НАРЪЧНИК ПО САМОРЪЧНИ УБИЙСТВА

Есен е, значи е следобед. Есените започват следобед. Следобедите са есенно време. Слънцето се уморява от непрестанно слънцестоене и се приготвя за зимата. Зимата е вечна привечер. Пролетта е разсъмване. Лятото си е бял ден.

След като разпределям старателно сезоните, мога да се ориентирам във времето. Моето време. Ето, денят угасва, значи есента си отива и наближава осемнадесетият час, а с него и зимата. Още една зима в денонощието.

Пуша. Не мога винаги да пуша. Когато мъжът си е вкъщи, нямам права. Аз съм омъжена жена. Принадлежа на някой. Всъщност, принадлежа на всеки, освен на себе си. Душата на омъжените жени прилича на холандско сирене. Тялото на омъжените жени - нива на баир. Чувам как собственикът върви и псува тази крива нива. Нивите на баир изискват усилия. Всеки мрази усилията. И кривата нива се псува. Чувам я. Уморени есенни псувни.

Поглеждам пожълтелия часовник. Забравям, че съм човек. Забравям всичко на този свят. Гледам хипнотизирано времето и получавам заповед за действие. Време, заповед, клонинг. Аз съм от времето на клонингите. Нещо ме задейства. Нещо събира смелост цели три години и сега ме командва със строг глас. Моят строг глас!

Случва се машините да се развалят. Хората също се развалят. Дали само женените хора се повреждат? Събрали се един мъж и една жена, опитали се на вкус, харесали се и единият изял другият? Ако не успее да го изяде - поврежда го?... Аз съм повредена, омъжена, спуквана от вечерно-зимни побоища жена. Жена ли съм?

Не знам дали съм жена, но нощем сънувам рисувани филмчета. Сядам в леглото и гледам огромен бял несъществуващ екран. Смея се до задушаване. После не се смея. Омъжените жени нямат право да гледат рисувани филми, нямат право да се смеят нито на сън, нито наяве. Мразя тъжни омъжени жени. Пуша. Има още време до осемнадесетия час на денонощието. После нямам права. Сънувам анимационни герои откакто съм омъжена. Когато бях нормална, сънувах цветни приключения. Сега виждам черно - бяло. Нощите са сиви. Аз съм сива, дори мисля, че съм безцветна. Имам обаче черна половинка.

Сега съм в очакване на черното. Сега съм скована от ужас. Сега седя в кухнята, пуша и се гледам отстрани. Сега съм аз и не съм аз. Стоя в средата на тази кухня, подобна на хилядите еднакви кухни и двете оголени жици в ръцете ми лепнат. Знам как изглеждам отстрани. Приличам на огромна пъпчива жаба, застинала в ужаса на очакването. Влажните жици пулсират и се свиват. Жабешките езици се изстрелват и прибират в розовите си усти за част от секундата. Искрено се надявам полепналите мухи изобщо да не разбират какво им се е случило. Надявам се... Всеки има право да умре щастлив или поне неподозиращ. Той ще умре неподозиращ. Искрено се надявам... Убеждавам се в това, за да не се откажа; да се успокоя, да си дам смелост. Не трябва да се отказвам точно сега! Направих толкова много. Придобих някакъв цвят, дори се виждам от време на време в огледалото...

Нещо стана с живота ми. Нещо се обърна. Нося халка на пръста си като маркирано пиле. Дрехите ми се износват от стоене по закачалките в гардероба. Омаляват ми, защото искам да съм малка... или подпухвам, позеленявам и точно в шест часа вечерта ще се пръсна. Знам ли? На какво ще замирише? Дали няма да се разнесе зловоние?

От три години се питам къде съм. Къде се помещавам? Само нощем мога да държа очите си затворени. Винаги нощем пред очите ми се явява образ на дърво. Короната е здраво закрепена в земята, корените се стремят право нагоре. Катеря се по дървото и търся главния корен. Краката ми се заплитат в разни разклонения. Вместо главен корен, виждам короната на ново дърво и започвам да изпадам в паника. Господи, как може човек да се изкатери по дърво, което е обърнато с клоните надолу! Колкото повече се въртя около този въпрос, толкова повече се паникьосвам. Започвам да се потя. Сърцето ми се разхлопва от страх. Изстивам, душа се, коремът ми се свива от очакване на ужаса, а то било толкова просто. Трябва само да се обърна с главата надолу и не да се качвам по дървото, а да слизам в посока към небето... правя го от месеци. Слизам по наредените едно след друго дървета и вече съм към края на Млечния път. Още много малко и ще изляза от Галактиката. Още много малко...

Не мога да си обясня толкова неща. Как може нещо да е много и същевременно малко? Как може всичко това да се случи точно на мене? И къде, по дяволите, е принцът, който ми беше обещан, заедно с многото щастие и другите добри пожелания? Къде са?

Отмъщение и справедливост - може би точно това е същността на същностите, но аз не знам. Съвсем обикновена съм, глупава, страхлива, огромните количества адреналин, които отделям, предизвикват потене. Мириша на страх, мириша на животински ужас. Слабостта ми е видима. Приличам на жертва, както и да ме погледне човек. Жертва съм в профил, анфас, жертва съм дори в гръб, всякак. Погледът ми става безумен и спирам да съществувам. Жертвите понякога са непредвидими. Страхът е могъща сила. Страхът е примамка. Той прави от обикновения страхливец обикновен герой, от безмозъчната твар - човек, от убийството - нещастен случай... Аз съм страхът. Нещастният случай може да се подреди. Всичко може да се подреди, когато див страх диша във врата ти, а жаждата да оцелееш те е подпряла в гърба... Как е странно - всичко става зад гърба ни. Обаче трябва да оцелея! Трябва.

При мене вещите оживяват. Имат гласове, очи, дишат, говорят на всякакви теми... Всъщност отговарят ми когато ги питам нещо. Дядо говореше с лястовичките. Помня. Всяка пролет му разказват една и съща история за Африка, за пътуването, за синьото синьо на морето. Той пък ги убеждава да свият гнездо на нашия балкон и те му се доверяват. Той ме научи. Сега мога да говоря с всички без преводач. Дядо го няма. Лястовиците ги няма. На балкона не е останало нито едно лястовиче гнездо... Между панелните блокове се срещам само с врани, врабчета, диви гълъби и гугутки, но с тях не е интересно. Имат еснафски разбирания и битови проблеми, нямат естествена среда и са изпростели. То е от еднаквите блокове, населени с еднакви хора. Дали птиците умират от естествена смърт? Виждала съм убито врабче, не съм виждала стар гълъб. Преди да стана омъжена, живеех в непрекъснати приключения. Ходим с дядо по улиците, а паветата надничат отдолу, под роклята ми. Обувките ме хапят по краката, за да вървя по-бързо. Давя се в плиткото, защото "нагоре" и "надолу" са си разменили местата, но дядо е до мене и винаги ме изважда. Пчелите ме преследват, щом усетят, че съм в цветно настроение, но винаги има някой, който ще ми помогне да оцелея. Преди имаше приключение и оцеляване. Сега е само оцеляването.

Сега съм сама. Няма кой да извади пясъка от очите ми, трябва сама да се вдигам когато падна, налага се и носната кърпа сама да си подам, за да си избърша носа след голямо реване. Дали изобщо виждаш, Господи, колко съм сама? Обаче трябва да оцелея. Трябва.

Остават ме сама вкъщи за няколко минути и аз се напишквам от ужас, защото не мога да стигна дръжката на вратата. Мразя да съм затворена и сама.

Сега съм заключена по цели дни. Мъжът се страхува да не избягам и заключва вратата. Аз бягам през балкона. Прескачам на съседния балкон. Високо е. Прескачам до перваза на стълбищния прозорец. Закрепвам се. Ритам. Чупя стъклото и тичам по стълбището надолу. Започвам да дишам едва след три преки. Мъжът ме причаква ден след ден, прибира ме обратно и заковава балконските врати. Край.

Пуша. Седя в кухнята, пуша и слушам точното време. Половин час преди осемнадесет започвам да влизам и излизам от тоалетната. Точно в шест вечерта ще бъда абсолютно безпомощна. Зная, че ще съм сама срещу изобретателното неизвестно, зная, че ще бъда наказана, зная, че мъжът мрази дори дишането ми. Не искам да се напикавам точно тогава. Не искам да ме боли, няма да викам, не бих се разплакала за нищо на този свят. Идва времето за страхуване. Неговото време. Той обича да гледа другите как се страхуват...

Наближава шест. Съзнанието ми заспива бавно, притиснато от страха. Подсъзнанието - бди. То предвидливо прибира сетивата, възприятията ми, лишава тялото от нерви. Нямам тяло, нямам нерви и не усещам приближаващата болка. Минути преди шест не съм аз. Когато болката се стовари върху мене, ефектът е като удар на пръчка по гладка вода. Децата обичат да удрят с ръчички водата. Нея не я боли. После децата плачат - болят ги ръцете. Почти е шест и аз съм вода. Преливам от стая в стая и застивам като вода в чаша до входната врата. Всеки ден, точно в определения час, трябва да съм до определената врата и да чакам. Такива са правилата за омъжените жени. Дали за всички? Докато чакам, пребледнявам, ставам прозрачна и всеки път се чудя как ме вижда, за да ме удари... Някои хора забелязват локвите по мокрите улици. Аз съм малка локва след пролетен дъжд и само лекото ръмене в душата ме набраздява, иначе съм незабележима.

Този път съм готова. Последна среща със страха. Моят страх е моята примамка...

Първата среща със страха е незабравима. Не го познаваш, той те спира на улицата и те улавя за ръката. И после, без да те предупреди, те вкарва в някакво свое измерение - в друго време. Не се разбирам с времето от дете. То винаги бърза за някъде. Аз не бързам. Изпреварваш ли времето, винаги става нещо лошо... На масата има попара с прясно мляко. Значи пак съм малка. Изяждам попарата и тръгвам за училище. Никой не ме изпраща. Близките не ми казват "Довиждане". Това не ме учудва. Тъмно е. Хората по улиците не ме поглеждат, но тъмното обяснява много неща. Стигам до прашното място с тополите и тогава усещам, че нещо не е наред. Водата от чешмата не тече. Застинала е. Дърветата се надвесват над мене. Имат много ръце с тънки и дълги пръсти. Опитват се да ме пощипят по дебелите бузи. Тъмно е и съм сама. Тичам към училище, дори забелязвам, че мъкна противната кожена чанта с едната дръжка. Тя успява да ме ритне по глезените, но не спирам да тичам, защото трябва да оцелея. Виждам главния вход и се втурвам към него. Там вече ме очакват. Розите, подредени в редици, се раздвижват и разпълзяват към мене, преплитат бодливи израстъци. Искат да ме прободат в сърцето, да ми бръкнат в окото. Телефончетата се вият неистово да докопат врата ми. Изобщо не искам да разбера какво става. Летя към спасителния циментов двор и се моля сутрешната гимнастика да не е започнала, защото ще ме накажат, на всичко отгоре, да марширувам сама след часовете. Не е започнала никаква гимнастика. Стоя сама в средата на огромен квадрат. Цветът му се променя от сиво към блатнокафяво. Иска да ме погълне. Памучните чорапи се свличат по краката и засилват усещането, че потъвам. Искам да викам, но гласът ми е останал назад. Крие се. Искам да бягам. Не мога да помръдна, сякаш съм вкаменена. През двора преминава улична котка с размери на тигър. Ходи спокойно и се оглежда. Пребледнявам, ставам прозрачна и тигърът не ме забелязва. Не ме ЗАБЕЛЯЗВА! Чувам тропането на стотици мравешки крака. Ще ме оглозгат гигантски мравки. Какво мога да очаквам повече? О, има какво! Образцово четириетажно училище, кръстено на името на геройски загинал партизанин, ме ГЛЕДА!

Толкова много очи! Цял отряд загинали партизани с черни очи без зеници. Ей сега всички очи ще се отворят с трясък, стъклата ще се разбият около мене и ще произнесат присъдата. Няма да е в моя полза. Знам си.

Отивай да спиш още един час, ма! Още от тъмно си хукнала на училище... Сякаш голям келепир... Гласът и мърморенето са на "лелчето". Щом я чуя, ми замирисва на хлор и клозети. Всичко си идва на мястото. Чувствам се глупаво и съм доволна. На връщане клатя чантата за едната дръжка напред-назад и я подритвам. Подхилвам се тъпо. Не съм сама. Не съм изоставена. Не съм се изгубила. Просто не съм попаднала в нужния час. Само човек, който познава добре страха, знае какво е облекчение. Прибирам се вкъщи, без дори да заседна в асансьора като друг път. Близките не ме забелязват. Те няма да разберат какво се случи. Откакто се роди брат ми, не ме разбират. Излизам на балкона. Градът е същия. Здрачът си отива и животът продължава да бъде прекрасно място. Само за мен.

Сега мога да преместя единия си крак. Стомахът спря да излива киселинните си сокове право в гърлото ми. Вече не ми се повръща.

Когато не мога да свърша нещо, имам навика да излизам от себе си и да се гледам отстрани. Така и правя. Изглеждам доста жалко. Бутвам се силно в гърба и тръгвам към контакта. Заставам до мивката и се дебна. Виждам как напъхвам жиците, свободния край навивам около една медна тръбичка на хладилника. Зная, че съм изключила бушоните, но въпреки това продължавам да се въртя и треперя. Толкова съм противна отстрани, че ми иде да си тегля един шут отзад. По ръцете ми се стича вода, долната ми челюст се тресе. Изобщо не приличам на убиец. Пак съм жертва отвсякъде. Кога ще свърши всичко това?

Трябва да вляза в банята, да пусна водата и да се залея с шампоан, за да не си личи страхът. И да не ме усети по миризмата. За последен път оглеждам кухнята. Масата - подредена. Ракията - в хладилника. Мивката - запушена, подът на кухнята - мокър. Дръжката на хладилника - мокра.

Включвам бушоните и влизам под душа. Сега може да стане шест часа. Може да е вечер и не ми пречи, че съм заключена. Вече е моето време. То не бърза за никъде. Стои и чака до хладилника-примамка. За първи път от три години няма да съм до вратата, когато злото се връща от работа. Няма да ме удари, преди да си съблече палтото. Няма да бъда там, когато отвори хладилника и няма да видя как електричеството прелива от едно тяло в друго. Няма да видя ужаса в очите. Няма да чуя дали вика и моли за милост. Може и да плаче? Дали ще има време да се страхува? Е, ще изтърва толкова много неща, но ще оцелея. Може все пак да надзърна. Не. Понякога си струва да изтървеш нещо особено в името на друго, по-особено. Мисля, че да си свободен е особено. Забравила съм. Имам намерение да си припомня.

Водата тече по тялото ми и ме топли. Обожавам топлата вода, толкова е ласкава и мека. Няма място, до което тя да се докосне и то да не оживее. В приказките топлата вода я наричат жива. Така е. Вървиш през девет планини, стигаш десета, минаваш десет царства, стигаш десето и тъкмо преди срещата с края на приказката - изворче топла вода. Потапяш се и ти олеква. Не ти пука нито за змея, нито за принцесата... Изобщо - оздравяваш. И тогава започваш да си задаваш въпроса: Какво, по дяволите, правя в тази приказка?

