспекти на една Единствена Действителност. Но тази десетица е символична и не означава, че на Бога Му се отрежда специално място в това. Той стои много по-далече от всяка мярка – Безкраен както в Своята скрита Същност, така и в проявените Си качества.

Сефиротите са пътища към Светлината и Свободата. Когато човек възприеме и оживи в себе си Принципа Кетер, тогава душата на човека придобива крила и се движи от Светлина в Светлина, и Светлината няма край, защото Бог не е ограничен от нея. Светлината е един синтез, но Бог не е ограничен от синтеза. Душата на човека е създадена с безкрайни крила, но тя трябва да се възроди в Светлината на Учението за сефиротите.

 

26.Самия „Зохар“ (Бо 42б) обяснява добре, че числената природа на сефиротите е само относителна, като подчертава, че всичко е в Божията власт: „Така че Той може да поиска да намали броя им и да увеличи Светлината, която блика от тях, а може да поиска и обратното“… Всички „числа“, или метафизически аспекти, са включени без отличаване в Единия, Който „няма пореден номер“, защото „няма втори“.

Числената природа на сефиротите е относителна, защото Светлината и Присъствието на Всевишния не са свързани с никое определено число. Но ако ти имаш в себе си жаждата за Него, ти притежаваш онова „предначално число“, което е Неговото Свято Присъствие.

 

27.Сефиротската десетица не е нищо друго, освен Божествената Единица, която открива самата себе си в една или друга понятна форма пред сътвореното множество… Сефиротите изглеждат разнородни само в погледа на сътвореното множество.

Десетицата е Единица. Единицата се превръща в десетица, но това е само превъплъщение на Единицата в множеството; но при това Вечното Същество не губи от Себе Си, защото и когато се увеличава, и когато се смалява, Бог е Единен в Себе Си и Неделим. Единицата, това е Мировата сила на Живота. Единицата е силата, която одухотворява Живота.

 

28.Всеки Божествен аспект се отъждествява с целостта на Бога и следователно с всички Негови аспекти. Това не става по причина на някакво качествено объркване, а чрез същностно сливане… Всичко е всичко – това означава, че не може да съществува разделение между една реалност на Божественото Същество и друга; при все това не съществува никакво объркване на съответните качества. Всичко е всичко, но всеки сефирот е това, което е…

За да се разбере, че всичко е всичко, трябва да се погледне с Окото на Живота, с Окото на Единството – това е Окото на тайното наблюдение; но тук напълно трябва да забравиш всички илюзии, дори и тази, че си сътворен, защото щом си вечен елемент, ти си всичко във всичко. Ти си излъчен, а не сътворен. Ти си Дух, а не човек. Ти си Вечност, а не време. Ти живееш във времето, но чрез илюзията. Ти си Вечност, защото си елемент от Бога. Ти си всичко във всичко.

 

29.Йерархията на сефиротите включва в себе си йерархията на универсалните възможности.

Всички сефироти съдържат в себе си безкрайните възможности на Всевишния… Всеки сефирот е една посята възможност.

 

30.Единият вижда самия Себе Си във всички неща и всички неща в Себе Си в един Вечен Поглед. Неговото виждане е Неговото собствено определяне на Себе Си,  включвайки Неговото определяне на всичките Му аспекти.

Неговото виждане е Неговата Любов. Любовта вижда всичко, понеже има Поглед за всичко. Когато човек се пожертва за Любовта, той придобива един Вечен Поглед. Чрез Любовта Си Върховният вижда всеобхватно. Той може да вижда и чрез сефиротите, и извън тях. Неговото виждане всъщност е проникване в сърцевината на нещата, тъй като Той е самият Източник на нещата… Всичко несътворено се е родило от Неговия Поглед. Всичко сътворено се е родило от Неговата Реч. Неговият поглед е Неговият Велик Замисъл. Излъчването на сефиротите е раждането на Великия Замисъл.

 

31.В Единственото и несътворено Същество едновременно съществува определяне и единство на реалностите, докато в двойственото и сътворено съществуване същите тези реалности се отразяват различни и взаимосвързани. Само вътре в Творението съществува едно действително отделяне и една поредица от възможности, т.е. една определен йерархия, в която всяка реалност включва по определен и активен начин онези, които произлизат от нея, и по пасивен и възприемчив начин онези, от които е излъчена.

Когато Бог е определен и когато не е – Неговото Единство не се нарушава. Ако Бог се превърне в проявено човешко същество, Неговото Единство не се нарушава. Неговото Единство е неделимо и всеобхватно. В Неговото Единство е тайното жилище на Живота.

 

32.Различията и взаимовръзките, които характеризират причинната поредица на космическата йерархия, са потенциални в света на сефиротите.

Различията на всички сефироти са в хармонично Единство. Десетте сефирота са десет степени на Божията Сила. Десетте различни сили са една единна Сила в „ръцете“ на Този, Който ги обхваща и прониква, и това е „Единият без втори“. И поради Него различията са взаимосвързани и не си противоречат.

 

33.Съществуващото отделяне на нещата се осъществява единствено в една ограничена и преходна форма и благодарение на универсалното свързване се връща в Първичното Единство, във Върховната Точка, от която е произлязло. „От тази Точка започва разширение след разширение, като всяко едно от тях образува обвивката на следващото…Още когато е една обвивка, всеки етап (излъчване) се превръща в „мозък“ (начало) за следващия етап; всички неща следователно са „мозък“, или начало, за онова, което е долу, и „обвивка“ или проявление, за онова, което е горе“. („Зохар“, Берешит 19б)

Сефиротите символизират Единството на Любовта, Единството на Живота. Те са произлезли от една Върховна Точка, която е техният център. Всеки човек трябва да мине през сефиротите, за да се облече в „бели дрехи“. Сефиротите са проявената Божия Любов. За да може човек да стане цялостен, той трябва да мине през Огъня на сефиротите и трябва да стигне до Върховната Точка, която е Посвещение в Огън. Тогава човек става Дух на сефиротите, Дух на Живота, Дух на Целостта. По този път човек разбира Единството на Живота, защото обединява в себе си сефиротите. Това е Посвещението. Такъв човек става начало и път за много същества, които живеят в поле, което е нисше, и условие за проявление на всичко, което е висше.

 

34.Проявената Божествена Светлина, творяща и изкупваща, е пречупена през причинната призма на Неговите аспекти… Необятната йерархия от онтокосмични нива се гради на това „пречупване“ на Божествената Светлина.

Всички онтокосмични нива се основават на Божествената Светлина, която е пречупена през причинната призма. По пътя на жертвата човек минава през призмата на Неговите аспекти, докато проникне във Върховната неполяризирана Светлина, която е единствено реална. Тази Светлина благовествува за пътя на жертвата и я обгръща в своята Вечност. Жертвата, това е пътят на душата към Божествената Светлина. Душата има „бяла кръв“ – това е символът на Първичната материя, от която са произлезли необятните йерархии от онтокосмични нива.

 

35.Онтокосмичните нива са разделени на четири „свята“, които са:

1.Олам ха‘Ацилут – Свръхсетивният „свят на излъчването“, който е този на сефиротите.

2.Олам ха‘Берийах – Идеалният или духовният „свят на творението“, изпълнен със собственото вродено Присъствие на Бога (Шехина).

3.Олам ха‘Йецирах – финият „свят на образуването“, обитаван от ангелите, духовете и душите.

4.Олам ха‘Асийах – осезаемият и телесен „свят на конкретната действителност“.

Първият свят – Ацилут – това е неосезаемият и неизразимият свят; той съдържа в себе си най-висшите лъчи на Древния. Вторият свят – Берийах – е светът на Високия Идеал; това е вроденото Присъствие на Бога, скрито в съществата. Третият свят – Йецирах – е светът на духовните сили, който е полето на всички духове и души; това е полето на техните действия. Четвъртият свят – Асийах – това е най-външният свят, в който се случват явленията; това е светът, в който духовните сили имат външен израз.

Редактирано 30 декември 20178 г. от mecholari (преглед на промените)

36.Единната Свръхсетивна еманация на сефиротите, като вродено Божествено Присъствие, се спуска към долните светове – финия и телесния, където се изразява по различни начини от сложната природа на космическото съществувание. Там сефиротското единство се появява като една десетица от първообрази, възбуждайки безбройно много жизнени ефекти, всеки един от които е свързан със собствената си природа, която пък го свързва с неделимата Единност на Божествените аспекти – Единият, Онзи, Който е Единството и Безкрайността на сефиротите, отразен на всички космични нива и във всички възможни форми.

Духът на Единството е това, което обединява всички духовни явления. Величието на Единството е свързано с всички сефироти. Между всички сефироти има абсолютно Единство, защото Волята на Всевишния е да се обхващат всички нива… Проявите на Единството в сефиротите са безпределни.

 

37.Едно творение Го изразява чрез аспекта на един сефирот, друго – под друг аспект, но всъщност всички неща демонстрират всички сефироти едновременно – всяко нещо под светлината на собствения си първообраз.

Всяко същество се изразява с езика на сефиротите по свой собствен и специфичен начин, но всяко същество същевременно носи в себе си всички безпределни качества на сефиротите. Всяко човешко същество носи в себе си скрит първообраз, който във Вечността ще даде своите плодове. Когато например в едно същество е развито милосърдието, тогава това същество изразява Всевишния чрез Хесед по един свой собствен начин. Това е изразяване чрез аспекта на един сефирот.

 

38.Едно Божествено проявление, което едно същество изпитва като Милост, от друго същество може да бъде изпитано като Суровост, което зависи от съществуващата връзка между едното и другото същество и Божествената Причина. От една страна Бог е Милост, а от друга, Суровост. И същото се случва що се отнася до Неговите причинни свойства – те са проявени във всякакви жизнени състояния и на всички нива, по един безкрайно разнообразен начин, макар че Той, Сам по Себе Си, е вечно и безкрайно Единият, Неизменният.

Бог е Милост и Бог е Суровост, но това не означава, че Бог е суров в смисъла на злото. Бог е суров, защото трябва да изправя злото и макар че тази Суровост изглежда явна на външно поле, тя е един благороден процес на Милост във вътрешното поле. Суровостта на злото произлиза от това, че злото поради неразбиране се е съединило със Суровостта и тя е станала негова природа, но Суровостта на Бога не произлиза от слабост, а от Неговото Съвършенство. Само Съвършенството има право на Суровост; тази Суровост произлиза от Неговата Милост.

 

39. ,…Когато Той показва власт, господарствайки върху цялата общност на Своето Творение, явява се на всяко едно от създанията, в зависимост от конкретните способности, които имат, за да Го възприемат, …за да покаже, че светът се крепи на Милостта и Справедливостта (двете качества  на Божественото, които включват всички останали) в зависимост от делата на хората.“

Бог показва Своята власт на всяко същество по пътя на неговите конкретни способности и тогава Неговата власт, която е преди всичко Милост, става разбираема. Когато Неговата Милост наказва, тя е Справедливост и светът се крепи на тази Милост, която е вечно справедлива… Тайна неуловима е, че Суровостта е другото лице на Любовта. Само онази дълбока и невидима будност на Духа в човека може да прозре тази неуловима тайна.

 

40. „Тежко на този, който се опита да сравни Върховния (Неговата Абсолютна Същност) с каквото и да е качество (съществуващо само от гледна точка на дуалистичната космическа илюзия)…“

Бог е несравним. Той е извън всички качества и възможности на съществата. Той прониква в тях и ги изпълва със Себе Си, но същевременно е независим; те са само Негови канали за проявление. Никой не трябва да сравнява качествата с Неговата Абсолютна Същност. Дори и Любовта не може да се сравнява с Него. Макар, че мистичната вътрешна „роза“ е символът на духовното виждане и макар че това е свързано с величието на пътя, нищо не може да се сравни с Този, Който е Несравним. Великата и необятна Любов е само част от Неговата Свята дълбочина.

 

41. „Ако не Го възприемем под тези прояви, не остава свойствено Нему качество, нито сходство, нито форма (в Неговата Чиста и Неограничена Същност) – така както морето, чиито води нямат форма, нито осезаемост в самите себе си, освен когато се излеят в един съд, който е земята.“ („Зохар“ 42б)

Неговата Чиста и Неограничена Същност няма сходство, нито форма. Вездесъщата субстанция може да се излива във всяка форма, без да има сходство с формата. Вездесъщата субстанция се излива, проявява, изявява, но е винаги необвързана и неограничена, защото ако изсипем вода в една конусовидна или кубична чаша, не можем да кажем, че водата е конус или куб. За да можем да възприемем Бога, е необходим форма, а за да можем да Го разберем, е необходима дълбочина, но Неговата дълбочина е неограничена. Неговата дълбочина е предвечна, защото е пребъдвала преди Творението. Тази дълбочина е неизменната и безгранична Реалност.

 

42. Върховният – в Своята  Чиста Реалност – е абсолютно без свойства и множеството на Неговите аспекти, или еманации, съществува само в погледа на излъченото, което се намира в състояние на относително, или илюзорно, отделяне. Това е и колективното и индивидуално приложение на човешкото същество, чиято собствена несътворена и Безкрайна Същност се проявява само посредством сефиротите, по-долните, като тяхното вродено Божествено Присъствие, или „Слава“, пази сътворените същества, както майка пази децата си.

Чистата Реалност на Бога е непознаваема – тя не е излъчена, тя е несътворена. В тази реалност няма вибрации и ако тя те докосне, няма мислене… нито можеш да си я въобразиш. В тази Реалност няма свойства, няма качества, тя с нищо не може да се сравнява. В този смисъл може да се каже една мярка, а тя е тази, че всичко, което казваме за Бога, не е Бог. Това, което не можем да кажем, е по-близко, но то също не е отговорът. Бог е Реалност, която е въпрос без отговор.

 

43. „Зохар“ казва: „Ако блясъкът на Славата на Всевишния, благословено да е Името Му, не се беше излял върху цялото Му творение, как би могъл да бъде възприет, та дори и от мъдреците?“ Щеше да бъде непознаваем и думите „Цялата земя е изпълнена със Славата Му“ (Исая 6:3) никога нямаше да може да бъдат произнесени с Истина.

След като Всевишния се е излял във всички сътворени и несътворени неща и след като те се домогнат до своята дълбочина, те познават Неговата Слава и Неговото Име и започват да Му служат в Дух и Истина. Тези, които Му служат в Дух и Истина, познават Неговото Име и разнасят около себе си аромата на Вечността.

 

44. Колкото повече човек се доближава до Неговата Чиста и Божествена Същност, толкова повече открива свойствената цялост на всички еманации на сефиротите. Тази цялост не е нищо друго, освен Същността на човека – Висшето „Аз“.

Висшето „Аз“ е целостта на човека. В тази своя цялост Висшето „Аз“ на човека може да се докосне от своя Произход, чието начало е Ацилут – тайното невидимо вещество, което, символично казано, е етерният Глас, етерният Звук на всяко същество. Всяко същество е свързано с този Древен Глас, който е корен и начало на нещата. Колкото повече човек се доближава до своето коренно и Висше „Аз“, толкова повече обхваща в себе си целостта на сефиротите. Най-висшето „Аз“ в човека,това е сборът на сефиротите. Най-висшето „Аз“ в човека, това е името на Любовта.

 

45. Безкрайната и неделима единност на сефиротите направи невъзможно Кабалистите да се задоволят само с едно представяне на сефиротската йерархия. Неограничената идентичност на сефиротите, на нивото на разграничението, …дава възможност да бъдат наблюдавани  от множество „гледни точки“… Сефиритското единство може да бъде наблюдавано отвътре, имайки предвид всички аспекти, обвити от Кетер, висшият сефирот, идентичен с Ен-Соф. В този случай сефиротската йерархия се възприема под формата на концентрични кръгове, като Кетер е най-външният кръг, а най-вътрешният е Малкут – Царство. (фиг.1)

 

От тази гледна точка „Причината на причините“ или „Върховната Воля“ концентрира Своята „Мисъл“ в Универсалното си Царство Малкут с цел да създаде космоса. От друга страна сефиротският „свят на излъчването“ може да бъде наблюдаван отвън възоснова на същия символизъм на концентричните кръгове, като този път Кетер е в Центъра, а Малкут в периферията. (фиг.2)                    

 

В този случай безкрайният Кетер се превръща в „Точката“, във върховния и най-скрит „Център“, обвит йерархично от всички онтологични излъчвания и космични изяви. Малкут обкръжава най-външният кръг като Шехина – Божествената Вездесъщност, съдържаща целостта на Творението. От това следва, че ако човек гледа навътре, Бог създава света чрез „свиване“, или „концентрация“…, а ако се гледа навън, Бог създава света чрез „разширение“ или „излъчване“.

Ще говоря за погледа навътре и погледа навън. Когато погледът е насочен навътре, той се среща с мистичния лъч на Духа, наречен интуиция. Само този лъч може да те въведе в реално съзерцание на „Върховната Воля“. Реалното съзерцание е процес, който става в мълчанието. В това съзерцание сефиротското единство може да бъде наблюдавано отвътре. Ако душата осъществи съзерцание, тя изживява своето единство със сефиротите. Когато погледът е насочен навън, енергията се разпръсква в много посоки, човек вижда безкрайните излъчвания на Твореца. Тук човек също може да види целостта на Творението, но обикновено погледът навън е обедняване. Когато погледът се насочи навътре, енергията на Окото, на единното виждане, се развива, обогатява и оплодява. Вътрешната енергия образува Окото на новото виждане и когато това Око се образува, явява се правилното виждане и във външния свят; тогава двата свята се сливат в един… и Бог става познаваем.

Редактирано 31 декември 20178 г. от mecholari (преглед на промените)

46. Тук (на фиг.3)

центърът на сефиротите е представен от сефирот Тиферет – Божествената Красота, наречена също „Сърцето“ на Всевишния – защото свързва, хармонизира и обединява Неговата Суровост с Милостта Му, както и всичките Му противоположни аспекти, които са „отдясно“ или „отляво“ , „отгоре“ или „отдолу“.

Красотата е „Сърцето“ на Всевишния. Тиферет е струя на Неговото Сърце. Да видиш тази Красота само един път в живота си, означава да бъдеш обзет от безгранично обожание. Всевишният храни Тиферет. Да бъдеш въведен в Тиферет, значи да бъдеш въведен в Храма на Неговото „Сърце“. В това „Сърце“ всичко се свързва и хармонизира. В това „Сърце“ противоположностите си подават ръце и засияват с хармонията на Неговата Красота. Тиферет е център в Дървото на Живота, той е център, който е Слънцето на обединението на всички сефироти, и наистина когато всички същества заживеят в „Сърцето“ на Бога, хармонията на всички противоположности ще заблести със Светлината на Слънцето, което е Тиферет.

 

47. Класическото разположение на сефиротите е показано на фиг.4 (сбъркана е в книгата, липсват три сефирота , събирателните точки от лявата страна(Бина, Дин и Ход), затова прилагам от интернет).

                                                                              

, макар че тук съществуват много варианти по отношение на каналите, които свързват сефиротите. При това положение десеторното им единство се представя като йерархия от три тройки, проектирани вътре в своята обща зона, а десетият, последен от сефиротите – Малкут – е непосредствената причина на Космоса. Най високата тройка – Кетер, Хокма, Бина (Корона, Мъдрост, Висш Разум) – е този на същностните и онтологични принципи;  втората тройка Хесед, Дин (Гебура – Власт, Пахад – Страх, Цедек –Справедливост),  Тиферет (Милост, Справедливост, Красота) – е на космологичните принципи; третата тройка – Нецах, Ход, Йесод (Победа, Слава, Основа) – е на космическите сили и творческата дейност и накрая сефирот Малкут (Царство) е несътворената и творяща субстанция или, разгледано в друг смисъл, е Божествената вроденост.

Освен това тези четири сефиротски нива представляват съответно първообразите на на четирите свята: на Свръхсетивната еманация, на първообразното творение, на финото образуване и на сетивната действителност.

Кетер, Хокма и Бина – това е свят на Божествените принципи; те са изходната точка към безпределното Ен-Соф. Втората тройка – Хесед, Дин и Тиферет – символизира силата на космическите закони. Това са закони, които не могат да бъдат избегнати. Тези закони имат очи, които обхващат целия Космос. Тези очи са будни във всеки вътрешен поглед на съществата. Тези очи улавят всяко тайно вътрешно излъчване. Тези очи наблюдават, те са живи космически закони. И третата тройка – Нецах, Ход и Йесод – символизира усилията на творческата дейност. Десетият сефирот, който изглежда отделен, като Царство, е всъщност обединение на всички сефироти в едно. Космическият и Божествен Човек е числото десет, което се трансформира в Единица. Единицата, това е Адам Кадмон – Началото, с което е започнал Животът; а Нулата, това е Живот, който е несътворен – това е Животът, който е останал в Ен-Соф.

 

48. Същият този символизъм, (фиг.4) показва единството на сефиротите под други три тройки, които също завършват с десетия – Малкут – и образуват Божествените „форми на управление“. Бог царува чрез „дясната Си ръка“, която обхваща „живота и милосърдието“, чрез „лявата Си ръка“, която съдържа „смъртта и суровостта“ и чрез „средния стълб“, който уравновесява, хармонизира и разрешава всички противопоставяния в Неговото единство. Така милостивата „дясна страна“ обхваща сефиротите Хокма, Хесед, Нецах (Мъдрост, Милост, Победа) – положителната космическа власт. „Лявата“, или „суровата страна“, обхваща Бина, Дин, Ход (Различаващ Разум, Разделителен Разум, който разделя една реалност от друга; Слава) – отрицателната космическа власт. И накрая „средният стълб“ е изграден от Кетер, Тиферет, Йесод, където Кетер реализира единството между Хокма и Бина, Тиферет – това на Хесед и Дин, а Йесод е космическата „основа“, или творческата дейност, която свързва положителната и отрицателната власт на Космоса – тази на Нецах (Победа) и Ход (Слава). Накрая Малкут (Царство) е долното единство – съд за всички Божествени излъчвания.

