Фрагменти от дневника на Марко Тотев

Бележки от втора ръка

Един ден ,събирайки хартия за вторични суровини покрай контейнерите за смет край зеленчуковия пазар, с което си подсигурявах ежедневната доза ракия, попаднах случайно на някакви дребни хартийки и също така случайно хвърлих поглед върху текста, изписан с равен и ситен почерк- вероятно много отдавна. Нямаше да му обърна внимание, но няколко израза ме впечатлиха с описанието на невероятния кутсузлук на своя автор и се зачетох. По надолу някакъв чешит се оплакваше, че най- накрая след многогодишни тотаджийски изтезания, спечелил шестица от тотото и когато потърсил фиша, оказало се , че жена му подарила стария му панталон на някакъв циганин, а с него заминал и печелившия фиш. Мамка му на такъв късмет !

Продължих нататък и историите, явно автобиографични, следваха в същия дух. Стори ми се ,че съм попаднал на нещо познато, но какво, в началото така и не можах да се сетя. По нататък още преди да прочета текста от целия лист, попаднах на друг такъв лист свит на фунийка и хвърлен на тротоара току до боклукчийския контейнер явно със същите истории от същия пишман автор.

Като се поогледах около контейнерите, открих и други такива хартийки свити на фунийки.

Изведнъж нещо ми просветна и се сетих за какво става въпрос. Бързо събрах хартийките, които мярнах наоколо и хукнах към пазара. Там на тротоара , току пред сергиите със зеленчуци, видях седнали на малки сандъчета като ваксаджии професор Калитков и доктор Сиджимков продаваха семки , притурвайки нещичко към жалките си пенсийки, великодушно предоставени им от майката Държава, а малко по- нататък една съсухрена бабичка- трябва да беше над сто години- също продаваше семки. Вниманието ми привлече преди всичко бабичката. Тя късаше от една тетрадка листове и свиваше от тях фунийки за семките. Щях да падна…

На извехтелите корици на тетрадката съвсем недвусмислено се мъдреше надписа:

“ ДНЕВНИК НА МАРКО ТОТЕВ”

Веднага включих алармата. Та това е самият Марко Тотев – великият кутсузлия!…

“Чакай, бабке, сакън- дай тук тетрадката!”

Не се пазарих много. Бабичката се оказа сговорчива женица. Дадох и каквото можах: няколко стари вестника да си къса за фунийки, няколко амбалажни листа, а също така се лиших от стотинките за изконната дажба ракия, но какво да се прави- жертвата си струваше.

Между другото разбрах, че бабичката била някаква роднина на въпросния Марко Тотев- вече дългогодишен покойник- за разлика от нея.

Прибрах тетрадката заедно с оцелелите хартийки ,след което още два часа обикалях по пазара и из махалата наоколо, но намерих още само три- четири . Кой знае още колко се беше затрило.

Професор Калитков и доктор Сиджимков се шашнаха като им показах на каква находка съм попаднал.

- Мамка му!- изръмжа отчаяно професор Калитков- дългогодишен завеждащ катедрата по литература към университета -цял живот съм ровил по таваните, за да намеря нещо такова. Ще зарежа накрая тия семки. От утре ставам боклукчия. Слушай!-продължи той в пристъп на внезапна симпатия- това тук вероятно възнамеряваш да го публикуваш.

- Най –вероятно да- отговорих- но трябва да проверим дали може да се сглоби нещо. Доста е разпокъсано.

- Във всички случаи ще може- ентусиазира се професорът- дай аз да го редактирам !

Брей, че хитрец…Показах му кукиш и си тръгнах.

Разбира се, имаше много загубени страници, но все пак след няколко месечни усилия успях да скърпя туй- онуй. Понеже известна част от дневника се беше затрила съдържанието тук –там изглежда разпокъсано, но все пак си струва да се покаже…

И друго , което бие на очи . Сглобявайки и редактирайки разпокъсания текст , за да получа нещо смислено ,останах с впечатлението , че информацията не съответствува напълно с това , което съм чувал за автентичната личност –биографичните данни се различават съществено, а може би става въпрос за някой друг Марко Тотев - кой знае …Малко ли са Марко Тотевците , обитаващи тази част от територията на Балканите. Дали се е получило нещо , трябва някой друг да се произнесе.

ДНЕВНИК НА МАРКО ТОТЕВ

…Въпреки, че явно съм присъствувал на рождението си, не помня кога и как се е случило. Чух – после -зли езици разправяха, че това е станало в петък на тринадесето число –зодия рак -и, че съм се появил заднишката, което много изтормозило горката ми майка и тя едва не умряла, но от тогава та и до днес все така я карам- заднишката. Чух също така, че по онова време минал от там цял табун с цигани и две циганки довтасали да искат пари ,за да развалят някаква магия , която тегнела над родата, но дядо ми ги прогонил с тоягата, а те го проклели и него , и семето му до девето коляно: “През пари да газиш, сиромах да си останеш, мляко и шекер да пордаваш- гладен и жаден да ходиш, бял ден да не видиш- бяло магаре сайбия да ти стане. Дано кочината да ти се събори! Дано да ти умре прасето! Дано да ти се вкисне виното!”… и т.н. и т.н. –все в същия дух.

Всичко това, разбира се, се сбъдна с най- невероятни подробности. Ами то нямаше и начин да не се сбъдне. От тогава , та и до днес де що е проклетия неизменно се сбъдва. Впоследствие към закона за всеобщата проклетия ,който някога бях формулирал и чието авторство се приписва на някой си Мърфи- американец – прибавих следния фрагмент: “Дори и да няма начин да се случи някоя проклетия, тя пак се случва”, но за това ще говоря по нататък. Прочее, с този Мърфи така и не можах да се срещна ,за да се уточним.

Както вече споменах, дядо ми от клетвите на циганките ли, от що ли , така и не прокопса. Няколко пъти успя да фалира и започва бизнес от нула, докато накрая окончателно удари катинар на дюкяна. После стана застрахователен агент към някаква фирма- фантом, работеше все с чужди пари ,едва не го вкараха в затвора за далавера, която други бяха извършили, стреляха му, подпалиха му плевника, освен това страдаше от диабет ,от хипертония и умря преди да се пенсионира.

Междувременно няколко пъти загадъчно му умираше прасето и му се вкисваше виното.

Баща ми тръгна по неговия път и бе споходен от същия кутсузлук, Преди да умре, се пропи.

Когато нямаше друга пиячка, пиеше от вкиснатото вино. Но нека не избързваме.

Що се касае до моето детство, няма много за разправяне. Помня, че баща ми ме млатеше здраво още от малък, за да стана човек- такава беше неговата житейска философия- ала все нещо се случваше, я котка ти мине път, я някоя фуста те замотае, я ти завидят за нещо си, така че човек не можах да стана. Вместо това станах адвокат, за което ще спомена пак после…

Нямам спомен и от кръщенето. Разбира се ,ревял съм със всичка сила, още повече, че попът бил пиян и ме обърнал с краката на горе- както споменах, при мен всичко върви на терсене- и за малко да ме удави като ме бълбукнал в съда със светена вода. В знак на протест съм му опикал расото. Вероятно ми е станало навик, но и много по-късно, когато съм ядосан, когато имам работа с поп , общинар или държавен чиновник все ми се препикава и ми се ще да му опикая расото.

Този навик в ранно детство не беше сериозно затруднение, защото майка ми ме издокарваше с рокличка- някаква стара дрешка на по-голямата ми сестра- без нищо от долу и аз си пикаех на воля когато поискам и където поискам. По този начин бях си белязал територията из цялата къща- всичко смърдеше на урина , а пружината на бабиното легло, където ме туряха понякога да спя ръждяса и се прокъса под моя задник. Това не е болка за умирачка , но когато човек си е роден кутсузлия, този кутсузлук се проявява още в най- ранно детство.

Един ден се бях заврял под това същото легло гонейки котката, защото много обичах да я дърпам за опашката, но котката, разбира се , успя да избяга, а в това време отвън се чуха стъпки и в стаята влезнаха мъж и жена. Познах ги веднага- това беше по-младата ми леля, която уж имаше задължението да ме гледа, а мъжът беше един местен селски ерген, когото от време на време виждах да обикаля край плетищата и да замерва с камъни кучетата , дето го лаеха. Помислих, че търсят мене и реших да си поиграя с тях на криеница , но явно те имаха съвсем други намерения. Чух само , че леля подхвърли:” Имаме късмет- малкият шебек го няма -вероятно кака го е взела със себе си”.То се знае, шебекът , който го няма бях аз.

