Премини към съдържанието

Архивирана тема

Темата е твърде стара и е архивирана. Не можете да добавяте нови отговори в нея, но винаги можете да публикувате нова тема, в която да продължи дискусията. Регистрирайте се или влезте във вашия профил за да публикувате нова тема.

Гости lili-zora

Легенди и предания-пътуване в Централен Балкан

Препоръчан отговор

Гости lili-zora

Централен Балкан Тетевенско ЗА ВРЪХ ПЕТРАХИЛЯ -------------------------------------------------------------------------------- Връх Петрахиля е символ на град Тетевен. Висок е 1 179 м. Каменният му лоб, с височина около 130 м, пръв посреща слънчевите лъчи. От тук произлиза и името на върха (от гръцки “петрос” – камък и “хелиос” – слънце) – Слънчев камък. Върху скалата при подходящо осветление се виждат знаци със значителни размери. Едни ги виждат като букви, а други като хурка с вретено. За Петрахиля се носят някои легенди. Според една от тях, левент Димо е задирял красивата мома Цвята. Свирил и той с кавала, а тя слушала в захлас. За срещите си с него се обличала с най-хубавата премяна. За да го изпита колко е юначен се съгласила да му пристане, ако забие хурката й в скалата на Петрахиля. Речено – сторено. Той се изкачил на върха. Спуснал се с въже от павет и забил хурката. Но въжето се скъсало и той паднал от шеметна височина. А хурката останала да напомня за облога на двамата влюбени. И затова нощем, когато вятърът запее над Петрахиля, той пее за погиналия левент Димо. ................................................................................ ....................... Легенда за Царичина и Тамара – дъщерята на Иван Асен ІІ Името на резервата “Царичина” е свързано с чудната легенда за царската дъщеря Тамара, излекувана от коварна болест с магията на огнено червеното омайниче, което рибарчани и до днес наричат “царичина”. Изпратил цар Иван Асен II болната си дъщеря на лечение в Тетевенския Балкан. Било през пролетта. Слънцето позлатявало горите и карало птиците да пеят. Горските поляни поруменели от цветя. Тамара откъсвала цвете и го затъквала зад ухото си. Мислела си: “Кой е сега като мене. Не ми трябва корона.” Тамара научила, че цветето се нарича омайниче и, че ерген, който види пръв момиче, закичено с него се омайва и то става негова изгора. Цветето помогнало да царската дъщеря да оздравее. Но дошла есента и заедно с птиците заминала и Тамара. Тогава местните нарекли цветето, което тя така много обичала царско цвете, а поляната на която то цъфти – Царичина. Тя останала като една от приказните местности на Тетевенския Балкан и затова резервата носи нейното име. ................................................................................ .......................... ЗА ВРЪХ ЧЕРВЕН Връх Червен е висок 1221 м и е най-високия връх около Тетевен. Нарича се така, защото се огрява от залязващото слънце с червена светлина. От карстовите образования тук най-интересна е пропаста Ямата. Това е пропастна пещера с дълбочина 27 м. Върхът е прославен с легендата за извора Ключ. След каваловата си песен, овчарят млад Стоян се унасял в дрямка и заспивал на върха. Пробуждал се в късна доба, когато звездите покривали небето. Тук овчарката Янка, както пасла стадото си, унесена в песента на кавала, вървяла по росните ливади и неусетно отпуснала ключа от престилката си. След известно време той изврял в извора на града. Затова и сега наричат този извор Ключ. На 29.10.1877 година, на историческата Боева могила под връх Червен се състоял първият решителен бой между руските войски на полковник Орлов и турският аскер в Тетевен. Паднали скъпи жертви. От тогава Голата могила е наречена Боева могила. Следващия ден се счита за Ден първи на свободния Тетевен. През 1977 година, по случай 100 годишнината от Освобождението, е издигнат голям паметник на Боева могила. ................................................................................ ........................... ЗА ВРЪХ ОСТРИЧ Връх Острич е един от най-интересните върхове около Тетевен. Висок e 1069 м. Отличава се от другите върхове с конусовидната си форма. От тук идва и името му Острич. Формата му наподобява вулканичен конус. Именно тя поражда поверието, според което на дядо Дадашко се присънило, че на върха е изригнал вулкан и споделил това с попа. Тогава попът предложил да се отслужи молебен на върха, за да се умилостиви злото и да се предпази Тетевен от него. Но и камъни от река Вит трябвало да се занесат на върха, за да се затисне греховното чудовище. Оттогава, всяка година, в началото на октомври, бабите от Тетевен поемат към върха. Всяка носила по един речен камък, който отнасяла на върха. Повече от 70 години вярващите от Тетевен почитали това суеверие. ................................................................................ ............................ ЗА ХАЙДУШКА ПОЛЯНА Хайдушката поляна се намира на 2 км от град Тетевен. Висока е 955 м, а самата канара се спуска на 50 м. Името й е свързано със следната история (легенда). На Гергьовден местните хайдути Данчо, Ангел и Димо Гагов се събрали на върха, за да ознаменуват излизането си в гората. Хапнали агнешко, взето от близките колиби и се провикнали що им глас държи. Ехото отекнало в отсрещните канари. Да чуе мюдюрина от конака Асан Али, че е време да си върви. Да чуе и раята, че хайдути има. Оттогава Тетевен се превърнал в разбунен кошер. ................................................................................ ............................... Троянско ЗА ВРЪХ МАРАГИДИК Връх Марагидик – Хубавата Мара – е един от най-красивите върхове в Средна Стара планина. Той остава встрани от централното било, но е висок (1889 м.) и видим от цялото северно подножие на планината източно от прохода Беклемето. С върха са свързани различни легенди и предания. Една легенда разказва за смела българка от този край, хвърлила се в бездните и намерила смъртта, за да се спаси от поругаването на поробителите. Друга легенда е за хубавата и капризна мома Мара, която обещала да стане изгора на този момък, който на ръце я изнесе на челото на стръмния връх. Намерил се такъв юнак, но на върха той умрял от изтощение. Трета легенда свързва този интересен връх с името на сестрата на Крали Марко. Едно от най-интересните предания е свързано със сестрата на цар Иван Шишман – княгиня Мара. Обречена за харема на султан Мурад, на път за Одрин тя минала по тия места. Княгинята пожелала да погледне родината си от този връх, изкачила се на него и от мъка по поробеното отечество от очите и потекли бистри сълзи. Те дали живот на река Тъжа и на името на върха и прохода източно от него – Марагидик (Марин проход). От върха има чудесен изглед към резерват “Северен Джендем”, на западната граница на който се намира върхът. Западно от върха е седловината, през която Русалиийският проход се прехврърля от Северна в Южна България. ................................................................................ ..................................... Априлци ЗА КУЛТОВИЯ ОБЕКТ Култовия обект в местността “Калугера” е разположен на 4 км североизточно от местността Маришница (град Априлци), в северното подножие на връх Марагидик, непосредствено до пътеката, пресичаща планината на юг. Върху полегатата масивна скала, наречена от местното население “Калугера” (размери 2.50 х 3.50 м) са нанесени графитни изображения с различна дебелина, някои силно разрушени от човешка ръка или от ерозията на камъка. Графитите са вдълбани до 1-2 мм със средна широчина 3 мм. В средата на скалата се забелязва фрагмент от фигура (60/ 80 см) с разперена дясна ръка и квадратна “глава”. В западната част на скалата се откроява по-малка фигура (59/ 20 см), напомняща човешка фигура с разперени ръце. Около двете фигури са издълбани кръстовидни знаци, малки отвори, черти и знаци. Според легендата на скалата била издълбана фигура на калугер, който сочел място, в което било скрито съкровище, достатъчно за прехраната на 7 семейства за 7 години. Интерпретацията на легендата и на скалните рисунки на този етап е затруднена, но може да се направи близък аналог с графитите, изобразени на входа на централната камера на тракийската гробница, открита между селата Шипка и Ясеново. Може да се допусне, че това е вариант на крайпътно светилище, а човешките фигури изобразяват неизвестен жрец или предводител. ................................................................................ ......................... Габровско Легенда за Габрово Габрово възниква през Средновековието като стратегическо селище в близост до старопланинските проходи. Една от легендите разказва, че по тези места край р.Янтра се заселва млад ковач на име Рачо. Той подковавал конете на керваните, които отивали или се връщали от планината. Постепенно край неговия дом се заселили и други хора, които умеели да шият дрехи, да приготвят вкусни ястия, да поправят каруци и да обработват кожи. И понеже край огнището на ковача се извисявал огромен габър, нарекли селището Габрово. Така Рачо Ковача слага началото на селището, а габърът дава името му. Днес в Габрово има паметник на Рачо Ковача – внушителна бронзова фигура, която се издига върху скала сред р.Янтра, в самия център на града. Габровци възприемат този паметник като символ на творческия и неуморим габровски дух, съхранен във всички поколения. ................................................................................ ............................. Легенда за “Момините скали” В едно село имало две чудно хубави сестри. Един ден двама заможни турци посетили селото, съгледали тези балкански самодиви и поискали веднага да ги вземат със себе си, да ги потурчат и да ги заведат в харемите си, но се натъкнали на недоволство, а по-късно и на съпротивление. За да стане отвличането по-тихо решили да пренощуват в селото, та дано утрешният ден им донесе повече мир и любов. Двете красавици разбрали какво ги чака и за да избегнат неминуемата печална развръзка, наговорили се през нощта, станали на сутринта в тъмни зори, облекли най-хубавите си, готвени за венчило дрехи, накичили се с най ароматични и пъстри цветя, покачили се тъкмо на това място, заплели в обща плитка златорусите си като коприна коси, прегърнали взаимно стройни снаги, простили се завинаги със сияйното изгряващо слънце и разкошна околна природа, и стискайки една друга в обятията си, полетели в пропастта….Канарите, еднички свидетели на тази трагедия, били покъртени като живи: сълзи бликнали в една от пещерите и бликат и до днес. Момините пещери събират тия едри, кристални сълзи и лекуват с тях болките на хората. ................................................................................ ................................ Калоферско Легенда за Калофер Най-красивата легенда, която и днес калоферци с любов разказват е свързана с основателят на града в началото на ХVI век, прочутият Калифер войвода. Много години той и неговата славна дружина били страшилище за поробителите и истински закрилници за местното население под Юмрук чал. След като сключил примирие с другите хайдушки войводи, султан Селим I сключил мир и с Калифер войвода. Предложил му право да избере място за заселване и султански привилегии за бъдещото дервенджийско село край Стражата. Много време търсил Калифер войвода подходящо място и най-накрая се спрял на гъстите гори край река Тунджа, в полите на планината и недалеч от богатите земи на Тракия. Изсекли горите хайдутите, построили къщи, решили да се задомят като откраднат красиви и работливи моми от Сопот. В турските документи градът е споменаван през 1576 година под името Калуфер дербент. Легендите разказват за прочутото дервенджийско село, което турците наричали Улзунолук (Дългото корито). През годините на Възраждането, благодарение на работливите калоферци в града се развили занаятчийството и търговията, скотовъдството и земеделието, а градът се прочул в Турската империя като Алтън Калофер (Златен Калофер) – с гайтани и шаяци, китеници и дантели, с ковани изделия и майстори резбари, розово масло и коприна, с красиви и богато уредени калоферски къщи, с черкви и манастири, училища, учители и ученици. ................................................................................ .................................. Карловско Легенда за Хисар Някои легенди свързват името Хисар с Филип Македонски, който основал Пловдив. След своята смърт той оставил син и дъщеря, която се казвала Хеса. Синът взел Пловдив, а дъщерята - Хисар. За да разделят наследството по равно, те измислили просто, но практично средство. Решили да тръгнат, щом пропеят петлите, един срещу друг, тя от Хисар, а той от Пловдив. Мястото, където щели да се срещнат, щяло да бъде граница на наследството им. Сестрата напоила с вино своя петел. Той пропял много по - рано и събудил всички петли в Хисар. Тръгвайки много по-рано, тя толкова изпреварила брат си, че срещата им станала някъде близо до Пловдив. Братът разбрал измамата. Задоволил се само да прокълне сестра си и пожелал Пловдив да стане голям град, а Хисар да западне. Клетвата стигнала Хисар. Всички предположения и легенди за името на Хисар нямат никаква особена стойност. "Хисар" е арабска дума и на български означава крепост. От крепостната стена, която е най-характерният белег на града, идва и неговото име. Днес на мястото на древното селище и неговата околност се намира един от най - големите национални балнеологични курорти. ................................................................................ ...................................... Фонтанът "Голата жена" Легендата разказва, че тази красива българка отказала да стане наложница на турски бей. За да я унижи, той я накарал да сервира гола на гостите. Девойката го направила, но когато се изправила пред него, стоварила тежкия поднос със сладкиши върху главата му и го убила. За постъпката си била наказана да изгори на клада. Когато пламъците обгърнали голото тяло, от очите й се отронили две топли сълзи... Затова един от минералните извори се казва “Момина сълза" ................................................................................ ....................................... ЗА ИЗВОР “МОМИНА БАНЯ” Минералната вода от извор “Момина баня” е с най-високо съдържание на радон – 160 Емана и температура 47 градуса, което я прави най-показателна за лечението на бъбречно-урологични заболявания и заболявания на опорно-двигателния апарат. Водата е алкална, слабоминерализирана, хидро-карбонатно-натриева и флуорна, без цвят и мирис и с приятен вкус. Първият химичен анализ на минералната вода в България е направен още през 1832 година, именно на извор “Момина баня”. Именно тогава е поставено и началото на организираното балнеолечение в България, а правителството на Източна Румелия издава първия “Правилник за експлоатация на хисарските бани”. Името на “Момина баня” се свързва с една легенда от Средновековието, според която дъщерята на местния управител обичала да се къпе в извора извън крепостните стени. Но веднъж градът бил нападнат от врагове и портите на крепостната стена се затворили. Болярската дъщеря и приятелките й останали при извора. За да не ги заловят в плен, те предпочели да се удавят в топлия извор. ................................................................................ .............................................. Златната богиня на Карлово Имало едно време един бей, търсещ корените на целомъдрието и хармонията в света. Най - красивата и обичана жена в харема му била българка. Като разбрали, че тя скоро ще му роди два сина, радостта им била огромна. Откак жена му го помолила да бъде добър с друговерците и да властва не с ятаган, а с ум, с всеки ден той ставал по - добър и целомъдрен. Неговите идеи за добруване и хармония скоро стигнали до султана и той решил да го накаже за самодоволствата. Наказанието не закъсняло. Една сутрин обичната му жена не дочакала раждането. Покрусен от убийството, я занесъл на ръце в Балкана. Там сам разтопил злато. Полял я от глава до пети. Сложил в ръцете и два големи диаманта, знак за неродените му синове. Сетне всичко в дълбока забрава. И днес, вятър, дъжд и слънце отгласят от дебрите на Балкана легендата за златната богиня. ................................................................................ ............................................... Копривщица Легенди за Копривщица Ранната история на град Копривщица е обгърната в предания и легенди. Старо предание разказва, че в годините след падането на България под турска власт (1393 година) в красивата средногорска местност, където по-късно възниква като селище Копривщица, се заселват бежанци - знатни граждани от големите български градове, потомци на стари родове и скотовъдци със своите големи стада. Сред тях били и трима овчари Ламбо, Тороман, а един бил Арнаутин (пришълец от близките до Албания македонски области). По-късно техните големи имения поставили началото на трите копривщенски махали - Ламбовска махала, Тороман махала и Арнаут махала, които носят тези названия и до днес. На празната площ между именията на Ламбо и Тороман възниква Средна махала, а извън техните имоти в югоизточната част на града се оформила нова махала, наречена “Бяло Камъне” тъй като там имало много бели камъни. Пресъздадената в дървена скулптура легенда туристите могат да видят на площад “20-ти Април”, зад мавзолея-костница. Професор Иречек споменава, че между първите заселници имало една красива българка от село Рила. Тя получила от султана ферман, с който се давали големи привилегии на селището. Жителите му имали право да яздят охранени жребци и да носят оръжие. Според преданието турчин нямал право да минава през селището, нито да преспива или да се заселва, без да е получил предварително разрешение за това от султана. Но онова, което имало по-голямо значение е признаването на самостоятелност на българите в управлението на града. Във фермана Копривщица била наречена “Аврат Алан”, което в превод от турски език означава “Женска поляна”. Друга легенда разказва, че Копривщица била вакъф (лично владение) на дъщерята на Сюлейман Великолепни, известната в турската история красива принцеса. И може би това е най-вероятната причина за получените от селището привилегии. Копривщица плащала само една доброволна вноска за издръжката на джамия в Цариград и срещу това дарение копривщенските джелепи имали право на безплатна зимна паша за стадата си по Беломорието. Различни са и преданията, свързани с етимологията на името Копривщица. Смята се, че то произлиза от “куп речици” поради множеството малки рекички вливащи се в река Тополница. Според друга версия името произлиза от гръцката дума “копрос”, което означава “торище”. И това е логично, имайки предвид легендите за овчари от различни краища, които говорели български, влашки и гръцки. Изразени са и становища за произхода на думата Копривщица от “копър” или “коприва”, които растели по тези места. Колкото и загадъчна да е най-старата история на Копривщица, то толкова ярко е нейното присъствие в епохата на Българското Възраждане. ................................................................................ ............................................ www.visitcentralbalkan.net