Животът е създаден, за да се възроди Любовта, а смъртта е създадена, за да се съхрани и възроди животът. ‚Дясната ръка“ на Бога е въведение в живота, а „лявата ръка“ е упътване към смъртта. Животът е един вечен океан, един вечен поток. Когато навлезеш дълбоко в живота, тогава „дясната ръка“ на Бога ти отваря вратите на знанието и ти доставя философския камък.Животът е велик океан, който се крепи от Духа. Океанът е всемирната жизнена сила. Животът е Първичната материя, от която е било създадено всичко. Бог е живот и никаква смърт няма в Него. Смъртта е суровото Лице на Бога. Смъртта е това, което очиства и въздига живота. Бе смъртта животът не би могъл да се въздига в своята духовност. Бог се проявява чрез живота и смъртта, те са Негови процеси, но Сам Той живее в непристъпна Светлина извън Своите прояви. Проявите Го скриват, Светлината Го забулва, животът Го възхвалява, смъртта Го почита.

 

49. Съществува една почти органична връзка между „йерархията на Божественото управление“ и „начините на управление“… Излъчването на всеки противопоставен сефирот – имащ за цел да прояви собственото си качество посредством един „по-долен“, съседен нему сефирот – числено трябва да се премине първо през странично противоположния нему, явяващ се същевременно негово допълнение. Когато Хокма пожелае да се изяви като Хесед, неговото излъчване трябва да се съедини първо с противоположния му аспект, т.е. Бина, а когато Бина пожелае да се изяви като Дин трябва да премине първо през Хесед и т.н. Така става и с положителната и отрицателната космична власт, Нецах и Ход, които за да се проявят в Творението, трябва да се съединят с Йесод – космическата основа. Същото явяване на противоположности възниква в „средния стълб“, където Кетер – „Върховното Начало“ – за да се прояви посредством Йесод, трябва да се допита до „Сърцето“ – Тиферет; а Тиферет е принуден, за да може да се излъчи в света, да се изрази чрез положителните и отрицателни космични сили, съсредоточени в Йесод –„действието“. Но Йесод не би могъл да произведе абсолютно нищо, без да премине през своя противоположен и същевременно допълващ аспект Малкут – „Божествената възприемчивост“. В своята безкрайност Малкут не би могъл да даде произход на нищо, ако не намери вътре в себе си своята противоположна възможност „крайност“, която да му послужи като съд

В началото Всевишния се е проявявал навън, т.е. слизал е надолу по стъпалата на сефиротите и най-външния свят Той се е явил като човек. Сега човекът трябва да се поглъща навътре, т.е. да се възкачва нагоре по същите стъпала. И по същия начин, Противоположността е възможност за проявление при слизането на Всевишния. Противоположността е възможност за възкачването на човека. Но поради неразбирането на човека противоположността се е превърнала в противоречие. Противоречието трябва да го наблюдаваш с високото Око на Светлината, то е наречено Око на Възраждането. Да навлезеш в противоречието с дълбоко разбиране, означава да видиш Пътя на Божественото в себе си.

 

50. Всеки сефирот съдържа семето или, по-добре казано, влиянието на своя противоположен аспект и може да си самопозволява да отрази силите, проникнали от другия. При това нито единият, нито другият губят собствените си отличителни белези, така че… следва сефиротите да се разглеждат като такива със „съвместно излъчване“ и „вечно приобщаване“. Ако се съзерцава само един от тях, всички останали трябва да се разглеждат като неявни в него, под светлината на неговото собствено частно качество. Този сефиротски закон, който не позволява „излишък“ на проявленията на един отделен първообраз, гарантира равновесието на всички „Царства“ на Творението.

Любовта вечно се приобщава към Мъдростта. Суровостта вечно се приобщава към Милостта. Всички сефироти са свързани и взаимнопроникващи се. Обединявайки се, всички сефироти образуват Величието на Древното Лице. Обединението на сефиротите образува ключа към тайната наука, ключа към жизнената тишина. Истинският Учител е ключът към тайната наука, наречена Живот. Мъдростта на Учителя е поток от Светлина, която обединява. Любовта на Учителя е поток от Огън, който очиства.

 

51. Същностната, неизменна единност на сефиротите се проявява не само посредством относителните им връзки, концентрирани в „средния стълб“, но и чрез общата Светлина, която „циркулира“ в „каналите“ на тези връзки и се нарича Да‘ат – Познанието. Това се отнася до Всезнанието, или Универсалното Съзнание, на Всевишния, което не е един сефирот, а познавателното Присъствие на Единия във всеки от тях.  В действителност Да‘ат се отъждествява с всички аспекти на Божественото Съзнание след като Кетер за първи път се превърне в познавателен със своя Хокма – чистата Мъдрост – до последното сътворено и определено отражение на сефиротите.

Да‘ат е Синът. Това е роденото Универсално Съзнание, което обхваща всички сефироти; това е Висшето Съзнание в човека – ключът, който отваря всички врати в Дървото на Живота… Да‘ат може да живее във всичко, което е съзнателно, във всичко, което се осъзнава. Кетер е неосезаемо и недостъпно. Кетер може да се превърне в Знание само когато се спусне в Хокма, и това е излъчването на най-чистата Мъдрост. Кетер е Началото на началата и същевременно не е Начало, тъй като е безкрайно и живее в Мистерията на Древния Незнаен.

 

52. В очите на Кабалистите Да‘ат изглежда като съчетано действие на Хокма и Бина, понеже тогава в Божествено Познание, което вече не почива изключително на съзерцанието на Единия, както го прави Хокма от само себе си. В този случай Да‘ат е Познанието, което произлиза от съюза между Хокма – чистата Мъдрост – и Бина – Висшия Разум – и се превръща в общо Познание на седемте долни сефирота, от които е зародено, построено и реализирано Универсалното Творение.

Хокма е духовното семе, духовната основа, а Божественото Познание е плодът на това семе. Духовното семе владее всички възможности на мистичната еволюция. Духовното семе е есенцията на човека и то е почвата на Божественото Познание. Съюзът между Хокма и Бина е чистото Божествено Познание.

53. …Да‘ат в никакъв случай не може да бъде единадесети сефиротски елемент. Затова и „Сефер Йецира“ (I, 4-9) непрекъснато повтаря: „Десет сефирота без никакъв друг (от гледна точка на Кабала сефиротите синтезират всички Божии аспекти, даже Чистата Му Същност, която е Реалността на всички реалности); десет, а не девет (защото Кетер – Върховният сефирот, Чистата Същност – не е само едно излъчване, както останалите девет, а неизлъченото Начало на всяко излъчване, съдържащо се в десеторно единство на сефиротите); десет, а не единадесет (понеже няма Божествено Начало извън десеторното сефиротско единство)“.

Когато говорим за Чистата Му Същност, която е Реалността на всички реалности, говорим за Невидимото, Което е без образ и Което ражда всички образи. Кетер е Върховното Начало. Кетер е всемирното кръгово движение. Това е символичният кръг на Безкрайността. В Кетер благоволи Древният да се излее с Великата Си Пълнота. Кетер е Мистичната Душа на Всемира. Когато Мистичната Душа е насочена навътре, тя влиза в неизмеримата Безпределност, а когато се насочи навън, тя опознава необятните светове, които са излъчени от нейната Мистична Същина

 

54. „Сефер Йецира“ продължава:“Десет сефирота без никакъв друг: тяхната мярка от десет няма граници…; техните аспекти са като светкавица и тяхното разпръскване няма край…;  ще се съединят техният край (последният сефирот Малкут и Универсалният Космос, който той съдържа) с тяхното начало (Кетер), както Пламъкът е съединен с Живота. Понеже Бог (неделимата безкрайност на сефиротите) е Един и няма втори; и пред Единия (Единствената Реалност) какво ще кажеш ти?“

Последното Царство Малкут обобщава всички сефироти в себе си. Последното Царство съдържа Универсалния Космос в себе си, а всички Царства са неделимата Безкрайност на Бога. Бог е Един и няма друг. В Бога има много тайни, но Сам Той е Тайна запечатана. Сам Бог показва Пътя на хората към новото човечество и Той е, Който символизира всемирния синтез на всички Царства, а този синтез – това е Висшето Знание, неизменната Любов, Безсмъртната Истина – и какво ще кажем сега?... И когато застанеш пред Лицето на Древния, можеш ли тогава да зададеш въпрос, защото в Него няма въпроси, има само едно съществувание и то е Пълно.

 

55. „Десет сефирота без никакъв друг; затвори устата си и не говори (за сефиротите, когато им приписваш погрешни аспекти), затвори сърцето си и не разсъждавай ( за сефиротите, без наистина да си добре осведомен); а ако сърцето ти е пламтящо, върни се в центъра (на Истината)… Десет сефирота без никакъв друг; Единственият Дух на Живия Бог, благословен да бъде, за да се възвеличи Името Му, което живее през цялата Вечност!“ („Сефер Йецира“)

Не говори и не разсъждавай, ако не изхождаш от дълбочината на Единия; затвори и устата, и сърцето си, за да не загубиш и малкото си Истина, която е твоята опора в живота. Сефиротите са велико Тайнство. Кетер е символичният владетел на Любовта. Хокма е символичният владетел на Светлината, а Бина е пазител на тайното съкровище на вродения път към Всевишния. Кетер е струята на Любовта, а Хокма е звукът на Духа; а за да проникнеш в струята и звука, трябва да намериш Думата, която се заражда в Бина. Ключовата Дума е, която храни Пътя за вечни времена, и ето, казах ви за Бина.

 

56. Нашето изучаване на десеторното единство на сефиротите би се оказало непълно, ако не споменем нещо за особената му роля във връзка с човешкото същество… Сефиротите са първообрази на вътрешно същество и на външната, или телесна, обвивка на човека. Те са причините и „моделите“ на всички интелектуални светлини, които бликат в ума му, на всички способности и положителни сили на душата му, на всички главни органи на тялото му.

Сефиротите са първообрази на Великия Път, и те се намират в човека, в неговата дълбока и неизменна Същност. Сефиротите са първопричините за зараждането на всички видове светлини в човешкото същество. Светлините на сефиротите в човека образуват неговия Храм. И затова е казано: „Защото вие сте Храм на Бога живаго“. Когато човек придобие в себе си единството на Живота, той придобива синтеза на светлините на сефиротите.

 

57. Няма такова същество всред цялото Творение, което се проявява Божествените качества по такъв едновременно всеобхватен и явен начин като човека. По отношение на Космоса човек е това, което са сефиротите като цяло в онтологичния свят. Сефиротската същност е „фигурата“ на Бога, а човекът е Неговият образ.

Великият Човек е синтез на всички Божествени качества. Самият човек е един вътрешен и светещ Пентаграм… и тази Светлина е духовна сила на човека. Божествените качества са „течащата жива вода“ в човека… и сам човекът се явява „течаща вода“. „Водата“ е символ и се превежда като „проводник на Духа“. „Водата“ е „проводникът“, а Истината, която „тече“ в човека, е Свещеното Име на Любовта.

 

58. Сефиротското единство съдържа в себе си четирите свята горе, а човекът ги съдържа долу. Свръхсетивният „свят на излъчването“ е скрит у човека, в неговото чисто „Аз“, в Божествената му Същност; неговият свръхиндивидуален и универсален дух се отъждествява с първообразния „свят на творението“, докато индивидуалната му душа – когато надмине илюзорните си граници – става съпричастна с финия, небесния „свят на образуването“; телесната му „квинтесенция“ има такава природа – Авир, Етера – че може да обхване изцяло сетивния, земния „свят на реалността“.

Всяка душа трябва да надмине илюзиите, от които е обкръжена. Душата трябва да  възвърне реалните си очи – това са очите на Любовта, тогава тя ще надмине границите на илюзията. Когато душата се освободи от илюзиите, тя навлиза в себе си, в своята Божествена част, която е Животът на Вечността. Човекът съдържа всичко в себе си; земния свят, който е неговите корени, и Великия свят, който е неговото метафизично Единство.

 

59. От друга гледна точка всеки сефирот може да бъде разгледан в своята частна връзка с човека:

1. Кетер е Чистата Божествена Същност на човека.

2. Хокма е неговото реално Познание на Същността на нещата.

3. Бина е способността му да различи реалност от нереалност.

4. Хесед е озарената му природа, която винаги го тласка към Божественото.

5. Дин е неговият истински Разум за всички неща.

6. Тиферет е неговата външна и вътрешна Красота, неговия Мир и Любовта Му.

7. Нецах е духовната му Мощ.

8. Ход е вродената му Сила.

9. Йесод е дейността му.

10. Малкут е възприемчивостта на човека.

1. Кетер е Вечната Същност на Богочовека, скритият неземен свят на Съкровената Същност.

2. Хокма е нетленната Светлина – това е Светлината, с която човек вечно опознава себе си по пътя към Всевишния.

3. Бина е Разумът на виждането – тук словото заживява в Светилището на Висшия Разум.

4. Хесед – озарената Душа, която е дарът на Небесното Дихание.

5. Дин – будният познавателен Разум, който обхваща всички неща в живота.

6. Тиферет – това е онази Красота в човека, която има поглед само за Божественото.

7. Нецах – Вечната духовна Мощ, която винаги побеждава, защото воюва за Славата на Всевишния.

8. Ход – Силата отвътре, която може да събуди хиляди Огньове, защото човекът в своята най-висша фаза е Огън.

9. Йесод – дейносттана пробуденото съзнание – тук душата пие чист лазур и осветява пътя, по който върви.

10. Малкут – единното външно и вътрешно възприемане, което дарява душата с царството на Покоя и Вечния Път.

 

60. Всеки сефирот е първообраз на един от главните органи у човека и затова сефиротите като цяло се наричат „човешки организъм“ (Адам Илаах), в който:

1. Кетер е „скрития и свръхсетивен мозък“ на човека.

2. Хокма е „десният мозък“, който вижда само Единия.

3. Бина е „левият мозък“ – началото на всяко отличаване.

4. Хесед е „дясната ръка“ (милосърдната).

5. Дин е „лявата ръка“ (суровата).

6. Тиферет е „сърцето“ или ‚торсът“ – символ на Красота и Любов.

7. Нецах е „дясното бедро“ – положителната космична сила.

8. Ход е „лявото бедро“ – отрицателната космична сила.

9. Йесод е „пораждащият орган“, или творящото действие.

10. Малкут е „стъпалата“ или „женското тяло“ – мястото на завършека, веществения съд за всички сефиротски излъчвания.

От горе до долу човек е едно велико космическо Единство. От скрития и нематериален мозък човек слиза надолу от сефиротските стъпала до долната част на веществото – това обхваща всички светове. Човек трябва да се движи и да расте от краката нагоре до своята нематериална природа. Краката са символ на един път, който трябва да бъде извървян, а скритият мозък е една тайна, която трябва да бъде изживяна. Върви по своя път, за да изживееш своето Начало!

 

61. …Десетте пръста също символизират сефиротската десятка.

Десетте пръста са живите окултни сили на великото сефиротско Единство. Всеки пръст е съзнателен и познава Свещената сила в себе си. Когато двете ръце се съединяват, се призовават десетте сили на сефиротите, които са Висшето „Аз“ в човека. Десетте пръста са десетте Слова на сефиротите – те са единното Слово, което призовава и което само по себе си е Лицето на Всевишния, Лицето на Вечността.

 

62. Всичко реално в човека, в неговото същество, в духа, душата и тялото му, е „представено“ и осъществено от сефиротите.

Сефиротите съществуват вътрешно в човека, те са естеството на човека. В своята най-дълбока Същност човек е Кетер – Венецът на Живота. Кетер е много дълбоко вкоренен в човека и това е неделимата и свещена Любов. Тази Любов е реалното в човека, тя е ключът към всички светове.

 

Б. СЕФИРОТСКА ЙЕРАРХИЯ

 

КЕТЕР

 

63. Кетер- Корона се нарича още Кетер Елион – „Върховната Корона“ между всичките Божествени „Корони“, сефироти, или Универсални Начала – това е несътворената и безкрайна Реалност на Древния. Няма нищо вън от Него; нищото не съществува, защото ако беше така, то би престанало да бъде нищо, за да стане Реалност.

Нищото е Вечна и Безкрайна реалност. Кетер е Несътворена Същност и затова тя е Вечно и Универсално Начало. Кетер е произлязъл от Безкрайния незнаен Простор и съществува като Несътворено Начало, което е Начало на всички Реалности, без самия Кетер да се превръща в Реалност, защото той живее в Нищото. А Нищото не е Реалност – то е само Началото на всички Реалности, то е Универсално и Несътворено Начало, то е мястото, от където се зараждат Безкрайните Реалностти, и затова е наречено Кетер Елион.

 

64. Кетер – Единствената Реалност – от една страна, остава скрит в самия Себе Си, в Абсолютната Си Свръхсетивност, а от друга страна, проявява самия Себе Си като несътворена вроденост всред Своето собствено преходно отражение – Творението.

Кетер във вътрешната Си Същност остава скрит в самия Себе Си, скрит и непознаваем, Тайна в самия Себе Си, Тайна на Живота, която е Свещена, която е като Глас на дълбок вътрешен Пламък – далечен, неизразим, като вроден спомен, който съществува някъде в Същността на човека под формата на невидима Святост или като скрита сфера на Творението. От друга страна, Кетер се наблюдава в Творението като някакъв особен „самосветещ камък“, толкова силен и красив, но превъзходен като Творението, което минава по своя път и променя своите светлини в Пътя към Върховната Светлина на Древния, Който е Непостижим.

 

65. Кетер в самия Себе Си е чисто Свръхсетивна Същност, Единица без никаква следа от двойственост. Той е безусловна Реалност, без дефиниция, Реалност, в която Върховният е това, което е – по-далече от Съществото; защото Съществото не е Абсолютната Реалност като такава, а само нейното първо потвърждение.

Кетер в самия Себе Си е Абсолютна метафизична Единица. Кетер в самия Себе Си е Велико Тайнство на Любовта; това е онзази Любов, която ще изведе съществата към Великият Път на съвършенството. Кетер е Духът на онази съвършена и безконечна Любов, Който се слива със Своето Неизразимо Начало, наречено Древният Незнаен.

 

66. Кетер почива в Своята Същност. Неговото Свръхсъщество е по-съзнателно от Самото Себе Си без да желае каквото и да е нещо, без никакъв вид дейност – защото Същността Му е Всичко и Всичкото е Всичко – без ни най-малко разграничение, противопоставяне или връзка. Всъщност няма нито предмет, нито обект, нито причина, нито действие; съществува само Единият без никой друг, като Неделима Цялост. Кетер, в Своята Чистота и Неделима Същност, няма аспекти; Той е вечната тайнствена Реалност и няма друга, с която би могъл да бъде сравнен.

Същността на Кетер е Цялата Пълнота – това е, което всяко същество търси и трябва да намери, защото Пълнотата на тази Любов ще ти даде това, което е над всички видове дейности. Тази Пълнота живее в самата Себе Си, в Своята жизнена тишина и тази Пълнота, това е посланието на всеки миг. Тази Пълнота е жизнената сила на Преданието, това е властната сила на Тайната на Живота.

 

67. Кабала нарича Кетер в Себе Си: Аин – „Нищото“ – отсъствие на каквото и да е определение или обоснована Реалност, Несъществуването, или Свръхсъществуването, Непричината, Абсолютният; Ен-Соф – „без край“ – Безкрайното; „Тайната на тайните“, Свръхсетивното, или Свръхсъзнателното; „Кой?“, „Вечната цел на търсенето“; Атик – Деатиким – „Древният на древните“, или Началото на всички Универсални начала; Атик-Кадиш – „Святият Древен“, или Върховното Начало.

Тук се доближаваме до една от най-големите тайни на живота: Тайна, която се превръща в Мистерия, която е Непознаваема. Тази Мистерия е „Нищото“, но нека не се опитваме да проникнем до края на тази Мистерия, защото тя е бездънна и вечно непознаваема. Тази Мистерия, която е наречена „Нищото“, обладава Вечни Простори. Докато Любовта е Вечният образ на Бога, то „Нищото“ е Неизреченото Слово. Докато Любовта е образът на живота, то „Нищото“ не е явление на живота, нито явление на енергията. Легендата например е метафизическо явление на енергията, но „Нищото“ е извън представите на живота и енергията.

 

68. Абсолютната Безкрайност на Върховната Същност, чистата индивидуалност на Кетер изключва всичко чуждо и следователно всяко знание за Него: „Ен-Соф не може да бъде познат нито като начало, нито като край… Кое е началото? Това е Върховната Точка, началото на всяко нещо, скрито в „мисълта“ (Синоним на Хокма – Върховната Мъдрост, излъчена от Кетер) и образуващо края (на всяко излъчване), който се нарича „краят на материята“ (Еклесиаст 12:13). Обаче по-нататък (в Кетер като чиста Безкрайност) съществува и „Безкраят“, без намерение, без светлина; всички светлини зависят от Него (Кетер), но Той не може да бъде достигнат. Това е една Върховна Воля, по-тайна от всички тайни. Това е „Нищото“ (Аин, което е Абсолютно).“ („Зохар“, Пекуде 239а)

Безкрайното Ен-Соф няма начало и няма край; няма място, където Безкрайното да свършва. Това Безкрайно може да се изживее чрез мистичната връзка между Духа и душата по време на екстаз, а по време на Посвещение се постига Духът и той започва своя Вечен Път към Безкрайността. Посвещението е преобразяване, при което човешкия Дух се насочва в своята Небесна „еволюция“ към това, което няма край. Всички светлини вече се вливат в Духа, защото Кетер е Висшето „Аз“ на човека и Висшата Тайна на Живота.