После двамата се тръшнаха върху леглото и то заскърца застрашително. Разръфаната пружина започна да се къса по дължина и по ширина. Накрая ме притисна към пода и не можех нито да се измъкна ,нито изобщо да помръдна- ни напред , ни назад. Започна се някакво ужасно блъскане и охкане, сякаш ме газеше мечка, ама си траех , за да не ям после пердах , дето съм се заврял под леглото и съм обрал всички боклуци. Нямах представа какво правят- мислех, че си играят някаква игричка- нещо от рода на “ Ди, конче”, само дето не можех да видя кой е кончето и кой- ездача. Но и кончето и ездача цвилеха и пръхтяха, а аз от зор едва не напълних гащите . Само дето от време на време тихичко попръдвах. Добре, че тази кушия бързо приключи и те станаха от леглото. Било що било- щеше да мине и да си замине и никой нямаше да усети , но когато човек си е без късмет, все ще го споходи някоя непредвидима мерзост. Вероятно съм се понамръзнал под леглото, защото изведнъж ужасно ми се прииска да кихна. Така и не успях да устискам и кихнах доста гръмогласно. В стаята настана някаква паника и след миг се показа разрошената физиономия на леля и ме измъкна навън.

- Абе ти, какво правиш тук !

- Играех си с котката- и добавих с необходимата сериозност- но знам вие какво правехте. Играехте си на “ Ди конче”.

Леля ме стрелна заканително:

-Да мълчиш, чуваш ли ! На никого да не казваш!

И ми издърпа ухото. Но всяко зло ,за добро. След малко леля се върна, като изпрати онзи хаймана и ми донесе цяло пакетче бонбони “Кръц кръц” с уговорката да си мълча. Така и направих. Спазих мъжката дума.

Нещо повече- престарах се. Когато мама се завърна аз със подобаваща сериозност и заявих:

- Мамо, пък аз няма да ти кажа, че днес леля Пена и чичо Марин си играеха на “Ди конче”.

За мое учудване мама също ме стрелна кръвнишки с очи и просъска:

- Шшт. Да мълчиш! На никого да не казваш!

И ме зашлеви. Понесох шамара ,с тайната надежда, че може и тя да ми купи бонбони, но не би.

Бях напълно объркан. Тогава открих правилото ,че “не винаги, когато те бият е за добро”.

В нашата стара къща всичко беше от старо по- старо. Дядо ми я наследил от баща си, той пък- от своя баща. Всичко хъркаше и трещеше- врати, прозорци, черчевета, в старите мебели непрекъснато скърцаха дървояди. В старите долапи в стената баба ми нареждаше старите си парцали, вероятно останали още от старата и свекърва: дюшеци, черги, юргани- всичко беше извехтяло, пожълтяло, продрано, но никой дори не помисляше да се отърве от него и да го изхвърли на боклука. Тук всичко се трупаше с години, дори- с векове.

Що се отнася до моя милост, още щом смених рокличката с панталон- помня това велико време- веднага стана ясно, че ще износвам на по-големия ми брат старите гащи, той пък от своя страна износваше старите гащи на още по-големия. То се знае, че тези овехтели одежди бяха покрити с разноцветни кръпки най-вече на задника и на колената. Дори имах едни наследени шаячни панталони , чийто цвят някога може да е бил тъмно син с една червена и една зелена кръпка на задника. Но това не смущаваше никого. Тук повечето малчугани ходеха така , независимо дали родителите им са бедни или богати . Дори богатските изглеждаха понякога по- зле ,тъй като родителите им бяха невероятни пинтии. Много често можеш да срещнеш лятно време някое хлапе издокарано с дебел шаячен клин и босо, а зимно време се размотава с продрана риза.

Тази мода се лансираше и при по-възрастните. Общо взето циганията беше тотална.

И този факт се дължеше не само на трайната сиромашия по нашенско, но най вече и преди

всичко на пословичната стиснатост на нашите хора.

Те бяха такива големи скръндзи, че ядяха най- вече сух хляб и лук , а всичко останало

превръщаха в пари, които пък криеха в дюшеци , под стълбища , по тавани , по мазета, дори в буркани, които заравяха някъде из дворовете. Случваше се да умре някой старец и никой не знаеше къде са скрити парите му. Дърти пергиши – гладуват, ходят дрипави като цигани , къщите им аха- да рухнат , ако се почеше някой бивол о зида, а парите- заровени някъде в буркани известни само на тях. Умират и не казват дори на близките си. В такива случаи роднините се събират, грабват кирки и лопати и започват да копаят на посоки из двора, белким уцелят нещо. Ама ядец!

Тази пословична любов на нашенци към парите, вероятно има дълбоки корени в историята на нашия край .Мислил съм по този въпрос вече като възрастен мъж и дори веднъж попаднах на една любопитна подробност из историята на древния Рим. Оказва се , че император Веспасиан-

онзи, който обложил с данъци обществените тоалетни в Римската империя и сътворил крилатата фраза “Парите не миришат” , е роден не къде да е , а по нашенско. Това обяснява всичко.

Но да оставим негово величество императора да почива в мир и да се върнем при нашите хора.

Ще спомена набързо , че когато моят прадядо пукнал –бог да го прости- наследниците, както е прието, грабнали кирките и започнали да копаят из двора, търсейки заровеното “съкровище” на дъртия цинцарин. Те копаели предимно нощем- такова било поверието- да не би -сакън- парите да вземат да избягат и си светели с газениче. В тъмнината не забелязали, че наистина разкопали някакво гърненце , което останало малко в страни от трапа и се показвала само едната му половина. Сутринта , когато пак отишли по видело, гърненцето , разбира се, вече не било там, а се виждало само мястото където е било закопано- една малка вдлъбнатинка- съвсем близо до повърхността. И се започнала една разправия- не ти е работа. Кой го е взел, кога го е взел…Ти си го взел, той го е взел, онзи го е взел и т.н. Изпокарали се и се разделили с псувни.

На другата сутрин намерили гърнето- захвърлено в градината и веднага се юрнали към него , но

както би могло да се очаква , в него се мъдрело едно съвсем прясно лайно. Вдигнала се още по- голяма гюрултия : от кога е лайното , чиьо е лайното , твоьо ли е , негово ли е и пр?

Старите българи по онова време в своята блажена простота , още не били запознати с един от моите основни принципи, формулиращи закона за всеобщата проклетия: “Когато търсиш гърне със злато, вероятно ще попаднеш на гърне с ла**а.”

Наскоро след това месният пастир зарязал стадото и се запилял някъде към областния град. По късно се разчу, че вдигнал там къща на три ката и станал общински съветник. Чак тогава нашите започнали да се чешат по вратовете и да изпадат в съмнение. Дядо- наивникът- дори ходел в града да търси справедливост: “От къде имаш парите?” “ Ами- пестях”… Яж си ушите!

В моето младенчество се напикавах редовно нощно време и това много притесняваше и ядосваше майка ми. Отначало тя непрекъснато ме подменяше, но по-късно изглежда това и натегна , а може би беше много уморена, и ме оставяше така нощно време- опикан до уши и увит в чергите като компрес. Това щеше да е бял кахър , ако по-голямата ми сестра не беше се изхитрила и нощно време- особено през зимата- вместо да ходи вън по нужда тя намерила голяма леснотия- просто отмятала моите завивки и се изпикавала върху мен. Сутрин ме вдигаха целият мокър, смърдящ на урина и разтреперан от студ и майка ми- проклинайки и шамаросвайки ме по задника- ме набутваше в дървеното корито, за да ме изкъпe , а аз ревях с всичка сила като морска сирена, та чак разлайвах махленските кучета. Така щеше да продължи кой знае до кога, ако сестра ми не беше сгафила една вечер. Станала и полусънена по навик се изпикала в леглото ми, забравяйки, че същата вечер мен ме няма там. Бяха ме изпратили на село на гости на другата ми баба. На сутринта майка ми изобличила нахалницата и я понаплескала, но това едва ли е компенсирало боя, който бях изял заради нея.

После се оказа, че аз отдавна съм престанал да се изпускам нощно време.

Още тогава , в най- ранна младост ,благодарение на многобройните си патила ,успях да формулирам един основен принцип на битието:”За предпочитане е да пикаеш в чужди гащи, отколкото в собствените. Така или иначе боят ти е в кърпа вързан.”

И още едно важно заключение:” Не е съществено кой е пикал и кой- срал, потърпевшият във всички случаи съм аз”.

И понеже усетих как са ме изработили, една вечер си го върнах тъпкано. Изпиках се върху спящата ми сестра със съвършено чиста съвест. Но понеже това ми се стори недостатъчно, се и изаках.

Боят , който изядох на сутринта от баща ми не можеше да се сравни с нищо, но това изобщо не ме лиши от удоволствието от възтържествувалата справедливост.

-Защо, бе ,защо!-ревеше баща ми , налагайки ме по гол задник.

- Защото не можах повече- отговорих аз хлипайки.

Тази констатация се утвърждаваше ежедневно и аз започнах да свиквам дотолкова, че считах за невъзможен благоприятен изход в каквато и да било ситуация. Започнах да си създавам комплекси и да придобивам аутсайдерски реакции. Всички премеждия от най-банален характер като че ли се струпваха все на моята глава.

