Здравейте. Днес написах набързо един къс разказ и ще се престраша да го публикувам тук.Това ми е първия опит в това отношение,така че не се смейте много...

Капанът

Силен, натрапчив звук се процеждаше през завесата,спуснала се над съзнанието на Джейк Хъдълстоун.Той се опита да избяга от този звук,да се отпусне още по-дълбоко в дълбините на съня,но дразнещото кресчендо продължаваше да дълбае в мозъка му.”Вой на автомобилна аларма”, замаяно си помисли той,преди окончателно да се изтръгне от царството на сънищата и плахо да отвори очи.Отвори ги и веднага след това отново ги затвори,тъй като ярката светлина,нахлуваща през прозореца,го караше да се чувства като къртица,изпълзяла на светло.Алармата продължаваше да вие на улицата, а за капак на всичко Джейк усещаше и първите признаци на ужасно главоболие – в главата му се зараждаше едно едва доловимо туптене, наподобяващо пулсирането на гангренясал зъб. “По дяволите! Това последното уиски май ми дойде в повече” мрачно си каза наум,след което реши,че вече е готов да се сблъска с действителността и решително отвори очи. Този път не ги затвори веднага, а дълго и смаяно се оглежда, докато в объркания му мозък цареше пълна каша и мислите му се прескачаха една друга. Причината за объркването му беше стаята,в която се събуди – очакваше уютната непосредственост на скромния мотел,където беше отседнал, а това тук беше като шибания “Хилтън”. Стаята беше с размерите на игрище за баскетбол,окъпана в светлина, тежки луксозни мебели бяха разположени до стените, а леглото,в което беше спал, приличаше на спалнята на Луи 16-ти. Първият му инстинкт беше да погледне мястото до себе си, но нищо не говореше,че е споделил чаршафите с някой – имаше една-единствена възглавница,върху която той беше легнал, и по всичко личеше,че е бил сам тази нощ. След като установи този факт,Джейк с усилие се измъкна от завивките и бавно се изправи на крака. На фотьойла до леглото се виждаха проснати някакви дрехи и той реши,че няма да е зле да се пооблече,преди да тръгне да разнищва тази странна история. Посегна към дрехите, но след като ги огледа внимателно,установи,че това не са неговите дрехи.Нямаше как да са неговите.Обикновено се обличаше небрежно, предимно с размъкнати джинси и спортни ризи, докато това на фотьойла приличаше на облекло на банкер – стилен костюм в светлосиво,бяла риза и вратовръзка. “Хммм…Какви ли съм ги забъркал вчера”, помисли си Джейк, “Да не би да съм пречукал някой богаташ…” От предишната вечер не помнеше много неща. Помнеше само как пристигна в Лондон,нае си стая в евтин мотел в предградията, поспа малко след обед, а вечерта отиде в близка до мотела кръчма,където се запозна с неколцина ирландци и с които заедно започнаха да обръщат чаша след чаша евтино уиски.Оттам нататък в мозъка му имаше едно голямо бяло петно, и колкото и да се мъчеше,не можеше да си спомни нищо. “Всичко по реда си”,рече си Джейк, и започна да облича костюма,излязъл като от каталог на Версаче. Не без затруднения успя да се напъха в панталоните,закопча копчетата на ризата си, и наметна сакото, когато усети в десния му джоб леко метално дрънчене. Веднага спусна ръката си към джоба и когато я извади оттам, стискаше ключове за кола и калъфче с документи. Ключовете бяха два,закачени на малък метален ключодържател с емблемата на BMW, но Джейк се интересуваше от друго. С треперещи ръце извади документите от калъфа, и щом ги разгледа, замръзна като статуя насред стаята. Лична карта,шофьорска книжка, и две кредитни карти. На документите за самоличност снимката без съмнение беше на Джейк, но имената гласяха “Том Д.Бърнард”

Смаян,той започна да ги разглежда – издадени преди 4 години в Шефилд, дата на раждане – четвърти септември 1970 година, докато рождената дата на Джейк беше трети юли 1971-ва. При по-внимателен оглед на снимките се забелязваха някои дребни несъответствия – Джейк имаше малък белег над едната вежда, спомен от падане от колело в детска възраст,докато човекът на снимката нямаше такъв белег,а също така косата на непознатия беше с една идея по-дълга,отколкото тази на Джейк. Това явно беше друг човек,а защо си приличаха с Джейк като две капки вода и защо и как документите и дрехите му се бяха озовали у Джейк – това вече не беше ясно. В съседната преградка на калъфчето имаше и няколко еднакви визитни картички, на които с красив наклонен шрифт пишеше :