 

69. Кетер не е само Реалността, която изключва всичко онова, което не е Той самият, а и Реалността, която включа всичко, понеже няма нищо, което е вън от нея. Кетер изключва всичко, отнасяйки се до Аин – „отрицание“ на всичко, което не е Той; но като Ен-Соф – Безкрайното – включва всичко, което е възможно, в Своето безкрайно Единство.

В Кетер човешкият Дух намира своето безкрайно Единство. Кетер е сърцевината на Живота, ядро без пукнатина, сърцето на Небето. Кетер е Реалност, която слиза надолу към всички светове, и скрита несътворена Причина, която е Начало на всичко явно; но тази Причина е скрита в Ен-Соф, в тайния Свещен и Безпределен Кръг. Кетер е първата излъчена и съевременно несътворена Чистота, или Същност. Тази безкрайна Чистота обхваща в себе си Светлината на всички светове. Кетер е първата Чистота на Древния Незнаен.

 

70. Кетер, дори когато се намира по-далече от Съществото и от Познанието, в непричинната Си Същност – бидейки Единствената Реалност, поради собствената Си Безкрайност – се превръща в познавателен поради универсалните Си възможности. Посредством причинното си Същество, свръхразумно и необятно, се познава и  утвърждава като Единственото онтологично Начало: „АЗ СЪМ, КОЙТО СЪМ“ (Ехие Ашер Ехие). (Изход 3:14)

„Аз съм Първият и Аз съм Последният; и освен Мен няма Бог, защото кой е като Мен? ...Има ли Бог освен Мен? Не, друга канара никаква не зная.“ (Исая 44:6-8)

Кетер е реално отражение на Ен-Соф и затова Кетер е „АЗ СЪМ, КОЙТО СЪМ”. Кетер е първото лице на Неговото нематериално Слово. Кетер е Реалност и Тайна, които са едно. Кетер е висша област на Невидимия свят и реално Несътворено Начало на всички светове. Това е Началото, за Което е казано: „АЗ СЪМ, КОЙТО СЪМ“ – тайнствено Начало, за Което нищо повече не може да се прибави. Кетер е висша област на Невидимия свят – тук се заражда пробуждането на Висшето „Аз“ в човека, което е Свръхсъзнанието и което долавя Божествените Истини, недостъпни за сътворения човек на плътта. В Кетер се заражда мистичната връзка с Началото на всички начала, с Този, Който е Първият и Последният.

 

71. В Абсолютното Единство на Свръхсъществото (Аин) Кетер не показва черти на множественост и разпространява Причинното Единство на Своята Същност (Ехие), която Същност съдържа в целостта на Свръхсетивните Си аспекти, или сефиротите, първообразите на космическото множество, което е двойнственост по принцип. Обаче в същото време Причинното Единство на Съществото надминава всякаква двойственост благодарение на Неговата Безкрайност, която съдържа в себе си Чистата и Недвойствена Същност: Свръхсъществото.

Единството на Съществото надминава всяка двойственост благодарение на Неговата Безкрайност. От гледище на Безкрайността Небесната „еволюция“ е вечна. Краят на всяка еволюция е Единството с Твореца. Страданията са непоносими, когато Творецът е отстранен от човека. Тайната на великото Единство трябва да узрее в собствената ти душа. Не е лесно да се говори за Безкрайността, но все пак трябва да кажа, че има същества, които в своя път са определили да изчезнат в тази Безкрайност, която е цялата Светлина, цялата Любов, която е Единството със Същността.

 

72. В Единия няма разцепление, няма разделяне между Съществото, Свръхсъществото и Несъществото, затова няма и никакво йерархично объркване между тях. В този смисъл „Несъществото“ включва без отличаване „Съществото“, на което е Чистата и Неопределима Същност, при това обаче е „Несъщество“, без да му е необходимо да „съществува“ за да бъде реално. По същия начин „Съществото“ – като същевременно е „Несъщество“ поради същностната идентичност с Него – не е „Несъщество“ в първото си и онтологично определение.

В пътя на Святото Слово се опознава Неговата Чистота. В пътя на Святото Мълчание се опознва Неговата Неопределима Същност. Святото Слово е диханието на човешкия Дух, а Святото Мълчание е свързано с Великото „Навътре“, но тук не става въпрос за Свещената Вселена на Словото, а за допира, който може да се превърне в проникване. Говоря за проникването в Мълчанието, което е загатнато като „неопределимата Му Същност“.

 

73. Кетер е Началото, което е идентично и с Аин, и с Ехие, без да премахва йерархията на универсалните степени. С други думи Кетер е Ен-Соф, който включва в цялостната Си възможност както Съществото, така и Несъществото, и по такъв начин позволява всяка възможност да запази собствения си характер. И затова казваме Кетер и Ен-Соф, когато се дава оценка на това Безкрайно и Всеобхватно Единство, но казваме Аин или Ехие, когато искаме да разкрием един или друг от двата върховни аспекта на това Единство.

Кетер, Аин и Ехие – едно Велико и Универсално Единство. В това единство всички Универсални възможности се преплитат, без да се обвързват. Тези възможности са взаимно свързани и взаимно свободни. Всички те се проникват взаимно във Върховната Невидима Точка и осъществяват своя Замисъл в Незнайното място – Аин. Понеже се проникват, тяхната йерархия се запазва в своята Безкрайност и затова може да се каже, че Кетер е Аин. Кетер е Небесният камък, Небесната основа. Той е Небесният Замисъл, който сам по себе си е Безкрайна дълбочина и универсална мярка.

 

74. Идентичността (еднаквостта) на Кетер и Аин мистериозно е разкрита във въведението към Десетте Мойсееви Заповеди (Изход 20:2). „Аз съм YHVH, твоят Бог.“ Ако се вземат буквите АНИ от думата АНОКИ* - „Аз“ – и приложим кабалистичния метод за преместване на буквите, от АНИ получаваме АИН (Нищо). Остава буквата К (Каф), първата от думата Кетер, която според езотеричната традиция показва, че сефирот Кетер, това е Универсалната Върховна степен Аин.

Кетер е Върховната вътрешна степен. Кетер е тронът на Универсалните възможности, тъй като той е знакът на Небесната Чистота. Кетер е тайнствено превръщане на силите от Аин, т.е. Кетер е Безкрайност от Великата Безкрайност. В своята Върховна степен Кетер се превръща в Аин. Кетер е излъчена Безкрайност от „Нищото“ и същевременно е Несътворена Същност, тъй като е Универсалната есенция. Името на Аин е „Нищо“. Името на Кетер е „Безкрайност“. Първото излъчване на Аин е Несътворено и затова се нарича още „Венец“.

 

75. Гледано „отвътре“, Кетер не се различава от Аин; това е различие само от „външна“ гледна точка на излъченото, или проявеното, което се превръща в Ехие – Недействащата Причина, разположена между Аин – Непричината  - и Хокма – Божествената Мъдрост, която е Първото Излъчване, или Активната Причина.

Кетер и Аин са Единна Безкрайност. Кетер е Първото Светилище, което е непричинно, и затова, като Ехие, е Недействаща Причина, докато Хокма е Активната Причина. Когато се слиза надолу от Аин, отначало е Непричината и постепенно тя се превръща в Причина, породена от Хокма, и затова животът трябва да се изучава мъдро, а в Причините трябва да се търси потаен Замисъл.

 

76. Кетер в аспекта си на Ехие, или „Причината на причините“, почива вечно в Абсолютната Си Същност – Аин; не действува, но дава тази възможност на другите девет сефирота – Неговите излъчвания, които творят в Негово име. Онзи, който е Анок – „Божественото Аз“, или „Върховното Аз“, на всички неща – остава Непроменен от излъчванията и техните космически ефекти. Той съдържа всичко.. и всяко нещо Го съдържа в най-дълбоката част от себе си като Единия, Неизменния. Това е същностната идентичност за всички неща с Абсолютния. Това е самият Абсолютен : „Единият без втори“ (Единият, Който е Неповторим).

„Единият без втори“ – това е Универсалната Цялост и това е всеобхватното проникване на Всевишния във всички неща. Няма място или събитие, където Той да не присъства, но Той не винаги се показва. Ако реши да се покаже, това е особено благоволение. Тогава Той може да бъде видян... „Върховното Аз“ е излъчило всички неща от Себе Си, но остава неизменено в Своята Същност от проявите на своите творения. Творенията имат вроден стремеж и жажда да го търсят, а търсенето означава, че трябва да се мине през редица изпити – докато Го познаем като Неизменен в нас самите. В своята най-дълбока част всяко същество съдържа Неизменния. Понеже Първата Причина е Несътворена, тя е Неизменна и Неповторима.

 

 

Хокма

 

77. Хокма е Мъдростта, или Първото Божествено излъчване от най-осветеното „Небитие“ на Кетер като едно безкрайно сияещо Слънце, чиито безбройни, неограничени и неразгричени „искри“ представляват всички сефиротски блясъци, всичко онова, което свидетелства за Единствената Истина.

Хокма е символ на непорочната Светлина и тази Светлина е, която свидетелства за Единствената Истина. Хокма символизира чистата духовна Светлина, която е чисто виждане. Хокма е, която дава на човека най-сияйното и реално видение за скритите Скрижали на Святия Древен. Чрез Хокма се разбира и осмисля най-чистия и първичен смисъл на числото две. Разбереш ли Хокма, разбрал си великата Светлина на двойката... и тогава разбираш, че Реалността е непротиворечива и че всичко свидетелства за една Единствена и Вечна Истина, и че Неговото име е „Единство“.

 

78. Хокма се нарича още Махшабах, което означава „мисъл“, „размишление“, „изкуство“ (на нетленното мислене, или на метафизичното мислене).

Махшабах е изкуството да мислиш по законите на непорочната Светлина. В това мислене силата е в тихите думи, във вътрешния звук на думата и това се разбира от всяка душа. Душата се покорява не от думите, а от Мълчанието и от аурата на Истината, която се излъчва зад думите.

 

79. Хокма е излъчването на Божественото Същество, Което съзерцава Себе Си в Хокма, където се проектират всички неща посредством „лъчите“, излъчени от Неговите „искри“. И така: тайната на Хокма е тази, че всяка една от „искрите“, които са първообразите на всички неща, е едно с Божественото Същество – Универсалния Първообраз: всяка една от „искрите“ е безкрайното Слънце.

Всяка „искра“, излъчена от Божественото Слънце, е една безкрайна идея, един безконечен простор, една врата за теб към Вечността. Лъчите са излъчените Негови „искри“, изпратените послания; това е Първичният еликсир, който е животът на душата... и когато тя пие, тази радост няма край. Хокма е едно Божествено излъчване на Великата Светлина, която е златен ключ, с който душата може да влезе в Царството на Древното Единство.

 

80. В Хокма Бог познава Себе Си като всичко, което е; и всичко, което е, Го познава от само себе си като Бог. Там не съществува никаква разлика между Него и една или друга същност, защото Хокма представлява вечното разрешение на противоположностите, неразличаването на всякаква черта на двойственост, основното сливане – без йерархично нарушение – на всичко, което е: „Но и тъмнината не ще е тъмнина за Тебе; нощта за Тебе е светла като ден, и тъмнината като светлина“ (Псалм 138:12)

Хокма се явява като вечното разширение на всички противоположности, защото чрез Хокма човек се слива с Неделимата Светлина на Всевишния. В тази Светлина на Хокма, която е единна с Всевишния, противоположностите се сливат в Еднство, което е също Светлина, но тази Светлина не е могла да бъде видяна от съществата, без те да имат Светлината на Хокма в себе си. Когато Светлината възникне в човека, противоположностите се осветяват и показват своето скрито лице, своето скрито единство.

 

81. Хокма едновременно е светъл и тъмен, сетивен и свръхсетивен. Излъчва се от Божественото Същество, без да излиза от Него; в безкрайността на Хокма е скрит Кетер – съдържащ в себе си Аин, Абсолютното и с Свръхсъзнателно Аз – докато в същото време, ако може така да се каже, Хокма е вън от Кетер.

Хокма е излъчен от Божественото Върховно Същество и същевременно живее в Него. Хокма е проявление на Непроявеното, но докато Хокма може да се изучава и наблюдава, то Непроявеното е скрито от погледа. Пътят, който води към Хокма, е и светъл, и тъмен, и изключително тесен. Всеки човек трябва да премине през голям мрак и да разбере в себе си тайната на зараждането на Живота. По този въпрос не може да се говори.

 

82. В своята „изходна точка“ Хокма е едно с „Тайната на тайните“, той е непознаваем; и като такъв, нито в пътя на своето „излизане“ от Кетер, нито в пътя на своето „завръщане“ в Кетер може да бъде определен.

Хокма е част от Тайната на Всевишния, а това означава, че е неразгадаема. Съкровените неща са неразгадаеми и непостижими. Те са безгранични и тяхното пространство е недосегаемо, защото за знанието винаги има предел. Кой е пределът на знанието? –Истината е пределът. Знанието е пределно, а Тайната на Истината е безпределна... и Хокма е едно с „Тайната на тайните“.

 

83. „Ако това, което е заложено в мисълта (Хокма), не може да бъде обхванато, колко по-малко би могла да бъде обхваната самата мисъл! Това, което е в мисълта, никой не може да го възприеме; още по-малко може да се схване Ен-Соф (Кетер), от Когото не  може да се открие никакъв белег и до Когото не може да достигне никаква мисъл по какъвто и да е начин. Обаче из средата на непроницаемата Тайна, още от първото спускане на Ен-Соф, се определя една слабо забележима светлина като върха на игла – скритият процеп на мисълта – която е все още непознаваема и ще остане непознаваема, докато не разпръсне светлинен лъч до едно място, където има букви (това място е идентично с първообразния свят на творението, а буквите са синоними на космическите първообрази), откъдето те всичките се излъчват.“ (Зохар, Берешит 21а)

До Ен-Соф не може да достигне никаква мисъл, никакво знание. Ако някой учен или знаещ се опита да обяснява Кетер или Ен-Соф, той няма никакъв шанс да успее, защото още в момента на описанието Същността се променя: това, което се описва с думи и звукове, се приближава до видимото и досегаемото, но Ен–Соф е вечно Недосегаемо. То не може да бъде изложено в книга, но има начин, при който човек може да изживее Тайната на Живота.

 

84. Хокма се нарича „Бащата“ (активното Начало) или „Бащата на бащите“ (Началото, активната Първопричина, от която произхождат всички първопричинни излъчвания). Самият „Баща“ произхожда от „Святия Древен“ (Кетер, или Аин)

Самият „Баща“ има Своя произход: Той произлиза от Несътворената Същност, Която е символично е наречена „Святият Древен“. Хокма е „Бащата“ на причините, но тези причини в своя първичен  произход не могат да се опишат с красноречие, защото „Бащата“ на причините е от друга област, от недосегаем свят. За да разбереш скритата Причина на Живота, трябва да влезеш дълбоко навътре в себе си, до сърцевината на мистичния опит, а това е вече съединение с Хокма – но съединението не се нуждае от обяснение.

 

85. Кетер като Аин (или Свръхсъществото) е Абсолютната Непричина, а като Ехие (Съществото) е Неизлъчената и Недействаща Причина; ето го и Хокма – Първото излъчване, което действа... както слънцето, което се появява от нощния мрак.

Когато Свръхсъществото е пожелало да създаде Себе Си, То се е превърнало в Същество. А когато е пожелало да създаде световете, То се е превърнало във Върховната Светлина – Хокма. Върховната ослепителна Светлина е само един отблясък от есенцията на Съществото.

 

86. Хокма – Божествената Мисъл – е познаваемата и неопределена Същност на всички сефироти, които произлизат от нея.

До Божествената Мисъл може да се докоснеш, но без да я опознаеш, защото тя е близка, но същевременно е неопределена Същност. Не определяй дълбочината на Хокма, не говори, така както в Святото Присъствие няма място за думи.

 

87. „Мислейки“ и „размишлявайки“, Бог проектира Своята мисъл с цялото й съдържание. Там, където „не мисли“ – във вечния „край на мисълта“ в Аин – няма нито същества, нито първообрази.

Когато Бог мисли, Той проектира Себе Си в световете. Мисълта на Бога е неразделна от Неговата Светлина. Божията Мисъл има безкрайна проницателност в себе си и тя може да внесе  в човека част от съдържанието на Бога.

 

88. „Началото и краят ( на всички излъчени неща) се съдържат в Божествената Мисъл...“ Когато тази Мисъл се прояви, е известна като „Бащата на бащите“ и всико е включено само в това.

Когато Божествената Мисъл се изяви дълбоко в човека, тя е за него като „Баща“, като място на Първородството. Тази мисъл е „Баща на бащите“, защото е жизненотворяща сила. В тази Мисъл на Бога са вложени началото и краят, т.е. всички първоначални тайни. Тази мисъл е Учител и Маг. Тя владее силата на Принципа в себе си.

 

89. В „Зохар“ (Терумах 155а) се казва „Бог създаде човека в тайната на Мъдростта (Хокма) и го създаде с голямо майсторство. Вдъхна му жизнения дъх по такъв начин, че той може да знае и разбира Мъдростта, а чрез нея да научи за Славата (или реалното Присъствие) на своя Бог.“

Човекът е създаден по законите на Мъдростта и той може да достигне Светлината в себе си. Мъдростта свети в самата себе си и възстановена от човека, може да го освети. Човек трябва да се насочи изцяло към Мъдростта и когато се насочи с цялата си същност към тази Древна и Непорочна Светлина, той ще види колко е сам в този път, но трябва да върви, докато Мъдростта му открие Светлината на Истината.

 

90. Основната тайна на Хокма е Единият: Хокма познава само Единия и всичко, каквото има в Единия. Затова се нарича „Блаженство“ или „Вечен Рай“, „Дървото на Живота“, „Първите Скрижали на Тора“, чиито „прозрачни камъни пращят със светлина, която образува единството, в което няма разделение“. Това е много по-далече от „връзките“ между една и друга реалност; всичко в Хокма е безкрайно в Безкрайното. По тази причина, когато се коментира Хокма, всички проявени неща трябва идеално да бъдат наложени вътре във Върховния си Първообраз. Така всичко – обединено по този начин в своето Първо Съвършенство, в Божествения си аспект, в своята Безкрайност – се превръща в едно вътре в Единия; а за духа на човека Единият се превръща в Единствената Истина.

Понеже Хокма е насочена изцяло към Единия, тя вижда само Единия. Пътят на Хокма е възпяване на Вечния Извор на Живота и това е изразено като Блаженство, което няма край. Когато духът на човека е изцяло насочен към Единия, той се потопява в магическата хармония на Великото едно и то се превръща за него във вечната и неповторима Истина.

 

Чудесна тема, Мечо!
Прегледах постовете и забелязах, че учението изложено в тях е почти на 100% същото, което се преподава в Бней Барух, разбира се с незначителни разлики.
Пусни го е в Порталът!

Ще се радвам ако имаш някакви допълнения, вметки, разсъждения върху Кабала да пишеш, защото аз съм чел само тази книга за Кабала. 

 

преди 36 минути, mecholari написа:

Ще се радвам ако имаш някакви допълнения, вметки, разсъждения върху Кабала да пишеш, защото аз съм чел само тази книга за Кабала. 

 

Бих имал, но тогава няма да е по тази тема, а ще е въобще по тема за Каббала, ето защо тук ще се въздържа.

БИНА

 

91. Преди да изяви Себе Си пред световете, Божественото Същество се проявява в Своята Мъдрост, в действието на чистото Познание, т.е. в Своята собствена приемственост, в Своя Разум: Бина.

Бина е Висшият Разум – Разумът, който е произлязъл от съчетанието на Любовта и Мъдростта... Бина е Чистият Разум, който може да види Мъдростта и в дъното на хаоса. Чистият Разум черпи своята дълбочина от Върховния Източник.

 

92. Бина почива в сияещата Пълнота на Хокма... като едно скрито в себе си огледало, превръщайки се във върховния план на отражение. Излизайки от Хокма, Бина обгръща излъчващата се Светлина, а Светлината се излъчва от най-осветения мрак на Същността. По такъв начина Хокма насочва навън всички сетивни възможности на Кетер, правейки ги разбираеми напълно в Бина, и всичко това само в едно неотличително излъчване.

Бина – Висшият Разум – проглежда чрез Всесилната Тайна, която носи в себе си. Разумът може да „вижда“ и в неосветеното, защото може да го обърне чрез силата на Бога, която е внедрена в него.

 

93. Безкрайното излъчване на Божия образ прониква в празното пространство на неограничената Му приемственост, в лицето на Неговото върховно „огледало“ – Бина.

Висшият разум в човека, който е мястото на Святото Единство, е „огледалото“, в което се отразява Всевишният... Има едно същество – Сфинксът – което знае тайната на „огледалото“.  Символът на Сфинкса е следният: Сфинксът е загледан в тайната, която е самият той.

 

94. Бляскавото и блажено изтичане на Хокма се премества от лицето на Кетер към лицето на Бина, което  - вечно и без никакво движение – го отразява и проектира така, както го приема... Кетер, Хокма и Бина да Единият и Единствен Бог, разкриващ самия Себе Си: „Древният, гледан лице в лице... не може да бъде определен, освен като Единство“ на Съществото съществуващо чрез Себе Си, и на Познанието, което познава самото Себе Си чрез Себе Си.

Великата и Върховна Светлина съществува в един Абсолютен и Универсален Покой. В тази Светлина живее Творецът и чрез нея се самопознава. Тази Върховна Светлина е Неговото Име и тя е най-високото място, до което може да стигне човек.

