Автор: Добромир Тонев

Арго на светлината

"Ще ти дам една кожа , през която

хората ще те виждат отвътре. И да нямаш

никакви тайни. Ти принадлежиш на всички.

Ти си само светлина."

О. Елитис

И бавно се отделяше плацентата

от мрак. Бе вик и плач в началото.

вселената създаде своя център.

Родилката земя отпусна тяло.

Росата няма никога да значи

за двама души толкова надежда -

и Майката и Младенеца плачат.

И хаосът, осмислен се подрежда.

Гръдта си млечна изгревът разголи

и светлината като кръв потече

и Го изпълни до премала с болка,

защото Го пронизваше със вечност.

Той беше предопределен да свети!

Той бе неповторим, той бе свободен!

И той пое с осанката на цвете,

но не по слънчев лъч -

по гол проводник.

Навлизаше - с огромната енергия,

която беше наследил от Майка си -

в света, където произвеждат серийно,

където чувстват и убиват масово,

където любовта, за да не куца,

е повечето дни четирикрака,

където самотата се лекува

дотолкова, доколкото и рака:

където обезобразяват Майка му -

гърдите й, очите й, недрата,

и тя по чудо още ражда тайнства

с машини за уран между бедрата си:

където има временно примирие

и някои мълчат благоразумно,

а други - от казана - претендират,

че са пауни, снесли пълнолуние...

От общия казан,пред който гладните

за супа и за правда се нареждат.

От общия казан, във който бавно

обезкостяват техните надежди...

Той - още потопен в една хармония,

със слънце около устата, викаше

в железните уши на милионите,

че този странен свят върви наникъде.

Говореше за доброта и истина,

за красота говореше, за братство

и мислеше, че като него мислят,

но повечето мислеха обратно.

Докато убеждаваше и спореше,

опрян върху изкуства и науки,

растеше в свойта сладка тиня корена

на глупостта, жестокостта и скуката .

И думите, понеже не излизаха

от неговото собствено страдание,

не носеха утеха или близост.

И пръстът си оставаше във раната.

И хората не искаха да вярват -

живееха в сънлива еднозначност.

Разбра, че да говориш не е дарба,

че ставаш смешен в своята прозрачност.

И той помръкна. С ясното съзнание,

че неговата светлина е чужда,

че неговите сетива и знания

с любов и труд отглеждаха ненужни

декоративни плодове, каквито

със хиляди изгниват по тържИщата

на думите. Да наторяват житото

на Словото. И да отидат в нищото.

Не бе се доверил на своя опит

и виждаше света ограничено,

тъй както жабата през телескопа

на кладенеца гледа на вселената...

Но, Майчице, той чувстваше във образи!

Опипваше ги, дишаше ги, виждаше

единството, абсурдните им сглобки

от цвят и твърдост, форма и подвижност...

Изгубваше се и се преоткриваше

потапяше се хищно, без остатък

и на студа в прозрачната коприва

и в обривите нежни на росата,

на агнето с кръвта димеше зиме,

беснееше напролет с ветровете,

изплезваше се с белите езици

на водопадите към върховете...

Не е ли вече жител на планетата

на скуката, населена с мизерни

движения на мисълта и с клетви,

че утре няма да е като вчера?...

Викът му се разнесе над полетата

над океани, планини и здания

с единственото - маичице! - което

изричаме на болката в капаните.

И Тя го осени. И той потъна

във себе си, в плътта си се разтвори.

Тя - Майка му, природата, бездънната-

отвън и вътре в него проговори.:

"Не утолих глада и твойта жажда

Дойде часът и вече осъзнаваш,

че аз съм те родила за да раждаш,

създала съм те, за да ме създаваш.

Не са като на другите очите ти

и кожата ти свети някак странно...

И аз, която притежавам Всичкото,

полагам го в нозете ти Избранико!

Разнищвай го на звуци и на образи,

спасявай го по невъзможни принципи -

създавай свят по образ и подобие

над себе си. И той ще е единствен.

Единственото твое оправдание,

че тук си дишал, разсъждавал, чувствал!

Ще вярват в твойте радост и страдание,

ако повярват в твоето изкуство"

И му изми очите със росата.