Един ден като скитах из махалата бос и сополив от съседната уличка изскочиха група малчугани на моята възраст и профучаха покрай мен със светлинна скорост. След тях подтичваше, псувайки дядо Йордан –драката и размахваше бастуна. Аз, като всяко любопитно хлапе, се спрях да гледам сеир. Но дядо Йордан дотърча при мен и ми опали набързо няколко бастуна по задника.

- Гиди ,калпазанино, ще ми крадеш от ябълките а!-виеше от гняв старикът и млатеше с бастуна.

- Чакай , бе дядо Йордане, не съм бил аз !..

- Не си бил я, не си бил. Аз много добре те видях баш на върха на “Карастоянката”.

Проклет старик. Като усетих , че няма да миряса, си плюх на петите , ама каква файда. После разбрах, че онези влезнали в градината на стареца да крадат ябълки, а аз отнесох боя.

Вечерта се оплаках в къщи на нашите, но баща ми вместо да ме защити , ми тресна един шамар във врата.

-Будала, защо си се оставил да те бият!

Ревнах от гняв и обида, но много по-късно –вече възрастен мъж- осъзнах, че е бил прав.

Значи, не е важно дали си виновен или невинен, важното е да не се оставяш да те хванат. Само, че както е казал народът : “бой и е……. не се връщат”. Много мъдра приказка . Проумях това , когато нищо не можеше да се промени. А и как да го промениш при такъв кутсузлук. Кутсузлукът се превръщаше в съдба. Няма мърдане.

Някой изял мармалада- кой е виновен- разбира се –аз. Ето ти боя.

Някой отмъкнал яйцата от полога- пак аз виновен – и пак- бой.

Някой си избърсал муцуната с пердето- все аз и все аз…

Разбрах отрано, че тази тенденция ще продължава цял живот. Писано било…

Спомените от най- ранното ми детство вървяха все в тази посока. Дори в случаите, когато нямаше начин как да не спечелиш, в края на краищата късметът се оказваше ялов . Помня един случай на бъдни вечер, когато се разпределяше баницата с късметите. Самата баница, която баба ми майстореше с голямо старание и любов, беше така направена , че нямаше начин да не уцелиш нещо. Разбира се всички се оказаха късметлии. На един се падна едно , на друг- друго,

на мен се падна стадото с овцете и аз много се зарадвах ,защото като всяко дете , обичах животните. Казах си: “разгеле, най после и на мен ми потръгна” и си легнах доволен.

Същата вечер вълците нападнаха стадото и го изтребиха до крак . Събуди ме в полунощ някаква гюрултия по двора , кучето лаеше и квичеше. Чух, че баща ми изскочи навън и след малко пушката изтрещя в тъмнината. Всички хукнахме среднощ към кошарата ,която беше на другия край на двора- аз шляпах бос по снега-,но овцете бяха изтърбушени до една, от вълците нямаше и следа, кучето се беше свряло някъде, а овенът , който единствен геройски се беше спасил от вълчите зъби, лежеше прострелян в снега и береше душа. Пияният ми баща в тъмното беше уцелил него. Заклаха го , да не се мъчи.

Прибрах се тихичко, завих се през глава и се наревах до насита. После съм заспал . Помня , че няколко пъти се пробуждах , хлипайки.

Но, както казват, всяко зло за добро. На сутринта по Коледа у нас настана велико стълпотворение. Цялата махала се беше събрала в нашия двор, всички деряха кожи и режеха мръвки, на няколко огъня се вареше курбан, кучетата влачеха черва и кокали, а циганките с бакърчета клечаха край стобора.

Най, голям късмет извади прасето. Отложиха екзекуцията му с цели две седмици.

На следващия ден баща ми тръгна с още двама пишман ловджии - въоръжени до зъби – да

трепят вълците. Върна се привечер , пиян като мотика, а на поясока му висяха убити две гарги.

След една седмица вълците натръшкаха овцете на единия от неговите приятели. Реакцията беше същата и резултатите- същите. Този път баща ми се върна с три гарги. Нещата се промениха в положителна посока едва, когато вълците обезкостиха една телица на кмета. Тогава организираха много голяма хайка и успяха да прогонят глутницата в съседната околия, а един вълк убиха и го проснаха пред кметството , за да се фотографират с него. За кодош на селото вълкът бе прострелян от най-калпавия ловец от дружинката- баща ми. Както винаги пиян, той бе стрелял по един заек, който изскочил от драките , но разбира се, след стрелбата заекът продължил да си бяга безпроблемно. В същото време се чуло вой и квичене и когато ловджиите отишли да видят да не е пострадало някое куче, на полянката зад драките намерили проснат в снега огромен вълк да бере душа. Бренекето го цапардосало баш зад плешката. По нататък по посока към близката горичка се губели следите на още четири вълка.

След тази случка баща ми бе въздигнат от нашите селяни на нивото на общонационален герой и почетен гражданин т.е. –селянин – на селото. Няколко вечери той не се прибра изобщо у дома и обикаляше с тайфата от къща в къща, където ядяха и пиеха до безсъзнание, а хората се чувствуваха едва ли не длъжни да ги хранят и поят. Накрая майка ми го откри в циганската махала- легнал и заспал в една циганска колиба, сред цял рояк цигани , циганки и безброй малки циганета.

Старите цигани на една страна се хранели с някаква мърша, младите –на друга страна правели секс, а дечурлигата -сополиви и мръсни – пълзели наоколо и вдигали врява.

Майка ми си го прибрала с помощта на по -големия ми брат и цяла седмица по- късно не можеше да го изчисти от въшките. Това, разбира се , изобщо не помрачи славата му на баш ловджия и гуляйджия. Славата му се носеше нашир и на длъж по цялата околия . Черпеха го наляво и на дясно , дори започнаха да го търсят от съседните села да участвува в хайки за вълци. Този триумф щеше да продължи кой знае до кога, ако един ден той , стреляйки по някакъв вълк- единак, не бе уцелил на кмета кучето.

Както вече споменах, серията от кутсузи започна още от най ранното- ми детство. Ако раздаваха ябълки , на мен неизменно се падаше червивата, от великденските яйца- запъртъка, от кокошката- трътката, както и най жилавата пръчка , ако трябваше да ям бой. Дори моят адаш- магарето Марко, с когото общо взето се погаждахме , накрая ми извъртя много мръснишки номер, та заради него , пак отнесох боя.

Между другото с него сме се родили в един и същи ден, поради което баща ми решил, че е най -удачно и двамата да ни кръстят Марко- т.е.- адаши сме си още по рождение , но не се знае кой на кого е кръстник.

Един летен ден посред обяд ,баща ми се върна от кръчмата здраво пиян, натовари адаша с две буренца вода, курдиса и мен върху самара и заръча да ги закарам на жетварите , които жънели на голямата нива и били ожаднели. След което удари на магарето една тояга по задницата и легна да спи , че бил уморен.

Отначало всичко вървеше нормално и имаше надежда да стигнем сполучливо до целта.

Адашът мързеливо пристъпяше с наведена глава и клепнали уши под палещото слънце, пръхтеше и разгонваше мухите , въртейки опашка наляво- надясно, като от време на време забърсваше и мен по муцуната, но общо взето напредвахме безпроблемно.

Проблемите възникнаха след появата на онази превзета магарица на Дъндъровите, която пасеше на другия край на поляната, ама не си пасеше мирно и тихо както му е редът , ами взе, че се разрева призивно и пискливо , сякаш искаше да каже :”виж ме каква съм хубавица.”

Марко наостри уши и отговори с възторжен рев, след което се понесе нататък с невероятен галоп. Буретата подскачаха върху гърба му- аха –всеки момент да се изтърколят, аз също подскачах върху самара, крещях и дърпах юздите, за да го спра, ама проклетникът изобщо не ми обърна внимание и връхлетя върху магарицата с пълна скорост и насочено оръжие.

След като се изправи на задни крака , аз се изтърколих на земята и буретата също се изтърколиха по склона – иди , че ги гони.

Върнах се в къщи ревешката- натъртен и охлузен, а на всичко отгоре онова пиянде- баща ми -отново ме напердаши , за това , че не съм успял да озаптя магарето. Съвсем в реда на нещата -адашът вече се бе завърнал преди мен и пръхтеше с клепнали уши под сайванта- кротък и хрисим, все едно , че нищо не се е случило. Процедурата се повтори: баща ми курдиса пак буретата на гърба му, метна и мен върху самара , заръчвайки ми да си отварям очите и го напъди нататък по улицата, след което легна да спи. Но този път аз се изхитрих: вързах на очите на магарето един парцал и го подкарах слепешката по пътя. Сега всичко мина благополучно. Дори когато се чуеше отнякъде призивен магарешки рев, Марко само вдигаше глава, озърташе се насам-натам, но след като не можеше да види нищо, продължаваше унило нататък, накъдето го карам. После си нямах друга работа , та взех и разказах на майка ми историята , но когато попитах защо Марко е скочил върху магарицата , тя ми завъртя един шамар /очевидно в нашите отношения без бой нищо не минаваше/ и ми обясни , че било срамно да се говорят такива неща, но понеже жетварите се разсмяха, тя смени тона и започна да ме залъгва , че Марко се изправил, за да се огледа от високо къде има по-хубава трева .