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

ЛЕГЕНДИ И ПРЕДАНИЯ из "ТАЙНИТЕ СЪКРОВИЩА В БЪЛГАРИЯ" Част 1 В Преславската планина е проходът Дервиш. Пътя през него наричали Шахан Йолу. Проходът и пътят се пазели от крепост, наричана Белото градище. До днес по тези места личи водопроводът. От крепостта се виждат като на длан Преславското и Шуменското поле. Легенда разказва, че тук била лятната резиденция на българските царе. Дворците били много богати. Имало чешма от чисто злато. В подземието била царската съкровищница, пълна с богатства от цял свят. Село Медвен е източно от град Котел. На север от селото е Борил могила. Легенда разказва, че там било съкровището на цар Борил. Входът на подземието бил сух геран. Долу започвала галерия. Зад желязна врата била съкровищницата. Вътре имало много злато, сребро и безценни камъни. В мраморен сандък Борил оставил корона, жезъл, златен кръст и златен меч... Император Валент бил убит при Одрин. Римляните го отнесли в Рила. Погреб*ли го в пещера. До саркофага сложили съкровището му. Саркофагът и съкровището били долу... Горе погреб*ли знатните войни, загинали с императора. Около саркофазите им струпали злато и сребро... В пещерата римляните направили препятствия и сложили шипове с отрова... Към изхода се излизало нагоре. Там имало мраморен саркофаг. Оттук със скрит механизъм се отварял входът за императорската гробница и съкровището... Югоизточно от Тополовград е село Устрем. На запад от селото се намира Вакъфският (Устремският) манастир Света Троица. Предание говори, че през турско пътят за Одрин минавал край река Тунджа. По него минавали турската хазна и пощата. Хайдутите правили обирите в местността Даркая, на 200 м от манастира. Златото криели в пещера, високо в скалите. По тези места върлували Христо войвода. Кара Кольо, Инджето и Вълчан войвода. По това време турците разрушили и опожарили манастира. Христо войвода, като застарял, се замонашил. С помощта на Кара Кольо, Инджето и Вълчана той съградил нов манастир. Христо станал Хрисант и до смъртта си бил игумен на манастира. Тук починал през 1813 година. На гроба му идвали Индже войвода. Кара Кольо и Вълчан войвода. Надгробната плоча на Хрисант се пази до днес в манастирската църква. Местните хора наричат манастира Хайдушки, а пещерата в скалите над него Каракольова дупка. В югоизточния край на Сакар е Дервиштепе. Легенда разказва, че там в старо време имало голямо кале. Под него имало подземие. Вътре - несметно богатство. Много злато, сребро и безценни камъни били на купове. Двата входа били високо в скалите... Северно от град Карлово, високо в Балкана, е Джендемът. Там е Хайдушката воденица. Под развалините са трите водопада Трояците. Предание говори, че мястото било хайдушко. Тук идвали хайдутите, като бягали от потеря. Тук живеели. Във воденицата мелели жито. В скалите имало пещера. Вътре слагали златото и среброто от обирите. При воденицата имало много леки пари... На скалния масив на нос Калиакра има руини от крепост. Тя датира от тракийско време. В скалите под нея има много пещери. Легенда разказва за съкровището на Лизимах. Той го заграбил при поход. Тогава жестоко потушил бунта на въстаналите градове. Едни разграбил, а другите сами принесли злато, сребро и скъпоценни камъни за откуп. Съкровището Лизимах укрил в пещерите под крепостта... В Трън, гласи преданието, се заселил прочутият Карафеиз. Той се настанил в каменна кула. Нарекли я Карафеизовото седалище. Кулата била в Спахийската махала. Имала три етажа и подземие. Тук Карафеиз си почивал след грабежите, обкръжен от гювендии и верни хора. Тук, гласи преданието, криел своето богатство -злато, сребро и скъпоценни камъни. След Освобождението кулата била съборена... Но до днес останало преданието за съкровището... Село Кипилово е западно от град Котел. Източно над селото има останки от римска крепост. Местните хора я наричат Калето. Легенда разказва, че тук имало римско кале. В подземията му се пазело голямо съкровище. Когато варварите обсадили крепостта, не могли да я превземат. Оттеглили се. Една нощ запалили свещи на рогата на голямо стадо кози. От равнината ги подкарали към крепостта. Римляните били изненадани от огромната войска и нощното нападение... нямали време за губене. Затрупали с камъни входовете за съкровището и напуснали крепостта. На сутринта варварите разрушили крепостта. Съкровището останало в подземието... Село Краинци се намира североизточно от Дупница. Близо до селото има останки от крепост. Легенда разказва, че тук през римско време живяла царица. Дворецът и бил в злато и сребро. При нея идвали знатни римляни и носили дарове - злато, сребро и безценни камъни. Царицата умряла... Погреб*ли я в черква. Вътре сложили даровете и съкровището и. Черквата засипали с много пръст и камъни... До днес на 400 метра от развалините местните хора сочат могила. В нея била черквата... Селата Голям и Малък манастир се намират западно от Елхово. Там са Манастирските възвишения. На тях има останки от стари крепости. Легенда разказва, че под едната крепост имало подземие, пълно със злато. Близо бил манастирът. От там започвало подземието. Мястото можело да се познае, кога вали дъжд. Там биели гръмотевиците... Село Овчеполци се намира североизточно от град Пазарджик. До селото са Овчите хълмове. На един от тях има останки от крепост. Легенда разказва, че тук живял Константин. Той бил византийски император, свален от брат си. Бил заточен в крепостта. Като дошъл Константин, донесъл съкровището си. Укрил го в подземието на крепостта. Не минало много време и бил нападнат. Хората му отблъснали врага. През нощта нападателите запалили много свещи и ги сложили на главите на овце. Подкарали стадото към крепостта. Като видял огромната войска Константин избягал от крепостта. Съкровището останало в галериите. На запад от град Горна Оряховица е Ряховското кале. Легенда разказва, че под него имало подземие. Вътре - купища злато, сребро, безценни камъни, статуи от злато и пиринч. Най-ценен бил златният конник. В едната ръка държал юздите на коня, а в другата - меч. Юздите били нанизани перли, а дръжката на меча - диамант. Конникът бил украсен с безценни камъни... Входът за подземието бил в калето. Там имало черен камък... Остров Свети Тома е в Черно море. Намира се в залива Алепу, близо до брега. Легенда разказва, че от незапомнени времена островът бил пиратско скривалище. Тук пиратите заравяли заграбените съкровища. В скалите по брега имало пещери. Влизало се само под водата. Вътре пиратите слагали несметни богатства - злато, сребро и безценни камъни... На острова има много змии. Затова някои го наричат Змийския остров. Северозападно от град Тетевен е село Гложене. Има предание, че през турско някакъв гложенец бил в Браила. Там срещнал слепец, уважил го и му помогнал. Тогава слепецът му разказал тайната си... Когато бил комита в една пещера на Типчов зъб, сложили 6 катъра сребърни и 6 катъра златни пари. Пещерата затворили с плоча. На нея изчукали лява ръка. Наблизо на камък направили квачка с пилета... Като се върнал гложенецът, излязъл в Балкана. На мястото намерил плочата с ръката. Отворил входа. Влязъл. Вътре видял камарите злато и сребро. Като ги приближил, изскочил змей и го ударил. Той бързо излязъл. Затворил входа, но сложил ръката отвътре и го засипал. Едва успял да си иде вкъщи и умрял. Успял само да каже: „Какво имане видях... мога да купя девет села..." Южно от град Велико Търново се намира местността Трошана. Легенда разказва, че тези земи били царски. Царят ги дарил на болярина Трошан. Той съградил в новите земи манастир. Царят разбрал и надарил манастира богато. В църквата всичко заблестяло от злато, сребро и скъпоценни камъни. В палатите на Трошан през лятото идвало царското семейство. Царят ходел в манастира и оставял безценни дарове, но... настанали лоши времена. Завоевателите наближили Търново. Монасите събрали всичко ценно и го сложили в подземието, при манастирското съкровище. Манастирът бил разрушен и опожарен. Монасите били избити. Останала само легендата за царския манастир. Шишман кале е близо до Черепишкия манастир. Легенда разказва, че в подземието на калето имало съкровище - много злато и сребро. Входът бил засипан... Северно от град Стара Загора е Чичек баир. На хълма са останките от Турското кале. Крепостта датира от римско време. Легенда разказва, че наблизо имало царски манастир. В подземна гробница бил положен самият княз Борис. В подземието на крепостта било съкровището му... Царева ливада е в южната част на пролома на Дряновската река. На височината Градът има останки от стара крепост. Легенда разказва, че тук имало царски дворци. През лятото тук идвало царското семейство и видни боляри. Пасищата в ниското били царските ливади. Под крепостта имало подземие. Единият му вход бил горе, а другият се спускал в ниското близо до геран. В подземието на мраморна маса били поставени три корони, жезъл, кръст и безценни камъни. Седем каменни корита били пълни с жълтици... В град Велико Търново е Трапезица. Легенда разказва, че в крепостта била царската монетарница. Намирала се до южния вход при Царева стъпка. Под нея имало подземие, в което се пазело царското съкровище. Ходникът бил покрит с каменна плоча. Надолу водели стълби до желязна врата. Само царят и пазителят на хазната знаели тайната на вратата. Пред нея имало ниши. В тях стояли скрити стражите. Когато турците нахлули, Шишман заповядал всичко да бъде пренесено в подземието. Машините за сечене на пари, суровото злато и златните и сребърните монети. Пълната съкровищница била затворена. Царят заповядал да се срине монетарницата. На мястото останали само купища камъни. Входът бил под камък на ос. Той се завъртал и се откривала каменната плоча. Под нея били стълбите към желязната врата. Тайната за камъка знаел само Шишман... ЛЕГЕНДИ И ПРЕДАНИЯ из "ТАЙНИТЕ СЪКРОВИЩА В БЪЛГАРИЯ" Част 2 Преди да почине, бай Али разказал... Бях млад. С баща ми пасяхме овцете под Кадемлията. Един ден той ме изведе високо. Показа ми изворче и заръча да го помня, защото в скалите при върха само тук имаше вода. Минаха години. Баща ми се спомина. Един ден, като бях на село, дойдоха двама офицери и запитаха за кладенчето на Кадемлията. Казах, че го зная. Тогава единият извади меден лист. На него имаше изчукана скица. Каза да погледна такъв ли е районът. Разгледах, познах върха и скалите. Казах, че е същото. Запознахме се. Поканиха ме на гости. Отидох. Голямо гости беше, много ядене и пиене падна. Казаха ми, че картата била наследство. Разчели я и разбрали, че е за римско съкровище. Една заран тръгнахме да ги водя, а те и двамата с пистолети. Уплаших се... Заведох ги на друг кладенец. Там гледаха, въртяха се. Разбраха, че мястото не същото и си отидоха. Като научих каква е работата, започнах да оглеждам около кладенеца... И каквото бях запомнил от картата го намирах. Там близо пасях овцете и все гледах... Един ден, като се спуснах по сипея, видях цепнатина в скалите. Много трудно се мушнах вътре. Беше светло, песъчливо и мокро. Вътре имаше израсла чемерика, като полянка. Заобиколих и видях медна врата. Нямаше нищо за хващане. Не можеше да се отвори. Няколко дена ходих... но нищо. Един ден минах през чемериката и се окалях. Огледах при вратата къде да се остържа и видях едно, като изтривалка. Остъргах си обувките. Като натиснах силно с крак, вратата изскърца и се открехна. Отворих я. Влязох. Гледам вътре - какво да ви кажа... През живота си такава красота не бях виждал. Отгоре идеше светлина... Залата беше голяма. Пода и стените бяха мраморни. В страни видях помещения. В средата имаше камара човешки кости. Страшно беше... В другото имаше инструменти, всякакви... На другата страна видях маса мраморна. На нея имаше книги и мастилница с пера. Приближих, но нещо ме удари по главата. Паднах... Замая ме... Колко съм лежал не зная. Като се съвзех, гледам без да мърдам. Над пода, на една педя бяха опънати медни телове, кръстосани. Станах. Внимателно излязох и затворих вратата. После много време не отидох, но се престраших. Вмъкнах се и натиснах изтривалката, вратата се отвори. Носех си светлина. Като влязох не тръгнах към книгите, внимавах и за теловете. Навътре имаше друга маса. На нея - голяма купа, със столче,пълна с искрящи камъни, сигурно безценни. Колкото пъти ги доближавах толкова, пъти ушите ми писваха, лошо ми ставаше... Не можах да ги докосна. Навътре видях врата. Пред входа имаше войници с кръстосани копия и с мечове в ръцете. Бях се напатил... Не ги барах, само погледах и излязох. Като затварях, вратата изскърцваше и нещо щракваше. Скоро пак влезнах. Така - с години. Влизах, гледах и излизах. Много пъти леко бутах войниците с тояга. Те не мърдаха. До кръста бяха хора, а надолу - мечки. Един път се престраших и се мушнах под копията им. Навътре по галерията имаше помещения от двете страни. В първото имаше три мраморни ковчега. На всеки отгоре имаше кръст. Кръстовете бяха сребърни - голямо изкуство. Другото помещение беше склад със златни тухли. Като тръгнех към тях пода се разтърсваше и падах. Пълзешком бързо се връщах. После... само гледах. В третото помещение имаше голям куп златни пари. Приближих купа. Загребах с шепи, изведнъж нещо изскърца - изскочи змей... Пуснах парите. Змея се прибра. Тогава много се уплаших. Едва излязох. Вратата беше почти затворена... След време се реших. Влязох и право на купа с жълтиците. Взех една и сложих в торбата. Така вземах една по една. Нещо като пружини имаше в купа. Аз все вземах... Показа се змея. Зад него имаше железни пръти с големи топузи. Като пера стърчаха. Взех още пари. Видях, че топузите се натягат а змея са издига. Разбрах, че змея ще ме удари и топузите ще ме размажат. Спрях да вземам пари. Очите на змея светеха... Камарата беше висока човешки бой, но дето взех това ми остана. Навътре имаше други купове, но не можеше да се мине. Излязох вън и се прибрах с жълтиците. Сложих ги в буркан, бяха малко повече от шепа. След това дълго не ходих. Един ден пак влязох. Продължих напред. Галерията се разклоняваше в ляво. Като стъпих, пода се разклати и чух бучене на вода. Уплаших се и излязох. Нещо все ме теглеше... Пак влязох, знаех че повече пари не мога да взема, а другото можех само да гледам. Мушнах се под копията и продължих по галерията. Стигнах до каменна врата. Беше украсена с медни плочи. Средата беше различна. Натиснах я нищо, натиснах силно, пак нищо. Сетих се да издърпам плочата. Вратата изскърца и се отвори. Беше на ос. Излязох. Като отворих докрай нещо изскърца. Вратата сама се затвори. Огледах се. Бях на поляната под скалите. Обърнах се, ала не видях вратата. Помислих, че е от светлината. Изчаках без да мърдам. Виждах вече всичко добре, но вратата не можех. Мястото беше познато, разбрах къде съм. Седях и гледах. След час видях дупка в скалата, колкото пара голяма. Белязах я. Слязох при овцете. Хапнах и пак при скалата с дупката. Дойде ми на ум да мушна гегата. Натиснах силно. Чух скърцане и вратата се завъртя. Едва сега я забелязах. Запомних мястото и се прибрах. Един ден реших да засипя цепнатината при сипея. Няколко дена хвърлях камъни. Затрупах я. Остана само горният вход, при скалите... После пак влизах, но само гледах... Чаках дано излязат данни за вътре но освен офицерите други нямаха. Военните бяха опасни и не им се доверих. Тъй минаха години. Остарях. Вече 10 години не съм се качвал... Остана ми само което видях и шепа жълтици... Легенда за съкровището на Емин Хасковлията. През 1813 година Хуршид паша тръгнал за Хасково с 50 хиляди еничари и башибозук да изтреби кърджалиите. Емин като научил за войската разбрал, че трудно ще се измъкне. Решил да събере и укрие съкровищата си. Тръгнал да вади скритото злато. Много бил заровил по различни краища... Емин прибрал големите пари. Натоварили златото на волски коли и тръгнали за калето. Там вече работели 250 души, пазени от 300 кърджалии. Местото било до Марица. Като копали открили царско съкровище. Емин заповядал да не се пипа. Сложили и еминовото злато, сребро, накити и безценни камъни. Отгоре наредили греди и насипали пръст и камъни. Работниците избили и закопали наблизо. Кърджалиите заличили мястото и с музика тръгнали за Гидикли. Там Емин ага дал голям пир. Внимавал никой да не се измъкне. На гуляя еминови хора сипали отрова във виното. През нощта нов табор кърджалии изклали отровените. Емин ага има дал 2 товара злато. Скоро дошли еничарите на Хуршид паша. Почнало клане. Кърджалиите били разбити. Всички бягали. Крили се из махалите и горите. Емин се укрил, но бил издаден. Хванали го. Ордите на пашата нямали милост. По пътя от Гидикли за Хасково набили на кол, най-видните кърджалии и еминовите гювендии. Окован Емин гледал мъките им. Дни наред го бесили с главата надолу. Горили го с огън. Рязали му месата и му слагали в устата, но Емин не издал къде е съкровището. След страшни мъки го набили на кол, а главата му изпратили на Великия везир... Царевец и Момина крепост се намират в град Велико Търново. Легенда разказва, че там в римско време имало калета, които охранявали пътя за великолепния Никополис. Когато варварите нахлули, обсадили и разрушили великия град. Тогава римляните се настанили в калетата. Под тях имало големи подземия свързани с тунел. В галериите римляните пренесли съкровищата на Никополис. Крепостите римляните укрепили и задържали известно време. Когато се наложило да отстъпят, те направили смъртоносни механизми в галериите и ги намазали с отрова. Тайните входове маскирали. Входът на подземието под Царевец се намирал в южната част. По галерия се стигало до подземно езеро. Само човек, знаещ тайната на съкровището можел да продължи. Скрит механизъм източвал водата и по стъпала се стигала друга галерия. От тук надолу имало няколко нива. На всяко римляните оставили по едно съкровище. В галериите към съкровищниците дебнели много опасности... Ако непосветен влезел никога не ще се върнел жив. Във всяка зала имало безценни предмети - златни и сребърни, украсени със скъпоценни камъни. Безброй златни монети били струпани на купове. Подземието под Момина крепост било на две нива. Съкровището било долу. Входа бил голям геран. На дъното се виждала вода. По стъпала се слизало долу и там в страни започвала галерия. Когато римляните се оттегляли отгоре сложили каменна плоча и я засипали. Втори вход имало в ниското. Нишанът бил голям четвъртит камък с топка отгоре... Предание говори, че в скалите над Патриаршеския манастир Света Троица, намиращ се северно от Велико Търново, е скрита прочутата Търновска библиотека. Тук в пещера високо в скалите били изнесени всичките книги и манастирските ценности. Входът бил зазидан и замазан със счукана скала и хоросан. По нищо не личал. Можел да се намери само чрез знак изкован на скалата... Село Осеновлаг се намира северно от град Своге. На северозапад от селото е манастирът Седемте престола. Северно от него има градище и останки от крепост. Местните хора я наричат Латинското кале. Предание говори, че в турско, манастира бил разрушен и опожарен. Вълчан събрал войводите. Решили да вдигнат манастира. Войводите били седем : Вълчан войвода, поп Мартин, Спирос Димитър, Маленко сърбин, Емин бей, Али бей и Петър. В тяхна чест църквата била направена със седем престола. Вълчан намислил всичко, за да скрие входа за подземието на калето. Там в подземието имало римско съкровище. В местностите Говедарника и Среден камик над река Искър в отвесните скали има много пещери с отвори на юг. В тях има изображения на хора и животни, знаци и надписи. На запад са Каменните гъби. Легенда разказва, че тези пещери от най-старо време били светилища. Тук имало много златни и сребърни божества и жречески знаци укрити из пещерите. Край Симеоновград са останките на древната крепост Констанция. Тя се намира на възвишението Хисаря. Тук ясно личат яки зидове, дебели около три метра. Входът на крепостта е от север. При разкопки на крепостта са намерени подземни тунели с разклонения. Легенда разказва, че тук е била резиденцията на последните римски императори. В подземията на крепостта те криели своите богатства. Когато варварите нахлули, крепостта известно време устояла. Тук се събрали всички ценности от провинцията, но не след дълго крепостта паднала. Римляните избягали, а съкровищата останали в подземията на крепостта. Край село Маточина в местността Декилиташ има скална църква. Легенда разказва, че това е много старо светилище. Тук били почитани древните богове. Близо имало пещера в която били скрити образите на боговете, целите от злато. Златните статуи се изнасяли само в деня на боговете и пак се скривали... treasures.zonebg.com