Международна търговска банка “Лойд & Джоунс”

Лондон, Хай роуд 748

Том Д.Бърнард – експерт бизнес кредитиране

“Трябва да оправя тази каша”,каза си Джейк. “Не знам по какъв начин съм се озовал тук,но трябва да издиря този тип и да разбера какво по дяволите става”

Джейк плахо отвори вратата на стаята си,заключи и тръгна надолу по огромното класическо стълбище,застлано с дебел килим. Във фоайето на хотела го очакваше обичайната за такова място суматоха – едни гости напускаха,други се настаняваха, и Джейк внезапно се почувства смазан от глъчката и присъствието на толкова много хора.Бързо отиде до рецепцията и каза на усмихнатото момиче зад плота :

- Освобождавам стая 203. Извинете,но съм забравил дали уредихме сметката.При толкова много ангажименти напоследък, вече съвсем не мога да помня такива дреболии…

- Да,разбира се, господин Бърнард! Като наш редовен клиент не трябва да се притеснявате за подобни неща. Сметката ще бъде изпратена на вашата компания,която ще ни преведе парите,както обикновено.

Джейк смутолеви едно “Благодаря” и побърза да излезе навън,където есенното слънце вече започваше да напича. Спомни си за ключовете в джоба. Явно някъде тук трябва да е паркирана и колата,но паркингът на хотела беше огромен и на него имаше паркирани поне 40-50 автомобила.За момент се поколеба,но после се сети за решението и натисна копчето върху мъничкото дистанционно на автоалармата. В далечния край на първата редица коли се чу неколкократно изпищяване и Джейк видя машината на Бърнард – страхотен автомобил,със затъмнени стъкла, и регистрационен номер,започващ с буквите ТБ – явно от Том Бърнард.

Отвори вратата и седна на шофьорското място,след което започна да оглежда вътрешността на колата.Веднага забеляза мобилния телефон,оставен върху таблото, и малко листче хартия с изписан на него телефонен номер и послание “Обади ми се!” Джейк набра посочения номер и след второто иззвъняване в слушалката се чу мъжки глас:

-Ало,Джейк,как е,забавляваш ли се?

“По дяволите,дори гласовете ни си приличат” – помисли си Джейк, но се постара да запази самообладание и да звучи спокойно:

-Виж какво,приятел, искам да ми обясниш какво означава всичко това.Будя се в някакъв лъскав хотел, с твоите дрехи и документи, а и си приличаме като две капки вода.Започвам да се чувствам като жертва в “Скрита камера”. Това да не е някакъв майтап?

-Няма майтап,Джейк. Но вярно,ти вчера доста прекали с питиетата,така че нищо чудно,че не си спомняш някои неща.Позволи ми да ти припомня.Запознахме се вчера в ирландския пъб “Сейнт Патрик” и установихме,че си приличаме като еднояйчни близнаци.Странно наистина,но на този свят стават и по-странни неща…Ти се оплакваше от живота си,от ниската заплата,от постоянните командировки,от скапаните хотели,където те пращат,тъй като шефът ти е стиснат селяк. А аз съм твоя пълна противоположност – богат съм, работя за голяма международна банка,шефът ми ме цени и постоянно ми увеличава заплатата. Но напоследък се чувствам изцеден като лимон от голямото напрежение в работата и постоянните пътувания и срещи.Затова ти предложих да си разменим ролите за една седмица – аз да се превърна в Джейк Хъдълстоун и да се порадвам на анонимното съществуване,без постоянни телефонни разговори,бизнес срещи,ангажименти, един вид да си почина и да презаредя батериите. През това време ти ще се радваш на охолния живот на Том Бърнард – имаш нонстоп резервирана стая в Хилтън, хубава кола, в кредитните карти,които сигурно си намерил,има 10 000 паунда, предполагам,че ще ти стигнат,за да си изкараш весело една седмица.А после се срещаме, разменяме си ролите, и всеки продължава по своя път.Това е! Чао,Джейк,приятно изкарване!

Джейк понечи да попита още нещо, но отсреща вече бяха затворили.