Приех обяснението с известни резерви. Тези резерви нараснаха още повече, когато наскоро след това засякох в храстите край реката чичо Милю качен върху леля Пена- правеше нещо. Чуваше се само пъшкане и грухтене .Да имат да вземат, но нямаше как да се предположи, че се е качил там ,за да види къде пашата е по добра. Този път си премълчах за находката, за да не отнеса пак боя , но вече си имах едно наум.

Когато орелът отнесе квачката ,пак аз пострадах. Чух крякане на кокошки и пищене на пилци и изскочих навън. Тъкмо навреме , за да видя голямата птица, сграбчила в ноктите си бедната кокошка и се издига нагоре. Веднага се развиках:

-Тате, бързо, орелът отнесе квачката!

Баща ми се появи на вратата сънен и гурелив ,и с пушка в ръце. После се прицели и стреля два пъти с двете цеви, но съвсем естествено , нищо не улучи. Все пак орелът пусна плячката си и отлетя. Но когато падна долу , кокошката беше така разкъсана от ноктите му, че веднага умря. Този път баща ми ме шамароса под мръснишкия предлог, че не съм му се обадил по-навреме. За първи път не се разревах от обида и не си премълчах ,както обикновено. В детската

ми душа кипна тиха злоба и просъсках гневно:

- Слушай , ако ти се скъсат чемберите на бъчвата и ти изтече виното, пак ли аз ще съм ти виновен...

Онзи ме изгледа учудено със зачервените си от алкохола очи, но нищо не каза.

Разбира се ,за проклетия, наскоро след това чемберите наистина се скъсаха и виното изтече до капка. За първи път не отнесох боя. Баща ми дълго време псува , крещя и трополя из мазето,

после дойде при мене и започна да ме гледа с някакво настойчиво и злобно любопитство. Но се

въздържа да посегне. Трябва да си призная , че съвсем искрено злорадствувах.

Още по-нелепа ситуация се създаде , когато бях обявен ,едва ли не, за зъл пророк.

Случаят беше повече от банален. Наблюдавайки как баща ми се придвижва на зиг- заг по дървеното мостче през реката ,завръщайки се от кръчмата, тупуркайки по прогнилите дъски, нещо се е запечатало във детската ми фантазия и една вечер сънувах, че дъските на мостчето се счупват и той пропада в реката. На сутринта разказах това на мама и съвсем компетентно

заръчах:

-Мамо, кажи на тате да смени прогнилите дъски на мостчето, защото ще се счупят и той ще падне.

То се знае, тя му предала нашия разговор, но той само изсумтял и не предприе нищо. За него освен пиячката всички останали неща са маловажни.

Бяхме вече забравили за случая, когато една зимна вечер той се завърна мокър ,премръзнал и кален до уши. Псувайки гръмогласно , обясни на майка ми ,че мостчето се счупило и той пльоснал в реката. “Добре- казва- че бях пиян- иначе щях да умра от студ”. После изведнъж, сетил се за нещо, той обяви на всеослушание:

-Хлапето! Хлапето е виновно. То предрече още завчера, че мостът ще се счупи. Мамка му!..

Не можех да повярвам на ушите си. Едва, едва очовечил се, да чуеш подобна дървотия от устата на родния си баща -макар и пиян- не е особено весело. Много по-късно ми се изясни , че той-

дървенякът -дори не ме е считал за свой син, а подозирал , че майка ми някъде кръшнала, което- право да си кажа –бих предпочел да е така, имайки предвид неговите достойнства.

Тогава за пръв път се намеси и дядо ми. Надигайки се полекичка от нара край печката , където бе курдисан вероятно за да мре, той изсумтя недоволно през гъстите си мустаци:

-Детето не може да е виновно. Какво ти е направило. Виновна е пияната ти кратуна.

-Виновно е !-настояваше баща ми- той е роден карък. Покрай него все на кутсуз ми върви…

Замислих се сериозно по въпроса. Кой знае, може и да беше прав.

Но междувременно престанах да споделям с тях каквото и да било. Дано ме остави на мира.

Но не би. Разбира се, отново се оказах виновен . Този път, че не споделям.

Мотивът бе: “Той знае ,ама не казва. Чака да си счупим главите , за да гледа сеир”…

Все повече ми се изясняваше , че в края на краищата всичко това си беше чисто пиянско бълнуване. Горката ми майка!

Доста време ми отне да го прочета в това сънено състояние,но наистина си заслужава и ме развесели особено момента,когато напук се изпикава върху сестра си и след това се изаква отгоре и

3.

Училището затвърди у мен убеждението ,че кутсузът няма да ме остави цял живот. Още в първия ден на учението ми стана ясно, че ще имам проблеми както с науките, така и с даскалите. И науките , и даскалите ми създаваха главоболия не само защото ми отнемаха голяма част от свободното време, през което можех да извърша нещо по- съществено- да играя футбол с кварталните хаймани, да отида за риба , да прескачам огради , да гоня врабците с прашка, но и поради затвърдилото от самото начало убеждение , че голяма част от информацията , която ни наливат в главите си е “пълна боза “ и никога през живота за нищо няма да послужи. Впоследствие установих , че съм имал право.

Няма да описвам всичките си патила , както е направил “колегата “ Бранислав Нушич в знаменитата си Автобиография , но ще спомена само от тук –от там по нещо , което мога да си припомня.

Учителката в началното училище беше една съвсем млада какичка и съвсем неопитна – вероятно току що дебютираше в даскалския занаят . Беше не само много млада , но и много хубава и аз “като всеки нормален мъж” се влюбих от пръв поглед. Моите съученици- първолаци веднага усетиха нейната неопитност и побързаха да я вдигнат на балон. В класа бяхме повечето мъжкари – все беладжии – които нямаха особени амбиции спрямо науките , но затова пък вдигаха страшна врява , така че учителката се хвана за главата и съвсем се отчая.

Накрая чак ми дожаля за нея- реших да се пиша ”кавалер” и се намесих решително в нейна полза.

Станах от чина и извиках ядосано:

- Ей, пичове, я стига ,бе ! Млъкнете най- после! Не виждате ли какво готино гадже е нашата учителка . Ще я принудим да се махне от нас и ще ни пратят някоя “кобра” да ни побърка от зубрене.

Моята “авторитетна намеса “ имаше резултат Класът се поукроти , а учителката зяпна от изумление и внезапно прихна да се смее с цяло гърло. После дойде и ме погали по главата.

Щях да припадна от щастие.

В края на краищата последствията от тази изява бяха неизбежни при моя кутсузлук - след часовете ме извикаха в дирекцията , където се бе събрал целият учителски съвет – все стари моми с малки изключения , които ме посрещнаха с открита неприязън.

- Ти, бе Марко, - втренчи с необходимата сериозност диоптрите си в мен директорът – кого си имал предвид като си казал: “ Ще ни пратят в класа някоя кобра”?

Разбира се мълчах , както са мълчали мъчениците на науката пред средновековната инквизиция , но ги огледах много внимателно : Всички бяха кобри.

Не последва нищо особено . Пуснаха ме с уговорката , че това няма да се повтаря . Боят , който изядох после в къщи беше в нормална доза.

Това се случи в първия ми учебен ден.

Обстоятелството , че се превърнах в любимец на учителката си имаше своите добри и лоши страни Добрите бяха, че тя се опитваше да не забелязва някои от моите магарии и ме лансираше пред останалите, а лошите , че трябва –все пак- да се старая да не я разочаровам. Това ме принуждаваше да залягам над букварите повече , от колкото бих желал и скоро си спечелих прозвището на зубрач.

Дори ме сочеше за пример- оценките ми бяха все хубави.

Поради което , някои от моите съученици ме презираха , но повечето ме тачеха и дори ме наложиха като водач , когато трябваше да се организира някоя момчешка щуротия , футболен мач , бой с говежди ла**а между махалите и други мероприятия от подобен характер.

Трябва да уточня , че младата учителка беше не само първата , но и “ единствената ми любов”. След което не си спомням да съм имал подобни преживявания . Очевидно “,за да се влюби сериозно един мъж , трябва да бъде достатъчно млад и достатъчно глупав “- така накратко впоследствие съм формулирал този закон от кодекса с “Маркозакони”. Разбира се , като обикновен първолак , аз притежавах в изобилие от горепосочените качества.