 

95. Първите три сефирота – Корона, Мъдрост, Разум – трябва да се преценят като самата Реалност (те са еднакви по Своята Същност, без йерархично смесване). Първият (Кетер) представлява Познанието (Божественото Съзнание в Себе Си). Вторият (Хокма) е онзи, който познава (активният определящ принцип на Познанието). Третият (Бина) е онова, което е познато (възприемчивият и отразяващ аспект на познанието). За да можем да си изясним тази еднаквост, трябва да си припомним, че Познанието на Твореца не е като това на Неговите създания; защото у създанията познанието е различно от личността и се проектира върху обекти, които също така са различни от личността... Творецът, напротив, сам по Себе Си е Познание, което познава и което е познато – всичкото едновременно. Неговият начин на познаване не означава да се приложи Мисленето Му вън от Него... Не съществува нищо, което да не се намира в Неговата собствена Същност“. (Мойсей Кордоверо)

„Познанието на Твореца не е като това на Неговите създания“ означава: Докато сме вън от Него, ние гледаме през своите очи. Нашите очи не представляват истинското познание. Познанието започва от момента на Единението с Него, когато се постига тайната на Окото, наблюдаващо самото Себе Си. Само Единият може да бъде едновременно Видението и Окото, което го вижда; Познанието и Мисълта, която го познава. И така: Единението с Твореца се явява като Върховната Цел, като Тайния Път, като самата Истина.

 

96. Кабала казва: „Святият Древен има три Начала (или първородни аспекта: Кетер, Хокма, Бина), които образуват само едно Начало; и всичко е в тях, те държат всички тайни, а самите те се съдържат в Святия Един, Древния на древните; в Него е включено всичко, Той съдържа всичко.

Той съдържа цялата Истина и тази Истина държи всички тайни в себе си. Човек не може да сътвори Истината, тя идва при него доброволно като Откровение. Сам Святият Древен е най-великото Откровение.

 

97. Понеже лицето на върховното огледало – Бина – е обърнато към лицето на Чистото Същество – Кетер, заедно с Него (Кетер) и с Неговото излъчване – Хокма – образуват само едно Голямо Лице: „Великото Свръхсетивно Лице“ (Арик Анпин) на Бога, което обхваща Съществото и Свръхсъществото в Неговата Безкрайност. При все това Хокма – Мъдростта на Бога – е Неговата Универсална Воля, чрез която Той желае да прояви Своето Същество и вродените присъщи отражения на това Същество, както и космическите му отражения. По такъв начин Хокма, който е Върховната Светлина, е твърде ослепителен, за да се покаже директно на световете. Той е обвит във „воала“ на Универсалната празнота на Бина – будният и творящ Разум. Тази Светлина, скрита в неизразимостта на Абсолютното, посредством Бина се появява като сетивна (понятна) Светлина или Божествен Дух. В действителност Светлината на „Великото Лице“ е така върховна, че се свързва със самата себе си, със своята Свръхсетивност – „нетленна, неотъждествявана“: тя е извън обсега на отличителния Разум и се състои във „Вечната цел на духовното търсене“.

Хокма е ослепителната Светлина на Святия Древен и само когато човек е узрял за Откровението, Светлината на човека изгрява отвътре. Тази светлина вече не е знание, а Безсмъртие.

 

98. Бина, в ролята на Универсална „Майка“, отличава всички „искри“, „семена“ на творението, всички явни възможности, всред неотличимата и ослепителна Светлина на „Бащата“. В това причинно и вечно действие Бина представлява една огледална призма, като всяка една от страните й отразява „Великото Божествено Лице“, с нейната собствена особеност... По тази причина Бог вижда Себе Си в Бина – Универсалната „Майка“ – като Единия в многообразието и в същото време вижда „раздробените фрагменти“,... всичките Си безбройни аспекти, събрани в неразличимото Единство на Хокма – Свръхсетивния „Баща“.

Бог вижда Себе Си и в единството, и в многообразието. В Единството Бог се претворява в Универсалната „Майка“, която обхваща всички „искри“. Бог е навсякъде Единен; и в раздробените фрагменти, и в Единството Той е винаги Един. Фрагментите не показват, че нещо е било създадено. Бог никога не е бил създаван и никога няма да бъде разрушен, това се отнася и до човешкия Дух. Духът е вечен, защото е нероден, и велик, защото е несътворен.

 

99. Докато Хокма – онтологичната Мъдрост – определя само чистото съществуване на всички неща, Бина – свръхкосмичния Разум – определя тяхното чисто качество (свойство), техния особен аспект на Божественост, техния собствен първообраз. Бина синтезира всички тези първообрази в седемте сефирота на „космическата Конструкция“, които... са своевременните причини на творението... Проявяващите се възможности на Божественото Същество не преминавата директно от Хокма към космично действие, а първо се разпознават и качествено се определят от Бина и после се „канализират“, посредством седемте космични принципа, преди да навлязат в океана на сътвореното.

В Хокма е чистото съществуване, докато в Бина са чистите и определени качаства на Божественост. Определените качества определят и пътя на причините. По пътя на причините човек ще открие Непричината, която е чистото съществуване, несътвореното съществуване. Пробудения човек винаги познава себе си като несътворен.

 

100. Определянето на първите качества от Бина не бива да бъде обърквано и смесвано с някакво разграничаване, понеже в Бина няма никакво действително множество: то е множество на вечно и същностно сливане с неотличимото единство на Хокма. Затова „Зохар“ казва, че Бина изтича от Кетер с Хокма, че винаги са заедно и никога не се разделят един от друг, както казва Битие (2:10): „Изтичаше от Едем една река (само)“ – Кетер. Така Бина е началото на всяко отличаване, още когато не включва в себе си никакво отличаване: „Въпреки, че Върховната Майка по никакъв начин не е сурова, при все това от нея се излъчва суровост“. Бина е единство на множеството и множеството намира в нея единството.

Бина, която е Висшият Разум, изтича от Вечното Единство на Кетер и Хокма и това е едно Вечно Триединство. Човекът, който със своя Дух е влязъл в Бина, символизира един вечен и устремен пътник към лъчезарния Връх на Несътвореното.

 

101. „В Майката (Бина) благоразположението никога няма край“; това е Върховният Йобел (Юбилей), стадият на крайното освобождаване. С други думи, замният Йобел, или „Юбилейната година“, символизира Бина, освобождаването на всички проявени неща... „И осветете петдесетата година и обявете свобода по земята на всичките й жители: това да ви бъде Юбилей...“ (Левит 25:10)

Благостта на Майката носи в себе си едно вечно благоразположение. Свещеното е съкровишницата на Универсалната Майка, която е пълна с всички радости на живота. Свещеното благоразположение дава проницателност в Безкрайността.

 

102. Бина се нарича също „мястото на прекъсването на гласовете“ – което означава преди всичко нивото, в което всяка космическа диря се заличава – и също така „мястото на покаянието“ и на „изкуплението“ – пречистването и исвобождаването на всички грехове, включително и този на отричането на Бога.

Милиони същества, които се движат по пътищата на ума, живеят в тъмнина; но тези, които влязат в мястото на Бина, където гласовете се прекъсват и космическата следа се заличава, те се домогват до освобождението. Знаещите се движат в голяма тъмнина, но познващият себе си в Бина е свободен.

 

 

Хесед и Дин

 

103. Когато Арик Анпин – „Великото Свръхсетивно Лице“ на Кетер, Хокма и Бина – се обръща към възможността за творение, То се самообгръща в седморно „було“ на „сефиротите на Конструкцията“ и се явява като Зеир Анпин – „Малкото Лице“, или принципът на вроденото Присъствие – понеже крайното е неспособно да влезе в пряк контакт с Върховното. „Чертите“, или аспектите, на „Малкото Лице“ на Бога вече не са така недостъпни като тези на „Великото Лице“, понеже се намират в обсега на проявения Дух, като директни първообрази на сътворените неща...

Чертите на „Великото Лице“ на Бога са недостъпни. „Великото Лице“ е неразделно от безкрайната светлина на Несътвореното. Във „Великото Лице“ се таят всички дълбоки Мистерии. Когато това „Лице“ се спусне надолу в световете, то се самообгръща в седморното було...и така се ражда „Малкото Лице“.

 

104. В действителност обаче двете „Божествени Лица“ са Едно: Единственият Бог гледа Себе Си едновременно „без було“, като Арик Анпин, и „през булото“, като Зеир Анпин – когато явява Себе Си пред сътворените неща. „Малкото Лице“ зависи от Святия Древен (Кетер, Който вклчва Хокма и Бина) и е едно с Него. „Малкото Лице“ и „Великото Лице“ на Бога образуват заедно причинното единство на всички сефироти и техните първообрази, известни като Елохим (богове)...

Двете „Лица“ са един единствен Образ. Двете „Лица“ са красотата на цялото Битие. Душата винаги търси това необикновено „Лице“ – тя го желае цялостно и затова „псалмът“ на душата е „химнът“ на Живота. Бог е Единственият, Който гледа Себе Си през Лицето на Живота. Той вижда сам Себе Си и отвън, и отвътре, и с було, и без було.

 

105. Първата „черта“, която се появява на „Малкото Божие Лице“ е Хесед, Неговата Милост. Хесед произлиза качествено от страната на „Бащата“ (Хокма), но йерархично произлиза от страна на „Майката“ (Бина). Хокма, като безкрайно и неотличимо течение на чистото Блаженство, остава такъв, какъвто е, единствено в собственото си Върховно Триединство, в което преминава (говорим символично) от Божественото Лице в Божественото Лице, без да се изменя по никакъв начин. Когато изтича от „Голямото Лице“ с цел да породи творческо излъчване на „Малкото Лице“, неговата Светлина се „раздробява“ от призмата на „Върховния Разум“ на седем сефиротски светлини, които при това остават неделими сефиротски светлини, които при това остават неделими в своята „обща безкрайност“, както и в своето „общо действие“. Без това външно пречупване на вечната и неограничена Светлина творението, което е ограничено, не би могло да се осъществи, нито би имало космични действия, нищо, освен разпространяващата се Реалност на „Голямото Лице“.

Хесед е първият лъч, през който ни проговаря „Малкото Божие Лице“. Хесед е всемирно качество, което ни говори чрез всяка индивидуална душа. Милостта е Неговият тайнствен език. Милостта на „Малкото Лице“ се прелива във вечното течение на „Великото Лице“ на Всевишния. „Лицето“ на Всевишния е несътворено Блаженство.

 

106. Хесед – Милостта, първото космично излъчване на Бога, не е Блаженство, което почива в себе си, а е „Свято Щастие“, което се дава на „другите“, и то според нуждата на „другия“. Именно това е Милоста – ограничението на Твореца. Хесед има предвид ограниченията на сътвореното Същество... Това е Съществото, което задължително се реализира под формата на живот във всички неща, които трябва да съществуват, и което освобождава всички неща от ограничението на съществуването.

Милостта дарява „Свято Щастие“ на другите. Хокма е вътрешно Блаженство, което представлява единство със своя дълбок и неизразим свят, докато Милостта – Хесед – е преливане на „Свято Щастие“ в другите. Когато Милостта на Бога се ограничи в едно същество, то започва да се опознава като безгранично. Всяко същество, което се осъзнава като безгранично, е възприело благословенето на Неговата Милост.

 

107. Тези милостиви дарове биха били невъзможни, ако своевременно не се определяха от границите на космическите условия, защото ако нямаше граници, щеше да има само Безкрайност и Блаженство в самото себе си. За да се открие в своите проявяващи възможности, Милостта... прави това посредством Суровостта, или Универсалния „Разделителен Разум“ – Дин, който е наследила от Върховното разпознаване – Бина – и когото държи „покрит“ всред Светлината си, като едно семе в тъмнината. Когато това семе покълне, приема аспекта на единспециален сефирот...

Блаженството в Хокма е безкрайно и непознаваемо, то се губи в Необятността на Несътвореното; но Блаженството в Хесед е разбираемо, защото се определя от слизането на Бога в Неговите космически граници. Милостта прави Бог познаваем и тази Милост се явява като едно блажено духовно течение в живота на човека.

 

108. Хокма определя съществуването на първообразите, а Бина – тяхното качество; Хесед проявява тяхното единство и неограниченост, Дин „измерва“ неговите (на Хесед) разграничени прояви и чрез тях фиксира основните условия или ограниченията на всичко, което съществува. По такъв начин Дин се проявява като Универсалния Закон, определящ реда на космичната природа така, че тази природа да приема Хесед – Милостта – несътвореното и безкрайно вродено Присъствие на Бога.

Когато първообразите се „насочат“ към Бина, те вече зараждат качества и когато тези качества стигнат до Хесед, се проявява тяхното единство. В Хесед качествата са винаги единни и неограничени, защото Милостта на Бога е безкрайна. Дин е магическият камък на висшето знание и затова се определя от проявата си като Универсален Закон. Този Универсален Закон създава условия за Милостта да се прояви в своите космически граници. По този начин се различава безкрайното присъствие на Бога навсякъде, както и в космическия ред.

 

109. Милостта се нарича „дясната ръка“ на Бога, а Законът е Неговата „лява ръка“. Благодарение на тези две прояви, които са противоположни, макар че се допълват, Бог поддържа равновесието на цялото Творение. В действителност Творението не би могло да съществува чрез самата Милост, нито пък чрез самата Суровост. Понеже Хесед – Милостта – е едно продължително излъчване на Безкрайното, което би могло да няма никакв връзка с ограничения Космос, ако предварително не беше проникнало през причината на цялото ограничение Дин – прекъсващото се излъчване, или Разделителния Разум на Бога. Ако, от друга страна, Универсалният Разделителен Разум престане да бъде проникван от Милостта, творящото действие би се оказало невъзможно; понеже тогава не би имало нищо друго, освен отрицание на цялото отрицание на Безкрайното, т.е. унищожаване на цялото крайно.

Милостта и Законът носят равновесието в себе си. Когато Бог проявява силата на Закона, редът се възстановява. За да има ред, трябва да съществуват и Милост, и Строгост. В сферите на Безкрайното има само Любов, но в ограничените сфери трябва да работят два принципа, докато Любовта се възроди и сама по себе си се превърне в ред и порядък.

 

110. ...Милостта е чистото потвърждение на Неговата Свръхсетивност; светлиниият „лъч“, който свързва всички космични действия с тяхната Върховна Причина: Универсалната „ос“, в чиято окръжност гравитират (въртят се около един център) всички светове, всички светове, всички същества, всички неща.

Всички светове опознават себе си в Неговата Милост, защото само Милостта знае как да действа. И когато Милостта действа, тя се превръща в светлинен „лъч“ за сътворените същества. Този светлинен „лъч“ просветлява и обогатява сътворените същества. Този светлинен „лъч“ се превръща в жизнено Слово, в жизнен Път за всяко творение.

 

111. Хесед е Любовта на Бога, Който създаде света, противопоставайки на Хесед Своята Суровост... У Бога Суровостта не е гняв или раздразнение, а един неотличим аспект на Неговата Истина, която в същото време по нищо не се различава от Благотворителността. Понеже Неговата Истина е само това, което е Той...

Когато Бог проявява Суровост, тя не произлиза от гняв или раздразнение, както е при злото, а произлиза от Божието Съвършенство. Суровостта на злото произлиза от неговата тъмнина, от неговото насилие, докато Суровостта на Бога се ражда и проявява от Неговата безгранична Любов и неизмеримо състрадание. Суровостта на Бога е Светлина и Благодат за развитието на всяко същество.

 

112. Суровостта – отрицание на отрицанието на Единствената Реалност – на първо място се проявява като празнота, или космическа тъмнина, изключвайки всяко определено творение пред Единия, Който е Неповторим. Обаче Милостта, или прякото потвърждение на Божията Безкрайност – която включва, прониква и свързва всички граници – взема превес над изключващото действие на Суровостта, изпълвайки тъмната космична празнина със светлинната духовна пълнота на Неговото вродено Присъствие, което поражда по този начин всички неща и всички създадени същества. Тогава Суровостта се превръща в един „извор“ на Милост и приема, при отличеното творение, аспекта на „мярка“ на границите на съществуването.

Привидно Божията Суровост изглежда като тъмнина, като празнота, но Божията Любов е една велика и скрита Реалност, която запълва тази празнота. По този начин в пазнотата има условия да се превърне тя в „извор“ на Благодат, която възражда и повдига творението в ново разбиране и в ново съществуване.

 

113. Милостта – в същността на своето неограничение – неопределено разширява гранично създаденото същество до пълнотата на мярката му, докато условията на съществуване продължават да бъдат активизирани от Суровостта. Но там, където космическата мярка доближава своя край, Суровостта – при едно крайно противодействие – прави така, че целостта на сътворените същества да бъде върната към своя Първоизточник, което е „Милост на милостите“... И тогава човек вижда с голяма точност, защо Божията Суровост – която преди всичко има тенденцията да разтвори (като във вода) всичко сътворено, което поради своите собствени ограничения се противопоставя на безкрайната Милост – не би могла да се отъждестви с Божия гняв.

Милостта те изпълва с Божественост, но Суровостта се явява най-голямата Милост. Когато, изпълвайки се с Божественост, достигнеш до предела на сътвореното същество у себе си, именно Суровостта, в ролята на крайна граница на сътвореното, те отласква към твоята несътворена Безкрайност.

 

114. В действителност гневът на Бога не е нищо друго, освен един космичен аспект на Суровостта Му. Дин се превръща в гняв само в очите на сътворените същества, вътре в тях, и единствено когато сътворените същества се самопрославят като „друг Бог“... Когато сътвореното е само един чист и пряк израз на творческата воля на Бога, то не може да бъде обект на Неговия гняв; напротив, тогава то е като съд на Милостта Му, който Той изпълва с несътворена Светлина и накрая отново го поглъща в Себе Си.

Това, което Бог е създал, е съвършено и не може да предизвика Неговия гняв; но това, което иска само да се прослави като Бог, след като му е даден живот, се отклонява от своето първосъздадено съвършенство и привлича към себе си Суровостта на Закона – защото Бог е Един и не може да има второ съвършенство.

 

115. Суровостта на Бога отрича всичко, което не е Бог – Единствената Реалност; отрича нищото, което благодарение на Безкрайната цялостна Реалност на Бога не съществува. Но защо тогава е така? Бог е принуден да придаде един особен вид на нереална реалност, на лъжливо подобие на нещо „различно то Него“ на несъществуващото нищо; това е илюзията на съществуването, която съществува посредством Бина – онтокосмическия Разум на Бога, който е Неговата приемственост, или празнота, Неговата тъмна възможност – свръхсетивна и безименна, скрита в светлината Му пълнота – която е една и уникална в Хокма. По такъв начин Бина се явява като най-дълбоката причина за злото, но при това би било погрешно да се мисли, че има и най-слаба следа от какъвто и да било вид зло у Бог – Единственото Добро – тъй като у Него няма ни най-малка следа от някаква граница. Бина определя „злото“, но същевременно го отрича чрез „доброто“, което е противоположно нему; Бина утвърждава доброто чрез Хесед и отрича злото чрез Дин.

Безграничното не може да бъде зло. Само това, на което е поставена граница, се явява като зло, но в Бога няма и най-малката следа от какъвто и да е вид зло. Причината на злото е в Бина, но реалната цел на Бина е да познае Бога като вечно Добро. Чрез Суровостта Сам Бог отрича злото и отрича всичко, което не е единно с Него.

 

116. При създаването на света Бог отделя света от Себе Си чрез Своята Суровост, само за да го свърже със Себе Си чрез Милостта Си.

Суровостта е отделяне на света от Бога с цел пробуждане и завръщане. Хесед е пробуждане на Милосърдието. Страданието се явява в човека, за да може да появи Милостта и човек да прогледа чрез нея. Милосърдието е проглеждане.

 

117. Милостта не би била положителна без нейната отрицателна възможност – Суровостта. И затова Кабала казва: „където има Суровост, има и Милост; и където има Милост, има и Суровост.“ Всъщност Милост и Суровост са едно и също нещо – израз на този Един, който владее всички неща и Който, според „Зохар“ (Бешалах 51б), е сравним с,...един Цар, който съчетава в себе си равновесието и хармонията на всички качества и затова неговият образ винаги блести като слънцето, и е благ поради своята цялост и съвършенство; и когато съди, може да отсъжда и може да прощава. Един глупак, когато види блестящия образ на Царя, си мисли, че няма от какво да се бои, но един разумен човек си казва: Макар, че образът на Царя блести, то е защото Той е съвършен и съчетава благотворителността и правосъдието. В този блясък се крие Разумът и затова трябва да вървя внимателно.“ Всевишният е един Цар от този вид.

Милост и Суровост не са две неща, те са едно и също „Лице“ на Бога. Милост и Суровост са единен израз на Великото Начало, което чрез силата на тези качества уравновесява и хармонизира всички сили и неща. Дори и в своята Суровост Бог е благ и блести като слънцето. Суровостта е един от многото пътища на тайната – тук Бог излъчва Суровостта, т.е. Своето скрито „Лице“, за да покаже, че има една единствена Правда и че тя принадлежи само на блясъка и съвършенството.

Тиферет

 

118. Тиферет – Красотата на Бога – е Неговото безкрайно Единство, проявяващо се като пълнота и блажена хармония на всички Негови възможности. Докато в Кетер тези възможности се намират вътре във Върховното Единосъщие, то в Тиферет те се проявяват като отделни първообрази, всеки един от които се свързва с другите чрез същностно обединяване и качествено взаимопроникване. Затова Кабала казва: „...Когато цветовете се преплитат, ги наричат Тиферет.“

Красотата на Бога е във великото Единство с всички неща. Красотата на Кетер е вътрешна и скрита, докато при Тиферет тази Красота се проявява по пътя на една блажена хармония. Красотата на Кетер е незнайна, тук тя е скрита дълбоко в недрата на Несътвореното, но в Тиферет Красотата е знайна и уловима. Красотата на Бога е едно вечно съкровище на Неизменната Любов. Красотата е Святото място на Любовта.