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Гости lili-zora

Пампорово Безсмъртните българи Тук някъде, твърдят сладкогласните певци и свирачи от Родопа, е било царството на митичният Орфей. По южните склонове на връх Снежанка се простират Орфеевите скали. Неслучайно песента на Вяла Балканска Излел е Дельо хайдутин е посланието на човешкият род към космическите цивилизации. Тъдява е върлувал и легендарният Капитан Петко Войвода. Стреляли турците по него, гонили го, пак стреляли, но... нищо! И разнесла се мълвата, че Капитана "куршум не го фата". И поробителите отлeли за него куршуми не от олово, а от сребро и злато, но Капитана остана "посребрен" и "позлатен" в Пантеона на безсмъртните българи! Георги Аврамов ================================================ Боженци Боженски истории Село Боженци е само на 16 км от Габрово, нагоре в планината. Всъщност то е със статут на архитектурно-исторически резерват с 600-годишна история. Малкото къщи с каменни покриви са разположени на двата бряга на река Божанка, която извира недалеч от селото. Тук ценното не са само къщите, но и историите. Според легендата селото е основано от болярката Божана, която намерила подслон в Балкана заедно с деветте си синове след превземането на Велико Търново от турците през 1393 г. Замогнало се чрез развитието, животновъдството, занаятите и търговията през XVIII в. селото променя своя архитектурен облик. Хълмистият релеф позволява на боженските майстори да оформят един от най-живописните архитектурни ансамбли на Възраждането. Високите каменни огради, кованите дъбови порти, малките калдъръмени улички, каменните чешми и мостове, малките дюкянчета носят неповторимата атмосфера на това място. Един от най-типичните паметници в Боженци, датиращ от периода на националното Възраждане на България, е къщата на Дончо Попа. Именно неговият наследник, дядо Миньо Попа се ядосва по-късно, когато трябва да даде два лева на банката, за да внесе дарените пари по сметката на габровското училище. Показват и снимки на Баба Гуна - възможно най-сърдитата баба, и екскурзоводката обяснява, че който е идвал да иска кредит от мъжа й, първо е трябвало да говори с нея. Дядо Миньо Попа пък имал железни принципи за кредитиране - не давал пари на човек, който нямал ограда на двора си, а през зимните месеци давал заеми с два пъти по-ниска лихва, защото времето е малко за работа... Габровци пък подсказват, че този дядо Миньо Попа е същият, за когото има история в Дома на хумора, че дори на официални срещи, когато свършела газта в лампата, събувал панталона си, за да не се търка напразно плата. Но това са вицове... Какво друго от Боженци? Бяло сладко и торти с орехи. И през есента мястото става още по-красиво... Оля Стоянова =========================================================== Видин Вида, Гъмза и Кула Живял някога мощен български болярин, който имал обширни владения от Карпатите до Стара планина. След неговата смърт трите му дъщери Вида, Кула и Гъмза разделили неговите владения помежду си. Двете по-малки сестри Кула, с център в едноименния български град и Гъмза, нейна столица бил Гъмзиград в Сърбия, се омъжили прибързано. Попаднали на лоши мъже, които с лека ръка пропилели бащиното им наследство. Най-възрастната сестра, Вида, останала сама за цял живот. Под нейно ръководство бил изграден замък, в който тя доживяла до дъблока старост като успешно отбранявала своите поданици и земи от чужди нападения. В знак на благодарност след смъртта й хората от този край дали на замъка нейното име Баба Вида или Бабини Видини кули. Васил Коритаров ============================================== Сапарева баня Дари ме боже, тежка нощ! Как през нощта берберът Миджа изпатил от дяволите в турската баня Според разказите на старите баби в турско време най-много върлували дяволите. За разлика от съседните села, където нямало турци, в Баня (Сапарева баня) по-голяма част от къщите били турски. Изглежда тези неверници са били причината да има толкова много дяволи и вампири тук. А когато над квартал Гюргево били заселени седемнадесет черкезки семейства, броят на дяволите и вампирите стигнал своя апогей. Не минавало вечер по килерите и зимниците да не се чуват тихите им стъпки. Наред с другото лошо, което правели на хората, взели и да крадат. Много често се събирали на тарана баир над селото. Тарана баир, който е малък платовиден хълм, обрасъл с трева, през робските години бил в градината на бея. Тогава, както и сега, цялата тази местност била засадена с различни овощни дървета. Градината се преливала в гората след нея. Между тях имало само една пътека. На оградения от високите овощни дървета и скрит от погледите на хората, но огряван от лъчите на слънцето тарана баир, беят съвсем спокойно пускал булите при слънчево време на сушат тарана. Много често, когато пастирите и дърварите се прибирали от планината по късна доба, по пътеката между гората и бейовата градина виждали през клоните на високите дървета силуетите на дяволите, които пеели и играели хоро на Тарана баир. Хванати през раменете с космати тела, с опашки, вирнати нагоре, с дългоноктести ръце и крака и грозни, зъбати лица, те пеели песента: Тъпчай ми, тъпчай тъпчиле! Дари ме боже, тежка нощ! Дяволите се клатели наляво и надясно, а накрая се извивали назад с лице към небето, все едно, че се молят на бог да им даде тежка нощ, за да направят повече бели на хората. След това подсвирквали с уста: “Фиу, фиу” и още по-лудо се мятали от крак на крак и пеели: Все баници и все погачи. Все пиляв, та пиляв. И пак подсвирквали и играели. Накрая дяволите събирали главите си една до друга в кръг и клякали. Отстрани се виждала китка от рога. Тайно се уговаряли нещо и мигновено изчезвали в различни посоки. На Тарана баир дяволите се събирали и уговаряли кой къде да отиде и какви бели на българите да направи. Често посред нощ дяволите се събирали в амамо (турската баня). Там примамвали хора, които вечер се уговаряли рано на другата сутрин да ходят на баня. Една вечер, на излизане от кафенето, което се намирало в горния край на селото, между турската и българската махала, някъде под Света Петка, двама българи се уговаряли да станат рано сутринта още в тъмно и да ходят на баня. Единият от тях, Мине, наричан от турците Миджа, бил бръснар и трябвало да вземе брича, за да се и обръснат. Уговорили се те и си тръгнали да спят, но били чути от дявола, скрит в дървото над тях. Още в първи сън берберинът Миджа чул, че го викат: ”Хайде, бербера Миджа, да ходиме на баня!” Станал той, неразсънен, от най-тежкия си сън, взел от вечерта приготвения багаж и тръгнал. Тръгнал, без да разбере, че не другарят му, а дявол го води на няколко крачки пред него. Когато слязъл по стъпалата към ниското и влязъл през вратата в банята, потънала в в полумрак и изпълнена с пара от горещата вода, още полусънитият бербер Миджа нищо не виждал. Като посвикнали в тъмнината, очите му забелязали очертанията на къпещи се в басейна същества. Някои били с един крак в басейна, а другия опрян в тавана. Някои имали големи глави и дълги ръце и крака. Всички били с рога, вирнати нагоре опашки и с дълги зъби. Когато съществата накарали бербера Миджа да им бръсне главите и брадите, той изведнъж се разсънил. Главите на тези същества били меки като гнили круши, та пръстите му потъвали в тях. Разбрал човекът, че е на баня с дяволите и се зачудил как да се спасява. Казал им, че бръсначът му не реже, а вън е оставил острия си бръснач и ще отиде да го вземе. Незабелязано си взел и дрехите, които бил съблякъл близо до вратата. Щом затворил вратата, хукнал с все сила да бяга. Дяволите почакали малко, но той се забавил. Усъмнили се, че е избягал и като вихрушка полетели след него. Усетил, че го гонят, берберът Миджа взел да хвърля една по една дрехите си. Най-напред хвърлил овчата си шапка. Като стигнали до нея дяволите я разнищили косъм по косъм, да не би Миджа да се е скрил вътре. Всяка дреха, която Миджа пускал през 50-60 метра, дяволите разнищвали. Току-що задминал турската джамия при реката и завил нагоре към българската махала, дяволите го достигнали. В този момент наблизо изкукуригал петел и дяволите изчезнали безследно. Берберът Миджа се прибрал вкъщи чисто гол, когато другарят му идвал да го вика да ходят на баня. След този случай, не само берберът Миджа, но и всички българи в селото, които още в същия ден научили за случилото се, вече не смеели да се уговарят вечер, какво ще правят на другия ден. Драгойна могила Преданието за Драгойна могила съществува, неизвестно от кога като легенда за възникването на град Мехомия (Разлог) На Драгойна могила в Ресиловско землище, някой си владетел Драгой издигнал своя крепост, която и днес се нарича Калето. Крепостта стърчала като остров всред голямо езеро, което заобикаляло могилата. Срещуположно на тази крепост, в подножието на Рила планина, в долината на река Отовица се издигала друга крепост Градището. Владетелят на тази крепост, чието име не се помни, често влизал в сражение с владетеля на Калето Драгой. Нападенията му обаче били безрезултатни, тъй като Калето била добре защитена, а крепостта Градището била по-уязвима. Владетелят на Градището започнал все по-често да търпи поражения и бил пред пълна катастрофа. За да избегне пълното си поражение, търсил начин тайно да изтегли войската и хората си от тази крепост и да се засели другаде. За тази цел той скроил следната хитрост. Поискал от владетеля Драгой прекратяване на сраженията за три дни, уж за отпразнуване сватбата на сина му. Предложението му било прието. За да заблуди владетеля Драгой, че действително тези три дни са за сватба, той наредил тъпаните да тупат непрекъснато, като се използва водната сила подобно на воденица. През същото време натоварил цялото си имущество и меховете с вино на коне, подковани наопаки и през нощта, по долината на река Отовица, а след това по Джерман, Струма и Предела, се озовал в котловина между трите планини: Рила, Пирин и Родопите. На мястото, където се спрял и установил, свалил най-напред меховете с вино, затова го нарекъл Мехомия (днешен Разлог). Като минали уговорените три дни за сватбата, а тъпаните не спирали да тъпат, Драгой потеглил с войската си към Градището, но не видял никакъв противник. Разбрал за хитростта на по-слабия и че е измамен, но не останал неудоволетворен, защото владението му се разширило. Несъмнено корените на тази легенда водят началото си от преди много години. Името на владетеля е славянско. Податките за Ресилово, като селище с богата история, са изобилни и чакат своя автор от това село. Васил Коритаров ======================================================= Видин Дракула се подвизавал във Видин Галактическият вампир граф Влад Дракула Най-известният вампир в историята, граф Дракула, е бил във Видин и Никопол през първите месеци на 1462 г. Тогава са убити 23 883 души и то без тези, които са изгорели в опожарените градове и села по северната граница на Османската империя. Самият Дракула описва детайли от касапницата в писмото си от 11 февруари 1462 г. до Матей Корвин. Има и други исторически сведения, че Влад III Цепеш или Дракула, се е подвизавал по българските земи и в Бъдин (Видин). За тези събития по разкази на очевидци през 1463 г. пише и немският поет Михел Бехайм в поемата си "За един злодей, който се наричаше Дракула - воевода на Влахия": Четиристотин шестдесет и втора - година на плача и на позора. Тогава Дракула се устремил на поход към големия Никопол и както след това узна Европа, към двайсет и пет хиляди избил неверници и християни. Там имало такава страшна сеч, че хълмовете близко и далеч били от плач и вопли разлюляни. ...до столицата на България, опасана от крепост здрава. Бондан ратта му я зовеше, а Биндин турците, понеже те я владееха тогава. Войските кралски завладяха със щурм задържен твърдините - погубиха те първенците, че все проклети турци бяха. И християни се предадоха, но християни не пострадаха - те всички тръгнаха с войската, а пък градът бе изгорен. Дойде на помощ в този ден от Влахия, отвъд реката, и Дракула, велик войвода, със седемхилядна дружина. Градът през огън пак премина и дим се вдигна чак до свода... =============================================== Сапарева баня За Вида и Ружа През мрачните години на робството младежта с радост очаквала празника на манастирчето Свети Стефан. Разположено на дългата тераса, с поглед към Рупите, манастирчето цял ден се огласяло от звучните български песни и хора. Тук била и Вида, най-хубавата между девойките. Тя очаквала с радост да се срещне със своя любим, наскоро избягал при хайдутите, подгонен от турците. Вече редица години на събора присъствали и турски младежи, но не като господари, а като прилежни гости. Тази година на събора бил и синът на турския чифликчия, който не изпускал Вида от погледа си. Стройният и напет момък с поглед горд и набучен с оръжия пояс, който водел хорото, бил любимият на Вида. До него играела Вида, щастлива, че пак са заедно. Песните на хорото им пълнели долините и се носели към чистите върхове на Рила. Денят неусетно минал. С мъка се разделила Вида със своя любим. Поели всеки по своя път - тя по криволичещата пътека надолу със своите дружки, а той със своите другари към хайдушките убежища в планината. Грозна мисъл се родила в ревнивото сърце на турчина. Заедно с придружаващите го турски младежи зачакали Вида и нейните другарки на един от удобните за засада завой и се опитал да посегне на честта й. С мъка се освободила Вида от нечистите ръце на турчина и успяла да се освободи от тях, като се хвърлила в пропастта. Така оставила за поколенията името на гроба си Видина дупка. Не останало безнаказано това турско своеволие. Научил за трагичната смърт на Вида, нейният любим с дни стоял на над гроба й. Той искал час по-скоро да отмъсти, но войводата замислил двойно отмъщение. Най-напред поискал от бащата на турския младеж, чифликчия, който ограбвал труда на бедните селяни, голям откуп за сина му, а след това взел и главата и на сина му. Подобна е съдбата и на българската девойка Ружа. От ранна пролет до късна есен тя е байрактар на хайдушката дружина, чийто войвода е нейният любим. През зимните месеци тайно се връщала в селото. Забелязана и подгонена от турците, тя побягнала към манастирчето, хайдушко свърталище. Застигнали я турците и за да не падне жива в ръцете им тя се хвърлила от високата скала, която хората наричат Ружина скала. Още много красиви българки предпочели смъртта пред поруганието са дали имената си на различни местности в нашия край - Недова ливада, зад Обесен камък, Петруана над Сапарево, Кинини ливади във Верила, Лозана над Овчарци, Здравкин гроб западно от Сапарева баня, както и Горица, за която ще разкажем по-нататък и др. Васил Коритаров ================================ Сапарева баня И оздравя Вълчан войвода Сапаренобанската жива вода излекувала краката на легендарния Вълчан войвода Един от легендарните хайдушки предводители, за който се говори из цяло българско, е Вълчан войвода. Легендата разказва, че главно убежище и район на действие на Вълчан войвода била долината на Джерман и селищата около нея. Заболели краката на народния отмъстител. Не можел повече да предвожда хайдушката дружина. Все по-неподвижни ставали краката му, докато се превърнал в неподвижен труп. Според неписаните хайдушки закони, заболелите хайдути били убивани от собствените си другари, за да не попадната живи в ръцете на турците. За да понесе по-леко раздялата с войводата, дружината решила да отиде в друг район, като оставила двама хайдути да изпълнят закона. Двамата хайдути стояли край своя войвода със забити в земят тъжни погледи. Знаел Вълчан войвода за сапаревобанската “жива вода”, знаели я и неговите другари и се съгласили да не го убиват, а да извикат един от верните ятаци, който нямало да остави жив войводата в ръцете на турците. Ятакът скрил Вълчан войвода в най-близката хайдушка пещера, неизвестна никому. От тук през тъмните нощи ятакът почти носел войводата до заблатения термален извор, където потапял краката му в лечебната кал. След всяка баня Вълчан войвода все по-лесно се връщал в пещерата. Краката му ставали все по-здрави и подвижни, докато стъпил здраво на тях. Оздравелият войвода като възкръснал се явил пред дружината си, която мислела, че отдавна е мъртъв. Дружината, ободрена и развеселена, още по-смело нападала агаряните. Васил Коритаров ========================================== Сакар Индже войвода Войводата върлувал из Сакар и Странджа Индже войвода (ок. 1755-1821 г.) е върлувал с дружината си из Стара планина, Сакар и Странджа. По време на междуособиците в Османската империя в края на XVIII и началото на XIX век става кърджалийски главатар. Тогава получава прякора Индже (тънък). По-късно скъсва с кърджалиите и отново повежда хайдушка дружина. Хайдутува главно из Странджа и Бакаджиците. Със своята храброст и организаторски талант става един от най-прославените хайдушки войводи и крило за сиромасите. Според предание в началото на XIX век прави опит за бунт срещу турците. През 1806 година се прехвърля в Молдова, където постъпва на военна служба в гвардията на молдовските князе. По време на заверата от 1921 година участва в отрядите на Александър Ипсиланти. Загива в сражение с турците край гр. Скулени на р. Прут. Костадин Аршинков =============================================== Невестино Кадин мост Най-популярната легенда за изграждането на Кадин мост гласи, че трима братя от съседно село били наети да го построят, но работата им никак не споряла, защото онова, което изграждали през деня, нощем било отнасяно от водите на Струма. И за да не посрамят името и майсторската си чест, тримата решили да вградят в каменния зид онази от техните съпруги, която първа донесе храна на мъжа си. Решили, когато се приберат, да не казват нищо на жените си. Отишли си братята вечерта по домовете и най-младият майстор Манол не продумал нищо на жена си. На другия ден младата невеста, след като напразно канила етървите си да отидат заедно да занесат храна на мъжете, тръгнала сама. В едната си ръка носела първата си рожба пеленаче, а в другата - яденето. Когато видял отдалече младата си невяста, майстор Манол заплакал мълчаливо. Щом тя приближила, той я помолил да потърси пръстена му, който уж бил паднал до свода. Младата невеста се навела да го потърси и в този момент другите майстори я повалили и започнали да я зазиждат. Докато я вграждали, тя плачела и се молела да оставят отвън гърдите й и да й направят дупки за очите й, за да може да кърми и да гледа детето си. Майсторите склонили най-накрая и изпълнили молбата й. Тя дълго време кърмила детето си и плакала, докато накрая издъхнала. Казват, че дори и сега, щом придойде реката, гласът й се чувал нощем да проплаква. Млякото от гърдите на злочестата майка се вкаменило, докато текло по камъните. Затова в миналото много безмлечни майки от Кюстендилско идвали на моста, откъсвали си парчета от гранита, които после варели и след това пиели водата, за да им дойде кърмата. Поли ================================================ Ямбол Кървавото съкровище Човекът, който ми разказа тази история, е бивш журналист, който живее в Пловдив. Преди близо 30 години в Ямболския край е работил по темата за митичното имане на Индже войвода, което според легендата е заровено някъде на Бакаджиците. Двамата заедно с местен милиционер под прикритие се събрали с група иманяри и тръгнали по следите на съкровището, та ако се намери, да го предадат на държавата. Постепенно обаче станало ясно, че скритото имане има тайна сила, която довела до лудост трима от търсачите му. Главен счетоводител, шофьор на здравен шеф и народен лечител от Ямболско се побъркали, докато търсели митичното съкровище на Индже войвода. Това твърди човекът, който заедно с иманярите е издирвал заровеното злато в местността Бакаджиците. Който е тръгнал по дирите на богатството, добро не е видял, твърди журналистът. Преданието разказва, че някъде на възвишенията, които са на час път от Ямбол, е закопано кървавото имане, събирано с години от разбойниците на Индже. Някъде под земята имало 7-8 товара със златни турски алтъни, 17 гърнета със скъпоценни камъни, два бакъра с накити и два златни пищова. Никой не знае точното място на съкровището, но то е било заровено близо до днешното село Каменец. Навремето селото се е наричало Урум Еникьой, където според разказа на Йовков "Индже" Гърбавото убило войводата, който му бил баща. Карта проклина търсачите на скрити богатства "Когато ми възложиха да се занимавам с тази история, ми се стори, че ме пращат да гоня вятъра. Щом навлязох в темата обаче, осъзнах, че тук има някаква голяма тайна, която не трябва да бъде разбулвана, за да не се случи нещо лошо", разказва бившият журналист. Един ден преди около 30 години той бил на работа, когато при него в редакцията в Ямбол дошъл човек, който се представил като Айгъра. Той се занимавал със събиране на билки и народна медицина. Айгъра разказал на репортера невероятна история за това как била намерена картата, показваща къде е скрито имането. Той и още трима мъже вървели през