Глътка топла вода и часовникът отмерва точният час. Всеки момент ключът ще се превърти в бравата и събитията ще потекат като вода. Токът също тече като вода, но трябва да го включиш първо в мрежата. Електротехникът каза, повечето хора не разбирали, че умират, когато ги ударел ток. Не му вярвам особено. Той все пак е жив. Сапунисвам се за десети път. Довечера гърбът ще ме боли и кожата ще е опъната до пръсване, но кой ти гледа. Някои изобщо нямат да усещат кожата си. Майтап.

Зла съм. Дали ще ме разпитват? Непременно ще ме разпитват, но аз мога да лъжа безпогрешно. На всичко отгоре помня какво съм лъгала. Той ме принуди…

Оставям подвижната си част да излезе от банята и да направи последна проверка. Тя е сигурна, че всичко е наред. Аз й вярвам. Много е наблюдателна. Господи, докога ще кисна в тази баня? Ще свърши шампоанът. Съседите се прибират. Те винаги се прибират така. Всички знаят, че те се прибират. Работят заедно. Денонощно са заедно. Ужас! Тя точно пред вратата казва какво ще готви за вечеря. Струва ми се, че ядат непрекъснато. Поне той винаги дъвче. Нямат деца, но не е от това. Просто са като всички други. Ако имаха деца, децата им щяха да дъвчат непрекъснато. Асансьорът спря на нашия етаж. Ключът драска в ключалката. Сега ще отключи! Още шампоан. Дали няма да ми окапе косата? ШАМПОАН! Много пяна, бързо! Пяна! От пяната не се вижда нищо. Чува се.

Кучко неблагодарна, защо не си на място? Защо не посрещаш господаря? Донесъл съм ти кученце…

Не чувам добре. Сапун имам и в ушите. Но гадното копеле наистина ми е донесло кученце. Скапанякът, който изхвърли котето ми от петия етаж, ми е донесъл куче, за да го обеси над леглото? Не. Той няма да обеси никого вече. мъртвите не могат да измъчват. Мъртвите са безвредни.

Неподвижната ми част, залята в тонове пяна, изтича от банята. Наистина ми е донесъл куче. Симпатично е. Само да не го остави на пода в кухнята. Остави го. Чувам гласа си да обяснява, че животното трябва да бъде изкъпано. Очите ми смъдят от сапуна и непредвидената ситуация. Започвам да треперя. Кучето в ръцете ми скимти. Става ми истерично. Изведнъж той се сеща, че не може да гледа дебелото ми тяло. Благодаря ти, Господи! Ние с кучето се гмуркаме в спасителната баня. Влизам под душа и отмивам сапуна. Много вода! Много жива вода! Много голямо облекчение. Кученцето е изплашено до смърт. И аз съм така. Банята е с бели плочки, също като в болница. Чувам, че крещи от кухнята нещо за салатата, за майка ми, за целия ми род и ме напушва истеричен смях. Не мога да спра душа. Ще се задуша от кикотене. Вика ме. Заповядва да се явя. Текат ми сълзи от смях. Пита ме нещо. Отговарям с мучене. Пита къде е ракията. Не мога да отговоря. Поглеждам през малкото прозорче на кухненската врата. От мене потича топла вода. Не. Кучето се изпишка до крака ми. Продължава да псува. До хладилника е. Не мога да гледам! Сърцето ми ще се пръсне. Мозъкът се е сгърчил и в главата ми остава прекалено много празно място. Нещо бучи вътре. Посяга. Ще вляза… Не-е-е-е!

Искам да изкрещя, но гласът ми е в банята и стои под душа. Зная, че днес няма да дойде. Всичко видях!

Трябва да завъртя бушоните!

Всичко видях!

Трябва да махна жиците от контакта!

Не мога да прескоча това тяло!

Видях. Ще припадна. Трябва да бързам. Смрачава се.

Ами ако ме хване за крака, докато го прескачам? Той е подъл. Може да се преструва на умрял… Може токът да не го лови? Ако скочи и се изхили в лицето ми? И това куче не спира да скимти…

Господи, какво направих, Господи!

Трябва да отпуша мивката!

Майко, Таньо, Цанке, какво стана… Това ли исках?…Стани бе, глупако, това беше наказателна шегичка… Не съм искала да изглеждаш така… извит като волтова дъга на пода… По ръцете му са накацали червени пеперуди… Къде да сложа жиците?…

Ще изхвърля това куче. Бързай! Бързай! Какви ги говоря. Жиците - при жиците. Бушоните, лампите. Помощ! Помощ! Помощ! Гласът ми е застинал пред огледалото в банята и се бръсне под мишниците. Хуквам към входната врата и… Тя е отворена! Отворена!

ПОМОЩ!

МАРИЯ СТАНКОВА

МАРИЯ СТАНКОВА е родена на 14 ноември 1956 година в град Бургас. Завършва Педадогически Институт за музикални и хореографски кадри, специалност виолончело, град София. Книгата й "Наръчник по саморъчни убийства" спечелва наградата на фондация "Огнище" за книга на 1998 година.

През 1999 година пиесата на Мария Станкова "За ръбовете на кръга или човекът, който не каза дума" спечелва специалната награда на фондация "Концепция за театър" за философско осмисляне на действителността. Пише сценарии за игрални филми, новели.

Някой може да предпочете да се самоубие пред вариант да прочете всичко това. единственото нещо което това "нещо" може да направи е да повлияе неблагоприятно психически на читателя.

Мисля, че това нещо не е много заинтригуващо за читателите.Нямам коментар по темата.

ЕДНА ГЛАВА

Искаш ли да избягаме?

Къде?

Където падне зарчето.

Добре.

Искам да избягам. Из къщата, подобна на хиляди къщи, се мотаят чужди хора, познати хора, близки хора, кучето се мотае в краката на мотаещите се. Аз седя. Различни хора ме питат еднакви неща. Но гласът ми е в банята и не иска да излезе. Отварям уста, но не мога да обясня колко е глупаво гласът ти да те изостави в такъв момент. В антрето някой говори с няколко гласа едновременно. Щастливец. Съседката с кюфтета за вечеря повтаря, че всяка вечер ме е биел. Тя не би изтърпяла. Някой пита откъде знае, че ме е биел. Знае. Чувала как се удрям в стените и мебелите. Мъжът й пак дъвче. Добре, че нямат деца. Съседката от другия етаж казва, че сме живеели щастливо. Тя викове не е чувала никога. Дори той пазарувал, той тупал килимите, той носел дрехите на химическо чистене. Претъпканата уста започва да крещи, че редовно съм ходела насинена и че не е задължително да викам. Мисля, че някой му е взел хапката. Бесен е. В кухнята се мотаят санитари. Сигурно ще приберат тялото. Крайно време е да приберат това тяло. Изглежда толкова излишно. Кой ще носи дрехите на химическо чистене? Това тяло просто няма да успее…

Настъпиха кучето. Горкото животно. Попадна в неподходящо време и на неподходящо място. Ще го кръстя Боги. Звучи приятелски и някак вдъхва доверие. Дали ще дойде майка ми? Изрично казах никой да не идва. Изсъсках го. Пред вратата продължават да говорят за шумовете в моята къща. Някой каза, че бил комарджия. Друг - че бил скулптор. Така е. Когато човек има глас, говори глупости. Аз седя, пуша и знам, че той просто БЕШЕ. Вече не е. Съседите… Някой вие по стълбите. Майка му.

Искаш ли да избягаме?

Къде?

Където падне зарчето…

Искам да избягам, без значение къде. Няма да хвърлям никакви зарчета, никакъв съдбовен избор. Ще си прибера подвижната половинка и ще избягам в себе си. Най-сигурното място, което знам. Но ще държа вратата отворена, заради съседите. Те в отворени врати не надничат. Много често сънувам един сън. Седя сред безкрайно пожълтяло поле, а зад мене има само зейнала двукрила врата. Това е моят дом, но дори и аз не искам да вляза вътре. Страшно нещо е отворената врата. После започвам да преда слама, а тя не става злато. Изчезва. Като ми омръзне преденето, пак седя сред полето пред вратата и така, докато се събудя. Опитвам се да тичам по това поле. Не се получава. Искам да избягам. Няма къде. Навсякъде поле и стърнища. Човек бяга заради едното приключение. Понякога трябва да ги предизвикаш, понякога и сами идват, нали са приключения. Тази жена, дето пищи и скубе косите си в кухнята, е майка. Не е моята, неговата. Тя е майката на злото. Магьосница е. Пие кръв от млади ярета и яде прилепски сърца. Може да те целуне по бузата. Може да ти извади очите и да ги свари в супата. Да живееш с магьосница е приключение. Приключение - нещо приключено, заключено. Мъжът й умря.

Какво стана, ма? Какво стана?

Знам какво стана. Съвсем точно зная какво стана, но няма да кажа. Може да ми извади сърцето и да го стиска в ръцете си, докато спре да шава. Може да заключи щастието ми с катинарче и да го пусне в градската канализация. Може да ме целуне с тази уста, с която пие и яде. Господи, запази ме! Докато мълча, нищо няма да ми се случи… И без друго не съм се затичала да приказвам… само да не се хвърли да ме прегръща. Няма да го понеса. Мъжът й умря, защото не си стоя при ключа на приключението, реши да върви нататък. Той не умря сега, стана после. Сега ще умра аз, ако тя се хвърли отгоре ми. Знам един номер: адреналинът се лее в кръвта ми в неограничени количества, челюстите ми се схващат, пребледнявам, потя се, ставам прозрачна и всички забелязват, че съм абсолютно незабележима. Ако този номер не мине, знам още един - мога да припадна. Какво чакам още! Такава нужда имам да се отпусна… Когато влязох в пубертета, припадах преди всеки месечен цикъл. Беше приключение. След третия припадък решиха, че имам ниско кръвно и спряха да ми обръщат внимание. Въпреки това ме освобождаваха от училище.

Чувам как докторът казва на всички да ме оставят на спокойствие. Пак ще ме освободят от училище. Намятат ме с чуждо одеяло. Ще ме водят в болница. Там има бели плочки… Но номерът мина. Сега вече мога да припадна. Обясняват на съседите, че съм в шок. Нямаше нужда. Съседите знаят всичко за мене, за нещастните случаи, за нелепите смърти. Съседите не знаят за Гого. Той стана пе****ст. Заради моя месечен цикъл. Видя ме изпомърляна в кръв и повърна. После аз го видях. Ходеше под ръка с един от руската гимназия. Целуваха се на пейка в храстите. Не повърнах. Съвестта ми ме захапа за ухото. Разкайвам се! Разкайвам се! Не си носех чисти гащи. Дали пък не съм злото?

Искаш ли да избягаме?

Къде?

Където падне зарчето.

Добре.

Искаш ли да избягаме в … Банско?

Искам.

Накрая попадаш в непознато място, където времето тече по непознат начин и там живеят непознати хора. Непознатите хора решават твоите проблеми по непознат начин. Всичко е друго. Хубаво е.

Има и други бягства. Бягаш и стигаш до хладилника, хващаш се за дръжката и пак бягаш, но вече из Великите ловни полета.

Гласът ми се прибира от банята. Мокър е до кости. Казва, че е изморен и си ляга. Нареди да не го будя, защото утре имал тежък ден. Подвижната и неподвижната ми половинки също заспаха като къпани. Нямам с кого да си поговоря. Пак съм сама. Сигурна съм, че това е моето време, но дали е моето място, не знам. Сирени и виещи коли. Пътувам. Къде отивам?

Искам да заплача, но това е невъзможно. Сълзите ми са в едно сандъче, което е на дъното на едно море, точно под един остров. На острова расте дърво, на дървото е кацнала патица, а в патицата има яйце, в яйцето - пиле, пилето е с едно перо, а на перото има кокошинка. Та кокошинката държи ключа от сандъчето…

МАРИЯ СТАНКОВА

ДВЕ ГЛАВИ

Не съм сама в болничната стая. На леглото до мене има жена. Цялата е бинтована. Диша тежко и стене в съня си. И на мене ми биха инжекция. Жената на съседното легло изглежда зле. Зная какво й е. Тя е омъжена. Лекарите твърдят, че не е сериозно, но аз по-добре знам, че от това се умира понякога. Ще си отиде вкъщи. Мъжът ще я счупи отново и ще я доведе да я поправят, после пак ще я счупи и когато му омръзне да я прибира поправена, ще си вземе нова. Казват, че мъжете са непораснали деца. Децата се държат мъжки с играчките.

Искаш ли да избягаме в Банско?

Искам.

Къде ще ходя? В Банско. Приказната страна, където можеш да играеш на голям и силен. Като свърши играта, чакаш да те приберат. Мама закъснява. Плачеш. Чувстваш се изоставен. Другите вече са ги прибирали, а ти още си сам в нищото и то става още по-празно. Не всеки може да избяга в Банско. Аз мога. Не се губя по пътя за вкъщи. Ако не ме приберат и сама ще си отида.

Банско. Вечер едно око се залепя в процепите и гледа жадно как се събличам. Брои ми оргазмите. Сбръчканата ръка на хазяина търси нещо из шаячните панталони. Вади ключове, цигари, парче суджук, кибрит. После пикае през прозореца, хванал здраво онова нещо. После пак гледа и слухти. Банско. Дървен под. Мия дъските. Бият ме с дъска по главата. Паля оджак и спя на земята пред него. Понякога спя и на леглото. Зависи. Банско. Малки прозорци, бели пердета и решетки. Гледат ме отвън отгоре, и аз гледам. Виждам двойно. Пред очите ми хвърчат ситни мушици. Дали можех да кажа, че не искам да бягам в Банско.

Жената до мене мисли за компотите си. От нея се излъчва аромат на индрише и сладък сироп. Плодовете в компотите приличат на парченца медуза. Родена съм край морето. Не бих могла да бъда родена на друго място.

От тази стая няма да бягам, те сами ще ме пуснат. Хората знаят всичко за мен, аз не зная нищо за себе си. Това е болница. Не мога да се покрия с болничното одеяло през глава. До него са се докосвали толкова много чужди глави, повръщали са кръв, лигавили са се. Не мога да скрия тайните си там. Под одеялата се тъпчат и мачкат чужди тайни. Болницата не е място за чужди тайни. Всеки ти вдига завивката и наднича под нея. Ако утре ме попитат какво точно е станало, че каже, че ЗНАМ. Ще им разказвам с най малки подробности как ръката му се запои за дръжката на хладилника, как той се опита да я отдръпне, но тя залепна. Как пожълтя и престана да бъде неговата ръка, лицето му пожълтя, очите му се издуха, сякаш да видят нещо в далечното… Но слепите очи не успяват…

Когато бях малка, спях завита през глава. Оставях си само една дупчица за носа и очите. Така тайните ми нямаше да избягат, докато спя и майка нямаше да разбере лошите неща и пакостите. Ако тя не разбереше, аз щях да съм добра. Винаги си добър, докато не разберат, че не си такъв. Къде да скрия тайната, че го опекох като пиле? Повръща ми се. Повърнах. Ще ми се карат. Повърнах си и хапчетата за сън. Къде ли е този смотан звънец?

Май ми се доспива. Не съм спала година и половина. Пазех си врата. Тази нощ няма да сънувам анимационни филмчета, защото ми блъснаха доста приспивателно. Няма да сънувам, няма да бягам в Банско, ще слушам и ще се държа добре. Всичко ще правя, само да си отида вкъщи. Искам да се прибера у дома… Къде е това място? Живях в осем града. Имах осем “у дома”. Кое е истинското?

Принцът обича принцесата, тя него - също, но той трябва да я открие между дванадесет еднакви принцеси. Открива я, но тя му дава таен знак… или някаква пчела му помага. Няма значение. Важното е, че за да откриеш каквото и да било, все някой трябва да ти помогне.

