В тихата прегръдка на нощта (Кратка история с характер на импресия)

Нощта дойде всевечна и разпери сухите си, кокалести ръце над света. Дечица приплакваха в кошарите си, зверовете в гората се изпокриха в суеверен ужас, а нежна луна разля обаятелното си присъствие над небето... Гарван изграчи нейде одобрително и полетя над сухата земя... Студена зимна нощ.

Над гаснещата свещ аз записвам своите мисли - всяка една последна и първа, безконечна и отсечена. Замислен над живота, който водя, изсушен от безмълвна тъга, разколебан и празен, лишен от смисъл и съдържание, аз въздъхвам тежко с дописването на (дай, Боже!) финалните изречения на една история величава и значима за мен и безинтересна за всички останали. Историята на моя живот.

От деня, в който на отдавна отмрял език името ми бе изгравирано на Дървото на Живота, аз нося белега на вината за престъпления, които дори не бих помислил да извърша - екзистенция, трансценденция от закътания уют на домашното огнище, лудост и щастие. Като стигма този белег, дълбоко врязан в плътта ми, причинява болка с превантивна цел. И той с годините се е превърнал в кръст, който влача по пътя към моята лична Голгота, за да го забия там и да се простра по очи невиждащи и невидени.

Любовта - как ми избяга! Обичта - не ще да чуе за мен. Човешка топлота(?) - не, не мисля.

Сам сред вълци съм и не зная кой път да хвана. Душата ми люшка се без посока, защото всички пътища водят към гибел. Страх извечен - това съм аз. Фрустриран, обременен от самия себе си, понесъл тежкия товар да виждам това, което не искам - истината...

Тъжно е, тежко е, непоносимо е и невъзможно е да се блъскаш в мрака и да чакаш да ти запалят свещ, когато ти самия си облян в гориво...

Развалина - дори не мога да се ядосам на себе си. Във тихата прегръдка на нощта...

Наистина прекрасно... МНого ми хареса