Когато учителката ме хвалеше или погалваше по рошавата кратуна , ставах луд от щастие , а когато ме мъмреше за нещо , имах вид на ритнато куче и страдах ужасно до следващата реабилитация.

Знаех , че тя получава от някъде писма , но това не ме притесняваше. Понякога я посещаваше и един млад мъж с мотор и тогава беше много радостна – аз също се радвах заради нея. Но после по непонятни причини ,както писмата , така и посещенията намаляха и съвсем спряха. Усетих, че става нещо лошо – нямах представа какво.

Един ден я издебнах и видях , че седи сама на една пейка в парка. Приближих се тихо и изведнъж разбрах , че плаче. Детската ми душа беше буквално разтърсена и смазана . Не можах да се овладея – изтичах при нея и се разревах и аз с всичка сила . Без да зная защо…

После показах “ характер и мъжество”. Избърсах сълзите си и с” рицарска доблест “произнесох:

- Не плачи! Когато порасна , аз ще се оженя за тебе!..

Тя се усмихна през сълзи и ме прегърна . После много се смя , но смехът и беше тъжен.

След първата учебна година , преместиха нашата учителка на друго място.

На изпращането целият клас плачеше.

Не я видях повече.

След което дойде една “кобра” и набързо ни “разказа играта “. Ами то нямаше начин да не се случи при този кутсузлук. Разбира се , аз веднага се оказах най- лошият . Онези мушмороци , дето преди се правеха на големи юнаци, изведнъж млъкнаха и се спотаиха и аз останах на топа на устата .

Кой е най- недисциплинирания ? – Аз.

Кой не ще да учи?- Аз.

Кой създава проблеми ?-Аз .

През ден ме викаха в дирекцията да давам обяснения и понеже не можех да им обясня нищо, давах само обещания да се поправя. Това можех , това давах…

Директорът си нямаше друга работа и веднъж взе , че ми зададе един провокационен въпрос:

- Защо , бе Марко ,защо така? Как миналата година можеше да бъдеш силен ученик, а сега?…

Отговорих искрено и честно като мъж на мъж :

- Ами онази учителка беше хубава и добра…

Това ме довърши окончателно. В дирекцията настана истинско стълпотворение .Кобрите настръхнаха и започнаха да съскат гневно. Очаквах всеки момент някоя от тях да впие “отровните си зъби” в гушата ми и да ме ликвидира. Едва успях да избягам .

Така я карах ден за ден. С голям зор успях да избутам втори клас ,но в трети ме оставиха да повтарям .

Кобрата се смени с друга – още по- лоша.

Реших да действувам сериозно , за да няма издънки. Събрах новите си съученици – нали бях по- голям с една година от тях – и се разпоредих пред новобранците: “Пичове, от сега нататък ще ме слушате! На тази няма да и разрешим да ни се качи на главите “!

След което “заредихме “ стола пред катедрата и даскалицата , която дотропа с високи токчета в клас , още със сядането се разкекери и навири кълките. Изпокапахме от смях.

Така ами. Трябва да се знае кой командва тук.

Вечерта , естествено, отнесох боя, но за моя изненада, този път боят беше значително “по- милостив”-

някак почти “гальовен .” Много по- късно научих , че моят баща някога преди години си искал нещо от тази учителка и тя не му дала . Но какво ? Не знам – може би боички за рисуване или може би -мартенички… Така и не разбрах.

Що се отнася до науките , набързо наредих двойките като броеница . Имаше в село един хитър старец -дядо Филчо- голям чешит . Веднъж ме срещна на улицата –току що се връщах от училище и ми вика:

- Марко, чух , че си имал бая двойки за срока . Аз ги купувам по двадесет стотинки парчето . И започна да се пазари с мен . Реших да изкяря – тъкмо работа за мене.

- Добре де – казвам му – няма проблеми , ще ти ги продам всичките . За сега са само пет , но утре –в други ден ще има още.

Направихме сделката и дядо Филчо ми даде един лев –току що си бил взел пенсията , а аз му дадох двойките си . После му помогнах да съберем сеното от градината и да го натоварим на каручката .

Ама че смешен старец – чудех се какво ще ги прави тези двойки като ги купува…

Вечерта баща ми като се върна от кръчмата , ме награби да ме бие , защото съм имал двойки , ама аз веднага се възпротивих:

- Чакай , бе тате, не ме бий ! Вече нямам нито една – продадох ги.

- Какво? Как така ги продаде?

- Ами така…- и му разправих каква “търговия “ съм завъртял с дядо Филчо – цял един лев спечелих от тази търговия.

- Каква търговия , какъв лев? – облещи се старият .

- Ето го– продадох му двойките си за един лев .

И му показах банкнотата.

Баща ми ме изгледа кръвнишки и грабна парите от ръцете ми . Е – това вече не бях очаквал и ми докривя много. Разревах се.

На другия ден научих , че е пил ракия с моите пари и отишъл да се кара с дядо Филчо , че много малко ми е дал. Искал още.

От тогава дядо Филчо спря да ми” купува двойките “.

И те ставаха все повече и все повече…

Ситуацията стана неудържима, но все пак бе спасена от майка ми , която занесе срещу Великден цяла кошница с яйца и една печена мисирка на “кобрата “, та белким се смили над грешната ми душа и ми пише по някоя тройка.

Така избутах криво-ляво началното училище и се дотътрих до прогимназията . А там нещата ставаха още по- сложни. Едно , че учебните предмети се увеличаваха значително и друго , че всеки даскал и даскалка си въобразяваха , че техните предмети са най –важните, поради което , ако не се усвоят мотамо, учениците ще си останат невежи и човечеството едва ли не ще се затрие. С такива убеждения си оставаха всички – като почнеш от математичката и свършиш с даскалките по пеене и ръчен труд.

Голям майтап падаше особено в час по пеене , когато даскалката ни караше да пеем някакви патриотични песни , а ние ревяхме като магарета – особено аз и още двама оставачи като мен , защото гласовете ни бяха започнали да мутират. Това много я ядосваше и тя ни млатеше с диригентската палка

по главите , а освен това за компенсация ни караше да учим теория на музиката и биографиите на всички класици – като почнеш от Бах и Бетовен и свършиш до Панчо Владигеров .

- Кажи , бе Доньо ,заглавието на поне едно музикално произведение от Панчо Владигеров , за да ти пиша три- настоява учителката .

Мъченикът пред черната дъска се чеше, клепи тъпо и се озърта с надежда да дочуе някоя реплика от към чиновете . Много трудна работа.

Аз правя усилие и изхриптявам от последния чин:

- Рапсодия “Вардар”…

Лицето на мъченика просветва .

- Распондия баба Варта - произнася той убедително.

Резултатът е твърде печален . Даскалката залепи на Доню двойка ,а на мен единица.

След което му излезе прякор -Доню Распондията. Така и си остана.

За да облекчим до известна степен тези инквизиции, ние мобилизирахме един циганин – местен инбицил- и срещу един – два лева по време на часовете по музика той се появяваше вън в градинката пред училището и надуваше някаква чалгия с всичка сила , така че прозорците на класната стая започваха да звънят, а нашето революционно кукуригане започваше да придобива някакъв странен ориенталски ритъм, напук на амбициозната даскалка, която беше убедена привърженичка на класиката.

Няколко пъти ходеха да го гонят от градинката , но след малко той пак се завръщаше и така си минаваше часът за наше най- голямо удоволствие. В края на краищата , щяхме някак си да преживеем остатъка от живота си и без теория на музиката , без ноти и петолиния , въпреки , че учителката не беше в състояние да си обясни как е възможно това .

Е- възможно е.

Ей много е яко това ,само че 1-та част ми хареса повече някак по - комична беше Тук имаше много любов и омраза към "кобрите"

А ще има ли друга част? Очаквам я с нетърпение!

Ееее....няма ли повече части ?