Помогни ми, Все Някой! Трябва да се прибера у дома.

Дават ми ново одеяло, сменят ми чаршафите. Все тая. Жената до мен, омъжената, така силно стене в тихото…

И дядо е намерил звънеца до леглото си, но не са го чули, защото са празнували. Първи май. Дали е стенал? Не. Дядо не би стенал, той се усмихваше. А може да не им е звънял, за да не им разваля празника? Той беше точно такъв, не искаше да пречи никому. Е, да, ама аз не съм такава. Звъня и ще продължавам да звъня. Ще им преча на съня, ще събера всички сестри в стаята си, защото ми се пикае, а съм вързана към система. Ще трябва да ми донесат подлога. Ще трябва да накарат тази жена да спре да стене така. Ще трябва и да работят, за да празнуват.

О, я майната му. Каквото и да съм направила, имам правото да спя. Да му мислят умните, аз съм тъпа кучка и ще спя. На всичко отгоре не съм омъжена жена, вдовица съм.

ТРИ ГЛАВИ

Искаш ли да избягаме в Банско?

Събуждам се и отговарям по същия левашки начин, както преди три години: Искам.

Как няма да искам! Поредният нов град с поредното ново “у дома” ме направи отново сама. Вървя по мрачните улици, вглеждам се в сивите сгради и не виждам нищо познато. Мъгла на воали се стеле пред и зад мен. Не. Не искам да се изгубя тук. Тук всички са изгубени, не се познават. Не са щастливи, не клюкарстват зад гърбовете си, не си знаят тайните. Не. Не! Искам да избягам на познато място, обаче в тази мъгла всичко става чуждо. Аз съм в лабиринт от мъгла. И тогава се появява той. Сам е и изгубен като мен. Веднага съм влюбена. Допирът на топлото му тяло изтласква въздуха от корема надолу между краката ми. Изтича нещо топло, изтича вик и насища непознатото с желание. Желание за какво? Мисля, че съм влюбена в усещането за любов. Не съм сама! Отпивам романтична глътка, примлясвам като истински дегустатор. Всяка папила на езика ми набъбва от удоволствие. Не съм сама! Давя се в усещане за любов. Слюнчените жлези отделят любовен секрет. Огладнявам отново и отново. Не съм сама и това може да продължи вечно. Сред воали мъгла се крие Той. Той е пашкул, но необходимо ли е да го развивам малко по малко, когато мога направо да нося копринените си дрехи. Нека всички видят колко съм щастлива. Нека разберат, че някой иска да избяга с мене, макар и в Банско. Нека. Всяка Пепеляшка има принц. Поне три нощи. После каляската може да изчезне, пантофките да се изгубят, от пашкула може да се излюпи злото, но това е после, а трите нощи са цял живот.

Ниски жени, жени с дебели задници, жени с големи бюстове, без бюстове, с редки коси, с перуки и пазарски чанти, жени с кожени шапки, с лисици около вратовете. Жена в рейс, с кожена шапка на главата. Животинчето е захапало опашката си от яд. Очите му са се вторачили в мене с ненавист. И то е изгубено из чужди места. Лъскави стъклени очи, мъртви очи на лисица. Как се укротява бясна лисица? Някой трябва да я погали между очичките. Лисиците обичат галеща ръка… Главата ми заповядва да не пипам шапката й. Главата има само нос. Какво обичат носовете? Да душат с възмущение. Какво обичат ръцете? Да удрят по носовете с палец и показалец, с палец и среден пръст - както дойде. Както се удрят билички. Какво са биличките? Малки, цветни, стъклени топчета. Като очи, търкалящи се в праха към изкопана дупчица-орбита. Някои очи влизат в очните си орбити, други излизат. Жените с кожени шапки не обичат да ги удрят по носовете. Те могат да крещят пискливо. Могат да вдигат скандали в автобусите. Аз не обичам кожени шапки. Обичам да удрям дълги носове с палец и среден пръст. Приятно е доброто попадение. Приятно е да ти кажат, че си освободен от подозрения. Под-о-зрение. Нещо, което е под очите, под зрението. Нещо, което хората не виждат. Например хората не виждат под носа си. Четох, че в две хилядната година хората ще бъдат плешиви, ниски, с малки носове и огромни усти. Дали ще съм омъжена жена с лисица на врата в двехилядната година?!

Следователят казва, че съм свободна да си отида вкъщи. Пак ме пращат на това място. Много се съмнявам, че “вкъщи” съществува. Намерили оголена жичка, която предизвикала нещастния случай. Намерили и електротехника, който поправял хладилника преди. Да. Този хладилник два пъти дава дефекти. Явно е дал и трети път. Третия път - майка и баща.

Този хладилник е истински приятел. Винаги съм разчитала на вещите. Те знаят какво правят и са съпричастни към човека. Съ-причаст-ни. С причастие. Взел си причастие с някой друг и ставате братя по вяра. Човекът и вещите му са съпричастни. Може да се вярва на хладилника. Той никога не ме е удрял. Бялата кутия умее да прибира острите си ръбове точно когато политам в нейна посока. Става мека като живо човешко тяло. Блъсват се двама души един в друг и си казват “Извинявай”. Обичам да общувам с вещите. Не се разбирам с хората, не зная техния език. Една гореща тенджера е истински приятел. Тя знае кога да се отклони от посоката и да не разбие главата ти. Чиниите предпочитат да се чупят, но да не причинят болка. Влизат ми в положението и се пръсват още във въздуха. Те знаят какво е да си чиния на омъжена жена. Не ме докосват.

Сестрата казва, че близките ми са дошли. Близко е всичко, което не е далеч. Щом са тук, значи са близки, но гласът ми скача през прозореца и ми прави знаци. Ще се обади по телефона. От три години гласът ми живее отделно. Заедно сме в събота, неделя и в много краен случай. Явно случаят не е много краен… имам и резервен, но той е много ревлив. Няма как, ще трябва да го използвам днес. Имам и още един. Той пък е лигав и тънък. С него си озвучавам рисуваните филмчета нощем. Ще си купя приспивателни и няма да спя с Мечето, Лисичката, Зайчето и Вълка. Този вълк е много нещастен. Мисля, че е мръднал от лошотията, която трябва да олицетворява. Веднъж ме накара да изброявам всички лоши герои от мъжки пол, които зная. Сетих се първо за него. Жестоко го вкиснах. Възпитаните вълци не налапват жертвата цяла. Винаги сдъвкват хапките двадесет и осем пъти. В моите филмчета Вълкът е добър. Подава ръка на Лисичката, когато някоя канара се сгромоляса върху й. Събира остатъците от Зайчето и не позволява на Мечето да кара кола, защото няма книжка. Зайчето е отвратително. Мустачките му трепкат от подлости, а сърцето му бие до пръсване от завист. Лисицата има прекрасна опашка и не я носи на врата си.

Трябва да отида при близките. Те са наблизо, когато потрябва. Аз също съм наблизо. Чудя се само кой пръв ще каже: “Видя ли какво става, когато не слушаш?” Аз видях какво става, но близките не видяха. Близките виждат наблизо. Аз гледам в Скорпион. Познавам звездите от онова небе, слънцата, луните, имам си… Всъщност, няма значение какво имам из другите съзвездия. Тук си имам обида. Обидата е самотно чувство.

Лекарят казва, че мога да си отида вкъщи. Стига! Стига! Разбира се, че ще се прибера вкъщи. Къде, на майната си, да вървя? Ще се прибера. Препоръча ми добър психиатър. Ще отида и при добрия психиатър. Даде ми рецепта за успокоителни. Ще взимам успокоителни.

Иска ли още някой да ми каже нещо?

МАРИЯ СТАНКОВА

ДВЕ ГЛАВИ

Не съм сама в болничната стая. На леглото до мене има жена. Цялата е бинтована. Диша тежко и стене в съня си. И на мене ми биха инжекция. Жената на съседното легло изглежда зле. Зная какво й е. Тя е омъжена. Лекарите твърдят, че не е сериозно, но аз по-добре знам, че от това се умира понякога. Ще си отиде вкъщи. Мъжът ще я счупи отново и ще я доведе да я поправят, после пак ще я счупи и когато му омръзне да я прибира поправена, ще си вземе нова. Казват, че мъжете са непораснали деца. Децата се държат мъжки с играчките.

Искаш ли да избягаме в Банско?

Искам.

Къде ще ходя? В Банско. Приказната страна, където можеш да играеш на голям и силен. Като свърши играта, чакаш да те приберат. Мама закъснява. Плачеш. Чувстваш се изоставен. Другите вече са ги прибирали, а ти още си сам в нищото и то става още по-празно. Не всеки може да избяга в Банско. Аз мога. Не се губя по пътя за вкъщи. Ако не ме приберат и сама ще си отида.

Банско. Вечер едно око се залепя в процепите и гледа жадно как се събличам. Брои ми оргазмите. Сбръчканата ръка на хазяина търси нещо из шаячните панталони. Вади ключове, цигари, парче суджук, кибрит. После пикае през прозореца, хванал здраво онова нещо. После пак гледа и слухти. Банско. Дървен под. Мия дъските. Бият ме с дъска по главата. Паля оджак и спя на земята пред него. Понякога спя и на леглото. Зависи. Банско. Малки прозорци, бели пердета и решетки. Гледат ме отвън отгоре, и аз гледам. Виждам двойно. Пред очите ми хвърчат ситни мушици. Дали можех да кажа, че не искам да бягам в Банско.

Жената до мене мисли за компотите си. От нея се излъчва аромат на индрише и сладък сироп. Плодовете в компотите приличат на парченца медуза. Родена съм край морето. Не бих могла да бъда родена на друго място.

От тази стая няма да бягам, те сами ще ме пуснат. Хората знаят всичко за мен, аз не зная нищо за себе си. Това е болница. Не мога да се покрия с болничното одеяло през глава. До него са се докосвали толкова много чужди глави, повръщали са кръв, лигавили са се. Не мога да скрия тайните си там. Под одеялата се тъпчат и мачкат чужди тайни. Болницата не е място за чужди тайни. Всеки ти вдига завивката и наднича под нея. Ако утре ме попитат какво точно е станало, че каже, че ЗНАМ. Ще им разказвам с най малки подробности как ръката му се запои за дръжката на хладилника, как той се опита да я отдръпне, но тя залепна. Как пожълтя и престана да бъде неговата ръка, лицето му пожълтя, очите му се издуха, сякаш да видят нещо в далечното… Но слепите очи не успяват…

Когато бях малка, спях завита през глава. Оставях си само една дупчица за носа и очите. Така тайните ми нямаше да избягат, докато спя и майка нямаше да разбере лошите неща и пакостите. Ако тя не разбереше, аз щях да съм добра. Винаги си добър, докато не разберат, че не си такъв. Къде да скрия тайната, че го опекох като пиле? Повръща ми се. Повърнах. Ще ми се карат. Повърнах си и хапчетата за сън. Къде ли е този смотан звънец?

Май ми се доспива. Не съм спала година и половина. Пазех си врата. Тази нощ няма да сънувам анимационни филмчета, защото ми блъснаха доста приспивателно. Няма да сънувам, няма да бягам в Банско, ще слушам и ще се държа добре. Всичко ще правя, само да си отида вкъщи. Искам да се прибера у дома… Къде е това място? Живях в осем града. Имах осем “у дома”. Кое е истинското?

Принцът обича принцесата, тя него - също, но той трябва да я открие между дванадесет еднакви принцеси. Открива я, но тя му дава таен знак… или някаква пчела му помага. Няма значение. Важното е, че за да откриеш каквото и да било, все някой трябва да ти помогне.

Помогни ми, Все Някой! Трябва да се прибера у дома.

Дават ми ново одеяло, сменят ми чаршафите. Все тая. Жената до мен, омъжената, така силно стене в тихото…

И дядо е намерил звънеца до леглото си, но не са го чули, защото са празнували. Първи май. Дали е стенал? Не. Дядо не би стенал, той се усмихваше. А може да не им е звънял, за да не им разваля празника? Той беше точно такъв, не искаше да пречи никому. Е, да, ама аз не съм такава. Звъня и ще продължавам да звъня. Ще им преча на съня, ще събера всички сестри в стаята си, защото ми се пикае, а съм вързана към система. Ще трябва да ми донесат подлога. Ще трябва да накарат тази жена да спре да стене така. Ще трябва и да работят, за да празнуват.

О, я майната му. Каквото и да съм направила, имам правото да спя. Да му мислят умните, аз съм тъпа кучка и ще спя. На всичко отгоре не съм омъжена жена, вдовица съм.

ТРИ ГЛАВИ

Искаш ли да избягаме в Банско?

Събуждам се и отговарям по същия левашки начин, както преди три години: Искам.

Как няма да искам! Поредният нов град с поредното ново “у дома” ме направи отново сама. Вървя по мрачните улици, вглеждам се в сивите сгради и не виждам нищо познато. Мъгла на воали се стеле пред и зад мен. Не. Не искам да се изгубя тук. Тук всички са изгубени, не се познават. Не са щастливи, не клюкарстват зад гърбовете си, не си знаят тайните. Не. Не! Искам да избягам на познато място, обаче в тази мъгла всичко става чуждо. Аз съм в лабиринт от мъгла. И тогава се появява той. Сам е и изгубен като мен. Веднага съм влюбена. Допирът на топлото му тяло изтласква въздуха от корема надолу между краката ми. Изтича нещо топло, изтича вик и насища непознатото с желание. Желание за какво? Мисля, че съм влюбена в усещането за любов. Не съм сама! Отпивам романтична глътка, примлясвам като истински дегустатор. Всяка папила на езика ми набъбва от удоволствие. Не съм сама! Давя се в усещане за любов. Слюнчените жлези отделят любовен секрет. Огладнявам отново и отново. Не съм сама и това може да продължи вечно. Сред воали мъгла се крие Той. Той е пашкул, но необходимо ли е да го развивам малко по малко, когато мога направо да нося копринените си дрехи. Нека всички видят колко съм щастлива. Нека разберат, че някой иска да избяга с мене, макар и в Банско. Нека. Всяка Пепеляшка има принц. Поне три нощи. После каляската може да изчезне, пантофките да се изгубят, от пашкула може да се излюпи злото, но това е после, а трите нощи са цял живот.

Ниски жени, жени с дебели задници, жени с големи бюстове, без бюстове, с редки коси, с перуки и пазарски чанти, жени с кожени шапки, с лисици около вратовете. Жена в рейс, с кожена шапка на главата. Животинчето е захапало опашката си от яд. Очите му са се вторачили в мене с ненавист. И то е изгубено из чужди места. Лъскави стъклени очи, мъртви очи на лисица. Как се укротява бясна лисица? Някой трябва да я погали между очичките. Лисиците обичат галеща ръка… Главата ми заповядва да не пипам шапката й. Главата има само нос. Какво обичат носовете? Да душат с възмущение. Какво обичат ръцете? Да удрят по носовете с палец и показалец, с палец и среден пръст - както дойде. Както се удрят билички. Какво са биличките? Малки, цветни, стъклени топчета. Като очи, търкалящи се в праха към изкопана дупчица-орбита. Някои очи влизат в очните си орбити, други излизат. Жените с кожени шапки не обичат да ги удрят по носовете. Те могат да крещят пискливо. Могат да вдигат скандали в автобусите. Аз не обичам кожени шапки. Обичам да удрям дълги носове с палец и среден пръст. Приятно е доброто попадение. Приятно е да ти кажат, че си освободен от подозрения. Под-о-зрение. Нещо, което е под очите, под зрението. Нещо, което хората не виждат. Например хората не виждат под носа си. Четох, че в две хилядната година хората ще бъдат плешиви, ниски, с малки носове и огромни усти. Дали ще съм омъжена жена с лисица на врата в двехилядната година?!