И той прогледна - не! - и той Усети

безкрайната игра на чудесата

в околното, от себе си обзето.

Природата - зелена класна стая,

а синьото небе - дъска за писане...

Уплашен ли е бил или замаян?

Какво ли в тези мигове е мислил?

Какви ли тебешири са му трябвали,

какъв ли ръст! - за да достига всичко?

Звезди върху него вместо ябълки

са падали - да мисли по-различно?

Или това са само светли мигове

в живота му по кучешки орисан?

Или това са обичайни митове,

с които суетата го дописва?

а може би пред чашата със вино

той е проклинал дарбата си трижди -

било му е и болно, и обидно,

че той е сляп, а другите не виждат,

че не сред идиличните картини,

а в тъмното мазе на обществото

си е измислял вишни и царкини,

защото са му липсвали в живота?

И потопен в мастилото на здрача,

след толкоз рани и стихокървене,

е искал сам да провери с бръснача

дали все още има кръв по вените?

Или от слава и от власт прикоткан,

се е превърнал в злобно прилагателно

и са се заобичали с живота

подобно змии - страшно и трогателно?

Или след някой сит на скука празник

се е събудил чужд и безразличен

и е усетил, че е сам и празен,

че в пръстите му няма електричество,

че спомен са сезоните на тръпките

и котви и платна са вече спуснати,

че думите с потайни миши стъпки

красивия му кораб са напуснали,

че Словото и той се гледат умно,

като след дълъг брак - със уважение,

и всякое посягане към думите

ще води до взаимно унижение.

И оня страх родителски от чувството,

че надживяваш своите творения

и че изпращаш в ада на изкуството

невръстни мисли, чувства, построения...

Защо сега да ровим потеклото

на неговата светлокожа раса -

сега, когато трябва да работи,

сега , когато трябва да се радва?

Сега, когато корабите снажни

на Словото с безкрайното се срещат -

защо да правим остров за прокажени

от неговите страхове и грешки?

За да заселим в този свят на раните

и здравото му чувство за нещата ли?...

Под сметките на свойте биографии

поетът ще постави сам чертата

на хоризонта. И ще отпътува

да търси пристани за светлината.

Над златното й руно ще будува,

под сребърната завист на луната.

*******************************

Зад тебе злото диша като хрътка.

Доброто е обществено понятие.

Разтвориш ли ръцете за прегръдка,

ти вече си удобен за разпятие.

*********************************

Къде си, милосърдие?

Да отвориш широко прозорците,

да проветриш мислите ни,

да измериш температурата на амбициите ни

и след поредната табелка оптимизъм

да ни кажеш, че сме по-добре от вчера...

Все по-рядко се мярка сред нас

твоята бяла касинка.

Един за друг сме само санитари-

облекченото страдание струва кутия бонбони.

Къде си милосърдие?

Защо те знаем само в бели дрехи,

с червено плюсче на челото?

Излез от Хипократовата клетва

и облечи синият дог на ежедневието.

Благослови нежността и нейните синоними,

въстанови мига на опрощението.

Определи ден за празника на добротата.

На най-милосърдните дай награда-

глухарчета по реверите.

Определи наказание за коравосърдечния-

сто усмивки на гладно.

Ако на шестия ден не се събуим с криле,

ще ни остане утехата, че поне сми човеци.

*************************************

За първата целувка, от която

бях целият превърнат в страх и устни,

но и за оня вик на самотата

в любовното затихване на пулса;

за първото съвпадане на тялото

със тялото и, но и за разрухата

при бавното разпадане на цялото,

наречено Представата за другия;

за те, която още си идея

и някой те зове по пълнолуние,

и за телата- вече мавзолеи

на нашите щастливи мъртви юноши....

Нараства оня вик на самотата

в любовното затихване на пулса.

Нараства и страхът, че по-нататък

ще бъде само страх и само устни.

********************************

Че не за полет сме определени,

доказа го животът ни сред клоните.

Не са като за прием подредени

на въздуха високите салони.

И капе от сърцата ни мастило

със цвят на полет - без размах, без име...

Какви ли катастрофи е спестила

природата с това, че не летиме?