възвишенията, когато завалял проливен дъжд. Четиримата намерили подслон в една скална ниша. Докато чакали да се разсеят облаците, те забелязали, че в скалата има голяма цепнатина, която се разширява в горния си край. Единият от тях започнал да дълбае с клечка в нея и изровил гърне, запечатано с черна смола. Когато измъкнали гърнето и с много усилия го отворили, вътре намерили четири керамични плочки. На всяка от тях имало изрисувани нишани, които, като се съберели, указвали точното място на скрито съкровище. Кървавото съкровище се пази от змия убиец Мъжете усетили, че това е нещо ценно и решили да го продадат на музея, като искат висока цена за находката. Шефът на ямболския исторически музей обаче се опитал да им вземе плочките без пари. Мъжете отказали да ги предадат. След това отишли при Ванга, да им каже какво държат в ръцете си. Пророчицата им казала за имането на Индже, но ги предупредила да не го търсят, за да не пострадат. "Люта змия пази съкровището, който го доближи, тя ще го убие", казала петричката врачка. Мъжете не се вслушали в думите й и решили да потърсят заровеното злато. За всеки случай пренесли в жертва една кокошка, която заклали, преди да тръгнат. Вече били намерили няколко нишана, когато от едно дърво върху тях паднала огромна жълта змия. Влечугото не наранило никого, но мъжете се изплашили до смърт и прекратили търсенето. На следващия ден се разделили, всеки взел по една от плочките, поел към родния си край и повече не се видели. Няколко години по-късно Айгъра предложил на журналиста заедно да търсят имането. Обяснил му, че си спомня повечето от знаците, нарисувани на керамичната карта и лесно ще открие мястото. От редакцията позвънили на шефа на местната милиция и помолили в издирването да бъде включен и криминалист. Така към групата се присъединил млад старши лейтенант, който също не вярвал на измислиците за съкровището. Пред останалите иманяри журналистът и милиционерът се представили като учени, специалисти по археология и старобългарски език. Търсенето на имането продължило няколко седмици. Един по един мъжете откривали белезите, възстановени от Айгъра по памет. Иманярите вече потривали ръце, предусещайки близкото богатство. Двамата, които били под прикритие, също се надявали да го открият, за да го предадат на държавата. Тогава обаче операцията внезапно била прекратена по нареждане на шефовете на милицията и прокуратурата в Ямбол. Златото на Индже взе ума на иманярите След тези премеждия репортерът престанал да се занимава с темата. Няколко години по-късно обаче разбрал, че някои от хората, които са издирвали съкровището, са изгубили разсъдъка си. Единият от тях бил Айгъра. Човекът е жив и сега, но от близо 20 години не е напускал стаята, в която живее, твърди журналистът. Другият, който се побъркал заради имането, навремето бил главен счетоводител в ямболска фирма. Казвал се Боби, а по-късно, когато полудял, получил прозвището Маестрото. Един ден, докато стоял зад чиновническото бюро, мъжът с две висши образования зарязал сметките, грабнал бял лист и написал следния текст: "Здравейте Владетелю на световната власт. Респективно на ЮНЕСКО, обективно на ООН. Директно и индиректно катърите са готови. Товарите ще бъдат приготвени тази вечер. Ще се придвижваме с фенери. Прикритията ще бъдат направени. Информирам Ви, че златните пищови ще бъдат сложени в дисагите. Контролни светлини ще подаваме само на уречените места." От този ден до смъртта си Маестрото обикалял по улиците на Ямбол и заговорничел с минувачите за търсене на имането. Третият, който видимо превъртял заради съкровището, понеже бил виждал плочките, бил шофьор на голям здравен шеф в Ямбол. По онова време го возел до София с лъскав москвич. Веднъж, когато пътувал с началника, спрял край пътя, зарязал шефа си, изскочил от колата и се качил на едно от възвишенията на Бакаджика. Оттам започнал да размахва ръце и да крещи за сапфири и диаманти, злато и платина. И днес човекът може да бъде срещнат в Ямбол да върви, размахвайки ръце, облечен в бели панталони, бяла риза и вратовръзка. Държавна сигурност по следите на алтъните Службите на Държавна сигурност също са били по следите на легендарното имане на Индже, твърди журналистът. Често, докато обикалял с иманярите, той чувал те да споменават със страх името на някой си Кольо Червения. За него не знаел дори милиционерът, включен в групата. Само името на Червения сковавало в страх сърцата на останалите търсачи на богатството. Един ден в Ямбол Айгъра и двамата под прикритие срещнали Червения и решили да го проследят. Той отишъл при директора на историческия музей и провел кратък разговор с него. Още на другия ден тайната операция на журналиста и милиционера била прекратена. Наскоро, докато четял книгата на Димитър Иванов "Шести отдел", журналистът разбрал, че става дума за внедрения сред иманярите служител от тайните служби Николай Червенков. Не се знае със сигурност, но е възможно хората от ДС тайно да са изровили имането и то отдавна да е изнесено от България, твърдят запознати. Разказах тази история, защото наскоро прочетох, че някой си Давидко Антонов от Петрич е събрал четирите плочки и смята да търси имането, обясни журналистът. Самият той твърди, че откакто се е занимавал със съкровището, с него се случват странни неща. Няколко пъти е бил на косъм от смъртта, а напоследък започнал на моменти да губи паметта си. Костадин Аршинков ==================================================== Родопи Легенда за Царичин връх В 38 година на XX век в местността Царичин връх е бил възстановен храм, чието съществуване датира по предание от XI век, т.е. от времето на Бакуриановите строежи. В тази местност е имало крепост (кале), и от там е минавал пътят за Цариград по суша. Това е едно от доказателствата в полза на преданието. Възстановяването на храма става по чудесен начин. Небезизвестният божи угодник брат Йорданчо Дрянов получава небесна поръка от Божията Майка, като тя му разкрива и местонахождението на храма. Недалече от храма той намира и аязмо. Храмът е посветен на едно чудо при изцеряването на византийската императрица Зоя - съпруга на император Лъв Философ. В V век при царуването на император Аркадий, син на Теодосий Велики, честният пояс на пресвета Богородица, останал след нейното Успение и поверен по нейна поръка на свети апостол Тома и предаван измежду вярващите по наследство. Поясът бил пренесен и положен в храм Св. Богородица - Влахерна. Императрица Зоя страдала от неизлечима душевна болест. Тя получила насъм откровение, че ще оздравее, ако над нея бъде положен пояса на Св. Богородица. Сам цариградският патриарх положил пояса над нея и тя в тоз час се изцерила. За спомен ан това велико чудо над болната царица бил установен в началото на X век празникът "Полагане честният пояс на пресвеета Богородица" - 31 август. Освен на 31 август православните християни отдават почестта си към Божията майка и на III ден от Възкресение Христово.Традиция е подновена с възстановяването на храма. Жив свидетел на тези събития е Станка Брайнова на 78 години, която е познавала лично брат Йорданчо. Тя разказва. още как през всичките тези години вярващи християни са ходили и преспивали в храма с едничката надежда да получат изцерение и благословение. Местността Царичин връх се намира на 18 км. от Асеновград, по пътя за село Орешец и село Мостово. По този път е минал и цар Борис III, когато е носил кръста на Кръстова гора, подарен в знак на благодарност за изцеряването на неговата сестра. В днешно време благочестиви християни продължават делото на брат Йорданчо. Те се грижат за тази светиня, като непрекъснато я обновяват и поддържат традицията жива. Всяка година, освен на храмовия празник богослужение се извършва и на третия ден на Великден. предоставил отец Добромир - храм Св. Димитър, Асеновград ================================================= Белоградчик Легендата за Белоградчишките скали Преди векове между Белоградчишките скали се издигали девически и мъжки манастир. Рано всяка сутрин манастирските камбани приканвали за молитва обречените на бога монахини. Най-младата сред тях, послушницата Валентина, не могла да скрие под расото своята красота. Само веднъж в годината, на Петров ден, народът имал право да посещава манастира. В такъв празничен ден съдбата срещнала младата монахиня с гордия римски патриций Антонио. Заредили се дни на щастлива мечтателност. Докато една нощ... Антонио се изкачил по спуснато въже и прекрачил прага на нейната килия. Грехът бил извършен... Заредили се тихи и спокойни нощи на любовни слова и сластни прегръдки. Любовта е чудна магия. Тя има свои закони и разумът, колкото и да е силен, отстъпва. Но скоро тяхната непозволена любов била разкрита. Зад дебелите манастирски стени можело всичко да се укрие, но не и датски плач. Валентина била разобличена и изправена пред съвета на монасите и монахините. Дълго обмисляли каква тежка присъда да й наложат. Валентина слушала примирана, прикътала в топлата си прегръдка детето. Накрая решили да я анатемосат и изгонят от манастира. Да се скита навред, унизена и прокълната, като символ на измяната и отречената част и добродетел у жената. Монасите закретали обратно към своя манастир. Валентина, изгонена и прокълната, стояла пред вратите с детето на ръце. В това време по тътя на хълма се задал Антонио, възседнал белия си кон, неподозиращ за направените разкрития и за жестоката присъда. И станало чудо. Господ изпратил буря, гръм и земетръс - манастирът се сринал. Всичко наоколо се вкаменило. Валентина се превърнала в каменна Мадона с дете на ръце. Всички те съществуват и до днес - Мадоната с детето, Конникът и Монасите, кретащи към своя манастир. =================================================== Лъки Легенди от село Джурково Спомням си нещо много интересно. Братът на баба ми - Димитър Топузов е разказвал на майка ми, че като деца, когато са си играли в местността Манастировите лочки, случайно са попаднали на една притулена сред големите обрасли с здравец скали ниша. В нея е имало нещо като рафтчета, на който е имало прилежно сгънати монашески одежди. Щом вуйчо ми ги докоснал дрехите изведнъж се превърнали на прах. Дори аз помня, как той казваше "Бяха хубави лъскави копчета и доскоро се подвъртаха из кощана...". Селските легенди говорят, че тунел води от местността Манастировите лочки, до Сулевска махала. Явно е служил за бързо бягство при евентуален грабеж и нападение над манастира. Тук е имало големи богатства, съдейки по друга местна легенда. Тя гласи, че сред скалите има проход, от който се влиза в тунел и се стига пред голяма врата, отстрани на която има два механизма под формата на змии, който са направени с цел да умъртвят влизащият иманяр. Ако се преминат тези "змии", се влиза в просторна стая, където има златна колесница от тракийско време. Друга една легенда ни отнася към местност, скрита в гората и носеща името Тарлицата. Легендата гласи, че тук имало заровена една торба злато, и когато двама приятели намерили златото, единия от алчност убил другия. И така това "кърваво" злато донесло само нещастия на човека, който го е взел - синовете му били убити, жена му се споминала и така той станал пишман от постъпката си и заровил пак златотот на същото място. Имаше един стар овчар - ергенин, който се казваше Костадин, но му казваха Каню. Той беше типичен родопчанин. Тока и телевизията за него бяха нещо познато, но далечно, Минаваха месеци, които той прекарваше с овцете си. Храната му беше надробено кисело овче млеко, както и месо. Той беше чувал много легенди и ги споделяше с дядо ми, с когото си пиеха ракийката и говориха толкова сладко и обаятелно, че много от техните разговори са се запечатали силно в моето съзнание. Дядо ми Иван наричаше чичо Каню "куц курак", от една стара джурковска игра (подобна на сегашния "патъч"). С тези незабравими вечери е свързана и един от моите най-силни спомени за една легенда, която гласеше следното: Имало едно време един овчарче, който не бил съвсем наред. Било мълчаливо, страняло от другите овчари, избирало си все самотни пасища. Веднъж то изкарало овцете от другия край на Джурковския балкан, в посока към село Манастир (планината от страната на Джурково е букова и елова гора, върха се нарича Скалата и е покрита с дълбока алпийска трева, а от другия край е млада борова гора, примесена с камъни и папрат). И така овчарчето превалило Скалата и вкарало овцете си сред папрата да попасат. Имало една легенда, която говорела, че след като хайдутите бастисали манастира, натоварили осем товара злато и ценни вещи, и тръгнали да качват билото. Щом стигнали горе, по незнайно какви причини решили да го закопаят сред камъните и папратта, и да бележат мястото с нишан, който представлявал квачка, следена от няколко малки пиленца. Този знак трябвало да ги насочи щом дойдат да си го приберат. Минало време, хайдутите се разпияли, някой били убити, а папратта избуяла и мястото останало в дълбока тайна. Мнозина, водени от тази легенда търсили камъка с квачката, но уви никой не успял да го открие. И така, в този ден овчарчето, скитайки с овцете си сред камъните, намерило въпросния нишан. Но понеже не било наред и вместо да запази следи до там и да дойде с още хора, то започнало да си играе и с един камък изчукало камъка и квачката с пиленцата, както и тези осем товара злато и скъпоценности били безвъзвратно загубени. Вечерта, когато се завърнало в овчарника, казало на другите овчари, че е намерил нарисувана квачка с пиленца върху един камък и че ги изчукал оттам. Те били като ударени от гръм, защото всеки от околността знаел легендата и не един и двама търсили знака върху камъка. Taка и нищо повече не можело да се направи. На другия ден всички овчари отишли да търсят камъка, но уви всички опити били напразни. Така се изгубила и надейдата да се намери някога това злато. Колко са вярни тези легенди, само времето ще покаже, но е факт, че по тези земи още от най-дълбока древност живота кипи с пълна сила. Eдна от фамилиите тук - на Бозови, в процеса на строеж на къщата си в избата са намирали кости и по техните думи "кости на много високи хора". Koй е живял тук и как е живял може само да се гадае... Ивайло Мирчев ==================================================== Триград Легендите са още от траките Село Триград е едно от най-живописните родопски кътчета. Познато е и на туристи и планинари, и на любители на природата, и на историци и изследователи. Няколко са легендите за произхода на името и самото село. Твърди се, че е старо тракийско селище. И никога досега от създаването си не е било преименувано независимо през какви исторически етапи преминава. Според едно от преданията името Триград идва от факта, че е горяло три пъти, но то не се приема за достоверно. Друга легенда разказва, че по време на потурчването на реката имало три греди и когато праведните минавали по тях, неверниците загивали. Трета причина за името била, че е ограден от три върха. Най-достоверно звучи легендата, че името идва от археологическите разкопки през 80-те години, когато се доказва, че тракийският произход на Триград идва от тракийското Три Ибрие - Три града. На километри от селото са открити гробищни могили, което говори, че е било голямо и известно селище. От векове е известно като място на лечебни билки и древни предания. Димитър Куюмджиев ==================================================== Варна Любовната лековита вода на Побитите камъни В голямата Диклинташка група се срещат редки лечебни растения Преди много време, когато морето е стигало до тези земи, то се охранявало от титани, подчинени на бога на морето. Недалеч от мястото имало малко селце, в което живеел млад мъж. Когато Бог му разкрил своето име, той го обрекъл завинаги да пази тази велика тайна. Затова той бил безсмъртен. Бог обаче го предупредил, че ако се изкуши и разкрие името му, той отново ще стане простосмъртен. Една ранна сутрин човекът се разхождал по морския бряг и съзрял невероятно красива местна девойка. Когато двамата се видели, се влюбили от пръв поглед. Но когато човекът се върнал в селото и разпитал местните първенци за нея, те му казали, че тази девойка била отредена да стане жена на предводителя на морските титани. Любовта обаче накарала човека да се престраши и да отиде при титаните. Той им обещал, че ако му преотстъпят момичето, е готов да изпълни едно тяхно желание. След кратък размисъл те се обърнали към него и му заявили, че девойката ще бъде негова съпруга, само ако се съгласи да им разкрие името на Бога. Той поискал един ден за размисъл и се уговорил с пазителите на морето да се срещнат на другия ден преди слънцето да е изгряло. На следващата сутрин, преди изгрева, те се срещнали на морския бряг. Младият мъж бил решен да жертва безсмъртието си в името на любовта. Той им заявил, че е готов да им разкрие името на бога. Тогава, мъжът започнал да подрежда титаните по морския бряг. Когато титаните били подредени той им казал: "Аз току що изписах името на Бога с вашите тела". В този момент Бог от високо наблюдавал всичко и останал поразен от тази невероятна постъпка в името на любовта. Тогава той решил да накаже титаните, затова, че посегнали на най-скъпото на младия човек - неговото безсмъртие. Когато първите слънчеви лъчи озарили морския бряг морските пазители мигом се превърнали в каменни колони, застанали по начина, по който човекът ги бил подредил. Скоро след това мъжът тръгнал по брега да намери отново своята любима. Легендата разказва, че когато се срещнали и се прегърнали, мигом из под краката им бликнал извор с чудодейна лековита вода. Вики Колева ==================================================== Бяла вода Марино селище През 1995 г. Димитър Кирпичев от Бяла вода, покойник от преди години, е описал с феноменална точност събитие, станало в близка местност Марино селище. Според осеянието там са били изтребвани богомили от Западна Европа, Русия и България. Част от тях били превозвани с кораби, натикани в клетки така, както се транспортират животни. Плавателните съдове спирали до Царево. Друга част, навързани в групи по стотина, били довеждани пешком до лобното място. Жертвите били обезглавявани в гъстата гора на Странджа, а телата изхвърляни в дерето на пълноводна река. Днес реката е пресъхнала, но водата под нея не спира. Десетилетия тогава тя течала кървава. Тази информация била потвърдена от пророчицата Ванга. Тя уточнила още: “66 хиляди богомили са избити на това място. Между тях имало седем водачи от по-вътрешния кръг на посветените. Седемте били смятани за посредници между земята и небето”. В същия ден Ванга предсказала още, че на това място ще бликне извор, водата щяла да бъде целебна. С дарен труд от местните и средства от строителни фирми, изградили светилището. Хората от Бяла вода не са наясно каква точно е била историята, но се кълнат, че там ставали странни явления. Параклисът нарекли на името на големия български светец Иван Рилски. Дърветата отпред не били отсечени - те символизират водачите от вътрешния кръг на посветените. Мястото около построения през 1998 г. в Странджа параклис е заредено с особена енергия. Наскоро там е бликнал и извор със сивкаво-белезникава вода. Може би това потвърждава и древното име на на самото село - Бяла вода. Местните твърдят, че изворът е лековит. Интересът към мястото расте, защото тук по всяко време на годината стават странни неща. Нощем от небето слизат светли кълба, в снега ходят змии, а свещите не гаснат от пронизващия зимен вятър. Достатъчно е да постоиш малко време, за да усетиш в тялото си нова жизнена сила. Милена Славова =================================================== Горна крепост Един от най-популярните древни герои е Орфей, роден някъде в пределите на Тракия. Според създадената в гръцката митология версия той е син на речния бог Еагър и музата на поезията Калиопа. Великолепен поет и певец, Орфей си съперничил дори с бога намузиката и песните, Аполон. Невероятният му глас омайвал всички живи същества, а по време на похода на аргонавтите за златното руно заглушил опасната песен на сирените и спасил героите. Орфей често се изобразява с китара или лира, от чиито струни изтръгвал вълшебни звуци, каращи горските животни да вървят подир него, скали и планини да се движат, дивите зверове да лягат в краката му. Пак от гръцките митове е известна драматичната любов на поета към прекрасната дриада Евридика. Ухапана от отровна змия, красавицата умира в деня на тяхната сватба. За да я спаси, Орфей слиза в подземния свят на бог Хадес и трогва всички с тъжните си песни. Той успява да убеди господаря на душите да му върне любимата, но на връщане не спазва условието да не я поглежда до дневната светлина, заради което я загубва завинаги. Този епизод е пряко свързан със смъртта на Орфей. Той вече пренебрегвал женската красота, заради което е убит от жените-вакханки по време на мистериите в чест на бог Дионис. А това събитие навежда към по-ранното ниво на митологизиране на Орфей. Защото със сигурност се знае, че той е от тракийски произход и е играел важна роля в слабо познатата тракийска религия. Не случайно в античното изкуство Орфей винаги се изобразява в тракийски дрехи, а целият му живот преминава в земите на траките. Изглежда, че в тяхната митология той по-скоро е бил жрец и магьосник, надарен със свръхестествени възможности. В съвременната наука се смята, че героят е вдъхновител на цяла философско-религиозна система, получила името орфизъм. Приема се, че тя възниква в Тракия между края на второто хилядолетие и IX-VIII в. пр.