 

119. Първообразите са чисти и неразличими светлини, които получават своите „цветове“, или специфични качества, в Дин – Върховния „Разделителен Разум“. В Тиферет тези Божествени цветове се преплитат в съвършена хармония, понеже Тиферет... е сефиротът посредник, „Сърцето“ на Бога. Тиферет обвхаща и обгръща всичко, което е „горе“ и „долу“, „вдясно“ и „вляво“ в света на еманацията. Наричат го „Слънцето“ или „Върховното колело“ поради това, че неговите неограничени лъчи свързват всички сефороти и синтезират (обединяват) техните противоречия  в единствения му център, или „ос“.

В „Сърцето“ на Бога всички качества се обединяват. Тоферет е един свят на Красота и светлини без край. Истинската Красота се намира в сърцевината на нещата. Тиферет е тази вездесъща сърцевина. Красотата на Бога е съвършено свойство. Красотата, това е творчеството на мистичната алхимия.

 

120. В този уникален аспект (Тиферет) Красотата на Бога е като Неговата Милост – Хесед – и също така като Неговото Върховно Триединство – Кетер, Хокма, Бина. Въпреки приликата обаче Тиферет се отличава от тях поради неразличимите си възможности, които в него се появяват като определени и строги мерки за всичко. В Тиферет първообразите – които изтичат от  „тъмнината“ на Разделителния Разум – се проявяват в техните първоначални „форми“ , или „цветове“; и само в Тиферет – вечно и без никакво движение – е осъществено взаимопроникването на тези свръхформални „форми“: тяхното обединяване само в една безкрайна „форма“, изпълнена с океан от Божествено оцветена Светлина.

Само в Тиферет Красотата е уникална, защото тук всички цветове са наситена Божествена Светлина. В „Сърцето“ на Бога всичко се взаимопрониква и осветява. Кой докосва с Красота същността на човека? Красотата на Бога е като Неговата Милост, тя произтича от Божиите глъбини, а можеш ли да изброиш Божиите глъбини?

 

121. В Красотата на Бога всичките Му причинни възможности се явяват като съвършените модели на сътворените неща, даже и онези с твърде противоречиви аспекти. В Красотата Бог „извайва Своите вечни скуптури“ до крайна степен на точност и с едно съвършено майсторство, което съединява всички контрасти в едно Върховно Съзвучие... В Красотата на Бога всички Негови аспекти са това, което са, във всичките им взаимоотношения; в Красотата на Бога всеки сефирот се съкращава в своята собствена пълнота и щедрост, като прониква и самият е проникнат от другите сефироти. По тази причина Тиферет е наричан Да‘ат – Божествено „Познание“ – Всезнанието, или цялостното Съзнание на Бога, от което е писано (Притчи 24:4): ,,... И от Да‘ат се изпълват клетовете (т.е. духовните приемници) с всякакъв драгоценен и приятен имот (сефиротското богатство, драгоценно по своя познавателен характер и приятно по своята хармония).“

Всеки сефирот си има своята собствена пълнота и по своя собствен начин е извор, защото е свързан с Безпределното. Сефиротите се взаимопроникват и обменят чрез своите нетленни и неизчерпаеми богатства. Тиферет е обединяващото Съзнание на Бога, което изпълва със своите слънчеви богатства всички духовни приемници. В Тиферет се съдържа Красотата на Живота, която изхожда от Божията Истина. В Храма на Божията Истина всички сефироти се проникват взаимно и се обогатяват с Вечността на Всевишния.

 

122. Божествената Красота едновременно е свръхосветена тъмнина; бляскава пълнота на съществуване; неограничена пустота, чиста приемствена власт; неизмерима Милост; строгата мярка на всички неща: Живот, Радост и Свобода; изчезването на всички граници в безграничното; деянието на изкуплението; Величието. Всички тези аспекти, които са едно просто описание на десетте сефирота, взаимно се проникват помежду си и образуват неограничените изрази на „Малкото Лице“ – проявителят на тайните и светлините на „Голямото Лице“.

Всички качества на Знайния и Незнайния Бог се съдържат в Божествената Красота. Когато тази Красота проникне в човека, тя разгръща Космическото и Божественото съзнание в него...  И тук човекът започва да се осъзнава като вечна проява на Безкрайността.

 

123. Тиферет от само себе си е целостта на „Малкото Лице“; това е „Царят“, или „Синът“, и представлява синтез на всички Божествени излъчвания – както на тези, от които той произлиза, така и на онези, които произлизат от него – всички те се явяват като негови собствени аспекти. „Синът“ се посвещава на всичко (което изтича от Кетер), наследява всичко (всеки отделен първообраз) и се простира (посредством централното си Универсално излъчване) над всичко“.

Незнайният, Непознаваем Бог може да бъде видян в лицето на Своя Син. „Синът“, или „Царят“, е откриване на Върховната Непознаваема Тайна. „Синът“ живее зад пределите на видимото и „Синът“ е Същество, в което всяка тъмнина е изчезнала – затпва той е „Цар“, т.е. той е прославен. Само прославеният може да гледа Всевишния лице в лице, защото той е прославил Великото Начало в себе си. Пътят на „Сина“ е изпълнен със Светлина.

 

124. Същественият принцип на Божествената Красота е идентичността на Абсолютното – Аин, което изключва всичко, което то не е – с Безкрайното – Ен-Соф, което включва всичко реално; това е Единството на свръхосветената тъмнина на Несъществуването и бляскавата пълнота на Чистото Съществуване – върховното и най-тайнствено Единство измежду всички единства, разкрито в израза („Песен на песните“ 1:4): „Черна съм, но съм красива“. Този съществен принцип на Божията Красота не е нищо друго, освен Кетер, Който включва всички „полюсни“ аспекти на Бога. Когато Кетер открива самия Себе Си, Неговият безкраен и обединяващ аспект се изразява от Хокма и от Хесед, докато неговият абсолютен и изключващ характер е проявен от Бина и от Дин.

Има Единство на тъмнината и светлината, а когато това Единство се постигне, тогава човешкият Дух осветява и тъмнината, и светлината и изведнъж техните качества се изменят; ражда се Светлина от друг порядък и тя е Великата Пълнота, която е винаги реална. Тази Велика Пълнота е Красотата на световете, тя прониква във всичко – и в черното, и в бялото. Тази пълнота, където и да влезе, става Реалност и тогава душата може да каже „Черна съм, но съм красива“ или „Черна съм, но съм Венец“, или още „Черна съм, но съм Осветена“. „Черна съм, но познах своя Произход“.

 

125. Хармонията на причинните възможности на Бога – Тиферет – определя първичната форма, т.е. идеала на Космоса. Тази форма е чисто духовна, или свръхформална: „светът на творението“ (Олам ха‘Берийах) може да бъде наричан „сферата, чийто център се намира навсякъде, а окръжността – в никоя сфера“, защото в него пребивава Шехина – безкрайната Вездесъщност... Тази сфера няма нищо общо с обикновената, която има само един център съгласно съществуващия ред в пространството, понеже в първичната форма всяка „точка“ е приобщена към центъра и същевременно загадъчно представлява самия център. Тук също центърът е един, но всяка „точка“ в тази сфера е един духовен първообраз, един вроден аспект на Бога, който е едно с Неговата Вездесъщност. Във всеки център, идентичен с Божествения център, всички „центрове“ се отразяват със своите специфични „цветове“: има взаимопроникване, сливане без смесване, Вездесъщност на всички първообрази. Тази пълнота на Единия действа във всички сътворени форми със своето първоначално съвършенство.

Центърът е Свещената загадка на Живота. Магическото влияние на Центъра прониква всичко отвътре и носи в себе си съкровено знание от съвсем друг порядък. В Първичната сфера всяка точка е един духовен първообраз, един принцип, който е Вездесъщ. Всеки първообраз е Богоподобен и поради това – Вездесъщ. Всеки принцип е едно Негово Име. Любовта като принцип е Неговото Име и когато това се разбере, тогава самата Любов освещава взора и човек става Център, който се намира навсякъде. Всеки, който познае своя Център, има съвършеното свойство да се намира навсякъде, защото на всички първообрази е дадена Вездесъщност.

 

 

Нецах, Ход, Йесод

 

126. Върховното Триединство – Кетер, Хокма, Бина – се разкрива чрез творящата тройка – Хесед, Дин, Тиферет – а тя се проявява чрез тройната си изпълнителна власт – Нецах, Ход, Йесод... Излъчването на Милостта е сефирот Нецах – Божествената „Победа“. Това е „мъжката“, активна и положителна, власт на Твореца, Който създава всички светове, като дава живот на всички същества и неща чрез „разширение, умножаване и сила“... Нецах изтича от Тиферет като един безкраен поток от чист Живот, съставен от Светлина и Блаженство, с което изпълва всички неща, родени от илюзорното, или космично, „умножаване“ на Единия. Благодарение на Нецах свръхсетивната Красота на Бога – Тиферет – се разпространява над цялото Творение.

Нецах произхожда качествено от страна на Хесед – това е „дясната“ или „милостивата ръка“ на Бога. По линия на йерархията Нецах изтича от Тиферет, явявайки се като разпространение на Божествената Красота. От една страна, Нецах е способен да се потопява в Хесед – в Милостта, а от друга, да се обменя с Тиферет, чрез което става носител на Божествената Красота. Божествената Победа на Красотата разкрива Светостта на Светлината.

 

127. Космичното „умножаване“ само по себе си не произхожда от Нецах, а от неговото противоположно и допълнително изтичане (излъчване) Ход – Божествената „Слава“. В началото Ход блика заедно с Нецах в едно неотличимо изливане. Това първо изливане наричаме Нецах, докато точното изтичане, което се появява на повърхността на Нецах, е Ход – „женската“, приемствена и отрицателна, власт на Твореца, която отделя, образува и трансформира всички светове, неотличимо създадени от Нецах. „Славата“ на Бога се появява на повърхността на Неговата „Победа“ с цел да проектира привидното множество на Единия в космическата среда и за да може да погълне тази привидност в Единия.

Космическото „умножаване“ се излъчва от Ход – Божествената „Слава“. Тази „Слава“ е космическата власт на Бога, която обитава навсякъде в привидното множество. Краят на Ход е това, че тази Божествена „Слава“ се поглъща в лоното на Единия. „Славата“ живее, за да бъде погълната Неговата Светлина.

 

128. Такава е природата на двете свойства, или сили, на вечното действие на Бога: това творящо и разрушаващо действие е само по себе си един специфичен първообраз – Йесод – „основата“ на космическото съществуване. „Зохар“ казва, че свързването на светлината и активното излъчване – Нецах (който произлиза от „дясната“, положителна страна на Сефиротското Дърво) с тъмното и приемствено излъчване – Ход (произлизащ от „лявата“ отрцателната страна) е онова, което обуславя появата на деветия сефирот – Йесод, който е „основата“ на сътворения свят. Йесод се намира в „средния стълб“... Йесод е вечното и непоклатимо равновесие между „пълното“ и разширяващо излъчване на Нецах и „празното“ и ограничаващо излъчване на Ход, т.е. между проявата и поглъщането на всички неща. Йесод е единственото действие, което едновременно проявява и възвръща обратно всичко, което е излъчено и проявено; затова се нарича „Кол“ – „Всичкото“.

Това, което твори и разрушава, е „основата“, която поддържа космическото съществуване. Разрушаването съдейства за преобразяването на космическото съществуване и затова Йесод е вечното равновесие. Нещата първо се проявяват, после се разрушават и накрая се възвръщат обратно чрез действието на Йесод. Разрушаването означава, че винаги трябва да търсиш „основата“ отново.

 

129. В действителност всички сефироти „произлизат“ от Божествената Същност и се „завръщат“ в нея заедно със своите космични проявления само в един „вечен момент“. Затова може да се каже за тях, че нямат нито излъчване, нито проява, освен субективната и относителна гледна точка на проявените същества, докато от обективната и първична гледна точка на Чистото и Универсално Същество никой от неговите аспекти не е излизал никога от Него, по същия начин, както от свръхсетивната гледна точка на Върховната и Недвойствена Същност няма нито един излъчен аспект... Пред „Единия без втори“ Творението – тази привидност на един „втори“ – не би могло реално да съществува. Само от наша ефимерна гледна точка съществува Творение... Тази измамна илюзия на Космоса с всичките негови светове, същества и неща е резултат от нереалното „умножаване“ на Единия.

От първичната гледна точка на Универсалното Същество нищо не е било излъчено от Него, тъй като Той е всичко това, а излъченото е само привидна илюзия на Божията Сила, която винаги присъства на всяко място. Божията Сила винаги присъства в Храма на Небето и в дома на мрака, защото долу в мрака и под мрака е пак ТОЙ. И затова всяка душа трябва един ден да си каже: „Аз искам да живея в единение с Тебе“. И когато душата заживее в единение с Него, тя може да каже: „Когато Те познах, нощта изчезна... и Ти намери в мене Своя път. Сега познавам Единия, Който е неповторим.“

 

130. Нецах и Ход представляват изворите на пророческото разкритие. „Мисълта“ на Бога е първоначално изразена от Неговото несътворено Слово – Тиферет; оттам Нецах е изливането на чиста и духовна Светлина, докато Ход е пречупването и отражението на тази Светлина, а Йесод е нейното спускане към приемствената субстанция. С други думи, Нецах получава Светлината от Тиферет, Ход ѝ предава вида на многобройните и свещени форми, които Йесод вдъхва на човека посредством Малкут – реалното Присъствие на Бога.

Пътят на несътвореното Слово до неговото сътворяване е непроследим. Когато ние разбираме Словото, то се преобразува. Когато не разбираме Словото, то се отдалечава. Но когато заживеем с него, ние можем да видим неговата чиста Светлина и така ние слизаме надолу до идеята човек. В човека Словото е сътворено под формата на плът и несътворено под формата на Дух, а човекът е между тези две граници.

Малкут

 

131. Върховното и тайнствено Триединство, наречено „Ми“ – „Кой?“ (свръхпонятното), е „реалната цел“ на духовното търсене; но след като един човек посредством търсенето и размишлшнието е достигнал до максималната граница на познанието, се задържа в „Мах“ – „Какво?“ (непонятното), което значи: „Какво знаеш ти?“, „Какво си постигнал в своите търсения?“ „Всичко е така объркано, както и в началото.“ („Зохар“ I, Iб)

Когато си останеш в знанието, тогава началото ти е неясно, а краят ти е объркан. Мъдрият не остава в знанието, той не се задържа в познатото, в пределното и понеже не се задържа, той намира себе си; но когато човек остава в границите на познанието, се задържа в непостигането и тогава за това е казано: „Всичко е така объркано, както и в началото“.

 

132. Преди, по време и след всяко духовно изследване човек се озовава лице в лице със самата и Единствена Тайна: „Единият без втори“. Тайната се състои в това, че има „друг“. Това е създанието, което скрива Божествената Единица и формулира въпроса: „кой“ и „какво“ съм аз? Без този „друг“ няма нито „какво“ нито „кой“, нито търсене, нито Тайна: няма нищо друго, освен Единствената Реалност – Недвойствена и Абсолютна. Съществуването на „втория“ всред „Единия без втори“ прави мистериозна единствената Реалност.

„Вторият“, който е наречен „другият“, съществува за да заведе съществата при „Единия без втори“. „Вторият“ съществува в недействителното. „Вторият“ е същество нереално и това същество се явява метод за всички същества да се насочат към Тайната на Живота. Когато съществата постигнат Тайната на Живота, тогава се явява нова Тайна. Докато има 1 Тайна, „Единият без втори“ не може да бъде познат. Тайната на „Единия“ е, че Той не съществува по начините, по които съществуват всички същества.

 

133. Всяко духовно търсене произлиза от един въпрос: По силата на „какво“ (Мах) се образува космическото съществуване? Кабала отговаря: Това „Какво“ – Мах – е Божественото вродено Присъствие, последният сефирот Малкут – „Царството“ на Бога, което създава, обкръжава и прониква целостта на Творението. Малкут, разположен в долния край на „Средния Стълб“, е „съд“ не само за всички изтичания на сефиротите в дясната, осветена и понятна страна и в лявата, тъмната и непонятна страна, а също така за централните сефироти, от които най-възвишен е Кетер – Свръхпонятното Начало. С други думи, Малкут е „спускането“, Шехина, или Вездесъщността на Върховното, което се проявява, от една страна, чрез понятни излъчвания, обединени в Универсалния Дух, а от друга страна, чрез непонятни излъчвания, чиято тъмнина става конкретна в сътворената материя.

Понятното – това е достъпното, непонятното – това е далечното, а Свръхпонятното е това, което никога не може да се познае. Свръхпонятното не е нито близко, нито далечно. В него може да се живее, но за него не може да се говори. Понятното – това е вдишването на живота, непонятното – това е издишването, Непознаваемото се намира по средата – това е Животът, който можеш да задържиш.

 

134. Малкут е аспект есенциален, аспект духовен и аспект веществен. В своята есенция Малкут е свръхпонятен и идентичен на „Кой?“ – Ми (Нетленното, Неотъждествяването): той е „краят, който идва да се съедини с Началото“, с „Причината на причините“, която е Непознаваема. В своята духовност той е понятен: той е „Светлината на света“, наречен „Това“ – Елех. В своята вещественост той е непонятен: „небосводът без Светлина в себе си“, „Какво?“ – Мах – на всяка материя. И така, макар че Малкут е присъствието също така на Ми и на Елех, нарича се Мах, защото сам по себе си е едно чисто, приемствено и и несетивно начало, едно празно „огледало“, което просто отразява това, което е „горе“ в Божествения свят и което е „долу“ в Творението... Малкут е не само верният „свидетел“ на всяко свръхсетивно изтичане, а също така на всяко космично проявление и Малкут е, който притегля всяка Милост и всяка Суровост към света, понеже „Мах ще бъде твоят равен: той ще приеме горе същото положение, което ти ще заемеш долу“.

Малкут, в своя най-чист вид, е едно съвършено огледало. В това огледало всички светове се отразяват и обединяват. Малкут символизира човека на Истината, който се явява като чистото огледало. Това е огледалото, което отразява Вечната Същност на нещата. Когато застанеш пред Малкут, ти нищо не можеш да скриеш, защото си отражение на себе си. Само Малкут може да ти помогне да видиш себе си такъв, какъвто си, защото това е съвършено огледало, което никога не е било замърсено. Това огледало е абсолютно безпристрасно, то не говори, то само отразява истината за теб самия.

 

135. Като пасивно и приемствено начало – крайна точка на влиянието на всички сефиротски излъчвания – Малкут е наречен „жената“ или „съпругата“, „Царицата на Божествения Цар“. Като образуваща причина, проявяваща се чрез космическото възпроизвеждане, ...Малкут се нарича „Долната Майка“, а в аспекта на несътворена материя „Дъщерята“ и „Девицата на Израел“. Накрая, понеже проявява в пазвите на Космоса единството на Божествените излъчвания, се нарича Шехина – Вродеността, или реалното Присъствие на Бога... Малкут, също като Бина, е от една страна, „огледалото“, а от друга, „призмата“ на Божественото излъчване. Малкут отразява влиянието на „Царя“ извън причинното единство на сефиротите и по такъв начин създава Космоса, а в космичното проявление Малкут се спуска като вродено Присъствие в сътвореното същество, с цел да го свърже с неговия Свръхсетивен източник.

„Царицата на Божествения Цар“ – това е Етерът, който има качествата на универсалната приемственост. Той е създаден, за да приема. Това приемане е вечната субстанция на Бога и тази субстанция е наречена „Царицата“. „Долната Майка“ съществува като причина, която образува всичко това, което е прието от „Царицата“. Тя се явява причина, която поражда следствия. Тайната на „Девицата“ е тази, че тя си остава неземна и непознаваема. Тя не е свързана с причините и последствията, защото тя остава да живее в своята несътворена Същност. „Девицата“ се явява като „Дъщеря“, която е независима от материята на причините и последствията. Шехина се явява това висше Присъствие на Бога, в което причините и последствията се сливат и взаимно се разтварят едни в други. Вследствие на това се явява реалното Присъствие на Бога, което е освободено от причини и което, въпреки всичко, е несътворено. Малкут, в своята пълнота, това е изявата на Царството Божие в човека. Това е Синът на Истината, който единствено може да отразява правилно лъчите на всички земни и неземни светове. Методът на навлизане във вътрешното Царство на Малкут е всеки ден да правиш по един скок в непознатото. Трябва да изоставиш познатото и да се насочиш изключително към непознатото. По този път Малкут започва да се образува в теб и след време ти ще засияеш със Светлината на всички светове, които се отразяват в теб чрез Единия.

 

136. Малкут не е чиста материя, а по скоро е неотличимото, несътворено начало на всяка материя, която в някаква форма произлиза от безкрайното и неделимо единство на творящите причини; това начало е скрито в тях като един „много чист и неосезаем въздух“. Какъв е този въздух, който не можем да дишаме по начина, по който дишаме окръжаващия ни въздух? Той е Авир, Универсалният Етер, квинтесенцията на четирите фини, небесни елемента и на четирите телесни, земни елемента. А какво е самият Етер? Нищо друго, освен безкрайната приемственост на Божествения Разум – Бина. „Бащата – Хокма – е скритият Дух в „Древния по дни“ – Кетер, на който този „много чист въздух“ (идентичен на Бина)  е обвивка“. Универсалният Етер обгръща сетивното изтичане на Хокма от момента на неговото първо появяване от „Древния по дни“... „Горе“ Етерът е безкрайната приемственост на Бина, в резултат на която Бог разкрива Себе Си; „долу“ Етерът е космичната приемственост на Малкут, който се конкретизира в материята.

Тайната на Етера се корени в най-дълбоката част на сърцето и когато човек опознае своето сърце, той ще се домогне до своя Център. Така човек ще се познае като Истината, защото където си ти, там е и Истината. Там, където е Истината, там е Древният по дни.