4

Вече изобщо не вярвах на онези бабини истории за щъркела , за бебетата и т.н.Имаше в нашия клас едно момиченце –Мима- което усърдно се грижеше за нашата житейска подготовка и за бъдещия ни брачен живот. Беше много добричко и отзивчиво. Ние- момчетиите редовно посещавахме нейните уроци по единично или групово и трябва да призная , че момичето компетентно се справяше със задачите си . Учеше ни на всички тънкости в това изкуство – не ни се караше , не ни биеше не ни пишеше двойки и общо взето се изявяваше като много по- квалифициран педагог от професионалните учителки. Освен това предметът , по който тя ни преподаваше не ни беше неприятен за разлика от другите. По –късно тя наистина стана учителка и научих , че се изявила и издигнала много в йерархията .Не можеше да се очаква друго- момичето си имаше дарба.Помня- един ден имахме "групов урок" в тяхната градина зад къщата . Четири момчета от нашия клас и тя се бяхме усамотили в избуялата царевица и провеждахме заниманието сред природата. Това ставаше съвсем демократично: хвърляхме жребий и така се уточняваше кой ще бъде първи , кой – втори и т.н.- един съвсем справедлив ред , за разлика от този в държавата и никой не можеше да има каквито и да били претенции.На мен ,както би трябвало да се очаква при този кутсузлук , се падна последното място –тоест- да осъществявам" довършителните работи." Естествено , че се примирих и зачаках търпеливо реда си .Но тъкмо редът ми дойде и аз се "залових усърдно за работа", изневиделица се появи майка и с една жилава пръчка и крещейки -започна да ме налага по голия задник. Всички хукнаха из царевицата ; хукнах и аз , загащвайки се пътем ; прескочихме оградата и изчезнахме , но по задника ми се очертаха няколко синкави ивици .Веднага след това разбрах какво се бе случило . Онова тъпо говедо –Нейко – първият според жребия любовник- взел , че закачил на Мима гащите на един царевичен чокор , така че да се виждат от километър и майка и , разбира се ,ги видяла . За разлика от нас.…Ами то, като му тръгне на човек на бой и му върви. Вече съвсем претръпнах.Вечерта след този случай ме наби майка ми ; очаквах и баща ми да ме набие както си му е редът , но той неочаквано се въздържа. Върна се умерено пиян , извика ме при себе си и ме загледа продължително , с някакво възтъпо одобрение. След което произнесе наставнически:- Слушай, приятел, гащите никога не се закачват на кола . Това не е знаме.Вслушах се в съвета му.След което формулирах още един житейски принцип.: "Не развявай гащите вместо знаме!"Вероятно този принцип трябва да бъде възприет най- вече от политиците, които често си развяват гащите.Няма да си кривя душата – от училището научихме и някои полезни неща . Например как да лъжем убедително и как да бягаме от отговорност – качества , които освен писането и четенето намират най-голямо приложение в живота. Дори по- голямо. Голяма част от информацията си беше чиста баластра ,която никога и за нищо няма да послужи . И до днес не мога да си обясня защо ни пълнеха главите с разни термини , които не се употребяват дори и от професионалистите в съответния бранш. Например в теорията на българската граматика съществува цял кодекс от безполезни термини , които ни караха да наизустяваме : определения , допълнения , обстоятелствени пояснения ,съюзи , прилагателни , съществителни и други , които така и не разбрахме за какво служат . Дори класиците Ботев , Вазов , Славейков ,цяла плеяда блестящи поети , юристи , интелектуалци от миналото, едва ли някога са се сещали за тези неща, въпреки , че са се справяли с работата си чудесно , за разлика от теоретиците , които са ги измислили.И до сега си мисля , че ако можех да отида ,примерно, при Вазов и го попитам : " Абе, бай Иване , ти като си такъв голям и известен писател , знаеш ли що е то това обстоятелствено пояснение? ", той ще ме изгледа свирепо изпод рунтавите вежди и ще ме трясне с бастуна по "тиквата".Ами то не е само това. Де да беше.Караха ни да наизустяваме цели текстове :стихотворения , поеми , сценарии , какво ли не щеш.Ходехме като шантави и си говорехме сами .Не обвинявам нито Вазов , нито останалите автори . Хората са си пишели за свое удоволствие и едва ли някой от тях е допускал , че техните творби ще бъдат използувани от даскалската инквизиция срещу подрастващото поколение по такъв нечовешки начин.- Ма Ивано , на това дете нещо му има – загрижено дума баба Кина на майка ми – от одеве го слушам – говори едни такива шантави работи : "О Шипка , о Шипка…-Мармалад ли му се яде , що ли?- Някакви бабаити търчат и размахват тояги ; други пуцат по тях . Едни лазят по баира , други търкалят камъни…"Какво е това чудо, ма ? Нефело ми се чини детито. Сугур са го урочасали ония кучки от даскалото , господ да ги убие! Трябва да викнем баба Ставруда да му прибая .- Детето учи стихотворение - обяснява майка ми - искат го "на изуст ".- Исус ли ? Ма какъв е тоя техния Исус , ша побъркат децата тия даскаля. Още утре отивам в училището да ги питам ко праят …Баба наистина на другия ден цъфна в училище и им разказа играта на всички даскали . - Ти ма , - крещи тя на учителката по литература – един мъж не можеш да завъртиш като ората – сума мъже та парясаха , и циганите вече не тъ искат, си седнала да ми тормозиш детито . Исус ли ? Ша ви дам аз един Исус! Няма да ми закачате детито , че чумата ша ва тръшне! От тогава и имат респект .Още като я мярнат да се задава по улицата , потраквайки с бастунчето , се крият " в миша дупка ".- Марко ,- казва учителката по математика - ти си съвсем зле с материала . Ще ти оставя двойка . Довечера на родителската среща искам да говоря с родителите ти.- Добре , ще кажа на баба…- Каква , какво !- подскача ужасена учителката – Не! По никой начин не пращай баба си ! Ще ти оправя двойката.Горе долу по този начин избутах и прогимназията.С приключването на учебната година , учителката по литература организира спектакъл . С помощта на ученици и младежи от селото решиха да представят "Хамлет " пред селската публика. –Само това им липсваше на нашите селяни. Но актьорът , който трябваше да изиграе главната роля – отличника на класа- внезапно се разболя преди премиерата и трябваше да го замести дубльорът - тоест – аз. Сега я втасахме… Дори не бях прочел до края текста , а освен това суфльор беше Гочето – пелтека.На представлението , разбира се, падна голям смях ." Хамлете , къде е баща ти ?" – вика партньорът ми от спектакъла ."Хамлет "упорито мълчи и се чеше по врата . Учителката по литература позеленява , а суфльорът пелтечи нещо неразбираемо зад завесата .Публиката се кокори и мига тъпо."Хамлете , къде е баща ти ?"- повтаря партньорът.Тогава един силен и компетентен глас се обажда от задните редици. Това е поп Дончо." Хе го там – на Гошкин Генко под черницата . Лежи като чукан пръч"./По нашия край пръчовете ги скопяват , като ги чукат с два камъка.-Много жесток начин./Беше прав. Наистина след приключването на тази моя "творческа изява" , прибирайки се към къщи , забелязах баща ми излегнат под черницата . Пиян като мотика…За съжаление, постъпвайки в гимназията нямаше как да ползувам услугите на баба Кина. В големия град тя не би могла да намери пътя , а камо ли да се разправя с учителите.Квартирата ми беше близо до училището. Хазяйките бяха две бабички –сестри ,на които викахме "кукумявките". Живеех на тавана и гледах през едно кръгло прозорче към улицата , която водеше в едната посока към училището , а в другата – към зеленчуковия пазар. В партерния етаж имаше две адвокатски кантори . Един ден - воден от детско любопитство- се отбих в едната от тях и поздравих седящият зад бюрото плешив чичко, който се бе вторачил в една папка.Без да вдигне глава и да ме погледне , той рече:" Пет лева !"Зинах от изумление и се облещих. Помислих си :" Е те това е работа за мене "…Веднага реших да ставам адвокат. И съжалих, че я няма тука баба Кина да я пращам в училището на родителски срещи. Щеше да ме направи не адвокат , не съдия , ами направо министър на правосъдието..Гимназиалните учители бяха нахъсени като кучета. В сравнение с тях селските даскалици изглеждаха кротки като монахини. Освен това знаеха всички хитрости - не можеш нито да го излъжеш , нито да изкръшкаш. Както те гледа съчувствено и ти се усмихва , така ти завърта двойката и хич окото му не трепва.- Момче, на тебе тия неща ти идват като плява. Защо не си отидеш на село ? Толкова е хубаво: има агънца , козички , прасенца , магаренца…Гадът обича да си прави майтап . Пише двойките , потривайки ръце от радост. Ех защо я няма тук сега баба Кина ! Че да те замлати с бастунчето … Ще видиш едни прасенца и магаренца.Имаше една популярна учителка по математика – "Бялата смърт "- много известна личност. И –съвсем нормално– аз бях един от "нейните любимци". Голям късмет.Известно е , че открай време съм един от " елитните математици"- още от прогимназията , че и по- рано. Тя веднага забеляза моя "математически гений".-Бре, момче , - извика тя възхитено , връщайки тетрадките от контролното по алгебра- ти си "истински Гаус". Браво ! От три задачи си направил четири грешки . Петата ти грешка е , че изобщо си постъпил да учиш в гимназията – чудя се защо не вземе баща ти да те ожени.От своя страна даскалът по физика - Петров- една злокобна личност ме почуква с палката на Торичели по главата .- Марко,- казва той с неподправен възторг – дори самият Галилей не би могъл да постигне такова велико откритие при събирането на векторните величини. Браво! Двой- чи – ца !Истината е , че бях объркал тези векторни величини и сборът се оказа някакво имагинерно число , което би слисало и самия Блез Паскал.…Е да , ама не.По- късно се оказа , че съм бил прав.След като беше публикувана специалната теория на относителността и информацията се предъвче и смели от нашите професорски величия , стана ясно , че при събирането на скорости две и две вече не е четири. Някъде нещо се губело , но какво е то – дявол знае.Иди му обяснявай на онзи . Натресе ми двойката с очарователна усмивка , сякаш лапаше рахатлокум.А кой знае- може би бях открил специалната теория още преди Айнщайн , само че заради това "откритие " ме оставиха на поправителен изпит. Нали съм си Марко Тотев…Много по- късно, когато ролите се размениха и аз – като млад адвокат, а даскал Петров – като мой клиент от бракоразводно дело , реших между другото да му напомня за тази история – дори му показах публикацията на специалната теория в едно научно списание и поисках обяснение.Той ме погледна внимателно и изведнъж се шашна :- Ама ти да не си оня Марко , дето едно време се чудех как да му оправя двойката по физика?…И си тръгна.Учителката по химия също много ме обичаше. Като усети колко съм "добър " по нейния предмет все ме питаше за Менделеевата таблица. И аз , естествено, не знаех нищо. Тя се заинати и продължаваше да настоява за тази проклета Менделеева таблица и ми пишеше двойки , докато накрая се ядосах и я назубрих наизуст с пълното съзнание , че само си губя времето. После с нетърпение очаквах да ме изпита ,за да и обясня за какво става въпрос. Разбира се , тя ме вдигна и ме накара да напиша структурната формула на витамин В –12. Което и самият Дядо Боже не би могъл да направи.Втори въпрос:- Колко елемента има Менделеевата таблица , бе момче ?А сега де! Хич не съм се сетил да ги преброя. Аз се чеша по врата и отговарям на посоки:- Сто и…- Не е вярно- прекъсва ме тя безцеремонно и ми оформя двойката – деветдесет са .По – късно, когато откриха още тежки метали и елементите се оказаха много повече от сто, тя вече се беше пенсионирала и нямаше как да и искам обяснение. Проклета бабичка ……Биоложката ли ? Няма как да я подминем. Викахме и "Мантис религиоза" – латинското име на една буболечка- богомолката- към която тя имаше особена слабост, може би поради обстоятелството , че женският екземпляр изяждал мъжкия след половия акт . Нещо , което вероятно се искаше и на самата нея.Карикатурното в случая беше, чe ние още не знаехме българските названия на всички божи твари , а те ни караха да наизустяваме латинските . Все едно , че някога ще ни дотрябва това.- Непременно ще ви дотрябва – твърдеше "Мантис религиоза". –Някои от вас ще станат ветеринарни лекари и техници , други биолози , трети археолози и т.н. Търчи , Боже , да видиш !..Представих си чобан Тодю от нашето село как обяснявя на селяните в кръчмата: Затворих Ovis Aries в кошарата да не ги натръшка някой Canis Lupus.Или баба Кера комшийката , която кълне на поразия : "Господ да я тръшне тая Vulpes Vulpes, дето ми отмъкна всичките Gallus Gallus.Между впрочем ,имаше един чешит в класа, който непрекъснато подскачаше като ощипан и се въртеше на чина без причина , което много я дразнеше.- Ти защо не кротуваш , бе момче, да не би да имаш сърбежи?- Имам Pubic Lice – хили се онзи.

