Там зад красивите и сини очи в които хората се взираха се таеше  нещо скрито от техните погледи.Зад топлата и усмивка и приветливия глас.....там на дълбоко се криеше болката.Все същата болка...без значение колко време минаваше тя оставаше  там пламтяща с все същата сила.Тя вярваше че с времето всичко отминава,но всъщност с времето само осъзнаваше ,че е обичала,обичала истински,необратимо,завинаги и безвъзмездно.Обичало по скоро себеси , заради това което всъщност е била заради човека до себеси.Не осъзнато тя бе обикнала самолетите преминаващи над главата и кацайки на летището в близкия град,бе обикнала хората които я заобикаляха макар и непознати,ритамът на градът в който се бе преместила,чуждият език който говореха хората,а тя не разбираше.Бе обикнала домакинската си работа,помахването с ръка на прозореца изпращайки любимият си на работа.Лутането сам в празния апартамен броейки часовете до завръщането му.....Сега тя се чувстваше всякаш живееше два различни живота.В един момент имаше всичко,тогава дори и лошите моменти и се струваха като щастливи.А след като загуби всичко вече нищо не я радваше,нищо не обичаше,нищо не изпитваше.Всяка нейна стъпка,всяка мисъл,случка,всяка глътка нов въздух бяха просто спомен.Всичко я връщаше към онова което е била там в далечното минало,там с нейната съдба,с нейната истинска същност.С човека който всъщност знаеше че е тя.И я болеше,най-много я болеше,защото тя вече знеше,че повече никога нямаше да е същата,нокога повече нямаше да е цяла и завършена.Тя бе останала бродник в настоящето заклещен в миналото.Тя бе призрак от миналото в който всички се взираха,гледайки външната и красота,слепи за бродника който беше отвътре.

Еха че интересен разказ

Нищо не схванах. Много неясно и неграмотно е това съчинение.