**********************************

Когато до последното листо

дървото на надеждата изтлее,

когато в безутешно търйество

безмислие с безвремие се слеят -

дано в море или езерце

белтъкът пустотата да надвие.

И ако бог все още е с ръце,

да ги протегне за благословия.

**************************************

Животът ни е кмъче, захвърлено

на някой малолетен бог от прашката

след птицата, нарачена Безсмъртие.....

И как подвива вятъра опашка

от есенни листа и как се спуска

една последна пролет във косите ни

да ни целуне с неподвижни устни,

нас - малките, добрите, ненаситните...

****************************************

На какво се учудвам, не зная -

нищо повече от смъртта.

Ще ухая с липите в безкрая,

ще се качвам, ще слизам с дъжда.

Ще се качвам, ще слизам с дъжда,

ще обличам и храня дървото.

Нищо повече от смъртта.

Нищо повече от живота.

******************************

Веднъж ли сме умирали от жажда,

докато сме се давели на плитко?

Животът ражда първите миражи

в мъглицата над детското корито.

Човекът има правото на полет,

дори когато тялото му крета.

Аз неведнъж съм хващал морска болест

от плуване в измислени морета.

И кръговете сини под очите ми

не са от нощни пирове със музи,

а белег от биноклите, с които

поддържам денем своите илюзии.

Усилията винаги си струват,

дори когато раждат нова жажда.

Колхида може би не съществува,

но тихо, да не чуе екипажа.

***********************************

Да имаш покрив, а да нямаш дом,

да имаш нежност, а да се страхуваш...

От мъка по семейното гнездо

дървото на рода ми боледува.

За себе си аз зная новини,

дошли при мен наопък - като раци.

Аз имам спомени за бъдни дни,

защото дните са като близнаци.

Въобразявам си дори, че знам

кога ще дойде мойта черна хрътка -

със мириса на восък и на чам

и с хладна станиолова прегръдка.

Ще имам покрив, ще си имам дом,

а нежността ми ще роди акация.

И тя ще е бодливото гнездо

на някоя щастлива птича нация.

******************************

Ако животът е един антракт,

безсмислен е актьорският ни опит.

Ти мъкнеш като охлюв своя страх,

затваряш се във себе си при допир.

А ехото във твоя празен дом

е дълго като расо на отшелник.

Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом

проникнаха във твоя весел делник.

Ти, който можеш с лекота дори

да разбереш душата на дървото -

вземи парче дърво и сътвори

едно човече, да не си самотен.

Когато се завърнем пак в пръстта,

когато ще сме някак си умрели

и с театрални думи на уста

ни заизпращат смешни Пулчинели -

ще падне смях, ще се повдигне в миг

завесата и твоето човече

ще извести със тембър на трагик,

че ти си тук, макар да си далече.

Ще светят жълтеникаво в нощта

на злобата очите - като пещи.

И ще заемат своите места

и хора, и палячовци, и вещи.

******************************

Един към друг, един до друг, а сякаш

не е прекрачил никой своя праг.

Да се отдалечим, защото всяка

прегръдка между бездни ражда мрак.

***********************************

Сега си сам сред тази стая,

която няма две врати.

Свещта с длетото си извайва

замислените ти черти.

Напразно тя пред теб възкръсна -

изкуството си отмъсти:

създадоха я твойте пръсти,

но нямаш власт над нея ти.

И в тази нощ, по женски ничия

ти проумяваш изведнъж:

огънатата свещ прилича

на плачещо ребро от мъж.

****************************

Ако решиш да ме извадиш пак от нищото

чрез нежната алхимия на две тела преплетени -

върни ме, Господи, в тринадесетгодишното

изящно тяло, захвърли ме сред конете.

Живота искам да усещам, потните му хълбоци,

а пяната по бърните му да роди богиня;

и щом ме видиш по корем на женствените хълмове,

помагай ми болезненото юношество да премина.

Не ме оставяй дълго под земята,

не ме обезличавай в книги по ботаника;

учи ме да разчитам клиновидното писмо на ятото,

щом лятото затвори и последната си страница.

А най-последният от щъркелите - като на откриване -

с червената си ножица да среже мойта нишка.