Хр. По-късно доктрината се разпространява в Гърция и средиземноморския свят. Привърженици на орфизма били дори много от римските императори. Това е чисто аристократична концепция, основана върху дионисиевите мистерии. В древността тя се е предавала изключително чрез устния епос, оформил необходимите предпоставки за появата на образа на царя-първородител, на царя, осигуряващ плодородието, на царя-жрец и антроподемон, на съвършения и безсмъртен цар, бог на себе си и първожрец за своя народ. Орфическите мистерии се правели само от посветени, а това били единствено неженени мъже. Те били наричани а-бии (т.е. нежизнени), защото не водели нормален и обикновен живот. Тайнствата ставали в затворени общества и скрити места, недостъпни за погледа на останалите хора (скали и пещери, с каквито изобилстват Източните Родопи, Странджа и Сакар). Те били придружени с хорови песни и мимически игри. Кулминации представлявали символичната смърт на царя-жрец, отъждествявана с разкъсването на Дионис от титаните, и също символичното зачатие на богинята-майка, даващо началото на живота. Първата се осъществявала чрез кръвната жертва на бик, кон, козел, а понякога и хора. Зачатието пък се реализирало с масово съвъкупление на мъже и жени, накарало Херодот да обвинява траките в полова разпуснатост. По-късно орфическите тайнства се олицетворяват от разюзданите вакханалии в чест на бога на виното и веселието Дионис. проф. Николай Овчаров ======================================================= Пирин Пирин - легенда и реалност снимка: Бойка Асьова Един чобанин от село Кремен разправя, че когато още не сме били християни, тукашните хора вярвали в бог Перун. Той живеел по нашата планина с невестата си. Тя се казвала Ехо, а Перуника била сестрата на Перун. Белела платно за одеждите на брат си и снаха си в голямото езеро и го простирала на ей този връх. Оттогава той носи името Момин връх. На нея е кръстено и цветето перуника, що расте и по гората, и по селските дворове и гробища. Княз Борис бил покръстил вече народа си по царството българско, та тогава един поп от Разложката котловина решил да изгони бог Перун. Тръгнал негова милост да го търси, минал през село Обидим, овчари му казали, че го видели онзи ден да стои на връх Джано. Посочили му пътя, рекли му, че ако хване по река Ретиже, тя ще го изведе на едно голямо езеро. Като се катерил цял ден покрай реката, попът наистина стигнал до посоченото му от обидимци езеро. Ама кой е Джано, как да познае измежду всички върхове този, където божем било седалището на бог Перун?! Отецът взел да се кръсти, да отправя молитви към своя си бог да му помогне да намери свърталището на Перун. И знаеш ли какво е останало от попа? - дяволито попита чобанинът. - Калимявката му. - И посочи в средата на езерото островчето. Значи бог Перун според моя разказвач се бил разлютил, разфучал се, метнал светиня му в езерото и над водата останала да плува само шапката му. Оттогава се нарича Попово езеро или, както турците го зовали, Папазгьол. Ако искате сами да видите как се е вкаменила попската калимавка, това е най-лесно. Отивате с автобус през Предел до село Добринище, а може и с романтичното влакче по теснолинейката, известно с това, че минава през най-високата гара в България - Аврамови колиби. От Добринище до хижа "Гоце Делчев" може и пеша да се стигне, на автостоп, ако е късмет. Оттам то хижа "Безбог" върлото нанагорнище се спестява с лифт. Струва 1,50 лв. в едната посока. Не винаги може да ви огрее. Няма ли достатъчно хора, не го пускат. Със сигурност се движи в събота и неделя. Времето до последния курс на лифта в 16,00 ч стига, за да се отиде до Попово езеро и се хване обратно за хижа "Гоце Делчев". Остава време за една закуска около езерото, ако не цялото, то поне донякъде да заобиколите по брега му и се порадвате на околните върхове - Джано, Дженгал, Сиврия. Струва си да се изкачите поне на Джано, откъдето ще видите Кременските, Самодивските и Аргирово езера, ще се порадвате на чудните извивки на Ретиже. Но затова ви трябва цял ден и вечерта да преспите на хижа "Безбог". Само срещу три лева. Ако не искате да се върнете по обратния път, може на другата сутрин да прехвърлите през Дженгалска порта и се спуснете към Валявишки езера. Оттам поемате все по река Демяница, чак до Банско. Е, малко е зорно. Но си струва. В село Добринище има лековити минерални извори и добри частни хотели, където освен да се преспи може да се опитат и типичните местни ястия; Знаете ли че? Хижа "Гоце Делчев" - 1600 м н.в. Хижа "Безбог", най-голямата и най-високо разположената хижа в Пирин - 2236 м н.в. Попово езеро, най-голямото в Пирин, площта му е 125 дка и е дълбоко 30 м., дава началото на река Ретиже. Бойка Асиова ========================================================= Тетевен Поверия за родилка и бебе Вечерно време не се пускаше при детето външен човек. Ако се налагаше, той задължително трябваше да остави белег - макар конец от дрехата, за да спи детето. Пелените не се оставяха да пренощуват вън, прибираха ги рано, че няма да е добре за детето. 40 дни родилката не излизаше никого да изпраща, дошъл на гости и “сбогом” не казваше, за да не й секне млякото. Ако децата умираха още мънички, трябваше да се смени кръстникът. В такъв случай бабата изнасяше готовото за кръщене бебе и го оставяше на кръстопът, който мине най-напред, той е на късмет и ставаше кръстник на бебето. На бременна жена се даваше да яде от всичко, което види, че можело да се доще на нероденото в утробата дете и да предизвика преждевременно раждане. Питата на новороденото дете се мясваше само от пшеничено брашно, за да не се пукат петите на краката му. Тя се мясваше задължително само от момиче с майка и баща и със здравец на ухото, това се правеше, за да не остане бебето сираче. Когато детето беше пред прохождане, майка му мясваше малка пита, наречена прощъпалник и му я търкулваше. Детето пристъпваше 1-2 крачки и си я вземаше само. Вардеше се питата да е на нова свящ, когато е новолуние и месецът ще се увеличава, та и на детето да му върви напред в живота, да е преди обед, дорде денят е напреди. Внимаваше се също да бъде ден събота, за да му помагат всички съботи. по спомени на Мария Патева ===================================================== Созопол Прасета предават града на османлиите Според една местна легенда, въпреки непрестанните атаки, турската войска не успявала да сломи защитниците на крепостните стени. Турците започнали да гладуват. Един от войниците забелязал, че стадо свине всяка сутрин рови тревата пред крепостната стена в района на пристанището. Прегладнелият аскерин решил да си хапне свинско, въпреки забраната на Пророка и подгонил стадото. То обаче се шмугнало в дупка под стената. Оказало се, че това е изходът на стар отточен римски канал, минаващ през целия град. Войникът съобщил за находката. През нощта турски отряд се промъкнал през канала и влязъл в града в гърба на защитниците на крепостта. За последно крепостта на Созопол изпълнява функциите си през Руско-турската война (1828-1829). На 16.II.1829 г. руска ескадра под командването на адмирал Кумани превзема крепостта. В следващите няколко дни русите стоварват 10 000 бойци, командвани от генерал Рот. Съставена е и бойна част от местни жители, наречена Созополска българска дружина с командири Стайко Мавровнев и Вълчан войвода. Турците обсаждат в течение на четири месеца и половина крепостта, но старите крепостни стени издържат на стотиците изстреляни по тях гюлета. Едва в началото на юли крепостта Созопол е деблокирана от армията на Дибич Забалкански. =========================================================== Сапарева баня Предание за Страхил Войвода Преданието разказва, че родното място на Страхил войвода е село Овчарци. Тук е протекъл и първият период от хайдушката му дейност. От този период е може би и хайдушкия нож с инициалите СВ, пазен грижливо от учителя Васил Стоев от това село. С панагюрските овчари, които са пасли стадата си в Рила, в областта на Голямо пазар дере, Страхил войвода заминава за Пазарджишко, където става предводител на многобройна чета. Откъслечни известия от хрониста Силяхдар споменават за Страхил от село Ветрен Пазарджишко, който “развял байряк” и с 200 души извършвал дръзки нападения (виж История на България, т.4 стр. 237). През 1689 г. в Пазарджишко избухва въстание, а на следващата година и в Кюстендилско. Узнали за готвеното голямо настъпление на турската власт срещу тях, въстаниците се изтеглят заедно със семействата и добитъка си и намират убежище в окупираната от австрийците Нишка крепост. Сред хайдутските прояви, по време на въстанието, действията на Страхил войвода заемат централно място. Както свидетелства Силяхдар, Страхил войвода действа съвместно с 4 000 немци, маджари и хайдути в нападенията срещу Кюстендил на 20 март 1690 г. В ”История на България” се казва още, че при подготовката на османската офанзива срещу Ниш, Страхил войвода, който неведнъж бил нанасял щети на мюсюлманското население, затворен в крепостта, се опасявал, че ако турците обсадят града, австрийците ще го предадат. Той успял да излезе от града и изчезнал. При овладяването на Ниш от мюсюлманите семейството му е заловено и продадено в робство. Василев ====================================================== Две могили Прогледнало турче възражда обителта При падането на България под турско робство манастирът "Св. Марина" бил разрушен, а останките му попаднали в една турска нива. Легендата разказва, че 12-годишният син на собственика турчин бил сляп. Един ден той оставил сина си на нивата да спи и отишъл да работи. Детето се събудило и тръгнало напосоки да търси баща си. Стъпило в някаква локва, навело се, умило си лицето и тоз час прогледнало. Самият турчин знаел, че някога в нивата му имало църква. Отишъл в с. Каран Върбовка, където му обяснили, че на този ден - 17 юли, християнската църква тачи паметта на св. Марина. От благодарност турчинът подарил нивата си на християнската община с поръчение обаче там да построят жилища, в които пристигащите болни да има къде да се настаняват. Самото чудо с изцелението на момчето се разнесло не само в България, но и в Румъния, Молдова и Сърбия, откъдето идвали да се лекуват болни. Днес чудодейният извор е всред манастирската църква. Напук на съдбата на 14 срещу 15 май 1966 г. турчета от с. Каран Върбовка нападнали манастира и изпочупили прозорците на килиите. Един от тях, Нурадин Наим, бил разпознат и осъден на 5 месеца затвор. Белчо Цанев ========================================================== Горна крепост Пророчествата в светилището на Дионис Монета с изображение на Александър Велики В описанието си за храма на Дионис, гръцкият историк Херодот специално се спира на прорицалището към него. Според летописеца то било равно по слава на светилището на Аполон в Делфи, а оракулът гадаел не по-зле от елинската прорицателка. А изворите показват, че в храма на Дионис са станали поне две предсказания със значение за световната история. Несъмнено най-важно сведение в това отношение е разказът на римския историк Светоний Транквил за посещението на бащата на бъдещия пръв римски император Гай Юлий Цезар Октавиан Август в родопския храм на Дионис. Светилището се намирало в голяма зала с овална форма и без покрив отгоре, което се налагало от особения обряд извършван в него. Но нека дадем думата на римския историк, отразил това важно събитие: "...Когато Октавиан, бащата на Август, водил войската си някъде из отдалечените части и в Свещената планина на Дионис, се допитал до оракула на бога за сина си, било му потвърдено от жреците, че синът му ще стане господар на целия свят, понеже, след като виното се разляло върху олтара, димът се издигнал нагоре над върха на светилището чак до небето - знамение като това, което получил и самият Александър Велики, когато принасял жертва на същия този олтар." Става ясно, че в родопския храм на Дионис са извършени най-малко две изключително съдбоносни за човечеството предсказания. Александър разбрал там, че ще завоюва Азия и света, а римляните - че ще станат световна империя. За получаване на пророчеството е прилаган т.нар. винено-огнен обряд, при който се гадаело по височината на лумналия огън, след като върху олтара е излято виното. Този обичай е описан и при други тракийски светилища на Дионис. Така например в държания от бизалтите голям и хубав храм на бога се правело жертвоприношение, при което над олтара се издигал голям огнен пламък. Ако годината щяла да бъде плодородна огънят се издигал високо, а ако не - въобще не се появявал. В това няма нищо чудно като се има предвид, че виното и огънят са основни в култа към бог Дионис. Самото правене на виното се възприемали като символичен разказ за живота и страданията на божеството и то в неговия тракийски първообраз. Мачкането и късането на плода давал асоциация с разкъсването на тракийския Дионис от титаните. Не случайно обработката на гроздето е представлявала тайнство, на което се пеели тъжни и монотонни песни, приличащи по-скоро на оплакване. Цялата околност на Перперикон е осеяна с хиляди изсечени в скалите преси за вино, по-голямата част от които се намира под земята. Някога в тези мистериозни басейни, преливници, издълбани канали се е правела свещената течност на бог Дионис. С това вино са извършвани ритуалите и предсказанията в храма, а при дионисиите тракийските родове са изпълнявали дивите оргии в опиянението на червената напитка. проф. Николай Овчаров ===================================================== Пампорово Райчо Пампора Знаете ли? Родопчанина Райчо Хаджибелев бил кираджия. Тръгвал той с петнайсена мулета, тежки товари, към Станимака и Филибето или пък надолу, из Беломорието. Яхвал най-красивото и яко муле, запалвал едрия си чибук, из който политали клъбца дим и поемал с кервана на далечен път... Шеговитите родопчани го оприличавали на пампор - така тогава наричали железницата. И лека полека Райчо добил прякора Пампора. В сетнешните години замогналият се кираджия закупил поляните под Снежанка и Мургавец, а хората ги нарекли Пампоровите поляни. Така китният кът от Родопа планина станал известен като Пампорово. Детелина Молова ===================================================== Горна крепост Светилището на Дионис в Свещената планина Родопи Дионисиева сцена, съкровището в Борово Вече столетие археолозите търсят прочутото в древността светилище с прорицалище на бог Дионис. Смята се, че неговото намиране по стойност ще е равно на откриването на Троя и Микена. Сведенията за него изключително оскъдни и със сигурност се знае единствено, че храмът е бил в Свещената планина - Родопите. Основна информация за светилището дава гръцкият историк Херодот. В своето прочуто съчинение, той описва грандиозния поход на персийския цар Ксеркс срещу гърците в 480 г. пр.Хр. Многобройната армия бавно се придвижва по Беломорието. При цар Ксеркс идват пратениците на множество тракийски племена от вътрешността и крайбрежието, принасяйки му клетва за вярност. Единствени не дошли сатрите, които обитавали планината Родопи. Херодот подчертава, че те били най-свободолюбивия тракийски народ и държели храма на бог Дионис с прорицалище, равно на прочутото светилище на Аполон в Делфи. Техни жреци били бесите - име, с което по-късните историци ще наричат цялото племе на сатрите. Херодот никога не е посещавал вътрешността на Тракия и често дава неточни географски обозначения. В случая той отбелязва, че храмът се намирал зад заснежените планини и на висок връх. Оттук в съвременната наука залегна становището, че светилището е било във високите дялове на Западните Родопи. Малцина се бяха замисляли върху факта, че от Бяло море се вижда високия хребет на Южните Родопи - т.нар. Гюмюрджински Снежник. Зад него са ниските и удобни за живот части на Средните и Източните Родопи, наситени с много богати археологически паметници от различни епохи. А сред тях несъмнено изпъква свещения скален град Перперикон, най-големият мегалит на Балканите и в Европа. Естествено в древността е имало много храмове на бог Дионис, който в Тракия е бил основно божество. Някои казват, че светилището на Дионис било около планината Пангей (в Родопите - б.а.), други - около Хемус". И все пак родопският храм явно е бил основен и това се доказва от данните на по-късните римски историци. Живелият в края на II в. сл.Хр. Светоний Транквил описва поход на бащата на първия римски император Гай Юлий Цезар Октавиан Август, станал в последните десетилетия на старата ера. Честолюбивият баща посещава храма на Дионис в Свещаната планина и получава важно предсказание за бъдещето на сина си. А Дион Касий в своята "Римска история" разказва за настъплението на пълководеца Марк Лициний Крас в 29-28 г. пр.Хр. Като генерал вече на самия Октавиан Август, той отнема от бесите прочутия храм на Дионис в земите им и го дава на народа на одрисите. В 11 г. пр.Хр. между беси и одриси избухва кървава война за владеенето на храма на Дионис. Войските на бесите се водят от самия първожрец на светилището, Вологес. Според съвременните историци границата между държавата на бесите и Одриското царство е минавала някъде в Източните Родопи, източно от днешния гр. Кърджали. А точно там се намира свещения град Перперикон. От данните на Дион Касий се разбира, че храмът на Дионис е бил в граничната зона между двата големи тракийски народа. А археологическите данни хвърлят все повече светлина за локализирането му в монументалните скали на Перперикон. проф. Николай Овчаров ==================================================== Визица Страшната чума Запазените предания за Стара Визица разказват и за страшна епидемия, която косяла старо и младо. Болестта се появила след един доста любопитен случай. В мрачна нощ вълци подгонили голям и красив елен, който, за да се спаси, влязъл в селото и спрял насред една кошара. На сутринта някой от селяните предложил да заколят изплашеното животно, както и станало. Еленът бил изяден, но с това започнал и страшният мор. За да избягат от болестта, визичани натоварили на колите оскъдната си покъщина и поели към най-високото място, едно от най-слънчевите странджански била. Милена Славова ================================================ Сапарева баня То си е за страх Страхът на сапаревци от нова минерална вода Турските поробители избивали или прогонвали българското население от селищата край минералните извори. Затова, когато в местността Банкско ливаге, в Сапаревско землище, се показала топла минерална вода, вместо да се зарадват, сапаревци изтръпнали от страх. Цялото население се събрало, за да я спре, докато не са научили турците. С колко руна вълна, дрехи, черги и постилки бил запушен новоизбликналият извор, само те си знаят... Васил Коритаров =================================================== Горна крепост Тракийският Дионис Изображение на Дионис върху сребърна антична монета Късният гръцки бог на виното и веселието Дионис е извлечен от древнобалканско годишно божество. То е било известно под различни имена, като се предполага, че наименованието при траките е било Загрей. В орфическата доктрина била мотивирана връзката между Великата богиня-майка и този мъжки годишен бог, отличаващ се с подчертан фализъм. Тяхното символично съвъкупление представлява синтеза между аграрното и оргиастическото (итифалическото) начало. За гърците Дионис е син на върховния бог Зевс и красивата Семела. В тяхната митология е оформена сложна интрига, според която изгарящата от ревност съпруга на Зевс, Хера, внушила на Семела да поиска от Гръмовержеца да се покаже в божествения си вид. Това я убило и Зевс вшил в бедрото си невръстния Дионис. По-късно детето било отгледано в пещерата на нимфите и тук ясно прозира орфическата първооснова.Според нея Дионис първо бил роден от богинята Персефона и се наричал Загрей. По-късно бил разкъсан и изяден от титаните, заради което те били изпепелени от Зевс. Чак след това той отново бил роден от Семела, т.е. в митологията са се създали два образа на Дионис - ранният тракийски и следващият го по време гръцки. Още по-късно се слива с римските божества Либер и Бакх, съчетавайки и техните функции. Ранният тракийски бог проличава в пищните оргиастически мистерии, известни днес като дионисии или вакханалии. Съществува и връзка с певеца Орфей - точно Дионис превръща в дървета менадите, разкъсали героя. В елинистическите страни и Рим култът към бога бил съпроводен с необуздано веселие и диви оргии. Те се провеждали в планините под светлината на факли и в най-дългата зимна нощ. Големите дионисии в Атина пък били в началото на пролетта. Хорови песни, музикални и сценични спектакли представяли събития