 

137. Ако някой желае да се придържа към чистата и свръхпонятна (свръхсетивна) Истина, не бива да смята, че нещо е било излъчено или е било отделено от Върховната и Единствена Реалност – „Единият без втори“.

Тайната на Творението е тази, че то съществува ефимерно. То съществува в едно измерение, което е само проекция и , съществувайки, то не съществува реално; докато Творецът, не съществувайки, съществува реално. Само „несъществуването“ е реално. То е Центърът, от който произлизат всички съествувания. Реален е само Центърът.

III

ТВОРЕНИЕТО – ОБРАЗ НА БОГА

 

138. Главният стремеж на Преданието, отнасящо се до формите и законите на Космоса, е да съедини всички неща с тяхната Първа и Божествена Причина и да открие по този начин на човека Нейния истински Смисъл, а във времето, когато го разкрива – посоката на неговия собствен живот. Срещу „Единия без втори“ целостта на Битието няма собствено съществуване: то е изразът на Единствената Реалност, целостта на Нейните аспекти, проявени и проявяващи се всред самата Нейна Безкрайност. Нещата не са нещо повече от символични „була“ на Божествената Същност... Ако някой разбира Творението по този начин, то му се открива като едно множество от Божествени образи, повече или по-малко съвършени, като една стълбица от истини, повече или по-малко чисти, която води към Единствената Истина.

Битието съществува и не съществува. Ако се довериш изцяло на Истината, ще проникнеш в битието, ще преминеш през него и ще се върнеш в своята изходна точка. От тази изходна точка, в която ти вече си Център, ще видиш нереалността на битието. Когато станеш Център, битието е нереално. Когато станеш битие, ти не си познал още своята Реалност. Да имаш изходна точка, значи да си реален.

 

139. Единствената Реалност не работи, освен за Себе Си и в Себе Си, обаче в Своята Чиста Същност нито действа, нито желае нещо. В нея нищо не е определено по никакъв начин, не съществува разлика между субект и обект, между причина и резултат, между Бог и творение. В тази недвойственост Бог почива в Самия Себе Си, без Име и без никакъв познаваем аспект... Неговото Същество, Познание, воля и Действие са неделими аспекти на Неговото онтологично Единство ( в което Бог е неопределим и познава само Себе Си). Това Единство не се нарушава от никакво Негово качество, нито пък от някоя Негова проява. Единият е това, което е, познава Себе Си чрез Себе Си и работи в Себе Си за Себе Си, без да се превръща в нищо друго, освен в Себе Си.

Когато човек се стреми да се приближи до Чистата Същност, той се отклонява от нея, защото стремежът сам по себе си разделя човека на две части: този, който се стреми, и това, към което се стреми. Двойственото никога не може да постигне осъществяване. Така със стремежа милиони хора са се отдалечили. Единственото, което човек може да направи, е да опустоши себе си, да махне всички условия в себе си, които пречат на Единението му с неговия Център. И когато човек постигне пустотата, чистата Същност се явява от само себе си, защото тя винаги е била там.

 

140. Неговата работа се състои в проявата на всички аспекти на Неговото Същество в недрата на самото Негово Същество. Кетер – Върховното Начало – вижда Себе Си посредством Хокма – Мъдростта, или  Първото излъчване – в огледалото на Бина – Висшия Разум, или безкрайната приемственост. В това Върховно огледало Бог съзерцава Своите седем Божествени аспекта: Хасед – Своята Милост, Дин – Своя Разделителен Разум, Тиферет – Своята Красота, Нецах – Своята Победа, Ход – Своята Слава, Йесод – Своята космическа Основа, или Своето Вечно Действие, и Малкут – Своето Царство, или Вечно Присъствие. Излъчванията на Неговите аспекти се събират в последния сефирот Малкут, като в едно долно огледало, и там образуват многообразната картина, която в действителност е само една. Този образ на безкрайните и неделими аспекти на Единия е Творението.

Десетте сефирота са най-чистите Първични излъчвания на Древния Център. Когато се спускат надолу в световете, те изгубват нещо от своя Първообраз. Но когато се възвръщат обратно в своя Древен Център, те носят в себе си най-чистия образ на своята Същност, защото никой не може да се върне при Древния, освен като Първообраз.

 

141. Всички създадени неща са произтекли от Съществото на Бога и от Неговото Знание; те са „искрите“ на Неговата Светлина, „идеите“, които са бликнали от Неговата Мъдрост, или „Мисъл“, като също толкова духовни и жизнени лъчи. „Когато Бог реши да създаде Вселената, Мисълта Му проектира всички светове и посредством Мисълта Му всички те бяха сътворени, както е казано: Всичките ги създаде с Мъдрост. Чрез тази Мисъл (Махшабах) – която е Неговата Мъдрост (Хокма) – бяха създадени този свят и горният свят. Всичките бяха създадени в един миг (вечният миг на Божественото действие)...“ („Зохар“, Шемот 20а)

„Искрата“ във всяка същност, това е самият Дух на нещата. А дълбоката идея, която е свързана с всяко нещо, това е самото дихание и самия живот, които произлизат от тази „искра“. А дълбоката мисъл (на човека) наистина може да проникне и в диханието и да стигне до самата „искра“, защото това е Святата Божия Мисъл, която се корени дълбоко в човека и която е нематериална. Когато тази Мисъл постигне своята върховна чистота в себе си, тя се превръща във виждане.

 

142. Знанието на Бога е Алфа и Омега от делото на Творението. Този свят се ражда от Знанието, което Бог има в Себе Си; и чрез Знанието, което светът има от Бога, се поглъща в Него. Бог направи всичко чрез това Знание, което е неразделно от Същността; всяко друго знание не е нещо повече от едно бързопреходно отражение на същинското Знание. Когато светът съзира Бога – чрез човека като проводник – вижда своя Върховен Първообраз, своята собствена несътворена Пълнота и се поглъща в своята Същност, в Безкрайното.

Тайната на Божието Знание е тази, че с него Бог е създал и света, и човека и че когато човек приеме това Знание в себе си, това е началото на зазоряването на Божията Същност в човека. А когато човек превърне това Знание в свой начин на живот, чрез силата на това Знание той се превръща в една Божествена Същност, която може да се завърне в своя Източник.

 

143. Виждането на Вечната Причина в космическите действия издига човека над илюзиите на видимия свят и го поставя по-близко до Реалността. Баал-Шем казва: „В определени моменти човек трябва да научи, че има безгранично число небосводи и по-далечни сфери и че самия той е поставен в една незначителна точка от тази малка Земя. Но цялата Вселена е нищо в сравнение с Бога, Безкрайния, Който произведе „свиването“ и направи „място“ в Себе Си по такъв начин, че световете да бъдат сътворени в Него. Но дори когато човек разбира това с разума си, не е способен да се повдигне към висшите светове; и това е, което трябва да се изясни, когато се твърди: „Господ ми се яви отдалече“ – той съзерцава Бога отдалече. Но ако служи на Бога с цялата си сила, ако осъществи една велика мощ в себе си и се извиси в Духа, и внезапно прекоси всички небосводи, и се възкачи по-далеч от мястото, където са Ангелите, по-далеч от Небесните „колела“, по-далеч от Серафимите и от Престолите: това е съвършеното служене“.

За да служиш с цялата си сила, е необходимо само едно условие: при това условие ти не съзнаваш нито живота, нито смъртта; ти си толкова ОТДАДЕН, че забравяш и за живота, и за смъртта. Това е величието на душата. С тази сила на служенето тя изпреварва и живота, и смъртта, защото за нея не съществуват вече два свята, а само един – светът на Служенето... Служенето с Любов е началото на възкачването. Служенето с Мъдрост е самото извисяване. А служенето в Истина е сливане с необятната и вечна Тайна, която е сам Всевишният.

 

144. Когато Баал-Шем казва, че „Бог произвежда едно „свиване“ и прави „място“ в Себе Си, където световете да бъдат сътворени“, това засяга кабалистичното учение на Цимцум. Терминът Цимцум може да се преведе като „свиване“, „ограничаване“, „съкращаване“ или „концентрация“; използва се в еврейския езотеризъм главно от Исак Лурия, за да се опише Божествената Тайна, от която зависи Творението: „Всевишният, Благословен Той, оттегли силната Си Светлина от една част от Себе си и остави една празнина, която да служи като „място“ за космическото разширение“. Това се отнася до „тази част от Божествената Същност, в която Светлината беше отслабнала, за да позволи съществуването на душите, ангелите и материалните светове“. Посредством този символичен език Кабала се опитва да изрази тайнственото зараждане на крайния свят всред Безкрайното. В действителност Бог, Абсолютът, няма „части“, в една безкрайност от възможности... А що се отнася до „частта, от която се е оттеглила Светлината“, за да се образува пространство за „мястото“ на Космоса, това е приемствеността на Бога, която се осъществява всред неограничената Му пълнота. Тази приемственост има един свръхсетивен аспект ( Бина – „Върховната Майка“) и един вроден аспект (Малкут – „Долната Майка“).

За свиването – Цимцум – вътре в човека: Когато Бог направил Своето велико космическо свиване, с това Той е създал човека и го е поставил в едно друго място и друго пространство. Същевременно Той е дал на човека една свещена свобода, с която човек сам да решава всички посоки на своите пътища. И ако човек се насочи изцяло към пътя на своя Дух, той ще постигне в себе си тайната на онова свиване, което да го освободи от омагьосаното пространство. И така човек вече няма да има свое място и свое пространство в света, а ще има жилище във Всевишния. Когато човек се свие дълбоко вътре в себе си, той се освобождава и от светлината, и от тъмнината. Той минава през тях, без да е зависим от тях. При това свиване човек се освобождава от закона на полярност. Човек навлиза в една трета точка, една трета позиция, при която може да се наблюдава и сътворените, и несътворените неща. Това е неземен метод и той е поверен само на човешкия Дух. Там, където няма светлина и тъмнина, там, където няма полюси, само там се явява човешкият Дух и чрез него човек проглежда чрез Светлината на Предвечния.

 

145. Когато творческата приемственост е осъществена, приема аспекта на празнината, или „мястото на света“... После всички сътворени възможности избликват от „семето“ на съществуването, което Божествената Пълнота оставя след оттеглянето си като един светлинен „остатък“ (решиму) всред съществуващата празнота... Това е вакуум, празнота, на която се дава живот чрез един светлинен „остатък“ на Единствената Реалност, чрез една централна и Божествена „искра“, която хвърля отражението на някакъв вечен първообраз.

Когато Бог се е оттеглил, се е образувала една „искра“, която е част от реалната субстанция на Бога. В тази „искра“ е съхранена Цялата Божествена Същност. Тази „искра“ е самият човешки Дух и затова човешкият Дух, който може да запали тази „искра“ в себе си, може да бъде Светлината на всички светове.

 

146. Кабала изразява същия космогоничен процес с други символични термини, като „Паргот“ – космичната „завеса“. Идра Рабба Кадиша („Великото и Свято Събрание“, отразено в „Зохар“) казва за „Древния на древните“, че Той „разгръща пред Себе Си една завеса, с която Неговото Царство започва да придобива форма“... Може да се каже, че Бог се явява, „оттегляйки се в Себе Си до границата, в която се появява пред Него една завеса“. „Завесата“ виси пред Него като тъмнина; и тази тъмнина в действителност не е нищо друго, освен Неговата космическа приемственост, която позволява Неговата Реалност да се появи чрез нея като Светлина. Обаче тази Безкрайна Светлина се появява през тъмното було само в една отслабнала форма, раздробена (на части) и ограничена, която е особеността на съществуването на крайното.

Космичната завеса е едно от лицата на Бога. Когато Бог поставя космичната завеса, Той отделя съществата от Себе Си, за да им даде свобода – те сами да жадуват за Реалността. И за тези, които жадуват за Реалността, космичната завеса ще стане врата, защото завеса има само за нереалното.

 

147. В действителност срещу „Единия без втори“ Творението – появата на „втори“, както и самите творчески причини, се появяват като жизнени илюзии. Затова Кабала представя една трета идея, освен идеите за Цимцум и Паргот, за да определи природата на Творението: Хабел (суета), произлизаща от Еклесиаст (1:2): „Суета на суетите, всичко е суета“... Кабала не казва, че седемте космологични сефирота са илюзии сами по себе си, понеже те представляват творческите аспекти на една и съща Реалност. Независимо от това, докато проектират лъжливата илюзия на едно жизнено множество, се проявяват като толкова други начала на илюзия... Докато единия гледа единствено Сам Себе Си, Той не излиза от Върховното Си Триединство – Кетер, Хокма, Бина – но когато желае да съзерцава творческите възможности в Себе Си, отваря Своите „седем очи“, или „градивните сефироти“, проектирайки всички космически „суети“ през техните погледи.

Вглъбяването единствено в себе си и творчеството, разгледани по отношение на човека: При Божественото вглъбяване ти ставаш съвършено сам, ти ставаш Единия, ти ставаш Цялото. При творчеството ти ставаш множество, защото тогава се явяват много същества, които искат да творят, защото творейки, те натрупват в себе си една положителна и светла енергия, която в един момент ще ги освободи от множеството и от самото творчество и тогава те ще се върнат в своя Източник. Тогава те ще творят естествено и без усилия ще изкарват прехраната си така, както и сам Бог, защото „Целостта“ е единствената реална храна. Когато човек е изцяло отдаден на Истината, това означава, че той има Любов в себе си и това му помага да бъде в пълно единение с Истината – осъществяване на „Единия без втори“ в човека – и да живее без външни желания. Но когато не е отдаден цялостно на Истината, тогава той няма Любов в себе си и тогава творчеството се явява като компенсация на неговата празнота. Тогава животът му е низ от деяния, но не можем да кажем за такъв човек, че живее, защото само Любовта може да живее – в Единение с Истината – и само там човек е съвършено цялостен. Това е неговият Връх.

 

148. Според Еклесиаст „суетата“ може да се срещне „под слънцето“ – символ на Тиферет, който обединява седемте активни сефирота – и е създадена на земята. Земята е синоним на Малкут – веществения сефирот; само там, в Божествената Вроденост, се създава илюзията на Творението... Затова: „началото на „Битието“ се отнася само до Елохимите (принцип на вроденото присъствие на Бога), означавайки Шехина (а не свръхсетивното Начало – YHVH). Всички сътворени неща, от Хайот и Серафим (Върховните Ангели) до най-незначителния червей на земята, живеят в Елохимите и чрез Елохимите“. („Тикуне Зохар“) Цялото Творение е една илюзорна  проекция на Свръхсетивните аспекти на Бога в огледалото на Неговото вродено Присъствие.

Вроденото Присъствие на Бога, разгледано по отношение на човека: Вродено Присъствие означава нещо, което е внесено отвътре навън. Това нещо е вродено, но не е придобито. Когато човек се роди в Духа на Истината, той се самозаражда като Дух. Тогава той вече е роден от себе си, тогава той вече е роден от Истината, тогава самият той изявява Присъствието на Бога. Това Присъствие не е вродено, защото това е вече истинският човек, това е самият той. Този човек е вече същество, в което нищо не можеш да внесеш и нищо не можеш да му отнемеш, защото той сам себе си е родил. Той е роден от своята пустота.

 

149. Но въпреки че илюзията е по природа нереална, тя съдържа в себе си нещо от Реалността; понеже всяко отражение на Реалността, дори когато е далечно, откъслечно и преходно, задължително притежава нещо от своята Причина. Дори когато Творението се разглежда като чиста илюзия, това Реално нещо, което образува неговата същност, не може да бъде изключено. Илюзията не е сама по себе си нещо просто... Илюзията е смесица от реалното и ефимерното, от „светлина“ и „тъмнина“. Творението е създадено в тъмната празнина, която Бог установи всред светлинната Си Пълнота и която после изпълни със Своите жизнени отражения.

Когато Бог е пожелал да се огледа, Той е създал Творението. Творението е мистично огледало, в което се отразява образът на Онзи, който е без образ. И понеже в това огледало се отразява Невидимият, затова в него има мрак и сенки. Мракът е онова, което това огледало не е могло да отрази. Но когато човекът започне да осветява мрака, това не са ли невидимите, незнайни черти на Божия образ?

 

150. Десетте основни аспекта на Бога – сефиротите – се проявяват в началото на макрокосмично ниво във формата на десет небеса. Трите върховни сефирота – Кетер, Хокма, Бина – са разкрити в трите „Небеса на небесата“, тройния вроден принцип – Шехина, Метатрон, Авир. Шехина е вродеността на Кетер, присъствието на Божествената Реалност всред Космоса. Метатрон, проявата на Хокма и активният аспект на Шехина, е първичната форма, от която се излъчват всички сътворени форми. Авир, Етерът, е проява на Бина: това е пасивният аспект на Шехина, нейната космическа приемственост, която дава раждането на всяка сътворена субстанция, фина или телесна. Тройният вроден принцип – Шехина, Метатрон, Авир – в своето неотличимо единство образува „света на творението“, духовен и първообразен – Олам ха‘Берийах.

Във вътрешния живот на човека най-горните три Небеса символизират най-чистата и първична субстанция, която е човешкият Дух.

 

151. Седемте сефирота на универсалната „Конструкция“ – Хесед, Дин, Тиферет, Нецах, Ход, Йесод, Малкут – които се излъчват от Върховното Триединство, са причините и първообразите на седемте сътворени небеса. Последните са съставни степени на „света на образуването“ – Олам ха‘Йецирах. В този свят всички създания преминават през своето първо и фино образуване; той е разположен по-далеч от пространството и времето, в свръхземния Космос. Олам ха‘Йецирах е недоловим за сетивата и служи за жилище на душите – преди или след като са минали през земята – на ангелите и на духовете.

Във вътрешния живот на човека седемте долни небеса представляват излъчената субстанция от Първичния Дух на трите горни Небеса. Когато тази първична субстанция е слязла в долните седем небеса, тя е наречена „Душата и нейната всеобхватност“.

 

152. Между седемте фини небеса и „седемте земи“, които се излъчват от тях, са разположени, като допълнителни прояви на сефиротите на „Конструкцията“, седемте степени на „земния Рай“, обитавани от ангелите и благословените души; в този междинен свят съществуват също така затъмнените обръщания на небесата – седемте ада, или жилищата на демоните и осъдените души.

Седемте степени на земния Рай и седемте ада – това е междинният свят на доброто и злото. В този междинен свят живеят ангелите и благословените души, които са намерили своя път в служенето на доброто, а седемте степени на ада – това са душите, които са изгубили своя път.

 

153. Телесната вселена, която съдържа „седемте земи“ е наречена „светът на реалността“ – Олам ха‘Асийах; той е обусловен от пространство, време, материални елементи... Седемте земи представляват толкова други различни състояния на нашата вселена. Всички те са населени. „Най-горната земя“ е нашата, на която другите шест приличат, без да достигат нейното съвършенство; по същия начин техните жители притежават само един вид напълна и неуравновесена човешка форма.

Шестте земи под нашата са шест царства, в които душите са изгубили по нещо съществено от себе си, и колкото по-долна е една земя, толкова по-голяма е загубата на душевния елемент в нея.

 

154. Човекът е най-съвършеният образ на Универсалната Реалност в цялото Творение... Човекът представлява най-явният символ на десетте сефирота и цялостната му индивидуалност обхваща всички светове. Неговото чисто и несътворено Същество се отъждествява със „света на еманацията“ (Олам ха‘Ацилут), неговият дух – с първообразния „свят на творението“ (Олам ха‘Берийах), неговата душа – с финия „свят на образуването“ (Олам ха‘Йецирах) и неговото тяло – със „света на осезаемата реалност“ (Олам ха‘Асийах). Законът на човека – десетте Мойсееви Заповеди – е проява на десетте сефирота... От всички същества само човекът – в неговото съвършено състояние – е единственото същество, което Бог е приобщил напълно към Своето безкрайно Знание и чрез посредничеството на човека Бог привлича всички неща обратно към Себе Си.

Човекът се явява център на развитието. Минавайки през него, съществата могат да навлязат в реална космическа еволюция и същевременно да излязат в онази съвсем чиста степен на обновяване с Единствения Бог.

 

155. Ако Творението е образ на Бога, то вселенското образуване действа във формата на отразена проекция чрез закона на обръщането, т.е. чрез обратната аналогия. Този закон произлиза от Божественото „свиване“ – Цимцум. Като резултат от това „свиване“ Безкрайното – Ен-Соф – се появява като Некуда – причинната „точка“, „Върховният Център“ на крайното, а границите на крайното се разпростират и приемат привидността на едно неограничено съществуване. „Свиването“, т.е. първото обръщане, е отразено всред самото съществуване чрез множество от „централни точки“, всяка от които е заобиколена от едно разширение, което служи едновременно като „було“ и като „огледало“ на нейното съдържание. Всички тези центрове са съединени и помежду си, и с „Върховния Център“ чрез „Средния стълб“, т.е. Универсалната ос, която е творческият, регулиращ и изкупващ „лъч“ на Божественото Начало... Универсалната ос е спускането на „върховната точка“ през центъра, или „сърцето“ на всички неща. Така всяко нещо съдържа в най-скритата си дълбочина „Центъра на центровете“ – реалното Присъствие на Бога. Всяко създадено нещо е, по свой собствен начин, синтез на целостта на Творението и включва в своята същност самото Начало.

Всяко същество е един скрит „център“, едно скрито Божествено Начало. Това Божествено начало живее и в сътвореното, и в несътвореното. То няма размери и граници и е неопределимо, но от него всички могат да се поучават. Това е „Центърът“, сгъстената „точка“, която е произлязла от Ен-Соф.

 

156. Когато човек осъществи Тешубах („превръщане“, „покаяние“, „възвръщане“ в Бога) с цялото си сърце, с цялата си душа и с цялата си сила, той се поглъща в своето чисто и Божествено „Аз“ ... Доброволното възвръщане на човека в Бога обхваща всички светове. „Велик е Тешубах, защото лекува света. Велих е Тешубах, защото достига Престола на Славата. Велик е Тешубах, защото носи изкуплението“. (Талмуд, Йома 86а) Поради поглъщането си в Бога човек осъществява универсалното освобождение в себе си и с това „ускорява“ космическото изкупление.