Следователят казва, че съм свободна да си отида вкъщи. Пак ме пращат на това място. Много се съмнявам, че “вкъщи” съществува. Намерили оголена жичка, която предизвикала нещастния случай. Намерили и електротехника, който поправял хладилника преди. Да. Този хладилник два пъти дава дефекти. Явно е дал и трети път. Третия път - майка и баща.

Този хладилник е истински приятел. Винаги съм разчитала на вещите. Те знаят какво правят и са съпричастни към човека. Съ-причаст-ни. С причастие. Взел си причастие с някой друг и ставате братя по вяра. Човекът и вещите му са съпричастни. Може да се вярва на хладилника. Той никога не ме е удрял. Бялата кутия умее да прибира острите си ръбове точно когато политам в нейна посока. Става мека като живо човешко тяло. Блъсват се двама души един в друг и си казват “Извинявай”. Обичам да общувам с вещите. Не се разбирам с хората, не зная техния език. Една гореща тенджера е истински приятел. Тя знае кога да се отклони от посоката и да не разбие главата ти. Чиниите предпочитат да се чупят, но да не причинят болка. Влизат ми в положението и се пръсват още във въздуха. Те знаят какво е да си чиния на омъжена жена. Не ме докосват.

Сестрата казва, че близките ми са дошли. Близко е всичко, което не е далеч. Щом са тук, значи са близки, но гласът ми скача през прозореца и ми прави знаци. Ще се обади по телефона. От три години гласът ми живее отделно. Заедно сме в събота, неделя и в много краен случай. Явно случаят не е много краен… имам и резервен, но той е много ревлив. Няма как, ще трябва да го използвам днес. Имам и още един. Той пък е лигав и тънък. С него си озвучавам рисуваните филмчета нощем. Ще си купя приспивателни и няма да спя с Мечето, Лисичката, Зайчето и Вълка. Този вълк е много нещастен. Мисля, че е мръднал от лошотията, която трябва да олицетворява. Веднъж ме накара да изброявам всички лоши герои от мъжки пол, които зная. Сетих се първо за него. Жестоко го вкиснах. Възпитаните вълци не налапват жертвата цяла. Винаги сдъвкват хапките двадесет и осем пъти. В моите филмчета Вълкът е добър. Подава ръка на Лисичката, когато някоя канара се сгромоляса върху й. Събира остатъците от Зайчето и не позволява на Мечето да кара кола, защото няма книжка. Зайчето е отвратително. Мустачките му трепкат от подлости, а сърцето му бие до пръсване от завист. Лисицата има прекрасна опашка и не я носи на врата си.

Трябва да отида при близките. Те са наблизо, когато потрябва. Аз също съм наблизо. Чудя се само кой пръв ще каже: “Видя ли какво става, когато не слушаш?” Аз видях какво става, но близките не видяха. Близките виждат наблизо. Аз гледам в Скорпион. Познавам звездите от онова небе, слънцата, луните, имам си… Всъщност, няма значение какво имам из другите съзвездия. Тук си имам обида. Обидата е самотно чувство.

Лекарят казва, че мога да си отида вкъщи. Стига! Стига! Разбира се, че ще се прибера вкъщи. Къде, на майната си, да вървя? Ще се прибера. Препоръча ми добър психиатър. Ще отида и при добрия психиатър. Даде ми рецепта за успокоителни. Ще взимам успокоителни.

Иска ли още някой да ми каже нещо?

МАРИЯ СТАНКОВА

Знаеш ли,ако това не е сън,ти имаш голям проблем.Моят съвет е,че вместо да общуваш с предмети трябва да общуваш с адвокати.НЕЗАБАВНО!

Знаеш ли,ако това не е сън,ти имаш голям проблем.Моят съвет е,че вместо да общуваш с предмети трябва да общуваш с адвокати.НЕЗАБАВНО!

Не бъди лош.Чак пък незабавно и то с ! Как разбра,че МАРИЯ СТАНКОВА=lili-zora или си чел по диагонал?

Не бъди лош.Чак пък незабавно и то с ! Как разбра,че МАРИЯ СТАНКОВА=lili-zora или си чел по диагонал?

Буквално.Но дори и само мисли,изискват помощ.

Буквално.Но дори и само мисли,изискват помощ.

Благодаря,за загриженоста Това е авторката,на края на първата част е посочена

МАРИЯ СТАНКОВА

МАРИЯ СТАНКОВА е родена на 14 ноември 1956 година в град Бургас. Завършва Педадогически Институт за музикални и хореографски кадри, специалност виолончело, град София. Книгата й "Наръчник по саморъчни убийства" спечелва наградата на фондация "Огнище" за книга на 1998 година.

През 1999 година пиесата на Мария Станкова "За ръбовете на кръга или човекът, който не каза дума" спечелва специалната награда на фондация "Концепция за театър" за философско осмисляне на действителността. Пише сценарии за игрални филми, новели.

ЧЕТИРИ ГЛАВИ

Баща ми смята, че трябва да продължа образованието си. Значи ме намира глупава. Това е единственото ми спасение. Всички знаят колко съм глупава. Съседите казали на следователя, че съм толкова глупава, че един бушон не мога да завия. “Много е глупава”, споделят по-далечните. И те знаят всичко за мене.

Не обикалям около гостите от собствената си сватба втори и трети път. Стоя в средата на ресторанта, масите наоколо са пияни, устите им - мазни, покривките - накапани. На рамото ми виси чанта, пълна с пари, на врата ми висят низи пари, в ръцете ми са напъхани пари. Ръцете ми са потни, парите - мокри. Нямам етикет с цената. Обувките ме стягат. Краката ми се подуват, а близките ме гледат просълзени. Не всички близки. Някои от най-близките си спестяват гледката. Пет хиляди - първи път! Пет хиляди - втори път! Пет хиляди - трети път! Продадена! Добре продадена, зле продадена, няма значение. Закупената стока не се връща и подменя. Рекламациите на касата в момента на покупката. Дрън! Чукчето не уцелва масата. Чукчето ме удря по тъпата глава.

Ако имах заветното висше образование, сега щях да продължавам да си бъде счупена, омъжена жена. Аз съм глупава свободна вдовица. Свободна! Мисля да разкажа всичко на най-близките. Нищо никому няма да разказвам. Камъкът, който бутам, си е само мой, но няма да ходя с него из баирите. Има камъни, на които можеш да поседнеш. Ще поседя.

Камъни, дървета, полета, планети - животът ми е доста статичен. Единствено мислите ми се движат насам-натам. Те нямат вечерен час, не им е необходимо да лъжат, когато закъсняват. Влизат и излизат както и когато им е удобно. Случва се да избягат за известно време, но винаги се прибират вкъщи. Те поне не питат къде е това място.

Банята е със същите бели плочки като онази баня от снощи. Нима мина само един ден? Зарчето се търкулна като камък по склона на събитията. Къде ли ще спре? Утре е погребението. Аз нямам черна рокля. Дали да не отида със сватбената си? И без това няма къде да я обличам… Рокля за един ден. Жена за един ден. Живот за един ден. Недоносен живот. Недоразвит живот, живот в кувьоз. Изкуствени храни, бананова каша, найлонови чорапи, бръснати крака, червено червило, изкуствени мигли. Нитрати. Изкуствена кожа, изкуствени усмивки, изкуствени зъби в пластмасова чашка от изкуствен сладолед, мачкан лак, смачкана беззъба уста. Артрит, артериосклероза, алилуя, гниене… Господи, стигнахме. Аз съм си вкъщи. Ще се грижат за мене, няма да ме бият, ще ме обичат, без да ме разбират… По-добре от нищо.

Толкова работа за вършене излезе! Мислех, че съм свършила всичко. Поне така си мислех. Но не. Можело да си прибера вещите. Трябвало да върна парите от сватбата… Имам книжка. Не книжка с приказки. Имам спестовна книжка с пари, които никога не съм спестявала. В нея пише колко струвам. Ще върна книжката с парите. Има обяд, който не съм сготвила аз. Върховно! Останалото е… иска ми се да кажа лайно. Ще го кажа. Лайно. Лайно. Лайно.

Обаче яденето е невероятно. Празничното ядене. На погребение се яде много. И на сватба се яде много. Много поводи има за голямо плюскане. Иска ми се да кажа… Не, нищо повече няма да казвам, освен: Благодаря за хубавия обяд! Бях забравила думите на благодарност. Приятни думи. Препълнени. Ситият корем се изразява. Пълната душа мълчи и гледа. Тя не говори с думи. Аз се срещам с душата си. Много рядко, наистина, но се случва. Душата ми е препълнена с обиди, но все пак: Благодаря за хубавия обяд! Благодаря изобщо за всичко.

Дали ще пия кафе? Мене питат. Бях забравила, че хората питат. Хората заповядват. Хората които заповядват, не са вече между нас. Ние сме между нас.

Пак ми се повръща, но не бих го направила за нищо на света. Само злото изхвърля старателно приготвена храна. Пускаш храната, пускаш водата, пускаш злото на воля… Кой ли живее в градската канализация?

Няма да пия кафе. Ще си легна. На моето легло, в мястото, издълбано от моето тяло, на моята възглавница, ще се завия с моето одеяло. Бях забравила какво е облекчение. След три години леглото ми мирише на камфор. Това е облекчение. Леглото не ме е забравило. Може би това е “вкъщи”…

Часът е два следобед. До осемнадесет има още време. В шест ще ИЗЛЯЗА и ще си купя поничка с крем. Не са пълни както преди, но все пак са понички с крем. Нищо не е като преди.

--------------------------------------------------------------------------------

ПЕТ ГЛАВИ

Искам ли да избягам в Банско?

Искам. Мъжете пеят. Мъжете пеят прекрасно в кръчмата. Пият и пеят. Пият шприц. Аз също пия шприц в Банско. Вече съм омъжена и имам право да изпивам по една чаша шприц. Понякога. Някой пее фалшиво и мъжете вадят ножове. Убиват го, защото е преместил синора. Че кой може да премести синор? Само мъртвите, изглежда, не могат да местят синорите. Около мен хвърчат ножове, а нищо не съм местила. Не мога да видя дали ме убиват, защото припадам предвидливо. Само мъжете в Банско пеят. Колят прасе и пеят. Пак пият. Прасето квичи. Господи, как квичи това нещастно прасе! Хазяйката е като изсечена от бяла мура. Хем бяла, хем мека, хем корава като дърво. Гледа разнежено умиращото прасе и му брои килограмите. А толкова го обичаше. Как го хранеше! Купуваше по двадесет хляба… ако отворят фурната. Фурната я отварят рядко. Хазяйката приготвя прасето по хиляда начина, известни само на нейния род. Викат я из цяло Банско да им приготви прасетата, които гледат от бебета. Дали биха заклали децата си, когато натрупат килограми? Трябва да отслабна. Все пак живея в Банско. Хазяйката казва да връзвам ръкавите на ризите, когато простирам прането, за да не ме бие. Хазяйката казва да гълтам смола от бяла мура, за да родя близнаци. В Банско няма много близнаци. Изобщо не съм срещала близнаци. Пуша бял оман, за да не кашлям като туберкулозна. Хазяйката ми го дава. В Банско ме гонят кравите. Всички знаят, че не им е там мястото. И аз знам. Злото ме рита в корема, тъкмо когато мисля, че ще имам близнаци. Коремът ми почернява. Не ме боли. Сигурна съм, че злото не трябва да се размножава. После на злото му омръзва да ме бие в Банско и се прибираме. Вече няма да бягаме. Ще ме бие у дома. Играем всеки път различни игри. Еднаквото е, че само той удря. Аз трябва да внимавам, като падам, да не счупя яйцата. Вече мога да падам, без да счупя нищо. Устата ми се пълни със звезди. Събирам слюнка и в гърлото ми се излива метална течност. Аз съм метална. Близките ми подаряват ботуши. Злото ги нарязва на ивици, после се опитва на нареже и мене на ивици. После започва да ме души с някакви ивици. После започвам да сънувам анимационни филмчета. Най-накрая нещо в главата ми казва НЕ.

Стаята е на двамата с брат ми. Една стая за двама души. Било е и по-лошо. По-лошо е една къща за двама души или за сам човек. Брат ми ме гледа като парче желязо, паднало от небето. Какво ли си мисли? Чуждите мисли също са свободни. От време на време улавям някоя чужда мисъл. Мога да я задържа в ръцете си, мога и да я пусна. Винаги пускам чуждите мисли. Да ги държиш е все едно да четеш утрешен вестник. Мислите трябва да прозвучат в точно определено време. Знам какво мисли брат ми и другите. Човек слуша, но не чува, защото мисли със свои думи, а те са като търкалящи се камъни. Вдигат доста прах. Брат ми е по-малък от мене. Той прилича на дядо ни, но не е. Научил се е да се пази, като се нахвърля върху другите. Аз също се пазя, като оставям другите да се нахвърлят върху мен. И те го правят. Някои вече не могат.

МАРИЯ СТАНКОВА

ШЕСТ ГЛАВИ

Няма забрани. Вече мога да се обаждам дори по телефона на когото си искам. Така не е интересно. Не се крия. В ухото ми нахлува присмех, интерес – покварен интерес, похотлив интерес. Някой се опитва да ме покани на купон. Защо? Преди не ме канеха никъде. Сега някой иска да опита как е с вдовица. Пошъл интерес. Преди ме отбягваха. Не ми е интересно. Не сънувам анимационни филмчета. Не изпитвам влечения и топлината не изтича от корема между краката ми. Другите се държат сякаш нищо не се е случило. Прави са. Какво всъщност се е случило? Един умря, а останалите искат да опитат от неговите усещания. Ами, да им предложа нещо. Толкова неизправни уреди има и толкова умни и всезнаещи хора работят с тях.

Многодобрият психиатър казва, че нямам синхронно мислене. Синхрон. Син-Хрон. Си-Нхрон. С-Инхрон. Не става. Думата е измислена. Менте. Дали ще чуя някога пак истински думи?

Пък този, който умря до хладилника, все говореше, че ще ме направи щастлива. Само не уточни колко. Аз му повярвах. Къде от глупост, къде от мераци наистина да опитам това нещо, щастието. Мислех си за американски филм със задължителен хепи енд. Той си мислел за бели господари и черни робини.

Събуждаш се сутрин, негрото ти поднася огънче в леглото. Обаче цигарата гори накриво. Казваш на чернилката да нахрани крокодилите в задния двор. Робът безмълвно се хвърля в басейна, като преди това си е свалил фрака, за да не получат киселини домашните любимци.

Не се разбрахме.

Австралия. Там костенурка държи на гърба си океана, а сред него плува земята. Цялата земя на гърба на една костенурка. В Австралия няма добро и зло. Дори глупавите хора имат шанс в Австралия. Аз съм в Австралия. Сама в пустошта. Имам ферма за крокодили и съм расистка. Мразя!