................................................................................

5…

Ами историята?- Кажи, момче, кой римски император е запалил град Рим ?- Нерон – отговарям аз наперено , защото съм чувал това много пъти.- А защо го е запалил ?Е това вече е нетърпимо. Кой може да знае какво е мислил онзи откачалник , когато е драснал кибрита? Освен това е известно , че градът е пламнал от много места. Явно не е бил сам. Мълча и се озъртам.- Защо го е запалил ?– повтаря настойчиво учителката .- Защото му било студено . Искал да се постопли- отговарям аз заядливо, вбесен от безсмислието на подобен въпрос.Пичовете прегракнаха от смях при този отговор. Учителката позеленя.- Не е вярно – подскача нервно тя- направил го е , за да хвърли после обвинението върху християните.Онемях от безумието на подобно твърдение. Вярно , че не бях чел урока , но това , което е изнесено в учебниците , понякога бие всички рекорди по глупост. Да запалиш цял милионен град , какъвто е бил Рим по онова време , за да обвиниш после двадесетина фанатизирани люде , колкото са били по същото време вярващите в Христос, си е чиста проба дървотия. Колкото и да е бил шантав този Нерон, едва ли го е направил заради тях .Ако изобщо го е направил. Може дори и да не е знаел за съществуването им, което е най – вероятно.Втори въпрос:- Кой е употребил израза : "Жребият е хвърлен", когато е решил да премине в настъпление?Ето още един идиотски въпрос. Много важно кой го е употребил или на кого го приписват. Отговорих максимално вбесен , въпреки че случайно знаех автора на въпросната реплика:- Чичо Симо- караваната, когато играят на барбут в кафенето на бай Ито.Отново веселба в час по история.Тя не само ми натресе двойка , ами ме изгони от часа.Подобни изяви имам и с географията. Най- много ме ядосват подробностите . Тук имало някаква си рекичка. Там имало гори , по-нататък планини с еди-какви си върхове , от другата страна – морета с някакви си морски течения , айсберги и пр. Да не говорим за островите , континентите и държавите.Учителят беше един стар пергиш- влюбен в своята дисциплина . Той нищо друго не знаеше и не признаваше. Не можеше да смени и изгорял бушон. Ако го попиташ –например – кой е Шекспир, би отговорил приблизително по следния начин: " Един литератор от Англия ,защото Англия е страна с богата култура, а освен това там е силно развита тежката и леката промишленост, както и търговията."- Я, Марко, излез на дъската и разкажи урока за Англия- поглежда ме той строго през диоптрите си.Излизам без желание и започвам да обяснявам урока по свойствен начин:- Англия е страна с богата култура , където се е родил Шекспир – автора на знаменитите творби: Хамлет, Крал Лир, Макбет, Ромео и Жулиета …- Чакай , чакай!- прекъсва ме учителят- Не те питам за това. Говори ми за Англия като географско понятие.- Англия е разположена на Британските острови, а освен това там е измислен футбола , голфа, покера , бриджа…- Не , не това! Каква площ заема ?- ядосва се учителят.- Цялата площ- отговарям убедено аз –освен това там има много мъгла , а в мъглата никнат гъби.Изумителна логика. Учителят ме поглежда втренчено и ми оформя двойката.В часа по чужди езици нямахме особени проблеми . Учителят по френски беше в предпенсионна възраст – доста оглушал и каквито и глупости да му разправяш , той все кимаше одобрително , а накрая пишеше тройки. Това беше любимата му оценка . Знаеш , не знаеш – тройка. Още си спомням откъслеци едно стихотворение , което някога рецитирахме: Жьо те чакам, тю те няма. Пуркоа , бе джанъм. Цял жур те чакам дан ла градскую жарден, сюр ла счупената пейка. Мон кьор- тупур- лупур, тупур- лупур Кон ла мишка дан ла газена тенекия.Чудесна любовна лирика. Когато му я издекламирах пред черната дъска , той отново кимна одобрително и ми оформи тройката . Свестен човек.Добре бяхме и в час по физкултура. Имахме един даскал , който ни биеше като тъпани по най- различни поводи, но това изобщо не ме притесняваше. Бях придобил известни навици и носех на бой.Най- опасно беше , ако те набара да пушиш в тоалетните или , ако влезнеш с обувки във физкултурното игрище. Това игрище беше като светилище за ангели. Все едно , че там се извършва някакво свещенодействие. Можеше да се влиза само с гуменки или бос. Случвало ми се е да си забравя през зимата гуменките и съм тичал бос по замръзналата сгурия. Добре че табаните ми отдолу бяха като изсъхнал говежди цървул от дългогодишното скитане бос на село и много не ми пукаше , но за гражданчетата това беше истинска инквизиция.Странното беше , че същият този чешит, който ни млатеше като боксови торби, в учителския съвет ни защитаваше с всички сили при най- различни прегрешения от намаляне на поведението , изключване от училище, дори ходатайствуваше за оценките на някои ученици , най- вече , които бяха в училищните спортни отбори и думата му се чуваше. Бяха хванали момче и момиче от нашите в много "патова ситуация " и искаха да ги изключват , но той се застъпи за тях , вдигна скандали , ходи дори в министерството и успя да ги спаси . Поради което , по някакви странни причини , учениците го уважаваха – особено - най- големите калпазани , които ядяха най -голям пердах, между които ,разбира се ,и аз.Случваха се и конфузни ситуации.Веднъж се появи някаква делегация от инспектори по образованието и си позволиха да влезнат в игрището . Разбира се – с обувки. Нашият даскал изобщо не си направи труда да ги пита какви са , що са , а направо скочи срещу тях и ги изрита с шутове от игрището. Падна голям майтап , но последствията бяха неприятни.На другия ден даскалът не дойде на работа , на по- следващия – също. Бяха го уволнили.То се знае , назначиха някакъв мушморок на неговото място. Бивш военен. Не ни биеше , но по цял час ни караше да маршируваме : На ляво , на дясно , кръгом и да пеем строеви песни. Мамка му на такъв късмет… Тогава в главата ми се оформи следващия "Маркототевски "принцип: "Боят не е толкова страшен , когато те бият от добро сърце ; по- лошо е когато не те бият , но тихо и хуманно ти "таковат мамата"".Най- готин беше учителят по рисуване . Въпреки невероятните урунгели , които успявахме да сътворим на рисувателните листове, той все се усмихваше и ни пишеше шестици. В тази област бях абсолютен фаворит. Останах с впечатлението , че колкото по- големи цапаници пляскам по листа , учителят става все по- доволен. Един ден ми рече:- Момче , ти май в скоро време ще надминеш Василий Кандински.Тази реплика ме впечатли. Направих си труда и прескочих до художествената галерия , където открих няколко репродукции на Кандински, както и други абстракционисти. Направо се шашнах . Учителят беше прав. Тогава ми се изясни защо пишеше само шестици.Принципът , който формулирах впоследствие гласеше следното: " Не е от значение какво е лайното; от значение е чиьо е лайното." Много важен житейски принцип.Така криво- ляво избутах гимназията с няколко поправителни изпита. Имах чувството , че учителите ми ги дадоха само и само да се отърват от мен- толкова им бях дошъл до гуша през тези няколко години . И те на мен.