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Гости lili-zora

Странджа - усмивката на Бог "Когато Бог решил да сътвори Странджа, се усмихнал. И от тази божествена усмивка тя се родила." Това гласи една от легендите, които също с усмивка може да ти разкаже всеки един от няколкото хиляди жители в тази част на България. Тиха. Красива. Непозната. В най-високата точка на Странджа се намира местността Каменска бърчина. Наричат я още Камъка. Слушам разказа на Стефан Златаров, директор на Дирекция "Природен парк "Странджа". Основното било на планината е в Турция. Тук са двете била - Резовско и Босненско, които общо взето рамкират територията на парка. Интересното е друго. В местността се намира тракийско скално светилище, посветено на бога на Слънцето - Хелиос. Представлява две естествени скални образувания, ползвани като жертвеници. Датировката е смайваща - 1000-1500 г. пр. н. е. Религията на живелите в това труднодостъпно райско кътче траки е изисквала обожествяване на всички природни феномени - извори, вековни дървета, скални образувания... На една от скалите ясно си личи изсечен върху камъка Соларен кръг. Диаметърът му е около метър, има и още няколко такива, с по-неясни контури... Символизират Слънцето. Изумлението е пълно, когато чуеш, че тук е било място за ритуали и жертвоприношения, че са принасяни в жертва животни, че с тази кръв вероятно се е извършвал някакъв обред... И още повече - че те са най-старият тип скални тракийски светилища. В предположенията влиза също и разказ за това, че е донасян огън чак от т. нар. Голямо градище около Малко Търново, (най-високата точка на българската част на Странджа), като част от ритуал между двете светилища. Огънят в Тракия е бил основен елемент в религиозната практика. На територията на тази българска планина са запазени много културни паметници от епохата на древните траки. Повод и за един интересен извод - че тук, както и в част от Източните Родопи се е съхранило в чисто физическия смисъл на думата древното тракийско население. Географското разположение и вековните гори просто са дали възможност на част от предците по нашите земи да оцелеят в своеобразен анклав. Разбира се, знаем, че идването на славяни и прабългари е претопило по-голямата част от траките в едно ново етноморе... Което, без съмнение, дава и повод да се говори за културна приемственост. Има я. И доказателствата, повече от убедителни, са нестинарските игри. Практикуват се до ден-днешен в с. Българи, но за тях се говори и в Кости, в Граматиково, навсякъде. Логичният извод е: "В жилите на днешните странджанци тече и древнотракийска кръв", приключва интересния си разказ Стефан Златарев... Невероятна е и гледката от тази точка на Странджа. Разстлана пред погледа е цялата планина. Смята се, че мястото е енергиен център. "Връзката му с праисторията ни е другият фактор, който кара човек да се зарежда с добра енергия. При мен специално е точно така...", усмихва се Катя Иванова, отговаряща за връзките с обществеността от Дирекция "Природен парк "Странджа"... Зелениката е символът на Странджа. Чувал съм името на това цвете, виждал съм го на картинка. Не съм си представял, че търсенето му в полумрака на вековната дъбова гора може да бъде толкова вълнуващо. Както и срещата с него, което си е своеобразно романтично приключение. В резервата "Силкосия", друго райско кътче на Странджа, зеленика имаше в изобилие. Тя е уникална, защото не се среща никъде другаде в Европа. Усещаш гордост, когато я съзерцаваш и когато осъзнаеш, че отново срещаш привкуса на дълбока древност. Зелениката е останала от времената на последните ледове през терциера, сенколюбиво и влаголюбиво растение, не търпи засушаване и пряка слънчева светлина. Разходката в "Силкосия", тази първа защитена територия в България, е повече от вълнуваща. Не само заради красотата на багрите и приказносумрачната атмосфера, но и заради усещането, че вървиш върху някакъв особен, пружиниращ килим - дебел слой листа, върху които стъпваш. "Тук всичко е уникално - и флората, и фауната", твърди до мен Дико Патронев, директор на Дирекция "Природен парк "Странджа". И изброява рояк имена на редки растителни видове - дафне, иглика, лопух... Видя ми се атрактивно и друго. Шикалка. Винаги съм знаел, че съществува такава детска игра, използвам понякога и глагола шикалкавя, но никога не бях виждал, нито пък се бях заглеждал в това красиво посвоему растително, болно дъбово образувание. Вярно, че е отклонение от нормата и се дължи на болестотворна бактерия, но пък е интересно да се види... Легенди, при това три, има около възникването на Малко Търново, най-големия град в най-голямата българска защитена територия - Странджа. Според първата от тях той е създаден от преселници от Велико Търново, след падането на града под турско робство. По аналогия на имената се е родило и името Малко Търново. Втората легенда се основава на присъствието на т. нар. Голям вриз - центъра на града. В превод - Голям извор. Около него някога имало много тръни и от тази фонетична близост се родило днешното име. Третата легенда съдържа според местните хора тракийски елемент в названието и е свързана с понятието "земя при водата"... И трите легенди си съществуват паралелно и нито една не е добила по-голяма гражданственост от другите... Природният музей в Малко Търново си заслужава да бъде видян. И без да си дете, ще се насладиш на богатството от събрани птичи песнопения. Достатъчно е да влезеш в т. нар. телефонна кабина, в която има указател за разговор с птиците на Странджа. Набираш съответния номер и тутакси ти се обажда чуруликащо горско обитателче. Можеш да влезеш, ако се престрашиш, разбира се, и в тъмна стаичка, в която звучат всички нощни обитатели на този кът на България. Музейната експозиция е създадена по "Проект "Странджа" към Българо-швейцарската програма за опазване на биоразнообразието. Според представителите на програмата, ако не бъде посетено с. Бръшлян, може и да не разбереш какво означава селски туризъм. На мегдана в Бръшлян ни посреща кметицата. Жителите на отдалеченото на 6 км от Малко Търново селце са точно 40. Най-малък е 5-годишният Дойчин, внук на най-възрастния - 98-годишния Кузман Ляпчев. В центъра на селото е църквата "Свети Димитър". Строена е в началото на ХVI век с условието на поробителите - да бъде по-ниска от джамията, а където няма такава - от конака. Затова църквата е ниска, изглежда схлупена, но за да има вътрешна височина, е вкопана в земята. Преданието разказва, че след изграждането и турците са поставили ново условие - около нея да бъде вдигнат каменен зид, толкова висок, че турчин, качен на кон, да не вижда покрива на църквата. Днес зида го няма, на негово място се издига дъсчена ограда. Керка Кехайова от църковното настоятелство ми разказва за времената на погром върху вярата, за дните, в които храмът тук е бил обор, липсвало е доброто стопанисване, а част от иконите, повечето гръцки, са били разграбени. Сега църквата е отново изградена, поправена, реставрирана. Забележителна е олтарната маса, която е поставена върху мраморна колона, с издълбан старогръцки надпис. Преводът му сочи, че на същото това място е имало изграден през II-III век след Христа храм-жертвеник в чест на Зевс-Дионис. Това пък води до предположението, че в този край още тогава е било развито лозарството и винарството. Предполага се, че този храм-жертвеник, макар и разрушен през годините, е послужил като притегателна сила и за заселване на това място. Така от пръснатите махали след турското нашествие хората са се събрали тук, в сърцето на днешния Бръшлян. И още една особеност на малката църквичка, в единия є край, срещуположно на иконостаса, е изградено специално женско отделение, през чийто решетки жените и децата на предците ни по време на турско робство са слушали службата. Някогашното килийно училище също възстановено на първоначалното си място - своеобразна пристройка към църквата. Атракцията на селото обаче е в двора на Марулка Белева. Там стопанката, заедно с още няколко жени - Гина, Станка, Златка, Мара и друга Станка, седнали на трикраки столчета върху шарени черги, демонстрират умения в стар позабравен занаят на българката. Чепкане на вълна, предене... вретена, хурки, кълбета, тъкане на стан. Чуждестранният или българския турист могат да чуят и седенкарски странджански песни, след което попадат в особеното гостоприемство на този вид селски туризъм. В някой от дворовете и под сайвантите на старите дървени къщи ще ти сервират баница-зелник, чийто пълнеж е от джоджен или лобода, в комбинация с истинско заквасено гъсто кисело мляко. Разбира се, присъства и традиционната малка чашка с домашна ракия или вино, нали и краят се слави като лозаро-винарски. Не само заради легендите и връзката с Дионис! Отдалечаването на север от Малко Търново и Бръшлян води до защитената местност Пода. Тя е на няколко километра южно от Бургас и се стопанисва от Българското дружество за защита на птиците. От терасата с предоставен бинокъл в ръка можеш да се насладиш на запазените в този край на Бургаския залив птици като корморан, кафявоглава потапница, лебед, чайки, рибарки, гмурци, пеликани, нутрии, лопатарки, ибиси... Изброяването може да бъде безкрайно. Но е излишно. "Странниче, ти, който дойдеш тук, бъди здрав!" - е изписано върху рекламна картичка на Странджа. Визиран е надпис върху каменна плоча от II век преди Христа. В картичката е вградено сиво плоско камъче. А обяснението за него е, че е милвано от бистрите бързоструйни води на Велека. Със следната добавка: "То е частица от сърцето на Странджа и в него тупти пулсът на планината. Винаги, когато го слагаш в ръката си, неговият и твоят ум ще се сливат, за да прераснат в ритъм на копнеж и очакване. Копнеж да се потопиш в този приказен свят, в който господстват тишината и прелестта." Румен Стоичков patrioti.org

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Гости lili-zora

От завист пирински вятър погубил двама влюбени

Простряла снагата си между реките Места и Струма, живописната Пирин планина е надиплила разкошните си поли в югозападния дял на България и с основание може да се нарече една от природните ни съкровищници.

Освен с дивната си хубост Пирин се слави и като планина с подчертан алпийски характер. С основание се гордее и с данните, които я нареждат като втората най-висока планина у нас - след Рила, и трета на Балканите - след гръцкия връх в Олимп - Митика.

Многобройни планински езера са разлели бистрите си води по върховете и долините й, извезана е с весели водопади и тънки ручейчета. Няколко реки събират в коритата си води от белоснежните върхове и сини езера, за да ги влеят в Струма и Места. Като страшна плетеница изваяни скали впечатляват с величието си. Уютни пирински хижи приютяват изморения турист, обхождал криволичещите й пътеки с туптящо от неземните й красоти сърце.

Не само изпъстрените с всички краски на природата гледки могат да оставят без дъх планинарите и туристите. Пиринският регион така умело е съчетал в себе си приказно красиви планини и пъстри долини, които дивят с живописните си пейзажи, че комбинацията с древна история и богато културно наследство го правят още по-притегателно място за търсачи на приключения и силни усещания. Безчет тайни и легенди е скътала в пазвите си Пирин и всеки повей на вятъра нашепва за тях. Поредната обиколка из гъстите лесове на планината ще ни заведе до едно мистично място, забулено от воала на страшна легенда, която и до днес се разказва от старите хижари на всеки турист, прекрачил пиринските пътеки.

Но преди това…

Старото име на Пирин било Орбелос. Според тълкователите то има трайкийски произход и се превежда като Снежната планина. В древността с това име се кичели други югозападни планини - кюстендилската Осогово и петричката Беласица. Още една планинска верига – Славянка, близо до границата ни с Гърция, е свързана с Пирин. Гърците смятали Славянка за част от Пирин и затова я наричали със старото име Орбелос, а на новогръцки наименованието звучи Орвилос.

По-късно славяните сложили друго название на Пирин - Юденица, което й придало още по-загадачно и мистериозно излъчване. На славянски

Юденица означава Самодивската планина.

Древното племе било убедено, че в най-тъмните си кътчета планината крие митични създания - юди, т. е. самодиви, които царували в непристъпните гори и от време на време се явявали, за да заслепят някой човек с омайната си хубост и да откраднат сърцето му. Смятало се, че пиринските самодиви били красиви жени, с най-дългите коси на света и с най-дълбоките очи, които били в състояние да омагьосат на мига.

Интересно е, че това име е още актуално в България и го носи обект, много отдалечен от Пирин. Днес с названието Юденица се кичи пещера, разположена в луковитското село Ъглен.

Много по-късно Пирин получава сегашното си име от местните хора, които живеели в долините й. Те наричали планината Перим, което пък е свързано с друга легенда, предавана между беловласите хора в селищата около планината. Според тогавашните вярвания върховният езически бог Перун владеел планината и неговите покои били разположени на най-красивото място в Пирин. Тронът му пък се издига върху сегашния първенец връх Вихрен, извисил се в небесата със своите 2914 метра надморска височина. В тези времена се вярвало, че когато бог Перун се разгневи, хвърлял от планинския си престол своя огън под формата на гръмотевици.

Разпространено е и мнението, че по турско време планината също имала име, съобразено с тогавашните порядки - Бериде, което се тълкувало като “разперен”.

Според последните проучвания названието Пирин произхожда от хетската дума “перунаш” - скала, и тракийското име Перинтус или Пиринтос.

Интересно е, че много назад през вековете

Пирин е бил изцяло заледен

и се е издигал като студен и непристъпен леден дворец. Дори снежната му линия е била със 100 метра по-висока от тази на Рила. Затова и някогашното действие на ледниците е казало думата си при извайването на сегашния релеф - стръмни заострени била, дълбоки и стръмни стъпаловидни долини с циркуси, покрити с кристални езера.

Така планината е разделена на три големи дяла - Северен, Среден и Южен, като те дават имената и на най-високите пирински върхове.

Нашата история обаче ще ни отведе в най-красивия и живописен дял, който омагьосва не само със забележителни гледки, но и с любопитна история.

Долината на река Бъндерица живописно очертава границата на Северен Пирин и го дели на мраморен и гранитен дял. В дълбините си Пирин крие точно тези природни богатства - гранита, който е съставил основната скална маса на Северен Пирин, и мрамора над нея. Първенецът Вихрен също къта в сърцето си мраморни частички.

Този строеж на планината продължава и по на север, зад Даутов връх, който е крайната точка на този разказ. Познавачите с основание казват, че мраморният Пирин просто е едно кътче от рая.

Вярно е и твърдението, че тук всеки ще намери нещо за себе си, което да запази в сърцето си като впечатление, спомен, настроение и по този начин завинаги да се свърже и да стане част от пиринската история и природа.

В планината е създаден и национален парк “Пирин”, който също къта забележителна история. Всичко започва през 1962 г., когато официално са обявени границите на природен парк “Вихрен”. 13 години по-късно той е преименуван в Национален парк “Пирин”. Интересно е, че парковата зона заема цели 40 332,4 хектара от Северния дял на планината, който се слави като най-величествения и най-любимия и посещаван от туристи.

Паркът се гордее и с предимно алпийския си характер, което пък привлича по-опитните планинари, винаги готови да покоряват дивата природа. Тук се намира и първенецът Вихрен, избран според преданието за

престол на славянския върховен бог Перун.

В подножието на върховете пък се намират 180 ледникови езера, които остават без дъх от запечатената си кристална и хладна хубост.