Слънцето изпепелява земята и тревата се ражда мъртва. Водата е погребана дълбоко в нечии недра. Красотата е предназначена само за познавачи. Никой не се перчи с пъстрота, божествената семплост на зеленото и сивото възпитава уважение и респект към нещата под небето. Кара те да докоснеш някой излъскан от времето клон. Мълча. В праха изписвам знаци. В праха знаците изпъкват, но никой не ги разчита. А ни казваха, че не можеш да съществуваш, ако не знаеш дълги думи. В училище съставях най-дългите изречения, без да изгубя смисъла им. Не съм сигурна, че това помогна на съществуването ми. Думите пречат на картините в главата ми. Ето – една празна земя. Ни помен от човек. Тишина. Австралийска пустош. Омагьосани дървета с криви, ръбати тела и напукани кори. Черна трева и червена вода. Смърт. Полъхва нещо като вятър. Сред праха се белва скелет на книга. Нещото разлиства хрущящи листа и иска ли, може да си прочете ред-два. Не му е необходимо да разнася човешки гласове и да пренася думи от век на век. Нещото е спомен от човек. Всичко е празна суета. Синхронното мислене също. Мога да си мисля каквото и колкото искам. Мога да се влача с мислите си, да ги разсипвам по земята, да ги губя, да ги намирам, да се спъвам в тях. Мога да храня мислите си, да ги държа гладни, да ги пришпорвам голи под дъжд от съмнения. Не мога да спра да мисля. Защо стана така? Какво толкова разместих в порядъка на съдбата, та тя се обърна с гръб към мене и върви, без да ме забелязва? Или може би пак съм станала прозрачна? Не зная. Лутам се като браунова частица и не намирам приемлив отговор.

Клатят ми се предните два зъба. Предни долни. Винаги държа езика си зад зъбите. Така са ме учили. Опитах няколко пъти със зъби зад езика, но не ми беше добре. Задушавах се. Как живеят хората с много езици в устата си! Знаят английски, френски, немски, италиански, знаят езика на парите… а не умеят да говорят помежду си, не успяват със себе си, не се разбират с кучетата, лудите, децата. Обаче не съм чула някой да се задуши, докато говори за парите си. Само това чувам. Пари. Пари. Пари.

Пролетта отлита сред омазнени банкноти. Лятото узрява незабелязано сред парични изпарения. Есента капе като монети в дълбок джоб. През зимата парите заспиват под искрящи мечти за нови пари.

Сватбен ден. Щастие. Оризови зрънца и бонбони. Мазни ръце броят мазни пари. Усти, натъпкани с лоясало месо и други сватбени остатъци, умножават броя на гостите по броя на банкнотите. Равно на цената на един човек. Цената е различна. Аз струвам пет хиляди лева. Ниска цена. Някои циганки струват тридесет-четиридесет хиляди. Аз не съм циганка. Зла съм. Живяла съм с циганите. Не са зли.

СЕДЕМ ГЛАВИ

Зла съм. Нямам настояще, нямам бъдеще, нямам работа. Как да съм добра? Всички са чиновници. Седят на чиновете си и ми гледат тъпо. Чин-Ов-Ник. Точно като овни по обяд. Изкарват ги в определено време, прибират ги в определено време. Преживят апатично, множат се със същата апатия. Или може би малко се оживяват, докато се размножават? Едва ли… Не ставам за чиновник. Няма да вляза в чина, не нося часовник и не зная кога да си тръгна. Предлагат ми работа като чиновник. Не ставам. Нима всичко, което направих, беше, за да се влея в редиците на чакащите пенсия и да угасна, чоплейки семки зад протрито от лакти бюро!

Гледам снимки. Не е хубаво да се гледат собствените снимки. Фотографиите са като свраките. Отмъкват по някое лъскаво мигновение от живота и трупат крадени парченца в албумите. Децата винаги се стряскат, като видят бабите и дядовците си малки. Шокиращо и объркващо. И аз се стряскам. Това е мое. Това съм аз. Снимките са подредени на “Преди” и “Сега”. Моите са разбъркани. Трябва да въведа ред.

Тук съм аз като бебе. Защо всички снимат дупетата на децата си. Мек като бебешко дупе, гладък като бебешко дупе, розов като бебешко дупе, “Ох на мама сладкото дупе!” Изглежда, като се роди човек, най хубавото нещо, което има, е дупето. Никой не гледа човека. Дупето му гледат. И аз съм се родила с дупе.

Всеки се ражда без предубеждения. Пред-Убежде-ния. Преди убежденията си. Преди да имаш убеждения, си само едно розово сладникаво дупе. Като пораснеш, ставаш задник с убеждения. Новороденият човек няма очаквания. Създателите му са преизпълнени с очаквания. Очакват да ги претвори, да ги продължи, да живее вместо тях, да се пребори вместо тях с чиновническата стена, която ги е смазала вече. Толкова много очаквания към едно едва дишащо дупе.

Ето тук съвсем ясно личи, че не съм искала да изляза от защитеното тъмно място. Сърдита съм. Изкарали са ме насила. Посиняла, сгърчена заплаха. Сега обаче ще живея. Като съм започнала веднъж, ще карам до край. Тук някоя несръчна кака ме е изтървала. Паднала съм на главата си. Сигурно оттогава не мога да мисля синхронно. И сега съм изтървана. Все това ми повтарят. Изпуснатият човек е гъвкав и приспособим. Пада често, но винаги става. Тук ходя! Глупачка. Ако бях по умна, щях да настоявам да ме носят на ръце. Вечно се пъна да правя неподходящи неща. Тук съм малка, зла, с добро куче в краката ми.

Другите момиченца ме отбягват. Аз играя сама на двора. Това е едно от всичките “у дома”. В двора има гордън сетер. Добродушен, черен лигльо, който мре да си играе с някого. Кой знае, че кучето е прекалено добро? Само аз. Другото момиченце не знае. Присмива ми се. Показвам я на сетера. Нова играчка. Той хуква към нея, аз хуквам към стъклената веранда и заключвам вратата. Тя пищи и се напикава. Аз си представям как черен звяр разкъсва предателката. Дори не си и помислям да отключа вратата на верандата. Напрегнато удоволствие, страхливо удоволствие. Жестокост. Не. Не е жестокост. Просто чувството ми за справедливост отново се е разбунтувало.

Ето още една от многото къщи, в които съм живяла. Нито една не е моя. Всеки казва “Моята къща”. Това няма да правиш, докато си в моята къща. Така не може, докато си в моя дом. Ще се съобразяваш. Така е в моята къща! Добре. Веднага започваш да си търсиш собствена къща, за да можеш да казваш на другите, че са на твоя територия. Омъжваш се и… Аз съм в моята къща! Живяла съм на всички етажи от мазето до тавана. Живяла съм на север, на юг, по на север, на запад, на северозапад. Но съм родена до морето. Има родени във въздуха, на земята, на нивата, в биволска каруца, има изхвърлени в боклука, и родени в Шотландия има. Аз не съм от тях.

Това е брат ми. Вече е роден и повит с очаквания. Само едно не ми е ясно. Щом искаш още едно дете, значи първото е нещо нефелно. Или ти е малко? А може би второто дете дава право на избор. Гледаш кое по струва, другото забравяш в училище. Откакто се роди брат ми, непрекъснато внимавам да не ме забравят някъде, защото съм лоша. Знам, че съм лоша, но не мога да се прибера със завързани очи. Винаги съм предпочитала Хензел и Гретел пред Червената шапчица. И брат ми не се губи… Той не е лош.

А! Тук вече съм абсолютна натегачка. Всезнаеща и всеможеща, с червена връзка, бяла блуза и черна плисирана пола. На снимката са запечатани за вечни времена прилежност, старание и очевидно желание за самоизтъкване. Само доволна физиономия, малки лицемерни очички, дълъг нос. Аз съм лисица. Вися на шведската стена и рева. Не мога да сляза. Всъщност мога да сляза, но винаги ме сваля учителят по физическо, а това е толкова приятно. Не мога да се катеря по въже. Смеят ми се. Докато те се смеят, аз съм първа пред лавката и похапвам понички с крем. Когато смеещите се изкачат въжето и хвърлят топката, пред училищната лавка ще има такава опашка, че и поничките ще са се свършили, дори и сухи кифли няма да останат.

Тук вече съм се разделила на две. Личи си. Едната ми половина е бавноподвижна, несръчна и на нея й се смеят. Другата е ловка, наблюдателна и изобретателна. Вървя си по коридорите и си мърморя: Смейте се, мамка ви, смейте се. Представа си нямате какво мога. Никой няма представа.

Час на класния ръководител. Час по политическа просвета и ограмотяване. Хрушчов е свален от власт, но някой успя да каже това преди мене. Не. Това не. Вкъщи брат ми е преди мене, но тук преди мене не може да има никой. Трябва ми само миг и вече съм вдигнала ръка. Спокойно заявявам, че Живков е свален от власт. Логично е. Освен това съм присъствала на всички часове по политическа просвета. Знам, че нещата, които стават на изток, неизбежно стават и у нас. Обикновено повторението е буквално, дори в един и същи ден. Логиката ми е желязна, но за първи път чувам мълчанието. Тишината ме поглъща като блато. Учителката започва да си говори с някого през прозореца. После в стаята се промъква искрен кикот, а после се оказва, че съм се заблудила. Класната ме гледа особено. Зачервена е. Знам защо. И тя се смее, но вътрешно. Вкъщи ме питат как е минал денят. Добре. Зле е. Много е зле. Политиката е заблуждаваща. Повече никога няма да се оставя да бъда заблудена.

Тук съм завършила една част от очакванията и получавам награда. Сега ме привлича щастието, но искам да е по така. Както в класическите любовни романи. Може ли някой да си представи какво поисках, когато завърших седми клас? Кукла. Исках да мига и да казва “мама”. Така влязох във вихъра на пубертета – с кукла. Чувствах се като Алиса в страната на чудесата, но вместо чудеса наоколо имаше само забрани. Всичко беше забранено. Вълнуващо, шеметно, възбуждащо! Провокиращо и предизвикателно. Късаш си от забранените плодове и се тъпчеш, докато ти вкисне слюнката. Само гледаш да не те хванат. Прекрасно усещане за лакомия. Цигарите – забранени, алкохол – никакъв случай, Джими Хендрикс – строго забранен, Битълс – също. Баретите – задължителни. Тук вече съм си почти аз. Натъпкана до пръсване със забранености. Дебели крака, изпънали задължителна къса пола и печат на дебелия крак. Точно като татуировка на носа. Стиснати устни, недоверчив, озлобен поглед. Аз съм. Вече съм недоволна. Усещам различията. Някои имат, други – нямаме. Не съм научена да искам. Приемам само това което ми се предложи…

Изморително ровене в нещата. Изисква се огромно търпение, за да изчоплиш нещо от миналите преживявания. Пре-живя-вания. Веднъж живяно, втори път живяно, трети път и накрая само преживяш времето, през което си минал. Това не е минало. Истинско, мъчително настояще. Историята с хладилника също не е минало. Напротив. Едва сега започва. Нямам представа колко пъти може да бъде убит един човек. Аз убивам вече деветдесет и девет пъти и няма насита. Отмъщението е като апетита. Идва с повторението. Гадно отмъщение, удовлетворяващо, жестоко отмъщение. Жестокост? Не. Справедливост.

ОСЕМ ГЛАВИ

Подавам документи за работа. Нужна е и автобиография. Авто-Био-Графия. Автоматично, биологично, изписване. Ами, аз нямам автобиография. Имам бучки по тялото. Дребни бучици се напипват по корема, ръцете, гърдите… Някои болят. И това е отмъщение. Неизвестното е отмъщение – най-жестокото. Чета много за бучките, но това не значи, че ги познавам. Хората с разбито равновесие изпитват болезнен интерес към болестите и смъртта. Моето равновесие е ударено от гръм.

На работа съм. Вече съм чиновничка. Все пак станах чиновничка. Насядали по чиновете, чиновниците чинно ме гледат. Като че ли съм африкански слон, открит в айсберг. И тези вече всичко знаят за мене. Мъжете чиновници нямат висока потентност, но имат големи мераци. Обяснимо. Не е възможно цял ден да висиш зад бюрото и да искаш другите неща да са ти станали. Разказват си вицове, измислят си вътрешни правила, отглеждат цветя и правят какво ли не, за да не умрат от скука. Наближава най-омразният ден в годината. Зима е. Ще имам рожден ден. Получавам нервни кризи и се тъпча с хапчета, които изобщо не действат. Не съм за тази работа. Пак започнах да ставам прозрачна. Обаче и останалите са така. Изглежда сивотата е заразна. В очите ми трайно се настаниха малки черни мушици, свързани помежду си със сиви нишки. Движат се заедно с погледа ми. Не смея да гледам хората. Когото погледна, нападат го мухи и червеи и го разяждат. Жените в автобусите преживят като крави. В стола столуващите преживят. Спирам да ям. Приличам на онзи Кай от приказката за Снежната царица. Нещо ми е влязло в окото и мога да виждам само грозното. На чиновниците им дават премиални. Време за скандали и доноси. Много доноси, камари донесения. Няма да издържа дълго. Кандидатствам за друга работа. Спирам да се разписвам в присъствената книга. Започвам да правя грешки. На задължителните ленински съботници изпотрошавам стъклата, които трябва да измия. Двадесет и два прозореца. Не мога да не ги счупя. Ще ми ги удържат от заплатите. Няма заплати. Ще влизам в болница. Не е болница, лудница е. Лъжа за самочувствие. Сам-О-Чувствие. О, как сам се чувствам! Самотно чувство е самочувствието.

Една жена е отсякла ръката на мъжа си с брадва. Дясната ръка, тази, с която посягал да я бие. Друга го насякла на парчета, трета жена натикала мъжа си жив във варницата. Четвърта държала прасетата четири дни гладни и те разкъсали съпруга й. Последното ми хареса най-много. Не е честно само човекът да яде свинско. Аз имам приятел. Живее в мазе и пие. Не ме бие. Не ме залага на комар, но може да ме размени за бутилка водка… Така е. Неудачниците се лепят по мене като мухи. Толкова много нещастни хора на двадесет и една години не съм виждала събрани на едно място. Цяло поколение неудачници, психари, алкохолици. Нищо. Във вестниците пише, че в САЩ е по-зле. Във вестниците пише и за Снежния човек и за родилната треска. Там всичко е обяснено. За извънземни строители на социализма не се споменава. Не се споменава и Бог, за царя не става дума. Имам две възможности: или в лудница, или партията да се грижи за мене. Партията се грижи за всички, но не искам да й тежа. Предпочитам лудницата. А аборигените в Австралия спят само по корем, за да не отлети душата им през нощта. Спящият човек е съвсем безпомощен, дори душата му може да го изиграе. Но не това е важното. Важното е, че плащам членски внос на комсомола, от който съм изхвърлена, и на профсъюзите, в които не членувам. Човек и денем могат да го изиграят.

--------------------------------------------------------------------------------

ДЕВЕТ ГЛАВИ

Лудница. Не е много тихо място. Зная навиците на санитарките, зная от кого е бременна старшата сестра, зная кой какво е ял, как е правил любов. Коридорите знаят всичко. Седя, мълча и гледам през прозореца. Никой не знае за приключението с хладилника. Лекуващият лекар също. Обаче аз зная, че той има страхотна невроза. Пием едни и същи хапчета. Моите изхвърлям в тоалетната. Нощем сестрите спят. Прочетох си картона. Имам си всичко. Имам си диагноза – не съм адаптивна. Имам си лечение: антидепресанти, психолептици и т.н. Имам си и съмнения за циклофрения. Когато не знаят истината, хората си служат с термини. Незнанието е в основата на човешкото неразбирателство. Колко по-просто ми било да ме попитат. Но това им се струва прекалено просто. Те не питат за главното. Питат помня ли имената на учителките си от първи клас. Не. Не ги помня. Питат за имената на улиците, по които се прибирам, питат… Не помня! Помня само, че сестрата трети път ми спука вената и сега ръката ми е синьо-черна и боли. Помня чуждите болки. Как викат по стаите, плачат, вият, молят за малко внимание, а тя ги щипе по ръцете, дразни ги и ги стяга до смърт в усмирителни ризи… за тяхно добро.