И аз да тръгна на поредното си сливане.

Ако решиш да ме извадиш пак от нищото.

***********************************************

Отделяме се от живота, както пепелта от въглена,

а после зъзнем емоционално;

ако създаваме поезия - тя става стъклена,

ако извайваме стъкло - то не звъни кристално.

Добиваме усещане, че не живеем себе си,

че ни живее някой друг, но лошо ни живее.

Да се огледаме добре, защото във съседство

гори живот, докато ние тлеем.

Потта на селянина светва още в тъмно,

магарето тържествено му пее ода;

като пастир, излегнат върху стръмното,

градът ни кашля с няколко завода...

Добро със зло, красиво с грозно

от векове се разминават, поздравявайки се дружески.

Защо тогаз възпяваме отделно розата,

отделно нейните бодли? Кое ни е по-нужно?

Бих изкрещял: "Здравей, живот!", но е безсмислено -

кой влюбен е крещял на другия в ухото.

И вгледан в тия мъртви бели листи,

аз се уча да разчитам черновите на живота.

*************************************

Защо ли всяка нежност е предателство

към някого? Най-вече към Представата.

Не сме ли се превърнали в придатъци

към собствените си тела, към спалните,

където аритмичното ни дишане

е доказателство за съвместимост,

а вещите са малко по-възвишени,

отколкото е нашата взаимност.

Аз протестирам. С цялата наивност

на своята представа. И нараства

с изминалите нощи съпротивата

на епидермиса ми срещу ласките.

Жестока клоунада на телата,

когато се търкалят в стърготините

на бившата си нежност, а луната

като прожектор свети над комините...

Тогава се навеждах над обувките,

като портрет заставах сред вратата,

разтягаха се в истинска преструвка

трапчинките в ъглите на устата ми

и бягах, бягах като краден кон

от себе си, докато щракне бравата...

Уж никога не влизаме със взлом

един при друг, а после се ограбваме...

От всичко, до което моят мозък

се е докосвал сляпо може би,

аз възкресих един-единствен образ

под няколко отчаяни върби,

разпръснати като зелени църкви

покрай една безименна река...

Сега си мисля: няма да съм първия,

протегнал към абсурдното ръка.

Аз обвинявам своите писатели

от детството, защото Те създадоха.

О, колко много въздухоплаватели

в небето на очите Ти пропадаха

и техните машини, конструирани

с фантазия и нежност, се разбиваха...

Едни от тях завинаги умираха,

а другите Те продължиха във стихове.

Веднъж да зърна Твоите извивки

през някой процеп, както беше в детството.

/Какви развратни мисли предизвиква

понякога самото съвършенство!/

Това е най-естествената смърт

за двама ни, това е карнавал

на чувствата, предсмъртното им пърхане

с криле върху червената трева.

И аз не искам да натисна спусъка

на хищната фантазия, не бива

да опустее Твоя дом - изкуството,

а ти да се превърнеш в чувствен дивеч.

Аз имам право на една утопия,

но тя ще се превръща бавно в ад.

И в мен дивакът ще надига копие,

за да убива в мигове на глад.

******************************

Природата намеква свойта женственост

не само с тия обли скални късове.

Тук моите марионетни жестове

показват, че конците ще се скъсат.

Когато се задъхваме в сеното

и слепешката се кръстосват гени -

не сенната ни хрема става откуп

за всички грехове унаследени.

Децата ни ще учат зоология,

децата астрономия ще учат,

но няма да разбират монолозите

на виещото към луната куче.

Ще гледат умно зиме стъклописа,

на двора - йероглифите на птиците...

И с носните си кърпи пейзажисти

ще утешават плачещи лозници,

но неспособни да долавят шепота,

ще тъпчат и камбанки, и глухарчета.

И в приказките, даже най-вълшебните,

животните ще спрат да разговарят.

Служебни думи и местоимения -

избръснати до синьо, акуратни -

ще заобграждат словото на гения

като бодлива тел край резервати.

О, всички нишки ще се скъсат скоро,

пътеката към нищото е кратка...

И аз стоя сред плачещите борове

като току-що хванат от гората.