На територията на парк “Пирин” откриваме и един от най-старите резервати “Баюви дупки - Джинджирица”, в който се пазят естествените реликтни гори от бяла и черна мура. През 1994 г. на територията на планината е обявена за резерват още една територия - “Юлен”. Националният парк “Пирин” е включен в списъка на ЮНЕСКО за опазване на световното и природно културно наследство, което е още едно от върховите признания за богатството на планинската ни съкровищнца.

Парковата зона пък предлага плетеница от ухайни горски екопътеки, интересни туристически маршрути, които мамят към себе си почитателите на планинските преходи. Всеки, тръгнал да покорява Пирин, пък няма начин да не отседне преди това в някои от хотелите, които в изобилие се предлагат в Разлог, Банско и селата Добринище и Добърско. Въпреки че курортното градче Банско все повече се слави с луксозните си хотелски комплекси, в Разлог все още могат да се намерят уютни местенца, подходящи за планинари и нетърпеливи да се влеят с Пирин туристи. Хубаво е, че през всички сезони планината им действа с магнетична сила и докато през лятото Пирин е подходящ за дълги преходи през живописните местности и величествени върхове, през зимата се превръща в рай за скиорите. Снегът там се задържа от късна есен до късна пролет и привлича любители на снежния спорт от всички краища на България, пък даже и чужденци.

Превъзходните ски-писти, свежият вятър и искрящото слънце са част от завладяващото преживяване, наречено Пирин. А другата са легендите и преданията, които са оплели в своите невидими и мистични воали върхове и езера, местности и долини. Такава е и историята, която всеки турист, запътил се към едно особено място в Пирин, научава - я от някой хижар, я от стар планинар край огъня. Нещо те кара да преклониш глава, да се натъжиш, да запазиш този спомен. И да разкажеш след това чутото, защото това е съдбата на този връх, станал

арена на една от най-трагичните истории,

раизграли се в този край - винаги да привлича към себе си. Защото тази мъка е прекалено силна, та дори и за каменното сърце на Даутов връх. Старите планинари знаят, че това е пиринският връх, за който се разказват най-много легенди и който в миналото е разтърсен от потресаваща история за любов и гибел. Това е най-популярното предание, което витае около Даутов връх и всяка една стъпка към него разказва за драматичната история, разиграла се там. И явно всички тези събития са били толкова силни и смайващи, че планината ги е събрала завинаги в себе си.

Преди това обаче нека ви запознаем със самия Даутов връх. Много отдавна, преди да се разиграе тази драматична история, той се е зовял Гърбец връх. Изкачен е на 2598 метра надморска височина и е разпрострял снагата си между Каменишки и Безимен връх.

Освен с легендите си Даутов връх се слави и с една неземна красота, събрала се в едноименното езеро, което е разляло водите си на юг от върха. Езерото е толкова поразяващо с красотата си, че в миналото се наричало Сълзица.

Знае се, че Даутов връх е един от най-добре изразените орографски пирински, извисени в небесата върхове. Гранитната му снага завършва със заоблена каменна площадка, а някой покори ли я веднъж, остава поразен - такава панорамна гледка се помни цял живот, откриваща взора във всички посоки и обгръщаща в едно всички красоти на Пирин.

Склоновете, разпрострели снагите си на североизток, са стръмни и скалисти, а останалите или са голи със своя каменен отблясък, или са покрити с кленови гори. На юг от него се намира и Даутовото езеро (Сълзица), което според своето разположение е известно като най-северното в Пирин планина.

Дойде времето да разкажем за страшната история, превърнала се във визитна картичка на Даутов връх, разиграла се в неговото подножие преди много, много години.

По онова време в близкия град Разлог една девойка се славела като най-красива и ухажвана. Тя се казвала Лейла и била дъщеря на страховития разложанин ага Омер. В града Лейла освен с хубостта си била известна и като Омеровата щерка, което изпълвало със страхопочитание всички кандидати за ръката й.

Въпреки знатните момъци, които идвали при нея, за да поднесат любовта си в нозете й, сърцето на Лейла туптяло само за един-единствен мъж. Тя била тайно влюбена в един беден българин,

чирак на баща й. Видното положение и гордостта й обаче не й позволявали да се отдаде на чувствата си. Затова Лейла измислила изпитание, на което да подложи българина, за да провери дали той е готов на всичко за нея. Веднъж Омеровата хубавица привикала Мито при себе си и му казала, че ще стане негова любима, ако той й докаже смелостта си. Тъй като бил сиромах, а тя чорбаджийска дъщеря, Мито криел, че самият той е лудо влюбен в нея. Затова предложението й било единственият шанс да я вземе за съпруга. Още не изслушал условието, влюбеният веднага приел предизвикателството. А то било - от Разлог до езерото Сълзица Мито

да пренесе на ръце любимата си,

но без да спира по пътя си. Юнакът нито за миг не изпитал колебание, не размислил колко рисковано и коварно е предложението на Лейла.

Омер ага също бил уведомен за уговорката и я приел “на драго сърце”. Всъщност вярвал, че младият българин няма да се справи със задачата и дори се радвал колко изобретателна била дъщеря му. Привидно доволен, Омер ага потупал по рамото Мито и заедно с младите изпратил в планината двама от личните си прислужници.

Дошъл заветният ден, в който момъкът трябвало да докаже любовта си пред Лейла. Грабнал девойката на ръце и заедно със слугите на Омер ага тръгнал на изтощителен поход към върха.

В прегръдките на Мито Лейла се разтапяла с всеки изминал миг, влюбвала се все повече, покорена от смелостта и жертвоготовността му. А сърцето на Мито туптяло все по-силно, все повече пламвал от божествената красота на Лейла, все повече омалявал, опиянен от нежния си товар. Влюбените се вглеждали във всяко пиринско цвете, слушали кристалните песни на птиците, радвали се на планинските гледки и на близостта си. Огнените им погледи се изпепелявали един-друг, толкова силно бушувала любовта между двамата.

Окрилен от мисълта, че скоро Лейла ще му пристане, Мито събирал сили и бързал нагоре, нагоре в планината, към мястото, определено от туркинята. Пътят обаче не бил лек. Теренът бил планински, скалист, неравен, изнизан с препятствия. Условието на Лейла не му позволявало да поспре даже за миг, не могъл да си поеме глътка въздух. Тежка умора започнала да го обсебва, да спъва крачките му. Нозете му натежали, ръцете му изтръпнали, погледът му се замъглил.

Вятърът, който бушувал по планинския склон, също спирал крачките му. Обладан от завист към младите, тръгнали на своя поход, за да докажат любовта си и да изпълнят завета на гордостта си, вятърът духал още по-силно, станал още по-лют и студен. Всичко наоколо се покрило с воалите на гъста и непрогледна мъгла, която влязла в зловещ съюз с хладния вятър.

Момъкът се заблудил и се отклонил от пътя. От слугите на ага Омер нямало и следа. Капнал от умора, Мито се спънал в един камък и изпуснал хубавицата от ръцете си. Двамата се отърколили от отвесния скат и потънали в мъглата, която ставала все по-гъста.

Слугите едва се опитвали да си пробият път през нея. Даже виковете им не достигали до двамата влюбени. Съгледвачите паднали на колене и започнали да призовават на помощ небето, земята, всички познати им божествени сили, но молбите им останали нечути в капана на непрогледната мъгла.

Те слепешком започнали да търсят изчезналите млади, но всичките им опити оставали напразни. От влюбените нямало и следа - сякаш земята се отворила и ги погълнала.

След часове лутане из планината хората на ага Омер намерили пътя и съкрушени се върнали в Разлог. Разказали какво станало, а чорбаджията, заслепен от мъка, веднага наредил да започне ново издирване. Нищо обаче не могло да върне любимата му дъщеря. От Лейла и Мито нямало ни вест, ни кост. Планината завинаги прибрала влюбените в прегръдката си и повече не ги пуснала.

Хората в Разлог започнали да говорят, че те са загинали, прегърнати до забрава от “дуене на ветере”. По този начин през годините се създало впечатление, че на този връх

винаги духа силен вятър.

Оттам дошло и името му - Дуутов или Даутов връх.

Тази легенда се разказва открай време в планинския град и привлича туристите към Даутов връх, за да видят с очите си мястото, станало причина за трагичната гибел на младите влюбени.

Има и редица тълкователи, които свързват името на Даутов връх с други причини. Така например се смята, че Даут е арабизиран вариант на библейското Давид и означава “любим”. Това име се отнася главно за изпълнената с котловини пиринска територия. Според някои изследователи в подножието на Даутов връх са запазени останки от тракийска или римска пътека, а в долния край още си личат руините от древна крепост.

Всеки, които е тръгвал по пътеката и от двете страни на планината, сигурно е припознавал превала под върха като "любимо" място, защото тук свършва изкачването.

По-любопитните туристи пък имат възможност да пообиколят наоколо, защото точно под Даутов връх са пръснати местностите Кулино, Требищата, Калугерица. След тях пък се спуска така наречената Бяла река през местността Круше, която събира всички насрещни планински притоци.

Така че има не само какво да се чуе за Даутов връх, но и да се гледа - красоти, които ще изпълнят очите и душата с възхита от величието на природата, но и с малко тъга за погубените Мито и Лейла, превърнали любовта си във вечен повей, разнасян от онзи злокобен и коварен вятър, който още обитава най-тъмните кътчета на Даутов връх.

Силвия БОРИСОВА, в-к ВЯРА


Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове
Гости lili-zora

Легенда за град Елена

Елена се намира в планински район - на 38 км южно от Велико Търново.

Градът е известен от 1430 с имената Стръмена и Еляна. 18-19 в. - занаятчийски, търговски и културен център. 1835 - жители от Елена участват във Велчовата завера; 1862 - в Търновското въстание.

Има много легенди за град Елена но една от най интересните е за двама млади влюбени - в легендата се разказва че в девствените вековни гори на Еленския балкан се извивала пътека, по която минала щастлива младоженска двойка - девойката Елена от с. Къпиново и момъкът Самуил от Твърдица. Разбойници нападнали сватбата на мястото, където сега е град Елена. Похитителят не намерил път към сърцето на девойката и тя паднала убита при Конашкия мост, погребана в местността “Кръста”, превърната после в черковище, а Самуил бил посечен на края на града и местността назована “Самуилец”. От скръб по своята рожба родителите се заселили тук и основали селото, на което Елена с живота си дарила своето име.

Легенда за нос Калиакра

Легенда за нос Калиакра разказва за 40 български девойки, които завързват косите си една за друга и се хвърлят в морето, за да не попаднат в ръцете на османските поробители. Днес в началото на нос Калиакра се издига обелиск, наречен “Портата на 40 девици” в памет на това събитие. Друга легенда разказва за свети Никола, покровителят на моряците. Тъй като се стремял да избяга от турците, които го преследвали, земята под краката му се разтягала, но напразно. Той бил заловен и убит. На самия край на носа сега има малък параклис, реставриран през 1993, символизиращ неговия гроб.

Велико Търново: Легенда за Асеновата Църква

Занемели свещените песни и тържествени химни в преславната църква на могъщия Асен. Над гробовете на българските царе се издигнало минаре и музеин призовавал правоверните на молитва за прослава на аллаха и неговия пророк Мохамед.

Смутени били мощите на българските царе,чиито кости почивали в църквата. И нощем, в късен час, кога луната се скриела и зловещ мрак обгърнел челата на Царевец и Трапезица, се зачувал шепот:

- Що е това? - Кой служи в храма на Великия Асеня?

- Кой дръзна да направи това светотатство?

Разгневили се първите български царе, раздвижили се в земята, сякаш искали да излязат от гробовете и да мъстят. И шепотът в потаен нощен час се смесил с пукота на земята - минарето се разклатило и през една тъмна нощ се съборило. Шейхът се смутил. Но въпреки това, той отново събрал майстори и заповядал да съградят пак минаре. Зачукали те, затракали над българските гробове. Отново се извисило високо минарето, отново гласът на музейна се чул да призовава правоверните.

А царете пак блъснали. Надигнали се. Искали с трясък да разпукат земята, да излязат и да накажат този, който се подиграва с българската вяра.

- Няма ли жив на земята българин? Няма ли кой да попречи на това нечувано злодеяние в храма на могъщия Асен?

Ала сводът бил як. Той се разклатил и caмо минарето отново паднало.

Оттогава всеки път, когато есен позлатявала листата на дърветата, нощем излизали царски сенки. Едрите елмази на короните им блестели, багрениците се диплели от бавните им стъпки. Лицата им светели от гневните пламъци на очитe. Те обикаляли църквата,а над Янтра се понасяли тържествени химни. После шествието влизало през зазиданата от турците врата в храма.Чувал се и тропот, и цвилене на препускащи коне. Звънели копия по метални щитове и далечен глъч от човешки гласове долитал като зов. Турците долу се криели в одаите си, треперели от страх и не смеели да се покажат. В такива нощи минарето на джамията отново се срутвало и вещаело зло.

Подземните сили разгневили шейха на джамията.Той не искал да им отстъпи. Едни ден заповядал да се разкопаят гробовете. Изхвърлили от там всички кости. А минарето пак започнало да се издига все по-високо и по-високо. Този път точно над гроба на самия цар Иван Асен II. Минарето било завършено. И ето че през нощта се явил войник. Той бил в старите воински дрехи на българите и носел остър меч в ръка. Огледал воинът околността и спрял срещу минарето. Замахнал с меча си, после стъпил на купчината развалини, с гордост се огледал пак и изчезнал. На сутринта турците намерили минарето съборено и разпиляно на части. А в бедните хижици с българска реч от уста на уста се говорело: Сам цар Иван Асен II съборил минарето! Смутил се шейхът, но пак замислил как да изгради минаре, което никой не може да събори. В една нощ до леглото му застанал той - воинът с бляскав меч и силна десница, замахнал и пронизал поробителя.

Така джамията останала без минаре. А щом се извиела буря, с гърма ехтяла прокоба, от скала на скала отеквал глас:

- Така ще бъде промушен всеки, който иска да издигне минаре над светите олтари на българската слава!

Всяка година в полунощ срещу 9 март - денят на светите 40 мъченици, из затрупания с камъни олтар на царската църква излизала неземно хубава мома. Била облечена в бели одежди, а русите й разплетени коси се спуснали свободно по раменете. Дълго време тя стояла пред олтара със свити за молитва ръце. После запалвала златен свещник и с него обхождала джамията извътре. На трите места, там, където били погребани трима велики български царе, бялата сянка коленичела и дълго се молела. След това тръгвала към изхода, към стария зазидан от турците изход. Вратата сама се отваряла пред нея. Надгробните плочи почвали да се разместват и тракали глухо. Водите на Янтра с необикновена сила се разбивали о брега. Но щом сянката пристъпела, в миг настъпвала гробна тишина. С бавни стъпки тя отивала към царските гробници в двора. Намирала в буренака всеки забравен гроб, вдигала плочата му и запалвала кандило.

И когато най-после бялата мома тръгвала към реката да се окъпе, в тревясалия двор на джамията блещукали неугасими блуждаещи пламъчета.

Първи петли щом пропеели, бялата сянка литвала като ангел на невидими крила, спущала се към олтара и се стопявала в него.

Ако турчин или българин - родоотстъпник видел там светлината или бялата сянка на девойката, незабавно го поразявал силен недъг. Родолюбивите българи пък намирали сполука и изцеление.

Прочети още за цар Асен ІІ

Село Драгичево, Пернишко:

Легенда за Драгичевското езеро

Легендата разказва, че по време на турското робство, в село Драгичево имало извор. Той образувал малко езерце в подножието на един хълм. Изворът се намирал на няколко километра южно от Люлин планина. Веднъж, докато в езерцето се къпело детето на виден и богат турчин, станало нещастие и то се удавило. Побеснял, чужденецът заповядал да острижат хиляда от овцете му и с вълна и камъни да запушат извора. Изпълнили заповедта му и изворът пресъхнал. Не след дълго се появило свлачище в местността на стария извор, а в последствие се образувало ново езеро по-нагоре по хълма...

Историята е непълна. Ако някой знае повече по въпроса нека да изпрати писмо на мейла ни. Интересното е, че подобна история има и за друго населено място в България, но нямаме спомен за къде се отнасяше. Ако някой има информация молим да помогне.

Царева ливада, пролома на Дряновската река

Царева ливада е в южната част на пролома на Дряновската река. На височината Градът има останки от стара крепост. Легенда разказва, че тук имало царски дворци. През лятото тук идвало царското семейство и видни боляри. Пасищата в ниското били царските ливади. Под крепостта имало подземие. Единият му вход бил горе, а другият се спускал в ниското близо до геран. В подземието на мраморна маса били поставени три корони, жезъл, кръст и безценни камъни. Седем каменни корита били пълни с жълтици...

Самодивите (познати и като Самовили)

В народните представи самодивите или самовилите са прелестни девойки с разпуснати руси коси, облечени с риза, рокля, зелен пояс и елек. Дрехите им са украсени с пера, според някои те летят като птици. Някои от тях яздят сиви расови елени. Тези загадъчни моми са повелителки на водите и могат да предизвикват суша. Не случайно появата на самодивите е често съпроводена с вихрушка, те също така обуздават и стихиите на ветровете (с помощта на орлите). Самодивите обитават дивите лесове и тъмните планински усои. Те живеят под грамадни стари дървета, в изоставени колиби или в пещери. Появяват се най-често през пролетта и лятото. Излизат навън само нощем и се скриват отново при първи петли. При мръкване самодивите отиват край вода - езера, вирове, извори, кладенци - събличат се голи, къпят се, перат дрехите си и ги простират да съхнат на лунна светлина, пазейки да не ги открадне някой, защото магическата им сила е в дрехите. Ето защо, ако някой човек успее да ги открадне, самодивата се превръща в обикновена жена и му се покорява. След къпането самодивите се събират на зелени ливади, където пеят, свирят и играят своите неистови хора. Те обичат музиката, особено мелодиите на кавала, затова често отвличат овчари, като ги карат да им свирят. Самодивите пазят ревниво своите обиталища - този, който наруши владенията им изчезва безследно или се разболява от неизлечима болест. Затова хората не дръзват да пристъпят в такива места нощем и не смеят да косят тревата по "самодивските" морави, дори и те да се намират сред собствените им имоти. Самодивите не са винаги опасни за хората. Когато някой им направи добрина, те стават негови покровителки и дори откърмят от него деца, които в последствие стават славни юнаци. Във фолклора такива самодиви са често неанонимни, назовани - Гюрга, Дена, Стана, Мита, Магда. Разновидност на самодивите са така наречените "юди". В българския фолклор те са винаги стари, грозни и страховити злодейки.