Тази нощ сестрата, която знае да причинява болки, е дежурна. Обича да стои до късно пред телевизора, обича да я слушат. Аз мога да слушам. Тя мрази болницата и болните. Чете Сталиновите трудове, над главата й висят Сталин и другите. Сестрата и Сталин знаят, че трудът оправя всичко. Само тя знае, че трудовите лагери ще оправят всички откачени, без да се дават пари за лекарства и толкова много храна. Обичам да гледам тази сестра. На шията й има едно място, където пулсира цялата й злоба и набира като цирей. Много ми се иска да го докосна. Жената в бяло диша и издиша омраза. Стои с часове пред клетките с буйните луди и ги гледа втренчено в очите. Те крещят и се хвърлят по мрежите, дерат се с мръсните си нокти, хапят се до кръв и се възбуждат. Това е любимият й момент. Възбудени полови органи на побеснели мъже, затворени в клетки. Естетично. Продължава да наблюдава с изследователски интерес, докато те не започнат да плюят пяна. И кръв. Мисля, че на нея кръвта й е приятна на вид и вкус. Сестрата може да накара и камък да си изплюе душата. Тя може. Аз пък имам спринцовка, и валиум имам. Стоя пред вратата на сестринската стая и се побутвам в гърба. Подвижната ми половинка рязко отваря и неподвижната неохотно влиза. Пита ме за хапче ли съм дошла. Не. Дошла съм на приказки. Това я успокоява. Питам я разни работи. Разказва с удоволствие. Обича да се оплаква. Живее с баба си. Старицата е много болна и не искат да я вземат нито в болница, нито в старчески дом. Имала прогресивна склероза. Дава на баба си двойна доза приспивателни и още нещо, за да й помогне. Не й оставало много, но… И аз съм сложила двойна доза валиум в кейка, който оставям пред сестрата. Злото в бяло е лакомо. Яде бързо, почти не дъвче и устата й винаги остава празна. Не съм сигурна, че сънотворното действа на психиатричните сестри, но трябва да опитам. Действа. Очите й се премрежват. Онова гейзерче омраза пулсира на обичайното си място. Ако го притисна с ръце, ще избие кал. Трябва много да внимавам. Мръсотията може да ме залее и да не мога да се изчистя цял живот. Знам, че предишния ден всички сестри и санитари даваха кръв. Вдигам ръкава и намирам малката червена точица. Вкарвам иглата в нея и изтласквам малко чист въздух. Първоначално мисля да вкарам съвсем малко, но сега ми се струва, че тя има нужда от много, много въздух и ще й го дам. Избива капчица кръв. Циреят на шията й спира да пулсира. Очите й се отварят с трясък и сякаш през тялото й преминава електричество. Познавам този поглед. Вече не ми е интересна. Казваше, че била приета с конкурс.

Взимам си чинията и внимателно излизам от коридора. Когато майките раждат децата си, дали усещат появата на чудовище. Майка й я няма. Стигам до съблекалните за персонала. Майка й не може да види с какъв интерес творението наблюдава голите, изранени човешки тела да се влачат по циментовите плочки. Влизам в съблекалните и намирам шкафчето на по-малкото зло. Сякаш е роден брат на покойната. Тя наблюдаваше как гениталиите им се охлузват и струпясват, той бие с камшик човекокучето и го държи с нашийник. Изтривам спринцовката и я натиквам между парцалите на санитаря-дресьор. Той е по-малкото зло. Бях си го набелязала. Човекокучето ми е приятел. Санитарят го държи вързан на верига. След няколко часа ще започнат да мият коридорите. Ще измият всичко, дори и злото. Спи ми се. Ще спя спокойно, дълбоко. Така спал юнакът, след като отсякъл и деветте глави на змея. Лека нощ на двете ми половинки. Утрото е по-мъдро от вечерта. Защо ли е така? Ще мисля, когато дойде мъдростта.

МАРИЯ СТАНКОВА

ДЕСЕТ ГЛАВИ И ПОЛОВИНА

Тази сутрин е като всички останали болнични сутрини. По коридорите е шумно, чуват се обичайни подвиквания, хленчене и ругатни. Започвам да се чудя дали злото е неунищожимо. На никой не му се работи. А и защо? Важното е да си получиш заплатата. След визитацията се дочуват шушукания. Така шумоляха зад гърба ми, когато комсомолът ме изхвърли с погнуса от редиците си. Същият шепот се носеше из града и когато напуснах училище и избягах с циганския катун.

Да откраднеш кокошка. Да нахраниш мечка. Да погледнеш в чужда ръка, все едно, че броиш пари в чужд джоб. Аз ще пия, ти ще плащаш, аркадаш… ЩЕ – мразя тази частица за някакво бъдеще, мъгляво и неопределено. Нещата или СА, или никога не стават. Сега или ще ме хванат, или не. Като се има предвид, че тук не е Америка… Няма къде да избягаш. Винаги те намират. Не ме намират. Аз нямам мотив. Мотив има малкото Зло. Всички знаят колко ме мразеха сестрата и санитаря-дресьор. Намират и спринцовка, на иглата има засъхнала кръв. Знае се чия е. Е, аз се чувствам добре, но никой не ме пита. Може и нещастната бабка да се уреди в старчески дом, а може да си умре на спокойствие…

Две злини по-малко. Да не повярва човек. Разхождам се по двора. На земята й е писнало от безкрайната зима и иска да си покаже новите дрехи. Обичам малките, зелени подутини по клоните. Наричам ги младежки пъпки. Те не загрозяват лицето на земята, напротив. В тях има нещо чисто и майчинско. Гледам с часове зелените пъпки. Чавекокучето е спокоен. Не стои вързан с верига за клетката, дори го пускат на разходка. Подскача около мен и ме ближе по ръката. Той знае. По мрежите не се хвърлят озверели тела. Нечовешката им сила е насочена в съзерцание на набождащ живот. Дърветата брадясват и се превръщат в симпатични нехайни типове. Как да не си паднеш по тях!

След две седмици ще ме пуснат. Нямаме какво повече да направим един за друг. Приета съм на нова работа. В театър. Театър. Позорище. Игра. Представление. Представяне на игри. Измислици. Истини наужким. Актьорско майсторство. Майсторството да излъжеш убедително, да ти повярват. Плащаш пари, за да те излъжат, да изиграят чужд живот, да страдат вместо теб. Плащаш пари, за да се убедиш, че нещата винаги завършват добре или зле, да се убедиш, че има много по-големи трагедии и драми от твоята… през останалото време те лъжат безплатно. Ти също имаш нужда да излъжеш. Тогава идват болниците и ти оставаш насаме. Останеш ли насаме – недосегаем си. Аз и останалите сме недосегаемо болни. Толкова съм недосегаема, че придобивам животински сетива. Котките разпознават вампирите. Аз разпознавам злото. Космите ми настръхват, долната челюст се сковава, стомахът ми се свива и тялото ми се вкаменява. Когато злото си отвори устата, първата дума, която произнася, е ЩЕ.

Когато си тръгна оттук, дърветата ще са се разлистили, но това няма да е защото аз искам. Просто на земята й писна от тази зима. Смяна на декора, смяна на картината. Художникът е божествено еднообразен. Не съществува нищо по-красиво от познатата природа. Тя предизвиква очакване. О-Чак-Ва-Не. О! Чак вая в мислите си познати усещания. Извайвам надежди. Така е с надеждите, докато ги чакаш, се вайкаш. Не са положително чувство. Вайкам се, съжалявам – значи се надявам. Не. Определено без надежди е къде-къде по-спокойно. То пък и едни надежди…

Да се набуташ в панелен апартамент, в някое новопостроено гето с немислимо име. Да тичаш като маратонец в търсене на чуждоземни боклуци, да отгледаш някое друго невротиче, да го довършиш от амбиции, да пестиш цяла година, за да отидеш десет дни на море. Да пестиш, да трупаш пари, да си затрупаш живота в мисли за пари. Да си купиш кола. Да не спиш нощем, за да не ти я издраскат или откраднат. Като съседа, който излиза всяка сутрин с тънка китайска четчица и тушира язвичките по новата лада. Да имаш всичко, което имат съседите, да не заспиваш нощем и от мераци. Да завърши детето, да го изпратиш войник, да го ожениш, да гледаш внуци, да се прибереш на село след пенсия, за да помагаш на младите и да мразиш. До дъното на душата си да мразиш всичко, което вършиш.

Така се заражда злото и с първата глътка въздух започва да иска. Злото иска всичко. Цялата ти омраза и огорчение. Когато едно зло си отиде, винаги ид ва друго… Не мога да стоя безкрайно в болница, за да чакам появата на новото зло. А и храстчетата нацъфтяха в жълто. Така е. Колко му трябва на едно храстче. То е недосегаемо за злото. Да си човек е друго… Уж бягаш, а злото те чака на крайната гара. Как мога да съм сигурна, че като изляза от болницата, пред вратата няма да ме чака злото…

Искаш ли да избягаме в Банско?

Три седмици съвместен живот със злото и аз вече искам да избягам от Банско. Злото е мъртвопияно. Пие, защото е преизпълнено с надежди. Много е страшно да си препълнен с празни надежди. Моите надежди пропукаха и хукнаха. Аз след тях. Пак бягам. Вали сняг и заличава стъпките ми. Ще заличи и миризмата ми. Може и да оцелея… Банско се оказва непознато място. Гарата е пуста. Страшно е. Много е страшно. Няма влак, няма хора, няма чиновник на гишето, няма облекчение. Няма нищо освен страх, мрак, студ, сняг и ужас.

Злото може да се събуди, да изтразнее, да ме търси. Жертвата най-лесно се забелязва на празна гара. Не влизам в чакалнята. Лягам между коловозите и оставям снегът да ме затрупа. Така съм скрита, дори машинистът може да не ме забележи. Не замръзвам. Сърцето ми бие с двеста удара в минута и кръвта блъска в главата ми. Потя се. Влакът изпреварва разсъмването и аз се качвам на спасителния мрак. Пуша. Клепачите ми са замръзнали, устните – същи. Хората ми говорят нещо, но не ги разбирам. Думите са съвсем непознати. Започвам да усещам гърба си. Наближава очакваната крайна гара. На перона е злото. То вече ме чака. Как става така, че злото винаги те чака на крайната гара? Не зная. Обезумяла тичам по коридорите, слизащите ме бутат, крия се в клозетите… Просто знам, че всичко е напразно. Ще ме намери. Безсилна съм. Примирявам се и слизам от влака. Злото ме прегръща и плаче. Красиво. Извинява ми се. Трогателно. Прибира ме обратно в Банско със същия влак. Обречена съм…

Мене ме обичат само шофьорите, кучетата и лудите. Човекокуччето не се отделя от мен. Той знае и е благодарен, че го спасих от неговото зло. Вдига крак и се изпикава върху жълтото храстче. Всъщност, вдига крак и целият се опикава. И на него, и на храста им е добре. На мен също не ми е зле. Животът е прекрасно място. Напролет не се срещат мъртви лисици…

МАРИЯ СТАНКОВА

МАРИЯ СТАНКОВА

Продължение

НАРЪЧНИК ПО САМОРЪЧНИ УБИЙСТВА

ЕДИНАДЕСЕТ ГЛАВИ

Мога да мисля за няколко неща едновременно. Същото като да виждаш двойно. Всички виждат много неща, но едва ли някое от тях им прави впечатление. Дните бъкат от пролети, а нощите бълбукат от желание за разлистване. Нощем червеите танцуват на лунна светлина. Изправят се от рохката земя и извиват телца към небето. Дали не е поличба? Из мене текат настроения, сокове и мисли. Питам. Никой друг не е виждал танцуващи червеи. Значи пак съм си аз.

Близките са и близко и не толкова. Всички имат лични и телевизионни проблеми. Телевизионните са повече. И аз гледам телевизия. Работя в театър и гледам телевизия. Така и аз имам проблеми. Мисля си за разрушените термитници в Южна Америка, за черните дупки и за очакващите богове от остров Пасха. Интересно е. Не мисля за театъра. Не е интересно. Мирише на мухъл и халтури. Мразя сумрака. Нещата изглаждат различни, неистински. Изкуството се шляе зад кулисите, секне си носа пред входа, иска да го пипат между краката за късмет. Гримьорните лепнат от ферментирали отношения.

Виж ме на какво приличам! Днес изглеждам направо отвратително! Нервите, сърцето, емоционалното ми състояние… Трябва да отида на лекар. Иди виж дали е дошъл докторът?

Заглеждам се с интерес. Огледалото отразява жив човек в прекрасно здраве. Отивам за лекар. Спират ме в съседната гримьорна, за да ми кажат, че са вдигнали категориите само на тези, които го вдигат по партийна и профсъюзна линия.

Купи ми сандвич, после ще ти дам парите!

Дай една цигара!

Сипи един малък чай. МАЛЪК ЧАЙ!

Магията се разваля, красивите замъци са от плат, великолепните костюми миришат на пот и нафталин – точно като в живота. Грозотия. Няма да се задържа дълго. Изключено е. Плача непрекъснато. Не мога да спра да рева. Слушам само за недъзи и нерадостна старост. Разболявам се и остарявам. Заприличала съм на учебник по вътрешни болести, към който са прибавени няколко глави от неврологията, плюс половината психиатрия. Пак се влача при многодобри психиатри. Гледат ме особено, изписват хапчета, предлагат ми да поседя в болница. Не сега. Не е време за болница, когато злото посяга на най-близкия от близките. Злото омотава майка ми в ледените си нишки. Ще я лишат от единствената й работа. Злото приема образ на жена с власт и много завист във вътрешностите. Злото рови из живота на най-близките и открива неща, които са достатъчни за осакатяване на един човек. Например, бащата на майка ми е бил търговец на платове. Той е мой дядо, но не го познавам. Представям си кой може да работи с платове. Мек, плътен мъж, в класически тъмни цветове, и непременно топъл. Топлещ човек е бил този мой дядо. Може да те прегърне, да те обвие и запази. Би ме обичал, ако се познавахме. И аз него. Обаче той не искал да търгува в храма, нито в преддверието на партийния дом. Имал магазинче. Не успели да му го вземат, не успели да го наранят, той сам си умрял… Някои предпочитат сами да си умрат, но да не се срещат със злото. Правят къси съединения из душата и тялото и гледат. Гледат с наслада как гърмиш и присвяткваш из самотата си. Това се нарича вътрешна политика. Поли-Ти-Ка. Много тикане и такане. Измислена игра без правила, но с претенциозното име “Кой ще оцелее утре?” Трябва да се оцелее, но не всеки успява. Злото влиза пак в дома ми. Майка ми престава да спи и да се храни. Пуши. Може да не е точно моето “у дома”, но щом отключвам и заключвам вратата със собствен ключ, значи имам права. Някой трябва да пази близките. Близките също ме пазят по свой начин.