Когато покаянието е коренно и проникне в своята собствена дълбочина чрез собствената си сила, тогава се извършва една велика духовна трансформация. Човешкият Дух е самозапалил искрата от себе си и с това се явява като Светлина на света.

 

157. Космическото изкупление се осъществява, когато цялото множество от фини и телесни прояви (долните два свята) бъде погълнато обратно... Това е моментът на „Големия Юбилей“ – пълното и цялостно освобождаване; това е бъдещата фаза на Цимцум – „обръщане на обръщанията“, която е свиване не само на физическата вселена, но и на цялото космическо разширение: завръщане на цялото Творение в неговия Център и несътворено Начало. Тогава цялата вродена духовна Светлина възвръща свръхсетивния си Блясък и цялата земна и небесна субстанция се поглъща във Върховния Етер, който навеки е свързан с Безкрайната Същност. Такова е възвръщането на космическия „образ“ към Божествената Реалност.

Завръщането към Великия Център се осъществява от пълния символ на изкуплението. Изкуплението означава абсолютно познаване на своята несътворена Същност. Когато съществата се върнат в своята несътворена Същност, те вече нямат бъдеще и нямат минало, защото тогава се осъществява Вечното Време и Вечното Настояще.

 

 

IV

ЦАРСТВОТО НА НЕБЕСАТА

 

158. Сефиротите са причините и първообразите на небесните светове... Кабала заявява, че истинско знание за Небесното Царство може да се постигне само чрез „виждането на сърцето“ – възприятието на Универсалния Дух, който живее в най-скритите дълбочини на човека.

Виждането на сърцето е проникване и възприемане. Само който може да проникне в Истината, става Истина.

 

159. „Когато Всевишният беше готов да сътвори света, се облече в Първичната Светлина и създаде небесата. В началото светлината беше отдясно (активната и духовна страна), а тъмнината беше отляво (приемствената и веществена страна). Какво беше онова, което направи Всевишният? Смеси едната с другата (страна) и от тях образува небесата. Думата Шамаим (Небеса) е съставена от Еш (огън – духовна светлина) и Маим (вода – фината субстанция). Той ги съедини и ги хармонизира и когато ги обедини в едно, разгърна ги като една завеса“. („Зохар“, Терумах 164б)

Дълбоката причина за смесването на светлината и тъмнината в едно е тази: човек чрез тях да познае своята Същност, както и Същността на Бога. Светлината и тъмнината живеят в Бога като едно цяло, което не си противоречи. В Бога те придобиват друго свойство – те стават Светлина от нов порядък. Човек също трябва да постигне това, като използва в себе си и силата на светлината, и силата на тъмнината. Когато човек стане цялостен, светлината и тъмнината в него няма да си противоречат. Те ще образуват нещо ново, нещо, което ги надминава и двете.

 

160. Седемте сефирота на космическата „Конструкция“ образуват вечната основа на седемте сътворени небеса. Но преди тези небеса да бъдат родени, първите и свръхсетивни причини се проявяват в своята троична вроденост: Шехина, Метатрон, Авир – наречени „Небе на небесата“. Шехина – реалното присъствие на Кетер – обвива себе си в Метатрон – вроденото присъствие на Хокма – и в Авир – Етерът, който е еманацията на Бина. Тогава Шехина съединява духовното излъчване на Метатрон с фината проява на Авир и чрез това съединяване образува небесата. „Седемте небеса са разгърнати и събрани в дома на небесното съкровище и над тях има един небосвод (трите „Небеса на небесата“), който няма цвят (няма отличителен аспект), нито има място в света на познанието (на сътворените същества). Но макар и да е скрит, той разпръсква Светлина към всичко и поставя всичко в движение...“ (Зохар, Терумах 164б)

Сефиротите са слизащите степени на слизащите нива, а също и стъпала, на Всевишния. Всеки сефирот сам по себе си образува небе, което има дълбочина според своето свойство, и колкото по-нагоре се изкачва човек по стъпалата, толкова е по-голяма дълбочината на небесата. В последното стъпало човек се разтваря напълно в Неговия простор, защото там той се осъществява като Бог.

 

161. Съгласно кабалистичните съчинения на Хекалот – небесните „дворци“, седемте сътворени небеса представляват йерархично подредени, едно над друго, обиталища на човешките души, преди или след техния престой на земята, а също за ангелите и духовете. В центъра на всеки „дворец“ живее „Небесният човек“ във формата на определена пророческа изява; с други думи, Духът на един Пророк оглавява всяко едно от небесата, разкривайки Божественото в светлината на сефирота, на който е пратеник. Този пророчески Дух е заобиколен от всички човешки души, които му „принадлежат“, т.е. онези, които се извисяват към Бога или се спускат от Него във формата на определена сефиротска проява. Пророкът е подпомаган в своята посредническа роля от ангелите и духовете, които се движат в неговия „дворец“... Човешките души обикалят около Божествения център на всяко небе, а ангелите и духовете обикалят около местата, където пребивават душите.

Връзката на човешките души с даден Пророк е в сходството им по свойства. В това небе този Пророк се явява главата, която ще даде необходимите разбирания на тези души за цялостния смисъл на това небе.

 

162. „Има седем небеса горе и други седем долу, които им съответстват“: това се седемте „двореца“ на „горния“, или „небесния Рай“, на които съответствуват онези от „долния“, или „земния Рай“. Една душа, която обитава определен „дворец“ от „долния рай“, ще съзерцава същия Божествен аспект, както една душа, която обитава съответния „дворец“ от „горния Рай“, но с тази разлика, че ще види сефиротската проява като през „було“, което обаче не съществува за душата „горе“, която се наслаждава на едно по-пряко видение на Божественото вродено Присъствие. Обаче каквото и основание да е имало една достойна душа да живее в „долния Рай“, то ще я пренесе в съответното обиталище на „горния Рай“ след като е престояла „долу“ „толкова, колкото е необходимо, за да се подготви да се възкачи в горния Рай“. По такъв начин долните „дворци“ се явяват като предверия на горните „дворци“...

Дълбоката причина една душа да смени една сфера с друга е, когато е станала промяна в душата на човека. Промяната става, когато душата дава в себе си място на Бога да проникне в нея и да се изкачва в по-високите сфери. Така душата чрез Бог в себе си променя своите степени.

 

163. Небесата са поредните стъпала от „стълбата“, която е „разположена върху земята, а горният ѝ край достига (върховното) небе“, над което „се издига YHVH“... Казва се, че седмото небе заключава другите шест в своето неопределено разширение, което е „повърхността на водите“; тази повърхност отразява всички космически възможности. Седемте Хекалот, или „дворци“... са Небесното Царство. Толкова са „поредните входове“ – йерархично разположени – които водят към общата цел: Престола на Славата.

Всеки небесен „дворец“ нагоре по стълбата към Всевишния символизира една врата, която се разширява все повече и все повече. При последния „дворец“ човешкото същество се разтваря напълно в Неговата безконечна Светлина. Последният „дворец“ е последното стъпало при което човек се възвръща във Върховната Светлина на Всевишния.

 

164. Шехина – Божественото вродено Присъствие – проявява чрез излъчването си – Метатрон – всички космически възможности, които са духовните „искри“, „семената“ на съществуването; после ги загръща със сътворената си небесна „дреха“  чрез първата проява на Авир. Това първо разширение на „водите“, излъчени от Етера, образува „повърхността“ на жизнения „океан“ – седмото небе, проявата на сефирот Хесед, „Милостта“. Докато „Небето на небесата“, което надвишава това първо космическо разширение като едно безкрайно Слънце, никога не излиза от своята първична неизменност, то „повърхността на (сътворените) води“ е развълнувана от „вятъра на Елохим“ – творящото и изкупително действие на тройния небесен Принцип. Всяка една от тези „вълни“ – души, духове или ангели – е една фина вибрация, населена и осветена от една духовна „искра“. Това първо смесване на дух и материя е дало на седмото небе името Аработ, което често се превежда като „облаци“, „равнини“ или „пустини“, но което произхожда от корена АРБ, означаващ нещо, което е смесено... „Това е седмият небосвод, който се нарича Аработ, защото се състои от вода и огън“. („Зохар“, Терумах 165а)

Първото отделяне на „искрата“ и първото ѝ обличане в небесната „дреха“ е началото на осъзнаването ѝ като отделно същество. Осъзната веднъж като нещо отделно, това е за нея залог да търси вечното единение. Отделянето е било необходимо, за да се постигне Единение без отделяне.

 

165. Когато духовната вибрация на Божествената Светлина пада върху Аработ, произвежда там първичния, творчески и изкупителен Звук, или Вик. Всяко същество, което се появява върху „повърхността на водите“, изтичайки от Бога или връщайки се от дълбочините на космическия „океан“, „избухва“ в един „Вик на радост“ и се разширява неограничено като една „вълна“ от Светлина и Звук; разпръсква се върху цялата повърхнина на морето на съществуването – цялото разширение на Аработ – осветено от Божественото Слънце. Всяка „вълна“ се превръща в целия космически „океан“ – цялото „огледало“ на Живия Бог – и докато нейната материя става едно с тази на другите „вълни“, то нейният дух – Божествената „искра“ – се превръща в безкрайна Светлина. „Викът на радост“, който придружава това тотално обединение, е първото непроизнесено, неизказано призоваване на Универсалния Човек към Бога.   

Когато душата осъзнае жертвата, която произтича от дълбочината на Любовта, тя вече се превръща от „вълна“ в „океан“; тя вече става „душа на океана“ и става „майка на вълните“, тъй като е благословена в своето осъзнаване.

 

166. След като са познали обединеното и блаженото състояние на Аработ, сътворените същества трябва да се спуснат към „помраченото“ съществуване, за да изпълнят  там своето предназначение. Завръщайки се от своето „странстване“ и идвайки отново на седмото небе, те са пасивно погълнати в Бога с изключение на праведниците, които съзерцават и там Върховните мистерии и се съединяват с Него по един активен и окончателен начин. А що се отнася до сътворените същества, които са съединени с Бога само пасивно, те се проектират отново в Космоса. Всички човешки души, противоположно на другите сътворени същества, чиято връзка с Бога е пасивна, са предопределени да се съединят активно с Него. И затова, връщайки се от своето космическо „пътешествие“ недостатъчно подготвени за своето обожествяване, човешките души се изпращат обратно (в Космоса) или на едно от шестте небеса, които се намират под Аработ, ...така че да могат да поправят грешките, които са извършили в своя предишен живот; също така могат да бъдат осъдени на пречистване в ада, който според еврейското Предание не означава „вечно осъждане“, понеже и адът също се възвръща накрая в Аработ заедно с всички други космически нива.

Тези души, които са постигнали активна и динамична връзка с Бога, те стават Негови служители във всички небеса, те постоянно служат на своя Творец. А тези души, които имат пасивна връзка със своя Творец, те трябва да чакат определени условия, за да Му служат... Във всеобщия процес на развитие няма да остане нито едно същество, пасивно свързано с Бога, но това е въпрос на милиони години, а дотогава само определени групи души в определени епохи ще могат да живеят в динамичната аура на Бога.

 

167. Аработ е в действителност небето, от което излизат всички сътворени от Бога същества и в което се връщат. В Аработ те се явяват в своята първоначална, напълно осветена форма... Талмуд (Хагигах 12б) казва: „В Аработ... са царствата на Живота, на Мира и на Благословението; там се намират душите на праведниците, също духовете и душите, които очакват сътворено съществуване (т.е. които бликат от Божественото излъчване с цел да се облекат във фина материя) и росата (духовната роса), чрез която в бъдеще Всевишният, Благословен Той, ще възкреси мъртвите. Там обитават Офанимите, Серафимите, Свещените Хайот, управляващите ангели, Тронът на Славата и Царят – Живият Бог – възвишен и възхваляван, Който е над всички в облака, както е казано (Псалм 67:5): „Възхвалете Онзи, Който тържествува върху облаците (Аработ): Името Му е ЙАХ“.

На седмото небе душите са разтворени по различен начин в своя Творец. Всички висши души от това небе Му служат по един различен начин и същевременно универсален. В това небе всяка душа разкрива своята дълбочина, която е различна от другите души. Това е едно истинско вътрешно служене.

 

168. Аработ – седмото небе, или „седмата степен на Божествения Трон“, се ръководи от Месия, както утвърждава Идра Рабба Кадиша: „На Царя Месия Му беше отредено да седне на седмия Трон (небесна степен). Има шест такива (небесни, или духовни, степени) и Духът на Древния по дни (Началото на всички небеса, или състояния на съществуване), Който се издига над тях, е Седмият (Духът на ЙАХ, Който тържествува на Аработ)“... Духът на Месия е Този на Древния по дни; това е „Духът на Елохим, на Божественото вродено Присъствие“, Който „се носи над повърхността на водите“ и ги осветява.

Духът на Месия е първото и универсално спускане на Всевишния в по-долни светове. В по-долните светове Той е наречен „Бог“ и това е цялостната Същност на човешкия Дух. Всеки човешки Дух, който е пристигнал в своята Цялост, е едновременно и Бог, и Месия за душите.

 

169. Фигурата на Месия е тази на „Небесния човек“ – Метатрон , „седнал на Трона“ , и Неговата материя е чистото излъчване на Авир – Етера. Месия е един от тройния вроден Принцип – Шехина, Метатрон, Авир; Той е Универсалният посредник, Който от седмото небе влиза в „Небето на небесата“, той е Святият на святите. Когато се връща от „Небето на небесата“, Той проявява Божествената Воля във всички сътворени светове. Той е, който осъществява в Аработ изкупителното действие от името на „Живия Бог“ и Който ще осъществи същото на земята в края на времената. Мистерията на Неговото съвършенство се намира не само в господството на Неговата Несътворена Същност, но също и в това, че Неговата сътворена Същност е чисто изкупителна: Месия предхожда, управлява и спасява целостта на Творението. „Когато е започнало сътворяването на света, Царят Месия (вече) беше, понеже Той дойде от Духа (на Бога) още преди светът да бъде сътворен“. (Песикта Раб. 152б)

Как да търси човек вътре в себе си връзката с Месия? Трябва да върви отвън навътре. Това става по пътя на чистотата, пробуждането и извисяването. Когато чистотата се извиси в своята най-висша етерна област, когато се изкачи по своя духовен Трон, тогава вече можем да разберем казаното, че Чистотата всъщност е Бог.

 

170. В края на времената сам Месия ще слезе на земята, а да излее там цялата Си Милост и да освети целия свят. Той трябва да слезе под формата на две различни прояви: първият път като „син на Йосиф“, който трябва да умре, а вторият път като „син на Давид“ – покорител на враговете на Бога и Спасител на „останалата част от Неговите овце“.

Първото идване на Месия е свързано със земното раждане и с постепенното пробуждане на душите. И всичко това е една подготовка, която е свързана с второто идване на Месия, което ще бъде тържеството на душите, защото Месия ще се роди в тях и те вече няма да бъдат роби на земята.

 

171. Душите на Пророците – равностойни с всички човешки същества, които в своята истинска чистота обкръжават Месия – са по-извисени от ангелите и духовете; те се отъждествяват със съюза на всички сефироти – „Първичния Човек“ (Адам Кадмон). Това не се отнася до ангелите и духовете, които, още когато се излъчват от Метатрон, имат за свой първообраз само един или друг сефирот, т.е. един отделен аспект на „Горния Човек“, а не съюза на всички Негови качества. От това следва, че „долу“ ангелите и духовете изразяват само някое отделно качество на Адам Кадмон, докато човешката душа в своето съвършенство Го изразява цялостно.

Човешката душа е най-висшият образ на Космическата Душа. Те съставляват едно цяло. Космическата душа е израз на най-чистата Същност на Духа. Чистият дух е най-висшият и първичен отблясък на Истината. Човешкият Дух е пътят към Върховния дух, той е тесният път към Всевишния.

 

172. В Аработ човешките души се простират към Светлината на Онзи, Който е седнал на „Трона на Славата“, докато ангелите и духовете служат в „Нозете на Трона“.

Под човешки души в този откъс се разбират тези души, които са избрали окончателно пътя на Бялото Братство. Това е пътят на Любовта, Мъдростта и Истината.

 

173. „Нозете на Трона“ не са нищо друго, освен четирите периферни универсални „оси“, които се излъчват чрез пречупване на „Средния Стълб“. Това са четирите Хайот – „живите същества“ от видението на Иезекиил, Върховните ангели. Те „носят Трона“ и тяхната ‚пот“ произвежда „река от огън“... Всички други ангели се групират под Хайот. Хайот определят „четирите върховни кардинални точки“ – свръхпространствените предели на космичното разширение, от които произлизат кардиналните точки на пространството. Четирите фини (тънки) елементи и четирите физически (плътни) елемента изтичат от Хайот също така, както други четворки, от които е обусловено съществуването.

Числото 4 е тайна основа на Живота. То е свързано с Тайното Име на Бога и с 4-те основни свята. В числото 4 е заключена Върховна Тайна.

 

174. „Тронът“ в своята пълнота е първата и духовна кристализация на всички възможности на създанията, преди да бъдат пуснати в движение в Космоса. Когато „Тронът“ приеме своя динамичен аспект и космичното проявление се задвижи, тогава той се нарича „Божествена Колесница“ (Меркава); четирите Хайот се превръщат в ‚колесници“, като лъчи, които тръгват във всички посоки, определяйки всички измерения и всички планове на проявеното съществуване. Под аспекта на „факли“, „блестящи светлини“, или духовни „светкавици“, Хайот са наречни Херувими – „онези, които са близо до Живия Бог“, т.е. които се излъчват пряко до действащия Бог. Докато Хайотските оси пътуват във всички посоки на Космоса, от тях се излъчват „колела“ (Офаними) – ангелски власти,... а техните духовни вибрации са наречени „вихрушки“ (Галгалим).

Когато се казва, че Божествения „Трон“ се е превърнал в „колесница“, се подразбира Божия Дух, който е привел всички светове в движение. Този Дух е движението, което обхваща всички светове и съзнания.

 

175. ...Според пророчеството на Исая Божият Трон е заобиколен от Серафими – „Огнените“. Серафимите са наречени така, защото пречистват всички неща, които докоснат с духовния си Огън. Чрез своите шест крила – небесни власти – които проявяват шестте активни сефирота на космическата „Конструкция“, Серафимите участват в развитието на шестте космогонични фази, които еволюират от своята точка на отпътуване в Аработ – Святия на святите – във формата на шест небеса, шест посоки в пространството и шест големи фази на времето. Откровението на Исая (6:1-3) е както следва: „...Видях Господа (Адонай, синоним на Шехина, разкрит във вида на „Небесния Човек“ – Метатрон), седнал на Своя висок и възвишен Трон (над Творението), и полите на одеждите Му (първите излъчвания на несътворената субстанция – Авир) пълнеха Храма (синоним на седмото небе). Около него стояха Серафими (както и толкова много други от Неговите духовни прояви); всеки от тях имаше по шест крила: с две си покриваше лицето и с две си покриваше нозете, и с другите две летеше. И викаха едни към други (проявявайки непроизнесения глас на Бога) и си отговаряха ( с ясно произнасяне на Божествената Реч): Свят! Свят! Свят! YHVH на войнствата! (Бог на космическите власти). Земята (целостта на Творението) е пълна с Неговата Слава (Всеприсъствие)!“.

Серафимите могат да проникнат в човека само когато е запалил живата и свята Любов в етерното си сърце. В този съкровен кът на сърцето човек може да общува със Серафимите, но без думи, тъй като думите са ограничения. Той може да общува с тях само в пълна тишина.

 

176. Според описанието на Исая и смисъла на името Серафими, те могат да се разгледат като „огнени“ власти, които се разпростират благодарение на своите крила във всички точки на Космоса; според Преданието техният Свят Огън унищожава злото, пречиства и осветява сътворените същества. Обаче основната дейност на Серафимите е прякото утвърждаване на Бога с тяхното три пъти „Свят!“... Цялото Творение е поддържано от това възхваляване, както и от възхваляването на всички други сътворени същества; затова „Серафимите са привързани към онези, които възхваляват всеки ден Името на своя Божествен Творец“.

Това възхваляване може да се произнася всеки ден в следния вид: „Свят, Свят, Свят Господ Саваот!“. Този израз се явява като метод, чрез който можеш да запалиш живата Святост в себе си. Изразяването три пъти „Свят!“ означава, че трябва да достигнеш Святост в трите свята  - физическия, духовния и Божествения - и тогава ще дойде възнаграждението, защото ще станеш подобен на Твореца.

 

177. Действителното разграничаване на създадените неща започва от шестото небе, което е проява на сефирота Дин – универсалния Разделителен Разум на Бога. Талмуд (Хагигах 12б) нарича шестото небе Макхон, което означава, „място“ или „основа“, и го описва по следния начин: „Макхон съдържа запаси (прояви на пречистване и изкупление) от сняг, градушка, вредна роса, капки, които са фатални за развитието; неговите врати са обвити в пламъци“. Казва се (на друго място): „YHVH ще ти открие Своите съкровища“... Кабала нарича шестото небе „дворецът на желанието“, тъй като всички долу стоящи духове желаят да се свържат с Духа на този „дворец“, който се издига към Върховния Дух с цел да се обедини с Него.

В един по-вътрешен смисъл шестото небе не е път, към който можеш да се движиш. То е дълбочина, то е състояние на съзнанието.