********************************

Духът държа над тебе лък и стреля,

Кентавър бяхме ние, бяхме цяло.

Навярно ще се съберем след време -

след век или след ери, мое тяло.

Какъв безкраен комплимент ни прави

смъртта, когато прибере телата.

Смъртта ни прави повече от равни,

смъртта ни приравнява към земята.

И краят ни завръща там, където

е коренът на цветето и хляба.

И щом държи филия с мед детето,

то значи, че се трудим както трябва.

Какво, че от въздушните си кули

оплакват тъжно тленността ти, тяло...

О, гробът е една квадратна нула,

с която всичко почва отначало.

*******************************

Редактирано 20 януари 200719 г. от MELL (преглед на промените)

"След мене злото диша като хрътка.

Доброто е обществено понятие.

Разтвориш ли ръцете за прегръдка-

ти вече си удобен за разпятие!"

...

"Отсъствието на жената-още топло-

разпускаше на кактуса бодлите.

Помръкваше лицето на мъжа.

Нима и празнотата хвърля сянка?"

Кратки биографични данни:

Добромир Маринов Тонев е роден в Ямбол на 15.10.1955 г. Завършва средно образование в родния си град и българска филология в ПУ "Паисий Хилендарски" през 1979 г. Участва в студентския литературен клуб "Гео Милев". Повече от двадесет години е редактор в ДИ "Христо Г. Данов" - Пловдив. Първата му стихосбирка "Белег от подкова" (1979) е посрещната възторжено от читателите и критиката, отличена е с национална награда за дебют, поетът е приет в СБП. Утвърждава се като самобитен лирик чрез стихосбирките "Нежна машина" (1984) - награда на СБП за поезия, "Свиждане със светлината" (1990), "Арго" (1994) - награда "Пловдив". Поезията му е превеждана на руски, полски, унгарски, английски, италиански, испански, немски език. Номиниран е в европейския конкурс за поезия - Рим, 1996. Превежда стиховете на Владимир Висоцки - "Нерв" (1984). Последните му творчески изяви са свързани с хумора и сатирата: "Под седлото на Пегаса" (1998) - поетически шаржове на известни пловдивчани, "Крахът на един кокошарник" (2000) - хумористична новела, "Голямата лудница" (2002) - лирически злободневки, издадени посмъртно. Посмъртно излиза и книгата с фрагменти "Обратната страна на иконата" (2001). Редактира множество книги, съставител е на сборници ("Поетически сборник" - 1998, "Антология на пловдивската любовна лирика" - 1996, "Друга вода" - 1998), журира национални литературни конкурси. Ръководи литературен клуб "Гео Милев", основава и ръководи Националната младежка поетична академия в Пловдив, днес носеща неговото име. Умира на 24.03.2001 г. в гр. Пловдив.

Невероятен е.Поразява ме неговото творчество...

Благодаря за темата MELL.

Не съм срещала по-истинска, по-красива и по-болезнена поезия от неговата! Просто е невероятно.