Новото зло е познато. Има си име, катери се по пътя на добрата кариера и не дай Боже, да си на този път. Помита те като съвестен участник в движението и те сурка поне двадесет метра по платното. Злото носи мъртви лисици на врата, има и шапка от други мъртви животни. Хората си купуват само неща, от които имат полза. Аз искам да имам безполезно куче. Просто куче, което да обичам. Не ме разбират, но това отдавна е без значение. Злото живее в строго определен график – програма. Прибира се по едни и същи улички, в едно и също време, ходи само пеша, за да е здраво и жизнено. Взимам три дни отпуска. Имам вегетативна невроза. Има полза от четенето на медицинска литература. Трябва ми почивка. Почивам си добре. Стоя на един ъгъл по пътя на злото. Прекрасен ъгъл, обрасъл с люлякови храсти. Жалко, че люляците не цъфтят целогодишно. Ароматна победа над злото. Тротоарът е разбит. Познавам това място като лицето си. Сънувала съм го. В съня точно там се срещам с един мъж. Той е с каскет и много добра усмивка. Първо мислех, че на този ъгъл ще срещна щастието, но сега знам, че съм виждала бойното поле. Тук ще победя злото и ще поискам награда…

Къщичката на ъгъла е разбита и порутена. Оградата – изтърбушена и обрасла в бръшлян. Дворът – препълнен с коприва. “Копривке ле, копривке, до скоро те берях и сладко те ядях.” Място като в приказките на братя Грим. Тайнствено и скришно. Няма я кулата без врати и прозорци, няма я златокосата красавица, която пуска плитка, за да се изкачи вещицата по нея. Принцесата я няма, но аз съм тук. Копривке ле, копривке… Какво може да се скрие в копривата? Много неща се крият в гъстите треви. Огромни паяци, скорпиони, змии, стършели, кучета. Кучета. Едно от тях е зло. Идвам на среща със злото и водя малко зло кученце. За всеки случай нося и малко бадемова отрова. В живота нещата могат да бъдат прекалено прости, ако не са отчайващо усложнени. Кучетата, които храня, ме разбират добре. Злото приближава ъгъла. Аз и кучето сме в запустялата къщичка. Злото завива. Имам адреналин и в корените на косата си. Кученцето ръмжи. Сливам се с малкото му мозъче и предавам желанието си за хапане. Глупости. То просто си хапе наред и без моите измишльотини. Отварям вратичката. Кучето се изстрелва с лай към улицата. Злото е ухапано, пищи и кълне. Сега е мой ред. Изтъпанвам се пред ранената отврат с домакински ръкавици на ръцете и шишенца. Започвам да мънкам извинения, оправдания, карам се на животинчето. Злото недоверчиво ме пита откога съм тук? Какво правя в къщичката? Отговарям, че съм наследничка, отскоро. Нещата се успокояват. Злото познавало собственичката. Дали не ми е била баба? Няма време за детски спомени. Натърквам раните със спирт, после обилно поливам с отрова, сипвам, сипвам, докато свърши течността в шишето. Не е жестокост, просто трябва да съм сигурна. В книгите е едно , в живота – друго. Нужно е да се внимава. Злато ме предупреждава, че ще се оплаче. Кучето трябва да бъде убито, защото е зло. Съгласявам се. Напълно съм съгласна, че злите трябва да бъдат убивани. Тази дето рови в живота на хората, не стига до другия ъгъл. Хваща се за гърдите, после за гърлото, не може да извика, хърка и ме гледа ококорено. Това вече съм го виждала. Отровата наистина прониква по кръвен път. Не е интересно. Не се потя, не мириша и дори нямам сърцебиене. Промивам раните отново със спирт. Взимам си кучето и тръгваме. Ръкавиците и шишетата изхвърлям в кофи за боклук, но в друг квартал. В този квартал оставям мъртвото зло.

На любимата ми улица няма никой. Оставям я да запустее. Къщичките са изпаднали в дълбока кома. Тук-там свети прозорец, тоалетните са на двора и това е в центъра на столицата. Сто-Лица. Столико чудовище, поглъщащо хора, съдби, мигове, уют и отломки надежда. Столицата е съвсем безразлична към самотата и страданието. Което от стоте й лица да се обърне към теб, не те вижда. Столицата е сляпа. Не исках да идвам в този град… тук също никой не ме обича. Никой. По улиците се движат човеци с обърнати навътре очи, от прозорците на трамваи и тролеи гледат обърнати очи, дори витрините… Всеки е незабележим, несъществуващ. По стълбове и дървета се веят некролози. Никой не ги чете. Столико безразличие.

В гимназията не ме забелязват. Започвам да се потя по време на изпит. По грифа се стичат струйки вода. Дървото е мокро. Забелязват ме! И ме прекъсват. Никога не съм искала да свиря на каквото и да било. Не забелязват нежеланието ми. Не искам да пея в училищен хор – не забелязват. Констанца свири по дванадесет часа, ходи плътно прелепена към стената на коридора, едното й рамо е по-високо от другото. Когато я извикат по име, подскача като плъх в клетка. Не искам да съм Констанца. Всеки път щом седна пред пианото, си представям как капакът пада и ми смазва пръстите, разтрошава костиците на прах. Изчитам биографите на всички велики музиканти. Искам да намеря нещо, което да напомня за съпротива. Все някой трябва да е станал това, което е, насила. Няма. Историята не забелязва съпротивата, не я отчита. Историята е лъжлива. В историята далечните разказват истории за още по-далечни. Нима човек е длъжен непрекъснато да се доверява? Докато се доверява на този и онзи, става удавник в собственото си недоверие.

Прибираме се с кучето. Пътуваме с автобус – газова камера. Ако не се задушим, ще стигнем у дома. Живея в краен квартал. Слизаме и отвързвам кучето. Хуква панически и дори не излайва. Страшно е да се общува с човеци. Разбирам го. И на мене ми идва да хукна нанякъде, но се прибирам вкъщи.

ДВАНАДЕСЕТ СПЯЩИ ГЛАВИ

Всичко на този свят има предел на поносимост. Границата ми за приемане на алкохол е, щом спра да произнасям “социалистическа революция”. Тогава трябва да спра, но обикновено не спирам. Пия си кротко в кухнята. Тя е любимо място и там социалистическите революции не важат. Кога ли ща намерят онова женище на улицата с люляците. Скоро. Време е да затварят кръчмите. Все някой недопил си, тъжен човек ще се спъне в нея. Дано не се удари лошо. Дали ще съжалява някой за нея? Не съм сигурна, но и злото може да има близки… Мръсна жена, мръсна история, мръсен край. Обичам мръсните истории. Те са тръпнещо неочаквани. Мръсното и мазното са същността на столиките. Някои обичат мазничко. Обичат да им се плъзгаш между пръстите… В кухнята влизат близките. Защо стоя толкова до късно? Представа нямам. Получила съм известие. Приета съм на работа в печатница. Нотна печатница. Значи ще напусна театъра. Това е добре. За награда си правя филия с олио и червен пипер. Обичам филии с олио. Имат вкус на земя. И сол. И солта обичам, има вкус на море и сълзи. Не обичам плачещи майки. Изобщо не съм нервна. Няма за какво. Възстановявам си естественото равновесие и си чета приказки. В приказките има вселенско равновесие. Там доброто винаги побеждава злото. Брат ми се връща. Правя още филии с олио и червен пипер. И той обича солено и не обича нервни и тъжни майки. Нощем си приказваме дълго за разни неща. Караме се. Той е различен. Не ме чува, защото слуша собствените си мисли. Шумни са собствените мисли, заглушават… Не ме чува наистина. Така трябва да бъде. Смята ме за откачена. Всички трябва да смятат така. Той не идва в театъра. Адаптивен е. Гледа американки фирми, играе мач, има много приятели. Има приятели. Нямам приятели. Сигурно така трябва да бъде. Хората не умеят да бъдат приятели. Хора. Каква дума само! Звучи като име на древно египетско божество. Бог Хор! С много глави и много ръце и крака. Предполага се, че хората мислят еднакво, правят едни и същи неща и най-страшното е, че е точно така. Познавам и други хора. Те са сами. Вървят си по пътя, не се оглаждат, не се обръщат, не се съобразяват с останалите. Тях не ги обичат. Затварят ги в места, доста по-различни от болници.

Вече не държа да ме харесват хората. Искам аз да си се харесвам. Нося широки, развлечени дрехи и шарени гуменки. Вплитам синьо манисто в косата си против уроки. “Синичкото няма да го дам! О, йе-йе-йе!” Напуснах театъра и чакам да ме проучат за новата работа. Проучват ти биографията. Защо ли се прави така? Страхуват се да не излъжеш очакванията на работата. Щом проучват, значи се страхуват. Не ме питат дали познавам тази работа. Тъпотиите в ежедневието ме докарват до истерия. Истеричнича.

Попадам в една компания от хора, които не знаят за съществуването на градски транспорт. Тях ги чакат шофьори с коли, возят ги до определени места, връщат ги от определени места. Когато кажат, че са големи, близките им купуват собствени коли. Ей така, за самочувствие. Как попаднах там? Случайно. Имам свойството случайно да се набивам в най-невероятни истории и места. И ето сега съм сред синове и дъщери на Този и Онзи. Гледам много внимателно. Те имат всичко, за което само може да се мечтае. Аз нямам нищо, освен мечти и огорчения. Слушам още по-внимателно. Трябва да са почти гениални, за да получат всички тези неща. Майко, Таньо, Цанке! Ушите ми ще се разнищят от вслушване. Нищо. Кой с кого спал. Кой кого прекарал. Къде го канели да работи, но той не искал. Къде пили. Колко платили. Нищо. Срам ме е да кажа, че чета книги. Ща ми се смеят. Мълча. Пуша, гледам, слушам и помня. Тези хора нямат ли близки? Какво имат близките им, за да ги направят такива? Власт? Пари? Обичат мазничко?… От всичко по малко и ето ти Лайно.

Двама от компанията ми говорят мръсотии в ухото. Единият ще става дипломат. Близките му са дипломати. Другият е от онези служби, за които не се споменава гласно. Дали неговите близки не са хора-невидимки? Дипломацията и тайните служби се надпреварват по говорене на гадости. Възбуждат се. Жалки са. Аз си имам специално изработен номер за такива случаи. Вкаменявам се. Дипломатично и тайнствено. Мераците им падат. Единият си тръгва. Другият заключва вратата, за да не му избягам и се напива. Много хора се напиват. Трудно се давят комплекси с ракия. Някои имат възможност да ги потопят в уиски. Обичам уиски, но нямам комплекси за давене. Не се опитвам дори да избягам. Вече знам, че няма полза да бягаш от злото, то и без това чака на някоя гара да слезеш от влака. Бъдещата дипломация е мъртвопияна. Повече няма какво да правя. Поговорихме си за живота и довиждане. Тръгвам си. В задния двор е паркирана червена кола “Алфа Ромео”. И аз съм гледала американски филми. Когато няма какво да гледам, чета учебниците на брат ми по автомонтьорство. Там, в колите, има десетки маркучета като артерии и вени. Колите се повреждат също като хората. Пробивам съвсем малка дупчица в едно от маркучетата. Карам малко наслуки, но и в американките фирми е така. Би трябвало живителната спирачна течност да изтече капка по капка, както изкапаха последните ми представи за справедливост. Един лош дипломат по-малко. Господи! Толкова работа имам!

Не ми купиха кожух, когато завърших гимназия. Не можаха да си го позволят. На другите им купиха. Аз не можех да си позволя да съм като другите. Дали ми се е отразило на нещо? Едва ли.

Майка ми е на работа и няма да я лишат от нея. Близките се усмихват. И нещата изглеждат нормални. Хубаво е когато нещата имат нормален външен вид. Вътрешния вид на живота познават само кучетата и котките, но на мене не ми е разрешено да имам животно. Брат ми не обича животни. Той има нормален външен вид. Животните развалят външния вид. Познавам много животни и всякакви.

ТРИНАДАСЕТ ГЛАВИ

За първи път ме викат в милицията. Не ме викат, а идват да ме вземат от печатницата с кола! Доживях и мене да ме возят от едно място на друго. Разпитват ме. Не разбирам за какво става въпрос. Питат ме къде съм била преди десет дни. Не помня. После правят очна ставка. С хората от онази компания. Те гнусливо отричат да ме познават. Не съм от тях. И слава Богу! Оказва се, че инцидентно съм попаднала на техен терен. Разбирам за какво става въпрос и не мога да повярвам, че съм пробила толкова малка дупка. Всъщност, всяка дупчица върши работа, стига човек да има достатъчно време да чака. Имам. Всичкото време си е мое.

Гледам стреснатите лица около мен. Сега приличат на това, което са. Страх ги е. Оказа се, че не са недосегаеми. Съдбата им говори мръсотии в ушите и им се смее в лицето. Все едно. Един е досегнат, спрян, настигнат, засегнат, свършен. Заключение: Нещастен случай поради неизправност на МПС. Не само руските автомобили дават дефекти. Само нещастният случай може да се подреди, без да даде дефекти.

И това престава да бъде интересно. Няма облекчение, защото няма сериозна опасност. Събитията не ме застрашават. Работя в печатницата от десет дни. Сгъвам и подвързвам щимове, сборници с песни, пиеси за китара. Сгъвам и подвързвам музика. Безсловесна радост. Приятно е и монотонно. Ставам много рано, пътувам по един и същи път и всеки ден се убеждавам, че има хора, които стават по-рано от мене. Минавам покрай шивашко ателие. В шест и половина жените са се прегърбили над шевните машини и равнодушно наблюдават равните бодове. Машините не са нервни, бодовете винаги са равни като равнодушието. Ставам машина. Краката ми са занитени за дървения под. Сгъвка. Мисля, че пускам корени. Корица. Движат се само ръцете. Едно – наляво. Две – надясно. Три – нагоре. Четири – надолу. Отново и отново. Нова корица. Туткал. Сгъвка. Ръбчета, очукване. Унасям се. Мисълта ми е съвършено свободна. Тук няма зло и добро. Има туршии, домашни закачки, тестени сладкиши, солени шеги. Бедни хора – бедни радости. Дебели жени. Хляб. Много хляб и трошици сирене. Протрити обувки, разширени вени, изпарения, кисело мляко от профорганизацията, а може би и от здравеопазването. Киселото мляко заменя всичко – въздухоочистващите инсталации, грижата. Незаменимо кисело мляко. Не ям кисело мляко.

Обедна почивка. Мръсен двор, счупена пейка и кафе в пластмасова чашка. Хартиени отпадъци се развяват като знаменца по кулите на обсаден от грижи замък. Кафето мирише на кисело, цигарата – също. Олово. Вечер премятам пирони из устата си. Жените и мъжете са беззъби.

Харесвам един мъж. Женен е. Нелепости. Не искам да предизвиквам злото. Ръцете ми се изриват до лактите. Ситни червени пъпчици ме посипват като пудра. Сърби. Лицето ми се пудри в същия червен цвят. Не е пропусната дори кожата на главата. Сърби неистово. Между всяко движение спирам да се почеша. Спирам излишните движения и само се чеша. Не е краста. Алергия. Налага се да напусна. Освобождават ме. За първи път съжалявам, че напускам работа. Беше ми спокойно и равно. Нямах никакви срещи със злото. Цели три месеца! Изглежда от оловото злото не се развива… а може да му окапват зъбите. Най-вероятно е алергично.

Жалко. Тъкмо щяха да ме повишат. Щях да пиша ноти с игла по медна плоча. Ето нещо, което не можех да направя.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТ ГЛАВИ

Една моя съученичка се омъжи в осми клас. Същата година роди дете. После роди още едно. Аз няма да родя дете. Няма да се омъжа и няма да изглеждам външно добре. Само да не ровят в живота ми, да не ми правят забележки, да не ме поучават. Кога ще ме оставят на мира!