 

178. Мойсей... управлява шестото небе, което по тази причина е известно също като „двореца на Мойсей“. Това е небето на Закона, което съдържа както Милостта, така и Суровостта на Бога. Духът на Мойсей, който изпълва шестото небе, е наистина Духът на Любовта, понеже поражда духовното съединение между Бога и онези, които са живяли според Закона. В неговия „дворец“ могат да влязат само душите на ревностните, усърдните, душите на онези, които наистина обичат Всевишния, които възхваляват Единия ден след ден през целия си земен живот.

Шестото небе е духовен символ. Свързано е с Духа на Мойсей, но не е толкова свързано със законите и заповедите на Мойсей, а повече е свързано със Светлината на Духа, със Светлината, която е скрита в тези заповеди и закони.

 

179. Патриарсите Авраам, Исак и Йаков, макар че царуват в по-долни небеса, също имат своя обител в шестото небе... Мойсей, Патриарсите и другите души, които обитават шестото небе, са заобиколени от четирите Архангела: Михаел („Кой е подобен на Бога?“), Габриел („Силен в Бога“) , Рафаел („Бог е излекувал“) и Ориел (или Нуриел – „Светлината на Бога“); когато призовава хората да се възвърнат към Бога, Ориел получава името Фануел („Обърни се към Бога!“) Тези Архангели са главните прояви на четирите Хайот в този небесен „дворец“... Функцията на четирите Архангела е да стоят на стража над субстанциалните и духовни сили, които струят от четирите „букви“, или Божествени извора, от името YHVH, и да поддържат охраната на „четирите кардинални точки“ на шестото небе. Като най-важни ангелски същества между Бога и човечеството, тяхната главна мисия е... да насочват Пророците и Праведниците в тяхното възкачване в небесата, и да ги вдъхновяват в критичните моменти на земния им живот и да ги закрилят във всеки миг. При изпълнението на тези функции четирите Архангела проявяват различни аспекти на небесното влияние: Михаел –Светостта; Габриел – Силата; Рафаел – Благотворителността, Ориел – Познанието, а в качеството на Фануел – Преображението. Освен това за да изведат докрай космическата си мисия, Архангелите „пеят хвалебствия в присъствието на Господа на Славата“.

Тези четири Архангела имат вътрешна мисия. Те са същества на силата, които контролират законите на Духа в Неговите вътрешни полета. Те контролират вътрешната Светлина на законите. Свързани са с четирите посоки на света.

 

180. Петото небе е проявление на сефирот Тиферет – Красотата и Любовта на Бога... Цялото „разделено“ небесно множество е обединено тук във възхитителна хармония и взаимопроникване под влиянието на божествената Любов. Съществата на това небе са вибрации едновременно от Звук и Светлина, безбройни „вълни“, всяка с различна звучност и цвят, които пеят хвалебствия на Господа по различен начин. Всички те... осъществяват великата хармония от небесни звуци и цветове, а накрая остават обединени в самото Начало на тяхното съзвучие: Вездесъщия Един. Човешките души, които обитават тук, пеят своите хвалебствия, „докато има дневна светлина на земята“, т.е. в съзвучие с молитвите, които се издигат тук отдолу; а „през нощта“, т.е. по време на небесната фаза, съответстваща на пасивността на земята, са погълнати от вроденото Присъствие на Единия и тогава почиват в блаженство... Талмуд (Хагигах 12а), говорейки за петото небе, което нарича Ма‘он – „обиталище“, казва : „В Ма‘он има армии от ангели служители, които пеят през нощта, но мълчат през деня в чест на Израел (който тогава възхвалява Бога)“.

Тайната на Тиферет е вездесъща, защото Красотата на Тиферет не е нито материална, нито нематериална. Макар че тази Красота се изявява като Светлина от Светлината и като Звук от Звука, тя е неопределима и спада към една Мистерия, която е сърцето на Космоса. И тази мистерия не е обвързана нито със Светлина, нито със Звук. Тя не е нито сътворена, нито несътворена – за нея нищо не може да се каже.

 

181. Според Кабала Авраам, „който е вдясно от Върховния Дух“, управлява петия небесен „дворец“ наречен (още) Ахабах – Любов. Първият Патриарх се посвещава на обединяването на това небе с Божия дух, „докато двете образуват само едно“... В този „дворец“ Авраам представя „Небесния Човек“; той олицетворява „Средния Стълб“, който преминава през Ма‘он във формата на „Херувимски меч“, или като „мълния“ на Божественото Познание. Когато този духовен „меч“ пробожда петото небе, той се явява като проява на Божествената Суровост, която се излъчва от Макхон – центъра на Закона. Обаче Авраам – „Бащата на едно множество от народи“ -  превръща „мълнията“ чрез това универсално човеколюбие в „лъчи на спасението“... Патриархът е заобиколен от четири Херувима – или Светлини на Познанието – които се излъчват от „огнения меч“.  Тези Херувимски „лъчи“ са оцветени от съвсем същите Божествени качества, които се проявяват от четирите Хайот и четирите Архагела... Четирите основни цвята са черен, бял, червен и жълт (ако не и зелен) и символизират съответно четирите централни сефирота – Кетер, Тиферет, Йесод и Малкут – които свързват всички други в „Средния Стълб“. Кетер – най-осветената тъмнина – е „черен“; Тиферет – Да‘ат, Всезнанието, Универсалната Светлина на Бога – е „бял“; Йесод – вечната и обща активност на всички сефироти – е „червен“; и накрая Малкут се явява „жълт“ или „златен“ като слънце, което пръска светлината си върху цялото Творение, и „зелен“ или „син“, когато е обвит в Авир – Етера. Четирите „цвята“ или „лъча“ приемат вида на четирите „колела“ – „едно колело в друго колело“ . Така четирите Херувима... се проявяват като Офаними – небесни „вибрации“ от Цвят Светлина и Звук...

Духът на Авраам символизира принципа на Божията Милост и всички същества, които имат в себе си Милост, състрадание и Божия Любов, те са включени в този принцип... Херувимите са Мъдростта на Всевишния. Това е тази Мъдрост, която е непознаваема и неосветена. В тази Мъдрост може да се живее, но тя не може да се анализира.

 

182. Благодарение на „движението на своето сърце“, което обикаля всички „посоки“ на горните и на долните светове, Авраам променя „огнения меч“ в „колело“ – изкупителна вибрация; чрез своята Универсална Любов свързва всички неща помежду им и после с Единия. Обаче кое прави една човешка душа достойна да влезе в този рай на Красотата и Любовта? Коя добродетел прави човека способен да стане другар на Патриарха, другар на „Приятеля на Бога“, който има силата да го издигне до Върховния Дух? – ПОКАЯНИЕТО.

Да се превърне „огненият меч“ в „колело“ – това символизира концентрираната форма на Предаността, която се разтваря в обятията на Всевишния. Така „огненият меч“ става „колело“, а това ‚колело“ се превръща в инструмент, чрез който Бог проявява Своята Правда. Силата на „меча“ трябва да се предостави единствено в ръцете на Божията Правда.

 

183. Четвъртото небе е едно проявление на Нецах – Божествената „Победа“ – положителната космична власт. Талмуд (Хагигах 12б) нарича това небе Зебул – „жилище“ – и казва, че това е „резиденцията на Небесния Йерусалим и Храмът, където се въздига олтарът, до който стои (Архангел) Михаел – великият (небесен) Принц – поднасяйки върху него една жертва“... На четвъртото небе „господар“ е Метатрон, но тук свещеническата функция се изпълнява от архангел Михаел – великият Първосвещеник... При все това, централното олицетворение на Метатрон на четвъртото небе е Исак – вторият Патриарх на Израел. Възниква въпросът, защо Исак се явява по-горен от великия Принц и ангелски Свещеник Михаел, защо управлява над олтара на Зебул? Това е така, защото Исак прие собствената си жертва към Бога и по този начин заслужи успокоението на Божия гняв. По тази причина вторият Патриарх, „издигнат отляво на Върховния Дух“, оглавява четвъртия „дворец“ – мястото на правосъдието, откъдето се издават всички небесни постановления. Исак се посвещава на обединяването  на Духа на „оправдаването“ с Върховния дух, докато двата не образуват едно цяло. Целостта на четвъртото небе е изпълнена с Духа на „оправдаването“ и затова в Кабала Зебул е наречен Зекхут – „заслуга, която оправдава“.

Специалната мисия на Исак се състои в това, че той превръща жертвата в олтар на Истината и по този начин неговата Истина става сродна с Великата Истина на Всевишния.

 

184. Исак е заобиколен от душите на онези, които са страдали на земята при разрушаването на Храма, за делото на Месия или които са претърпели мъченичество. Сам Месия отвежда тези души в Йерусалим и в Светилището на четвъртото небе, за да може Михаел да ги поднесе на Господа като изкупителен дар. „Десетте велики Учители на Израел“ също обитават четвъртия „дворец“, откъдето съзерцават отблясъка на уникалната вселенска Светлина на Бога... Има също така „седемдесет светлини“ в този „дворец“, които съставляват „Небесния Съд“; отгоре над тях ума други две „светлини“, които като „свидетели“ допълват този „Върховен Синедрион“ (Върховен Съд), а отгоре над „Синедриона“ са поставени четири Серафима – прояви на великите ангелски четворки от горните небеса: от тях се проектират „72-та лъча на светлина“, които представляват „Небесния Съд“. Първообразите на тези светлини са „72-те Свещени Имена“ на Бога.

Всички души, които са страдали в името на истината за Месия, попадат в четвъртата сфера, или в четвъртия „дворец“, където им се дава да съзерцават блясъка на скритата Първородна Светлина на Всевишния. Чрез тази Светлина и чрез това съзерцание те получават в себе си пълнотата на една висша духовност, която са имали преди Сътворението.

 

185. Третото небе е проява на сефирот Ход – Божествената „Слава“. Изразява строгата космична власт, но е чиста Милост и Светлина в своя център. Както вече казахме, Суровостта на Бога в действителност не е нищо друго, освен Милостта Му, като отрича цялото Негово отричане. Затова централните прояви на третото небе се наричат Шехаким – „облаци“ от Милост, докато периферията е „изпълнена с огън и пламъци“. Талмуд (Хагигах 12б) казва: „Шехаким е мястото на воденичните камъни, които смилат манната (или изкупителната Светлина) на Праведниците...“

В третото небе Милостта на Бога е най-голяма. Тази Милост се проявява като суровото лице на могъщата космическа власт. На всички тези, които Бог наказва, ще бъдат извисени в Милостта на Неговата Светлина. В тази Светлина те ще познаят Замисъла на Всевишния.

 

186. Чистата и изкупителна Светлина, символизирана в Талмуд от „манната“, се нарича Ногах, а в Кабала – „Блясък“. Това е светлината на Йаков, или на Израел. В своята „безцветна“ чистота тя не е нито „черна“, нито „бяла“, нито „червена“, нито „зелена“. Това е Светлината на абсолютното Единобожие, отражението на блясъка на „Единия без втори“, който затъмнява яркостта, или цвета на всички Негови аспекти: цялата частична Реалност, макар и Божествена, избледнява пред реалността на Единия и задължително се унищожава в нея. „Тази Светлина е наречена чиста, защото е свободна от всякакви примеси“, т.е. от всякакво присъединяване на втори към Единия, но е безцветна само в своя център. За да се свърже с обусловените от разнообразието светове, тя е принудена да направи проекция, която, напускайки центъра, приема формата на сноп светлини с 22 различни цвята. Това са „22-те небесни букви“ от еврейската азбука, фините посредници на 22-та духовни първообраза, които установяват всички ясни връзки между проявите на сефиротите в недрата на Космоса. Двадесет и двете светлинни „букви“ образуват безкрайното количество от съчетания в съгласие с „движението на Духа“ и изобразяват всички думи и изрази от „Тора“, връщайки се накрая с онова „движение“, което разкрива нейния смисъл в Единствената Реалност на Единия.

Това, което е излязло от Светлината, трябва да се върне пак в Светлината. Когато думите се пречистват и когато чрез Мъдростта се одухотворяват, тогава самите думи възвръщат в себе си онова Първично Дихание, което е свойствено само на Светлината. И най-накрая чрез пречистването, Мъдростта и Одухотворяването думите се разтварят в Диханието на Светлината, от която са произлезли. Така кръгът е завършен... За „манната“: Първичната скрита Светлина е тази, която изхожда от центъра на Всевишния. Това е тази Светлина, която внася в душите Небесния Хляб. Този Хляб и това Първично Одухотворяване, което прониква в душите, е „манната“ поднесена от Всевишния.

 

187. Йаков – бащата на Израел – породил в плът и дух дванадесетте племена, дал име и мистично тяло на народа, представлява олицетворение на чистата Светлина на третото небе. Той е заобиколен там от „ръководителите на дванадесетте племена“ и от душите на онези, които са били огорчени и са проливали сълзи през живота си на земята заради разрушаването на Храма; душите на онези, които премного са страдали на земята от тежки болести, и на онези, които са умрели преждевременно, също обитават това небе. Месия слиза, за да утеши тези души, за да ги свърже със „Средния Стълб“ и да им помогне да се извисят.

Всички, които са страдали във връзка с разрушаването на Храма, за тях е определен средният и централният път в Дървото на Живота. Изкачвайки се по този път, те ще влязат в мистичното тяло, което е свързано с третото небе. Те ще бъдат заобиколени от невидимите помагачи и „ръководителите на дванадесетте племена“. И всички тези души, които жадуват за Всевишния, ще се изкачват все повече към Венеца на Живота.

 

188. Светлината на третия „дворец“ не започва да блести, докато отдолу не дойде и най-слабият проблясък. Това е „пламъкът на едно парче дърво, който разпалва огнището“. Проблясъкът идва от молитвите на хората; ако не се издигне никаква молитва към небето, нищо не може да отклони Божествения Разум и ангели да се спускат на земята, за да накажат смъртните. В този случай не милостивият център, а суровата периферия на третия „дворец“ е, която взема връх. „Реката от огън“ (Нахар Динур) тече в периферията и в посоката към ада, където се изсипва върху виновния. Тази река наказва и ангели, които са заслужили това. Външната, или долната, област на третото небе е обиталище на разрушителните ангели, които огорчават осъдените. Тези ангели, между които се намира и Самаел – Ангелът на смъртта, са обвинителите на Израел и му причиняват много отчаяние, освен когато Израел се покае. Когато това се случи, тези страшни ангели престават да имат власт над него. В действителност силата на Покаянието е толкова голяма, че „ако Израел се покае само за един ден, Синът на Давид (Месия) незабавно би се озовал там“.

Силата на Покаянието е толкова голяма, че демонът може да се превърне в ангел. Силата на покаянието е толкова голяма, че към демона може да се излеят висши духовни сили и той да бъде преобразен. И от външното небе той може да навлезе във вътрешното небе на Духа. Силата на Покаянието – това е великият принцип на Преображението. Който е разбрал тази тайна, той е благословен завинаги.

 

189. Второто небе е проява на Йесод – космическата ‚основа“, творческото излъчване на всички сефироти. Талмуд нарича това небе Ракиа –„небосвод“, защото отраженията на Божественото излъчване блестят там, както е описано символично: „Ракиа е опората на Слънцето. Луната, Звездите и Планетите...“. Затова тук всички светлини, които се излъчват от Божествените аспекти, се свързват с Единствения Дух, наречен от Кабала Зохар – „Сияние“, „Сияещата Светлина“. Всички ключове на Мъдростта се пазят на това небе и там се раздават на Пророците и Мъдреците в зависимост от съответната им особеност на духовно възприемане. Всички човешки души в своя обратен път нагоре получават тук своята небесна „дреха“, чийто вид се различава според „заслугата“, придобита на земята. Духовете на Пророците и другите души, които преминават през второто небе, са като много „звезди на небосвода“. Най-голямата и блестяща от тях е Духът на Месия, „Който е над тях“ и осветява всички души около Себе Си. Между тях са душите на хората, които са страдали заради своето Вечно Спасение, а също и на онези, които са прославяли Святото Име с цялата си сила. Тези души се възкачват на второто небе нагоре чрез Светлината на Месия.

Йесод е космическият център на всички видове Светлини, които се спускат отгоре. В този космически център се намират всички ключове на тайната Мъдрост, която се дава на избраните души, която се дава най-вече на тези, които много дълго и усърдно са се молили и са заслужили тази Мъдрост.

 

190. Изкачвайки се към небето, всяка душа се отвежда към „реката от огън“, която заобикаля третото небе, където душата трябва да бъде пречистена. Душите, които са се пречистили през живота си на земята, както и онези, на които Бог е простил, идват до тази река облечени в „небесни дрехи“. Те биват предадени на Върховния Свещеник Архангел Михаел, който ги представя в обиталището на четвъртото небе като дар за „Древния по дни“, като по такъв начин те се издигат към Божественото Същество. Обаче се казва, че една душа може да потъне в „реката от огън“, когато вината ѝ е прекомерно голяма; тогава тя бива погълната и остава като пламък между пламъците до края на всички цикли на съществуване, когато огънят на ада ще угасне и ще се разтвори в Авир – „пречистия и неосезаем въздух“, който диша Вечният Един.

За чистите души: Има едни души, които преминават през огнената река, но остават незасегнати от нея, защото нямат черното съзнание на злото в себе си. А има други, които стигат до предверието на тази река и бива погълнати направо от Древния, защото са избрали да бъдат жертви на Светлината.

За душите, чиято вина е прекомерно голяма: Голяма част от тези души ще останат в огнената река безвъзвратно, но други – три части – ще бъдат преобразени и трансформирани. Тези три части ще бъдат поставени при такива външни и вътрешни условия, при които ще се преобразят и ще изберат пътя на доброто. Тези външни и вътрешни условия ще бъдат най-големия дар на Бога към тях. Останалата една част ще бъде разположена на вътрешен план без възвръщане. В тази една част не влизат човешки души; това са същества, които са слизали на земята в материално тяло, но не като човешки души.

 

191. Главният аспект на втория „дворец“ е Мъдростта. Духът, който го одухотворява е „бялата Светлина“ на Познанието... Този „бял“ Дух на Всезнанието е съединен с друг Дух, „черен“ на цвят, който произлиза от най-осветената тъмнина на всяко Познание. Това смесване с „черното“ „затъмнява“, т.е. прави безгранична и свръхпонятна „белотата“, или понятността, на Светлината на второто небе, трансформирайки я в истинска Мъдрост, която накрая се превръща в най-съзнателната идентичност с „нищото“ (Аин), което е Абсолютното. От тази Универсална и свръхпонятна Светлина се излъчват „колелата“ – Офанимите – пречистващи и освещаващи. Но това духовно движение не започва само от Божествената Светлина на второто небе: то идва също така „отдолу“, от човека. Когато се чуе на небесата звукът на неговата молитва, се раздвижват ангелите от всички области; офанимите, т.е. духовните вибрации от долните небесни сфери, се издигат , а заедно с тях и всички други ангели се опитват да се приближат повече към Върховния Дух, Който им дава живот и движение.

Пътят на Мъдреците е такъв, че те трябва да преминат през многобройните тунели на тъмнината и трябва знаят, че тази тъмнина ще ги следва неотклонно, докато съумеят да я одухотворят в чистото познание на бялата Светлина. Тогава мъдреците ще се освободят от всички сенки на мрака и на миналото и ще заживеят в Абсолютното, което ще бъде за тях символ на вечното освобождение... За офанимите: Офанимите са духове на движението и посоката. Когато те докоснат човека, вътрешната посока на човека се освещава и пътят за него придобива ново значение.

 

192. Първото небе е проява на Малкут – Божественото Царство – с неговите два аспекта на духовна вроденост и на веществено начало. Това небе открива или забулва Шехина (вроденото Присъствие на Бога) в съгласие с аспекта, който взема връх в отговор на отношението на човека „долу“. Талмуд (Хагигах 12б) споменава за тази истина, когато говори за първото небе, което се нарича Вилон – „було“... Двата аспекта на първото небе са описани в трактатите за небесните „дворци“ като два духа: единият е наречен Зафира – това е Божественото излъчване в недрата на първия „дворец“; другият е наречен Лебанах – той е чисто приемвствен и неговите светлини са само отражения на Светлините на Зафира, идентичен е на Етера, когато Етерът се спусне на първото небе... Колкото повече се пречиства човек, концентрирайки ума си върху Единствената Истина, толкова повече „Етерът в сърцето“ ще заблестява за него, докато накрая вътрешното му Око види Божественото излъчване без було. Той „вижда Светлината на Зафира пряко“, докато другите я възприемат като „светлината на слънцето, отразена във водата“. Човек достига до пряко съзерцание на Божествената Светлина специално благодарение на молитвата; когато Бог я дарява, „светлината слиза от небето, обкръжава човека, радва сърцето му и го води към съзерцанието на тайните...“ Молитвата не само привлича Божията Милост върху онзи, който се моли, но също така има и вселенски отклик.

Колкото повече човек се моли, колкото повече човек се пречиства и колкото повече човек се концентрира върху образа на Истината, толкова повече в него заблестява искрата на душата, която е вложена в дълбочината на неговото етерно сърце. И когато това етерно сърце заблести, душата се освобождава от булото на първото небе и съзнанието се извисява към простора на Божията Милост. Всяка душа, която върви по този път, опознава все повече Всевишния като Милост.

 

193. Всички същества, живеещи на земята или на небето, трябва да се съединят със „Средния Стълб“, разположен в центъра, т.е. в „сърцето“, на тяхното съществуване, ако желаят да се обединят с Върховния Дух... Но повтарям: МОЛИТВАТА на човека е тази, която създава обединението на Духа, който е долу (вроден в Творението), с Духа, Който е горе (Свръхсетивния Дух на Бога), и чрез това – обединението на всичко , което е.

Всички души, които искат да се свържат с Всевишния, трябва да разберат изключително значение на Молитвата. Молитвата е тази сила, която прокарва светлинната пътека и свързва това, което е долу, с това, което е горе. МОЛИТВАТА е върховният акт, тя е най-значимия акт, даден на душата в нейния път към Истината.