Това е нещо, което написах спонтанно. Показах го на учителката си по Етика и Право и в събота ще се явявам на втори кръг на олимпядата по философия.

Човечност и хуманизъм – Кога се раждат и умират…

Ще започна разсъжденията си като разкажа една кратка история…

Видях как умира дете. Видях как плаче без глас. Видях как протяга ръце и как се моли за нас, а не за собственото си спасение. В такива моменти осъзнаваш колко жесток е животът към едни и колко благосклонен към други. Сърцето ти започва да тупти на бързи обороти, но не от вълнение, а от болка! Когато погледнах това дете в очите видях пламък, който загасваше. Съблякох якето си, гушнах го с него и помолих случаен минувач да отиде и да извика помощ и да вземе нещо за ядене на това малко дете, което се намираше в ръцете ми. Единственото нещо, което видях беше студенината в очите му. Усетих, че нищо не трепна в този човек. Осъзнах, че съм достатъчно наивна, за да вярвам в човечността и хуманността, като нещо нормално и реално. И аз като Дон Кихот и Хамлет бях сама в борбата си за един идеалистичен живот, където доброто е добро и човек го прави, защото сърцето му го подсказва, а не заради задни помисли.

От този случай разсъждавам какво всъщност означава да си човек? В днешно време хората са се механизирали и са стигнали етапа, в който сърцето им се е превърнало в камък. Навсякъде се говори колко съвършени същества са, но аз не виждам нищо подобно, колкото и да го търся. Нима най-висшото нещо не е да обичаш ближния си, да имаш смелостта да застанеш рамо до рамо с него и да му помогнеш, когато има нужда от това? Разбира се, че всички са с теб, когато си здрав, нямаш нужда от пари или други материални неща, поради простата причина, че ги имаш в огромни количества. Но ако е обратното – оставаш сам. Всеки гледа себе си, когато човека до него има нужда от нещо. Вероятно става така, защото всеки го е страх да не падне в същата пропаст, а междувременно му харесва да стои на ръба и да се радва на чуждото нещастие. Сякаш моралът не позволява да се чуе за хуманизъм и човечност. Две понятия, който са колкото различни толкова и еднакви. Да си човечен, означава да приемеш човека, с всичките му недостатъци, да приемаш грешките му и да бъдеш благосклонен към него, въпреки това. А да си хуманист – са обичаш човека, въпреки всичките му недостатъци, въпреки грешките, само заради това, че е човек. Общото при тези две понятия е човека и неговата водеща сила да помага, но не да се натрапва, а когато има нужда той просто да се появи от нищото, да свърши това добро дело и да не иска нещо в замяна.

Да застанеш до любим човек, когато има нужда от това е Велико, но само ако го подсказва сърцето ти, и Омразно, ако е подтикнато от задни мисли.

Замисляла съм се какво би станало, ако велики хуманисти, като литературните герой Хамлет, Дон Кихот, или като историческите личности като Анри Дюнан живееха в сегашното време и се бориха за човека, а не против него? Вероятно нямаше да умират толкова деца от студ и глад, нямаше да загиват десетки хора от катастрофи, щеше да има повече усмихнати и щастливи лица, а това да ощастливи и други. Или както се казваше с една известна българска песен – „Ако до всяко добро същество застане поне още едно…Тогава…” животът би бил много по-хубав.

Имаме избор. Как да постъпим във всяка ситуация на живота си.

Вярно е, че някои хора сякаш са със сърца от камък, но според мен това е само маска. Обстоятелствата на живота им са ги направили такива. Може би е нямало кой да ги прегърне когато са имали нужда от това. Понякога трябва малко да се смъкне маската и да се стопли сърцето, понякога е много трудно.

Единствения начин според мен да променим света и хората е като даваме пример.

aaliyah_st не си сама. Не си и наивна.

Хората в същността си са добри.

Просто някои са го забравили в надпреварата с времето.

Просто имат нужда някой да им стопли сърцето.

Нека да направим живота много по-хубав!

Това зависи от нас.

Вало, благодаря ти за подкрепата!

С всеки изминал ден осъзнавам, че наистина не съм сама в борбата си, но много малко от хората имат смелостта да вземат решението как предпочитат да живеят - В студенина или с усмивка на лицето.

Прав си, че зависи от нас!

Аз продължавам по онзи детски начин да вярвам в добротата на хората, не се предавам и се надявам и другите да не го направят!

Благодаря ти, още веднъж!

Имаме избор. Как да постъпим във всяка ситуация на живота си.

Вярно е, че някои хора сякаш са със сърца от камък, но според мен това е само маска. Обстоятелствата на живота им са ги направили такива. Може би е нямало кой да ги прегърне когато са имали нужда от това. Понякога трябва малко да се смъкне маската и да се стопли сърцето, понякога е много трудно.

Единствения начин според мен да променим света и хората е като даваме пример.

aaliyah_st не си сама. Не си и наивна.

Хората в същността си са добри.

Просто някои са го забравили в надпреварата с времето.

Просто имат нужда някой да им стопли сърцето.

Нека да направим живота много по-хубав!

Това зависи от нас.

Леле страхотно казано...и аз мисля по този начин, но невероятното е че го е написал мъж....

ужасно е това което описваш.живеем в свят на капсулирани емоции.най-лошото е че на никого не му пука.всеки бърза нанякъде ,улисан в своите стремежи.вече отдавна не сме хора.оттаккто бог умря в сърцата и душите ни и науката и технологиите го изместиха.сетих се за приказката на андерсен,която всички ние сме чели или поне повечето-за бедното момимечнце,което продава кибрит на студеното,а минувачите го подминават все едно не съществува и никой не се замисля за болката в детското сърце.тъжна приказка,но и много вярна.

кога ще започне да ни пука?защо всички мислим само за себе си?защо?не виждаме ли колко мъка има по този свят?ядосвам се понякога на хората,но най-вече на себе си,защото всеки трябва да започне промяната от себе си.такава егоистка съм!тревожа се за глупости,а има много по зле от мен.все си мисля,че моите грижи са най-големи.направо се мразя за това.

няма значение полът на автора на статията.добротата и милосърдието не зависят според мен от пола или социалното положение.поздравления,че си се опитал да спасиш детето,макар че постъпката ти не енещо,на което трябва да се ръкопляска.в смисъл,чети със сигурност не си го направил за благодарност.ако спасиш нечий живот,не чакай винаги да ти ръкопляскат.защото хората са жестоки,цинични и арогантни.извинявай ако звучи твърде крайно,но има и такива случаи.

Редактирано 21 февруари 200719 г. от Chuzzle (преглед на промените)

Здравей!

Нека за дапочна от там, че съм момиче и някакси предпочитам да ми говорят в женски род.

Освен това, написаното от мен не е статия, а просто мисли и чувства.

Не съм и искала да ми ръкопляскат, защото аз се чувствам достатъчно добре и горда със себе си от това, че детето ми каза БЛагодаря и ме гушна след като отидох в болницата. Освен това, когато правиш нещо със сърцето си дори и това не ти трябва.

Не мисля, че хората са чак толкова жестоки и че трябва да сме прекалени песимисти, въпреки че от това, което съм написала едва ли излиза точно така. Просто описах надеждите си за онзи идеалистичен живот, където хората просто ще са щастливи. Въпреки, че е почти невъзможно - Не се отказвам. Но за да стане това факт - първо трябва да подадем ръка на човек, който се нуждае и да разберем, че не боли и не хапе!

Благодаря ти за отделеното време да прочетеш мислите ми и да споделиш своето мнение! Признателна съм ти!