Струваше му се,че има нещо съмнително в тази работа, а и онзи тип,Бърнард, не звучеше много искрено, и като че ли гледаше да приключи по-бързо разговора,без да дава възможност на Джейк да задава много въпроси.Но пък,от друга страна, предложението не изглеждаше никак лошо.Джейк дори си помисли,че не е зле да се обади на шефа си и да му каже,че си е взел една седмица болничен, та да може изцяло да се наслади на тези седем дни,изпълнени с охолство и лукс. Постепенно настроението му започна да се подобрява.Джейк завъртя ключа, запали двигателя и предпазливо изкара колата от паркинга, след което натисна газта по широкия булевард,радвайки се на усещането от дремещите под предния капак конски сили.

Така и не видя големия черен джип,който веднага се залепи след него.

“Първата ми задача ще бъде да изтегля всички пари от кредитните карти.” реши Джейк. “Така,ако Бърнард се разколебае и реши да ги блокира,аз вече ще съм взел паричките и така или иначе ще си поживея царски.” Подкара колата към най-близката банка и паркира до тротоара.Отново не забеляза черния джип,който спря малко зад него, нито пък двамата яки мъже,които излязоха от него.Включи алармата на колата, и тъкмо се канеше да поеме към входа на банката,когато двама внушително изглеждащи джентълмени застанаха от двете му страни,и единият от тях избоботи с груб глас с руски акцент:

-Господин Бърнард,съветвам ви да бъдете разумен и да не правите глупости.Към вас има насочен пистолет,така че не ни предизвиквайте да го използваме.От вас искам съвсем спокойно и непринудено да се качите в този джип. Нашият работодател иска да поговори с вас.

Краката на Джейк се наляха с олово, и той едва намери сили да отговори със заекване:

-Вижте какво,момчета, това е някакво недоразумение. Името ми е Джейк Хъдълстоун, а не някакъв си Том…как го казахте?

-Бърнард,ти явно ни смяташ за идиоти. Обещавам ти,че ако до половин минута не си влязъл в този джип,ще лежиш мъртъв тук,на този тротоар.

При така поставения въпрос Джейк нямаше друг избор,освен да влезе в джипа,където силни ръце го придърпаха и запушиха носа и устата му с някакъв парцал,напоен с нещо мокро и силно миришещо. “Хлороформ” – мярна се за миг в ума на Джейк,преди да изгуби съзнание.

Събуди се часове по-късно, и със замаян от упойката мозък се опита да разбере къде се намира.Равносметката не беше много обнадеждаваща – беше завързан седнал на един железен стол,намираше се най-вероятно в някакъв склад или мазе, с голи бетонни стени, и обикновена крушка,хвърляща мъждива светлина наоколо.

Около него бяха застанали трима души, и в двама от тях той разпозна своите похитители,а третият беше непознат,нисък,с изискан костюм и властно изражение на лицето. Непознатият се увери,че Джейк вече е буден, и заговори:

- И така,Бърнард, успя да ни направиш на маймуни,но нима си си мислел,че ще ти се размине? Никой не може да ме измами с такава сума пари и да се надява да оживее достатъчно дълго,за да си ги харчи на воля. Сега пред теб има два избора – единият е да ми кажеш в коя банка си внесъл парите ми, и да ми дадеш номера и кода на сметката си ; другият вариант,който не ти препоръчвам, е да ме разиграваш.

Джейк вече започна да разбира каква е била целта на Том Бърнард и защо неговият “благодетел” му бе дал документите си и колата си, но капанът вече бе щракнал, а Джейк Хъдълстоун се бе оказал в ролята на лакомата мишка.Въпреки това опита да се защити:

-Господине,знам,че е трудно да се повярва,но аз не съм Том Бърнард.Името ми е Джейк Хъдълстоун, и с този Бърнард просто си приличаме,това е всичко. Има много просто обяснение защо аз съм с неговите документи,кредитни карти и кола,това е,защото…

В този момент един от мъжете нанесе неочакван силен удар в стомаха на Джейк и той не можа да довърши думите си, а можеше само да пъшка и едва да си поема въздух от болка

-За последен път те питам : ще ни съдействаш ли,или не?

-Казвам се Джейк Хъд… - не успя да продължи по-нататък , защото пред лицето му зейна дулото на пистолет, и то му се стори огромно като вход на тунел. Пистолетът изгърмя. Джейк влезе в тунела.

На неколкостотин километра на юг Том Бърнард караше очуканата си кола втора употреба и си подсвиркваше.Животът е прекрасен,когато се казваш Джейк Хъдълстоун…

20.08.2006 WhiteHart®

Няма какво да си кривя душата - хареса ми и то много!!!

Браво! Какъв замах на мисълта, какъв съспенс! Целия бях в очакване на развръзката и ме държеше в ужас целия разказ!

БРАВО