Лято е. Ще пътувам. Ще отида до родния си град, където съм оставила най-хубавите си дни и нощи. Малки дни и нощи на малко дете. Там са представите ми за доброто. И те са малко. Искам пак да съм дете. Да започна всичко отначало. Да бъда обичана. Да си припомня какво означава да бъдеш обичан и не сам. Колкото съм по-малка, толкова по-безбрежно е морето. Имам мъчителна нужда от море без брегове. Обикновена синя вода от единия край на живота да другия… И да се изгубя из нея. Гледаш синьото и знаеш, че той, животът, няма край. Това е облекчение.

Пътувам с влак. То, няма други думи, за да изразя най-убийственото пътуване. Просто казваш: Пътувам с влак. Стоя права в коридора, затисната от кошници с ябълки и живи кокошки. Опитвам се да гледам през прозореца. Опитвам се и да дишам срещу вятъра. Човек не трябва да е всичко можещ. Предпочитам да вдишвам миризмите от купетата. Толкова са много. Всякакви миризми. Бедни миризми, обидни и унизителни миризми. Богатите не миришат така. Така миришат тези, които спестяват цяла година, за да се изтегнат десет дни на пясъка и се пекат. Пекат се на живот и смърт, да почернеят така, че всички да разберат за добре преминалата лятна отпуска. После една година ще спестяват и ще говорят как добре са си отпочинали. Една спестена година за десет дни живот.

Шест часа стоя права в коридора на влака и тракам монотонно. И приспивно. Обикновено, половин час преди да пристигна, долавям дъх на водорасли и сол, свобода, чайки, червени покриви… Сега нямам такова усещане. Чистият въздух е изчерпан. Мирише на втора класа от край до край. Изобщо не разбирам, че наближаваме. Нямам възможност да направя разлика между града със стоте лица и другите градове. Пътувам край еднакви панелни комплекси с еднакви имена, еднакво облечени хора, еднаква бедност, еднообразна нищета. Седя на чувал с непредена вълна и се вмирисвам на овца. Къде съм гледала? Отивам в най-различния град на земята, а той – еднакъв. Слизам на гарата и се загубвам сред еднаквото. Хуквам из улиците. Паникьосано търся една павирана, с много брези. Там съм оставила една детска тайна за всеки случай. Няма я. Срещам случайни моменти. Не ми вършат работа. Тичам из морската градина, където дядо говореше с гугутките от Русчук. Няма гугутки. Стоят нацвъкани и забити в гранит бюстове на някакви хора. Без имена… Аз си знаех, че имената не са важни, но не ми вярваха нито тогава, нито сега. Къде са ми газираните сиропи? Господи! Дори бункерът го няма. Ами лодките? Къде ми е детството?! Морето ми къде се е изляло? Каква е тази жалка локва с плуващи хартии и изпражнения? Медузи. Пълно е с медузи. И прилепчиви водорасли. Водораслите задължително се усукват по подпухналите еднакви трупове на удавниците. Духовата музика не свири вечер пред казиното. Казиното е обикновена кръчма. Няма ми сладоледа! Никой не ми предлага топли страгали! Какво да правя? Мога да направя нервна криза. Правя я. Водят ме в болница. Писна ми от еднакви болници и еднакви диагнози. Тръгвам си на следващия ден. Няма да се връщам вече. Това не е моят град. В родната ми къща живеят други хора. На балкона, където дядо провисваше чирузи, се виждат тъжни лекета от лястовичи гнезда. Каквото и да направиш, едни лекета остават. Близките мислят, че съм обидена. ОБИДЕНА СЪМ! Огорчена, отчаяна, ограбена. Окрадена съм до дъно. Всичко са ми унищожили. Нямам тайно място. Навсякъде е столица. Къде да отида? Сбогом, къщо! Какво може да започне човек, като му няма началото?

Пътувам с влак. Стоя шест часа права в коридора, затисната от кошници с праскови и зайци. Гледам през прозореца столица след столица и не дишам срещу вятъра. Успявам да припълзя до вагон-ресторанта. Купувам си шест бири. Това число шест има гадна роля в живота ми. Шест цирея на носа да му излязат на този, който изличи града ми и го превърна в столица. Шест флигорни да му свирят… И пясък не съм си взела. Откъде да го взема? Няма пясък. Има динени кори, люспи от домати, дръжки от чушки, някой и друг употребен презерватив.

Мръсни мисли се пенят в бирата ми. Вече не остана място на земята, където да се почувствам обичана. Ега ти тясната земя!

МАРИЯ СТАНКОВА

ПЕТНАДЕСЕТ БИРЕНИ ГЛАВИ

Във влака, на третата бира, се запознавам с мъж на моята възраст. Изглежда приличен. Мирише на “Ятаган”. Баба миришеше на ябълки и канела. Чисти миризми.

Установявам, че е от четящите хора. Знае доста за дзен будизма, а на всичко отгоре има представа и от даоизъм. Прекалено хубаво, за да е вярно. Страхувам се, че халюцинирам. Предлагам бира. Пие. Значи не е илюзия. Разменяме телефони и мъгляви обещания за срещи. Говорим за литература и музика, за отсъстваща справедливост и за шибаното си поколение. Той каза: Обречени. Не прилича на обречен неудачник, значи има нещо по-лошо. Стигаме. На гарата не ме чака злото. Никой не ме чака. Мога да се прибера, мога да не се прибера. Проблемът си е само мой. Прибирам се.

Когато не работя, мечтая. Сега поне имам за какво. Представям си принца, за който отдавна бях престанала да мисля. Фантазирам. Обаждам се по телефона на мъжа от влака и си определяме среща. Среща! Нещо, което забравям, когато излизам от къщи. Надявам се да е хубаво. Надеждички. Обаче си обличам тясна рокля и намирам смисъл да се гримирам. Една среща в кръчма, втора среща в кръчма. Кръчма след кръчма, безкрайни разговори за смисъла на жалкия ни животец, водка, доматен сок и едва след половин година ме кани у тях. Пухени дюшеци, пухени завивки, пухкава обстановка. Лукс. Дали не е от господарите? Не. Не е. Принцът е пе****ст. Близките му работят в Африка като черни негри, за да живее принцът. Има си всичко без едно. Така е. Много хубаво не е на хубаво. Гледаме порно и гей филми. Възбужда се и онанира. Лъска бастуна, блъска, полира нефритовия меч. Трябва му параван за пред обществото. То не гледа с добро око на хомосексуалистите, не приема извратени откачалки и не ги назначава на водещи длъжности. Обществото се прави, че не ги забелязва. У нас няма пе****сти. Предлага да се оженим. И този смята да ме направи щастлива, но при известни условия. Трябва да правя някои работи и да си затварям очите пред други. Ако любовникът му поиска да бъде с мен, не трябва да му отказвам. Ами защо не! Има ли нещо, което да не съм опитала? Близките се запознават и изглажда се харесват. Никой не подозира най-главното. Започва да ми става гнусно, ама много гнусно. Зад обикновената извратеност се крие злото. Усещам го. Нещата излизат от релсите на познатото и претърпяват първата метаморфоза. Вечерите се насищат с гадости и жестокост. А, не! Това вече го зная. Злото обича торти. Аз купувам торти. Купувам и електрически крушки, които стривам на прах. Нося торти със стъклен прах, правя сладкиш със стъклен прах. Започва се с болки в корема и диария. Слагат диагноза дизентерия. Ходя в болницата и нося торти със стъклен прах. Завършва по обичайния начин. Вътрешен кръвоизлив. Неизбежен край.

Да. С нещо привличам злото. Може би противната миризма на страх? Може би мазната ми кожа? Липсата на самочувствие? Порочната бедност? Съпротивата вътре в мен? Знае ли човек… Все нещо.

За първи път отивам на погребение. Има много хора, повечето са порядъчни хомосексуалисти. Приятели. Кой би допуснал, че съществуват. И дума не се споменава за тях. Оказва се, че са много. Голямата Марго, Бети, Лучия, Венера, Евдокия, Олимпия, Мануела (идва от Мануш). Не достатъчно добри, нито зли, сантиментални грубиянки, ревнивки, въздух. Те не искат нищо, освен да ги допуснеш до себе си. Гаврят се с тях. И те се гаврят един с друг. Изчезват, появяват се като пеперуди около нощна лампа. Пърхат и се блъскат. Под панталоните носят черни чорапи с ръб и жартиери, ластично бельо с дантели. Мога само да мечтая за такова бельо. Ходят при най-добрите козметички… Какви дивотии прави човек, за да бъде обичан.

Нищо ново не се случва на този свят. Човечеството се поти в безумни напъни и за какво? Заради миг щастие? Не. Може би когато умират, хората разбират, че напъните са били ялови? На погребение всички се настройват философски, освен потърпевшия. Аз съм глупава жена. Глупавите хора не търсят смисъла на живота. Те си го живеят.

ШЕСТНАДЕСЕТ ГЛАВИ

Отново имам работа. Работя в библиотека! Каква по-добра работа бих си пожелала? Сама съм на смяна. Щом си свърша задълженията, мога да чета. Чета, докато не ми се насълзят очите. Прелестните усещания, представите, красотата са запазени. Колкото повече чета, толкова повече се убеждавам, че мъдрите хора използват пестеливо думите. Степенувам пишещите на обикновенопишещи, мъдропишещи и съвършеномъдропишещи. В последната група има едно-единствено име – Лао Дзъ. Едва ли някога ще се впише друго.

Във втората категория са доста, но никой не застава пред Сенека, Марк Аврелий и Зенон. (Интересно. И дума запазена няма за него, но всички се позовават на мъдростта му.) Чандлър, Хамет, Фокнър, Селинджър, Шекли – втората категория е претъпкана и ми доставя огромно удоволствие. Тъпча се с прочетеното и няма насита. Другите ги чета и забравям, щом затворя книгата. Да работиш насаме с книги! Ако има седмо небе – аз съм там. Не вися по опашки всеки вторник пред някоя книжарница. Не е необходимо да връщам тонове хартия на вторични суровини, за да получа томче “Мъртвите сибирски полета”. Няма да ме ритат в бъбреците, докато успея да стигна до щанда и да грабна първата попаднала ми бройка от книга, чието заглавие дори не зная. Толкова неща не се налага да правя, че почти се чувствам щастлива.

Най-добрият приятел на брат ми чете “Тримата мускетари” точно шест месеца. Цитира дословно всеки диалог. Обичам диалозите.

Той:

Тя:

Той:

Възрастната дама каза:

Графът:

И така, докато загубиш нишката и ти стане безразлично кой точно го казва, важното е някой да говори, а друг да му отговаря. Още по-интересно е когато спорят и се карат по страниците. В книгите думите са така съвестно подбрани и премислени, че ти става драго да четеш обичайните скандали. В живота бълваш каквото ти дойде на езика, изхвърляш през сълзи и викове натрупаната горчилка и само си мислиш, че ти олеква. Нищо подобно. Става ти още по-тягостно, пренавиваш лентата отново и отново. Цитираш книжни изречения, вживяваш се в герой от любимо повествование и започваш сам да си вярваш. Мислиш, че си убедителен, а после разбираш, че насрещният не е чел тази книга, или е прескочил страниците с диалога. Опитвала съм и с филмови и театрални реплики. Същото. Слаба работа. Един истински скандал не се предава с думи. Съседите знаят.

Към мене лети метална купа с картофено пюре. Удря се право в главата ми. Болката преминава за миг през тялото и търси място да се установи. Загнездва се в петите. Защо точно в петите? Нямам представа. Чинията няма време да извика “Пази се!”, тя лети, изстреляна от чужда омраза. Чинията лети. Това е необичайно и приятно чувство за една чиния. Изхвърля тежкото и омразно пюре, за да продължи летенето, но е спряна от друго статично тяло. Главата ми. Главата също иска да лети. Би направила всичко, за да изпита усещането. Изхвърля кръв и други излишности, но… не полита. Прикована е към пода с пети. Петите болят, защото и през ум не им минава да летят. Нека ги боли!

Той: Картофеното пюре не е приготвено както трябва. Майка ми не го прави така.

Аз:

Той: Скапанячка. Нещастница. Това не е картофено пюре! Помия.

Аз:

Той: Ще те убия, кучко! Какво се слага в картофеното пюре? Казвай!

Аз:

Той: Тъпа, долна пачавра! Слага се праз, к***о!

Аз: Праз!

Той: Дори не ми платиха, че те взех…

Той изважда шпагата и дуелът започва още от самата маса. Под масата, на масата, около масата. Летят неща, непригодни за летене. Точно като при Дюма-баща. Аз съм без шпага. Всъщност, съм невъоръжена.

Облегалката на стола е опряна в стената. Крачолът на панталона не е точно върху другия. На чаршафите има гънки. Възглавницата не е изтупана, забелязана е вражеска прашинка на перваза на прозореца… Влизат кардинал Ришельо, Медичи, Борджия. И лейди Макбет влиза.

Аз се въоръжавам с две оголени жици и чакам търпението и доброто възпитание да се изнесат от тази къща. Изнасят се. Нанесе се чувството за справедливост, но вече съм със счупена колянна капачка. Боли преди да се развали времето. В безтърпение съм, но нещо в главата ми се е счупило, изпаднало е и се търкаля при резки движения. Не смея да си въртя главата. Отломки от човешки мисли се блъскат насам-натам. Не искам да ги губя. Разклащам справедливостта във влажните си шепи и хвърлям. Дю шеш. Разбърквам черни и бели пулове. Черните винаги са повече. Който играе с повече пулове, няма изгледи за победа. Нещастие, бедност, битост, страх, мъка, болест, ужас, неуспехи, самота, неразбиране, обиденост, насилие, жестокост… Много са губещите черноти. Две оголени жици – бял пул! Привързана съм към болката – два черни пула.

Болката е изпратена от Господ, за да се научим да изпитваме облекчение и удоволствие от моментната й липса, но после пак трябва да има нова болка. Болката е наркотик. Дори камъните изпитват болка от непрестанни подритвания и подмятания, но идва върховната радост на камъка! Попада в тревата, далеч от пътя, и обраства с мъх и очакване на… болка. Майната й на тази болка. Всеки с нещо е заслужил двете оголени жици и един гърч до хладилника. Какво ли е станало с хладилника? Каквото става с вещите. Може би е изгорял. Всички изгаряме.

Разбирам ги и Дюма, и Балзак. Нуждата от пари кара човека да прави чудеса. Ако всяка дума ми е стотинка, бих описвала една завеса в три глави по двадесет страници, а диалозите ще се водят от герои, болни от логорея. Ще умеят да говорят и докато пият вода.

Червените плюшени завеси, с равномерно подредени гънки, падат пищно към скъпия килим в съответстващ цвят, чиито ресни са старателно опънати от грижовната ръка на прислужницата, облечена в задължителната черна рокля с висока яка и бяла престилчица с колосани къдри по края. Тази година пролетта идва рано и засилва терзанията на разкъсваната от несподелена любов душа…

И така става, и иначе:

Червата му са нарязани от стъклен прах, сякаш са прекарани през дарак. Стомахът също не изглежда по-добре…

Още от Омир се знае, че не е страшно да си пе****ст. Страшното е да се опитваш да скриеш тъмната половина на душицата си зад добър външен вид. Друго си е да застанеш пред близки и далечни и да кажеш: АЗ съм гей с душа на ангел! Ще разберат хората, нищо, че това е забранено. Най-лесно се разбират забранените неща.

МАРИЯ СТАНКОВА