НЕЖНА МАШИНА Ще се съпротивлявам срещу Навика, безбройните му маски, пипалата му: в спиралите му виждам слепи славеи, възпяващи нелепо свободата си. Докато всички свикваме полека със тежките уранови играчки – от втората природа на човека до третата война остава крачка... Защо да не живея хармонично? Въпрос, на който бих се смял до сълзи, ако не чувствах как и ироничната усмивка върху устните замръзва, и моето лице се изкривява от първите си клоунадни спазми; звънчетата отдясно и отляво започват все по-малко да ме дразнят. Към тебе, гняв, навеждам си ухото, ти, който си баща на много грешки – макар и лош, съвет ми дай, защото ми е студено в тия тънки дрешки. Ти, който сляп размахваш алебардата, така приличаща на пеперуда – виж! – нежността скимти по тротоарите, смалена до размерите на пудел. Но кой е отредил един да страда, а друг да си подсвирква с пълни бузи? Или да ни напътства с тях? Над кладата от есенни листа димят илюзии... И, умножена, болката ми расне, пълзи като къпинов храст над всичко, наричано от някои прекрасно, от други премълчавано скептично. Напразно се опитва паметта ми да се завърне в детството, което отгледа кон със Кумовата слама, поеше го с вода от дъждовете. Препъвам се сега в трупа му, светва в рисуваното му око сълзата и осветява случки и предмети, които бяха някога загадки. Които бяха някога красиви и тайнствени, а моето невежество ме правеше безсмъртен и всесилен, но повече от всичко друго – нежен. Изграждали душата на момчето, защо мълчат днес всички книги прашни пред моя вик, издигнат до небето като хвърчило с дяволска опашка: – Живея ли? И за какво живея? Усмихвам се с ирония, разбира се... А от стъклото счупено към мене нахлува хлад направо от всемира. Как вият динозаврите в бензина, освободили свойта праенергия, а нежната двутактова машина калява в самота и грохот нерви. Какво Го чака? Кой е зад вратата? (Градът мълчи като евакуиран.) В компания е Той със самотата, защото самотата Го разбира. А в самотата ще покълне истина – като стебло на ябълка. Под нея огромният му мозък ще измисли каквото трябва, за да оцелее. Но чувствата – листата на дървото – дали не ги пилее бавно вятърът, създаван непрекъснато в живота от пешовете черни на саката ни? Наивна нежност! – дъщеря ми тича в градината с класическите вишни, разперила към слънцето ръчичка, за да му каже колко е годишна. Пчели `и правят златни ореоли (безсмислени при нейната невинност), а аз я гледам и на глас се моля да бъде жива пет по сто години. Сърцето ми се свива, като виждам как пъпките се пукат, как животът взривява хлорофила си верижно и триумфират мравешки пехоти. Оттук нататък всичко, общо взето, е спускане по хребета на юни... И старците, загледани в небето, почукват по отвъдното с бастуни. Зелена е като буквар природата. О, колко аналогии невинни с това, което преживяват хората за шестдесет и толкова години. Каква неудържима философия от цветове, от форми и от страсти, които тихо, с лазене и скокове зачеват плът за своите стомаси. От птичи поглед всичко е естествено. Хармония! – въздишат в хор туристите. Хармония е, но да си надвесен над нея, не сред слепите `и пристъпи! И стреснат – между макове и глогове – извивам врат към слънчевата брадва: дали така не прави аналогии и с мене някой – и жесток, и страдащ? Комините димят и този дим е послание до цялата вселена, че тук човекът има дом и име и че земята още е зелена, че можем да отидем на екскурзия, да се дивим на истинските преспи, а коледният студ да бръсне бузите на юноши, запели древни песни; и селянин, комуто пукат костите от здраве, да отпий „за бог да прoсти“... Непоносимо щастие от простите неща, които никак не са прости. С невидимите свои телескопи кажи, творецо, за кого будуваш? Приспан от ежедневния си опит, човекът рядко в облаците плува. Върти го механизмът на живота с надеждата, че утре ще почива, но все по-бързи стават оборотите и все по-слаба всяка съпротива. И все по-малко време за душата и тялото, което го напуща... Преди да си е подредил нещата, ще му обуят новите обуща. Завършено е сякаш всичко, движат се нещата по излъсканите релси, отлитат като малки гари грижите, пищят локомотивно интересите. Пристигат дъждове като по ноти, из опитни поля кълнят филизи и юноши навлизат във живота, от който никога не са излизали. И колко лакти, колко много раници – къде отиват всички тия хора? Отмества се невидимата граница между реалността ни и възторга. Край малката волфрамова планета на лампата – мухи чертаят орбити. И сякаш астронавти, стиховете пристигат и си тръгват с тъжни проби. Пo виждащи от пръстите на слепия, когато се докосват до момиче, случайните прозрения и трепети създават в мене този алогичен и нежен свят, където свети още (спасена от безкрайните усилия на грубостта) Надеждата и нощем прогонва на страха ми ципокрилите. Душата ми навярно е лилава от непрестанно взиране в отвъдното... Какъв прекрасен щит си изковава човекът, който е достигнал дъното и който е видял веднъж в елхата жестоката извивка на приклада, в усмивката – змия, а във змията – лекарство за човека, който страда... дин невидим Хефест изковава а теб, творецо, този щит. И нека, ако от богове не те спасява, поне да те закриля от човека.