Царевец и Момина крепост, Велико Търновско

Царевец и Момина крепост се намират в град Велико Търново. Легенда разказва, че там в римско време имало калета, които охранявали пътя за великолепния Никополис. Когато варварите нахлули, обсадили и разрушили великия град. Тогава римляните се настанили в калетата. Под тях имало големи подземия свързани с тунел. В галериите римляните пренесли съкровищата на Никополис. Крепостите римляните укрепили и задържали известно време. Когато се наложило да отстъпят, те направили смъртоносни механизми в галериите и ги намазали с отрова. Тайните входове маскирали. Входът на подземието под Царевец се намирал в южната част. По галерия се стигало до подземно езеро. Само човек, знаещ тайната на съкровището можел да продължи. Скрит механизъм източвал водата и по стъпала се стигала друга галерия. От тук надолу имало няколко нива. На всяко римляните оставили по едно съкровище. В галериите към съкровищниците дебнели много опасности... Ако непосветен влезел никога не ще се върнел жив. Във всяка зала имало безценни предмети - златни и сребърни, украсени със скъпоценни камъни. Безброй златни монети били струпани на купове. Подземието под Момина крепост било на две нива. Съкровището било долу. Входа бил голям геран. На дъното се виждала вода. По стъпала се слизало долу и там в страни започвала галерия. Когато римляните се оттегляли отгоре сложили каменна плоча и я засипали. Втори вход имало в ниското. Нишанът бил голям четвъртит камък с топка отгоре...

Чичек баир, Старозагорско

Северно от град Стара Загора е Чичек баир. На хълма са останките от Турското кале. Крепостта датира от римско време. Легенда разказва, че наблизо имало царски манастир. В подземна гробница бил положен самият княз Борис. В подземието на крепостта било съкровището му...

Шишман кале е близо до Черепишкия манастир. Легенда разказва, че в подземието на калето имало съкровище - много злато и сребро. Входът бил засипан...

Местността Декилиташ, село Маточина

Край село Маточина в местността Декилиташ има скална църква. Легенда разказва, че това е много старо светилище. Тук били почитани древните богове. Близо имало пещера в която били скрити образите на боговете, целите от злато. Златните статуи се изнасяли само в деня на боговете и пак се скривали...

проходът Дервиш, Преславската планина

В Преславската планина е проходът Дервиш. Пътя през него наричали Шахан Йолу. Проходът и пътят се пазели от крепост, наричана Белото градище. До днес по тези места личи водопроводът. От крепостта се виждат като на длан Преславското и Шуменското поле. Легенда разказва, че тук била лятната резиденция на българските царе. Дворците били много богати. Имало чешма от чисто злато. В подземието била царската съкровищница, пълна с богатства от цял свят.

Дервиштепе, Сакар планина

В югоизточния край на Сакар е Дервиштепе. Легенда разказва, че там в старо време имало голямо кале. Под него имало подземие. Вътре - несметно богатство. Много злато, сребро и безценни камъни били на купове. Двата входа били високо в скалите...

Селата Голям и Малък манастир, Елховоско

Селата Голям и Малък манастир се намират западно от Елхово. Там са Манастирските възвишения. На тях има останки от стари крепости. Легенда разказва, че под едната крепост имало подземие, пълно със злато. Близо бил манастирът. От там започвало подземието. Мястото можело да се познае, кога вали дъжд. Там биели гръмотевиците...

Легенда за съкровището на Емин Хасковлията.

През 1813 година Хуршид паша тръгнал за Хасково с 50 хиляди еничари и башибозук да изтреби кърджалиите. Емин като научил за войската разбрал, че трудно ще се измъкне. Решил да събере и укрие съкровищата си. Тръгнал да вади скритото злато. Много бил заровил по различни краища... Емин прибрал големите пари. Натоварили златото на волски коли и тръгнали за калето. Там вече работели 250 души, пазени от 300 кърджалии. Местото било до Марица. Като копали открили царско съкровище. Емин заповядал да не се пипа. Сложили и еминовото злато, сребро, накити и безценни камъни. Отгоре наредили греди и насипали пръст и камъни. Работниците избили и закопали наблизо. Кърджалиите заличили мястото и с музика тръгнали за Гидикли. Там Емин ага дал голям пир. Внимавал никой да не се измъкне. На гуляя еминови хора сипали отрова във виното. През нощта нов табор кърджалии изклали отровените. Емин ага има дал 2 товара злато. Скоро дошли еничарите на Хуршид паша. Почнало клане. Кърджалиите били разбити. Всички бягали. Крили се из махалите и горите. Емин се укрил, но бил издаден. Хванали го. Ордите на пашата нямали милост. По пътя от Гидикли за Хасково набили на кол, най-видните кърджалии и еминовите гювендии. Окован Емин гледал мъките им. Дни наред го бесили с главата надолу. Горили го с огън. Рязали му месата и му слагали в устата, но Емин не издал къде е съкровището. След страшни мъки го набили на кол, а главата му изпратили на Великия везир...

Село Гложене, Тетевенско

Северозападно от град Тетевен е село Гложене. Има предание, че през турско някакъв гложенец бил в Браила. Там срещнал слепец, уважил го и му помогнал. Тогава слепецът му разказал тайната си... Когато бил комита в една пещера на Типчов зъб, сложили 6 катъра сребърни и 6 катъра златни пари. Пещерата затворили с плоча. На нея изчукали лява ръка. Наблизо на камък направили квачка с пилета... Като се върнал гложенецът, излязъл в Балкана. На мястото намерил плочата с ръката. Отворил входа. Влязъл. Вътре видял камарите злато и сребро. Като ги приближил, изскочил змей и го ударил. Той бързо излязъл. Затворил входа, но сложил ръката отвътре и го засипал. Едва успял да си иде вкъщи и умрял. Успял само да каже: „Какво имане видях... мога да купя девет села..."

Местностите Говедарника и Среден камик

В местностите Говедарника и Среден камик над река Искър в отвесните скали има много пещери с отвори на юг. В тях има изображения на хора и животни, знаци и надписи. На запад са Каменните гъби. Легенда разказва, че тези пещери от най-старо време били светилища. Тук имало много златни и сребърни божества и жречески знаци укрити из пещерите.

Джендемът, Карловско

Северно от град Карлово, високо в Балкана, е Джендемът. Там е Хайдушката воденица. Под развалините са трите водопада Трояците. Предание говори, че мястото било хайдушко. Тук идвали хайдутите, като бягали от потеря. Тук живеели. Във воденицата мелели жито. В скалите имало пещера. Вътре слагали златото и среброто от обирите. При воденицата имало много леки пари...

Кадемлията

Преди да почине, бай Али разказал...

...Бях млад. С баща ми пасяхме овцете под Кадемлията. Един ден той ме изведе високо. Показа ми изворче и заръча да го помня, защото в скалите при върха само тук имаше вода. Минаха години. Баща ми се спомина. Един ден, като бях на село, дойдоха двама офицери и запитаха за кладенчето на Кадемлията. Казах, че го зная. Тогава единият извади меден лист. На него имаше изчукана скица. Каза да погледна такъв ли е районът. Разгледах, познах върха и скалите. Казах, че е същото. Запознахме се. Поканиха ме на гости. Отидох. Голямо гости беше, много ядене и пиене падна. Казаха ми, че картата била наследство. Разчели я и разбрали, че е за римско съкровище. Една заран тръгнахме да ги водя, а те и двамата с пистолети. Уплаших се... Заведох ги на друг кладенец. Там гледаха, въртяха се. Разбраха, че мястото не същото и си отидоха. Като научих каква е работата, започнах да оглеждам около кладенеца... И каквото бях запомнил от картата го намирах. Там близо пасях овцете и все гледах... Един ден, като се спуснах по сипея, видях цепнатина в скалите. Много трудно се мушнах вътре. Беше светло, песъчливо и мокро. Вътре имаше израсла чемерика, като полянка. Заобиколих и видях медна врата. Нямаше нищо за хващане. Не можеше да се отвори. Няколко дена ходих... но нищо. Един ден минах през чемериката и се окалях. Огледах при вратата къде да се остържа и видях едно, като изтривалка. Остъргах си обувките. Като натиснах силно с крак, вратата изскърца и се открехна. Отворих я. Влязох. Гледам вътре - какво да ви кажа... През живота си такава красота не бях виждал. Отгоре идеше светлина... Залата беше голяма. Пода и стените бяха мраморни. В страни видях помещения. В средата имаше камара човешки кости. Страшно беше... В другото имаше инструменти, всякакви... На другата страна видях маса мраморна. На нея имаше книги и мастилница с пера. Приближих, но нещо ме удари по главата. Паднах... Замая ме... Колко съм лежал не зная. Като се съвзех, гледам без да мърдам. Над пода, на една педя бяха опънати медни телове, кръстосани. Станах. Внимателно излязох и затворих вратата. После много време не отидох, но се престраших. Вмъкнах се и натиснах изтривалката, вратата се отвори. Носех си светлина. Като влязох не тръгнах към книгите, внимавах и за теловете. Навътре имаше друга маса. На нея - голяма купа, със столче,пълна с искрящи камъни, сигурно безценни. Колкото пъти ги доближавах толкова, пъти ушите ми писваха, лошо ми ставаше... Не можах да ги докосна. Навътре видях врата. Пред входа имаше войници с кръстосани копия и с мечове в ръцете. Бях се напатил... Не ги барах, само погледах и излязох. Като затварях, вратата изскърцваше и нещо щракваше. Скоро пак влезнах. Така - с години. Влизах, гледах и излизах. Много пъти леко бутах войниците с тояга. Те не мърдаха. До кръста бяха хора, а надолу - мечки. Един път се престраших и се мушнах под копията им. Навътре по галерията имаше помещения от двете страни. В първото имаше три мраморни ковчега. На всеки отгоре имаше кръст. Кръстовете бяха сребърни - голямо изкуство. Другото помещение беше склад със златни тухли. Като тръгнех към тях пода се разтърсваше и падах. Пълзешком бързо се връщах. После... само гледах. В третото помещение имаше голям куп златни пари. Приближих купа. Загребах с шепи, изведнъж нещо изскърца - изскочи змей... Пуснах парите. Змея се прибра. Тогава много се уплаших. Едва излязох. Вратата беше почти затворена... След време се реших. Влязох и право на купа с жълтиците. Взех една и сложих в торбата. Така вземах една по една. Нещо като пружини имаше в купа. Аз все вземах... Показа се змея. Зад него имаше железни пръти с големи топузи. Като пера стърчаха. Взех още пари. Видях, че топузите се натягат а змея са издига. Разбрах, че змея ще ме удари и топузите ще ме размажат. Спрях да вземам пари. Очите на змея светеха... Камарата беше висока човешки бой, но дето взех това ми остана. Навътре имаше други купове, но не можеше да се мине. Излязох вън и се прибрах с жълтиците. Сложих ги в буркан, бяха малко повече от шепа. След това дълго не ходих. Един ден пак влязох. Продължих напред. Галерията се разклоняваше в ляво. Като стъпих, пода се разклати и чух бучене на вода. Уплаших се и излязох. Нещо все ме теглеше... Пак влязох, знаех че повече пари не мога да взема, а другото можех само да гледам. Мушнах се под копията и продължих по галерията. Стигнах до каменна врата. Беше украсена с медни плочи. Средата беше различна. Натиснах я нищо, натиснах силно, пак нищо. Сетих се да издърпам плочата. Вратата изскърца и се отвори. Беше на ос. Излязох. Като отворих докрай нещо изскърца. Вратата сама се затвори. Огледах се. Бях на поляната под скалите. Обърнах се, ала не видях вратата. Помислих, че е от светлината. Изчаках без да мърдам. Виждах вече всичко добре, но вратата не можех. Мястото беше познато, разбрах къде съм. Седях и гледах. След час видях дупка в скалата, колкото пара голяма. Белязах я. Слязох при овцете. Хапнах и пак при скалата с дупката. Дойде ми на ум да мушна гегата. Натиснах силно. Чух скърцане и вратата се завъртя. Едва сега я забелязах. Запомних мястото и се прибрах. Един ден реших да засипя цепнатината при сипея. Няколко дена хвърлях камъни. Затрупах я. Остана само горният вход, при скалите... После пак влизах, но само гледах... Чаках дано излязат данни за вътре но освен офицерите други нямаха. Военните бяха опасни и не им се доверих. Тъй минаха години. Остарях. Вече 10 години не съм се качвал... Остана ми само което видях и шепа жълтици...

село Кипилово, Котелско

Село Кипилово е западно от град Котел. Източно над селото има останки от римска крепост. Местните хора я наричат Калето. Легенда разказва, че тук имало римско кале. В подземията му се пазело голямо съкровище. Когато варварите обсадили крепостта, не могли да я превземат. Оттеглили се. Една нощ запалили свещи на рогата на голямо стадо кози. От равнината ги подкарали към крепостта. Римляните били изненадани от огромната войска и нощното нападение... нямали време за губене. Затрупали с камъни входовете за съкровището и напуснали крепостта. На сутринта варварите разрушили крепостта. Съкровището останало в подземието...

Крепостта Констанция, Симеоновградско

Край Симеоновград са останките на древната крепост Констанция. Тя се намира на възвишението Хисаря. Тук ясно личат яки зидове, дебели около три метра. Входът на крепостта е от север. При разкопки на крепостта са намерени подземни тунели с разклонения. Легенда разказва, че тук е била резиденцията на последните римски императори. В подземията на крепостта те криели своите богатства. Когато варварите нахлули, крепостта известно време устояла. Тук се събрали всички ценности от провинцията, но не след дълго крепостта паднала. Римляните избягали, а съкровищата останали в подземията на крепостта.

село Медвен, Котелско

Село Медвен е източно от град Котел. На север от селото е Борил могила. Легенда разказва, че там било съкровището на цар Борил. Входът на подземието бил сух геран. Долу започвала галерия. Зад желязна врата била съкровищницата. Вътре имало много злато, сребро и безценни камъни. В мраморен сандък Борил оставил корона, жезъл, златен кръст и златен меч...

Село Осеновлаг, Своге

Село Осеновлаг се намира северно от град Своге. На северозапад от селото е манастирът Седемте престола. Северно от него има градище и останки от крепост. Местните хора я наричат Латинското кале. Предание говори, че в турско, манастира бил разрушен и опожарен. Вълчан събрал войводите. Решили да вдигнат манастира. Войводите били седем : Вълчан войвода, поп Мартин, Спирос Димитър, Маленко сърбин, Емин бей, Али бей и Петър. В тяхна чест църквата била направена със седем престола. Вълчан намислил всичко, за да скрие входа за подземието на калето. Там в подземието имало римско съкровище.

Село Овчеполци, Пазарджишко

Село Овчеполци се намира североизточно от град Пазарджик. До селото са Овчите хълмове. На един от тях има останки от крепост. Легенда разказва, че тук живял Константин. Той бил византийски император, свален от брат си. Бил заточен в крепостта. Като дошъл Константин, донесъл съкровището си. Укрил го в подземието на крепостта. Не минало много време и бил нападнат. Хората му отблъснали врага. През нощта нападателите запалили много свещи и ги сложили на главите на овце. Подкарали стадото към крепостта. Като видял огромната войска Константин избягал от крепостта. Съкровището останало в галериите.

Рила планина

Император Валент бил убит при Одрин. Римляните го отнесли в Рила. Погреб*ли го в пещера. До саркофага сложили съкровището му. Саркофагът и съкровището били долу... Горе погреб*ли знатните войни, загинали с императора. Около саркофазите им струпали злато и сребро... В пещерата римляните направили препятствия и сложили шипове с отрова... Към изхода се излизало нагоре. Там имало мраморен саркофаг. Оттук със скрит механизъм се отварял входът за императорската гробница и съкровището...

село Устрем, Тополовградско

Югоизточно от Тополовград е село Устрем. На запад от селото се намира Вакъфският (Устремският) манастир Света Троица. Предание говори, че през турско пътят за Одрин минавал край река Тунджа. По него минавали турската хазна и пощата. Хайдутите правили обирите в местността Даркая, на 200 м от манастира. Златото криели в пещера, високо в скалите. По тези места върлували Христо войвода. Кара Кольо, Инджето и Вълчан войвода. По това време турците разрушили и опожарили манастира. Христо войвода, като застарял, се замонашил. С помощта на Кара Кольо, Инджето и Вълчана той съградил нов манастир. Христо станал Хрисант и до смъртта си бил игумен на манастира. Тук починал през 1813 година. На гроба му идвали Индже войвода. Кара Кольо и Вълчан войвода. Надгробната плоча на Хрисант се пази до днес в манастирската църква. Местните хора наричат манастира Хайдушки, а пещерата в скалите над него Каракольова дупка.

Трън, Пернишко

В Трън, гласи преданието, се заселил прочутият Карафеиз. Той се настанил в каменна кула. Нарекли я Карафеизовото седалище. Кулата била в Спахийската махала. Имала три етажа и подземие. Тук Карафеиз си почивал след грабежите, обкръжен от гювендии и верни хора. Тук, гласи преданието, криел своето богатство - злато, сребро и скъпоценни камъни. След Освобождението кулата била съборена... Но до днес останало преданието за съкровището...

http://bghistory.protechbg.com/legendi.htm

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

От къде сте взели тази неправилна информация според която се поставя най-високия връх в Тетевен на по-ниска височина? От инфото което сте публикували се подсказва, че има обръкване за височината на тези два върха - Петрахил и Червен т.е. цифрите които са публикувани са на опаки - връх Петрахил (Слънчевия камък посрещащ пръв слънчевите лъчи - от където е и подсказката, че е по високия връх) е с височина 1221м., а не връх Червен който е 1178м.! Който не вярва нека да дойде и на място да измери височината им с помощта на висотомер (всяка GPS навигация има такъв)! А и още нещо свързано с връх Червен е грешната информация, че името му идва от това, че залеза го осветява и се вижда в червен цвят - тайната е друга и само от стари хора може да се разбере, а и който е изследвал това го знае от опит, пък и не е възможно залеза да освети скали разположени на югоизток! Ето ви и тайната за името му - това е свойството на скалите да променят цвета си т.е. когато почнат да сивеят времето се разваля, а когато почнат да се червят (от където е и произхода на името на връх Червен) времето се оправя - това го научих от един стар човек (вече за съжаление не е сред нас), който 30 години го е наблюдавал това предание от старите хора за името на връх Червен, което и аз лично го изследвам вече 17 години и установявам достоверността му! Ще бъда радостен да видя правилната информация, която много лесно дори може да бъде взета от ПСС (Планинска Спасителна Служба) в гр.Тетевен!

Edit: Който иска нека сам да сметне неизвестното от снимката която прилагам, за да се увери, че врьх Петрахил е висок 1221м., а не врьх Червен както се твьрди от информацията, която е неизвестно от кьде е взета?!:

Публикувано изображение

п.с.Като Тетевенец бях дльжен да покажа истината! Поздрави!

Сподели този отговор


Линк към този отговор
Сподели в други сайтове

×

Информация

Поставихме бисквитки на устройството ви за най-добро потребителско изживяване. Можете да промените настройките си за бисквитки, или в противен случай приемаме, че сте съгласни с нашите условия за ползване.