Но когато веднага след това ме прибраха в казармата , разбрах какво са имали предвид .Искали са час по- скоро да получа наказанието си –такова каквото ми се полага – заради издевателствата над тяхното търпение. Гадна работа.Но има един странен парадокс в цялата история. Докато в училището се опитват малко или много да ти налеят акъл в главата , в казармата – тъкмо обратно - наливат ти гълфотии. И до сега се чудя защо е необходимо да те карат в училище да поумняваш , след като и без друго в казармата ще оглупееш. Щеш не щеш . Няма мърдане.За разлика от училището , където ти казват: "разсъждавай", в казармата съществува едно основно правило: "не разсъждавай". Там не е необходимо да си умен ;наопаки- необходимо е да си глупав.Докато новобранците пристигат в казармата с различен интелектуален потенциал- бъдещи професори и бъдещи шофьори –много скоро този потенциал се изравнява -,разбира се , на най- ниско равнище- всички шофьори.Остригват те , дават ти униформата и ти заповядват :" Равнис !" И ти се равняваш по последния . Такъв е редът.Фелдфебелът , естествено , е някой полуграмотен мамульовец , който веднага започва де си придава важност пред строя и с характерно казармено красноречие ти дава да разбереш кой командува парада. Няма начин да не разбереш."Старият кокал"-това са вече школувани в казармата младежи , абсолютно еднакви, преминали през целия стадий на обучение , след което дори и да са имали нещо в главите , вече го нямат. Това е целта.Тези младежи вече напълно приличат на началниците си - тоест- не приличат на нищо. Достигайки определен стадий на огълфяване , войникът може и да получи нашивка , може и две. Обикновено нашивки се дават на най- големите мекерета и простяги , за да налагат простотията си над останалите. Казармата – това е една триумфираща простотия . Ако усетят, че някой има все още нещо останало в главата , започват да го мачкат от всякъде , докато се изравни с останалите , съобразно необходимостта от доминираща посредственост. Налага се понякога да се правиш на имбецил , за да те оставят на мира. Ако си достигнал до необходимия стадий на деградация, може да те пуснат в гарнизонен отпуск.- Редник Мисирков , бегом до хоризонта и обратно- реве фелдфебелът с ръце на хълбоците.- Слушам – отговаря нещастникът и хуква към хоризонта.- Редник Тотев, бегом да " полееш розите" !- Слушам – дера гърло аз и грабвам кофата и маркуча . Поливането на розите на казармен жаргон означава измиване на тоалетните. Съвсем понятно , аз бях най-добрият "поливач на рози." Направо се издигнах.Един войник от моя набор- редник Хинов се прочу по своеобразен начин. Заради някакво незначително провинение- скъсано копче или нещо подобно, го наказаха да бяга до един връх в Родопите , а фелдфебелът засичаше време. Изумителното беше , че войникът не само покри нормата , но се и прочу сред военните картографи . Това събитие по някакъв начин стана известно в щабовете и върхът над малкия градец , където служех - една камениста чукара- беше преименуван на топографските карти.. Стана " Точка Хинов". Така моят приятел Хинов на шега , на майтап вписа името си во век и веков в географията и военната топография на страната.Както е известно , за "поливане на розите" най- често се използуват услугите на арестантите. И понеже бях най- квалифицираният "поливач", от само себе си се разбира, че съм бил и най- редовният посетител на гарнизонния арест. За какви ли не щеш заслуги . От най -баналните : внасяне на алкохол в казармата , неизпълнение на заповед и др. до най- сериозните: бягство от казармата , заспиване на пост и т.н.Веднъж бях вкарал в караулното помещение една известна мома от градчето, но за зла участ след малко довтаса проверка от щаба на дивизията – някакви подполковници. Разбира се , реагирахме своевременно и скрихме момичето под едно легло , но хич не се сетихме , че тя- гъската- си е оставила обувките с високи токчета отвън на стълбището. Онези овни минаха без изобщо да забележат , но последният от тях – точно нашият пряк началник- един луд майор– ги мярна и ги срита в тревата.Проверката мина без засечки ; изобщо не се сетиха да надникнат под леглото– и си заминаха доволни.Но на следващия ден след дежурството , майорът ни привика един по един- целия караул- в канцеларията си и мълчаливо – без много обяснения- ни изпраска по един шамар във врата и по един шут в задника. Последен от редицата бях аз . За мен дозата беше двойна.Интересно , че скоро след това същият този тип ме награди за някаква заслуга – непонятно каква –с три дена домашен отпуск. Много се чудех каква беше заслугата ми и накрая проумях , когато дебнейки по кьошетата на градчето , една вечер засякох същата тази хубавица да слиза от колата на майора. Тоест- бяхме станали" баджанаци".Принципът , който формулирах впоследствие гласеше следното:" Не е важно колко бой си изял; важно е да имаш шеф- баджанак".Оказа се , че "баджанакът " наистина полага грижи за моето безметежно пребиваване в казармата. Отначало не можех да си обясня защо. От много батаци ме измъкна. Ако не беше той като нищо щяха да ме осъдят и вкарат в " дисципа" поне за половин година. Бях заспал на пост и ме заловиха ;как няма да заспя като бях скапан от умора от предишното занятие. Дежурният офицер , който ме залови- някакъв мушморок службогонец- веднага подаде рапорт и процедурата се задвижи на бързи обороти.Лежах в ареста и чаках да ме привикат при военния прокурор, когато в килията влетя "баджанакът" и веднага ми опали един шамар във врата.- Мамка ти , копеле , слушай внимателно!- Слушам , шефе!- Значи, станало е така – припаднал си. Когато те питат отговаряш само това: "Вървял си по полосата , прилошало ти е и си припаднал . Не помниш нищо. Ясно ли е?"- Тъй вярно.Баджанакът излезе псувайки; след малко дойде военният лекар, набързо ме прегледа и съчини някаква диагноза- нещо от рода на " бацилус гълфурникум".Веднага ме освободиха от ареста и ме преместиха в лазарета. Няколко дена спах като кърмаче и гълтах аспирини . Събуждах се само за храна и пак лягах. Накрая дойде баджанакът и ме изрита от леглото.- Мързеливо копеле, марш в отпуска три дена!- Слушам , шефе!Оказа се , че онзи рапорт , дето го бе направил "мушморокът" е хвърлен в кошчето , а аз съм болен от грип или нещо подобно.Всичко щеше да е от хубаво – по- хубаво , ако не беше станал един гаф. Чудех се защо баджанакът толкова държи за мен , а то си имало сериозни причини. Оказа се , че онази мома –нашата- е бременна. Ами сега ? Извика ме баджанакът в канцеларията и ме изгледа кръвнишки.- Мамка ти , пич – ти какво си направил?...- ?Ококорих се и изстинах. Какво ли пак съм направил?..- Онази твоята хубавица е бременна и сега ще трябва да се жениш за нея.Направо се гипсирах. Защо пък" моята" хубавица, след като тя си беше обща хубавица. Също и негова. Но той , разбира се , беше женен и сега се опитва да натопи мене. Проумях. Ситуацията ми се изясни максимално. Зинах и си останах така в зинало състояние.- Ясно ли ти е ?!- изрева баджанакът.- Тъй –вярно!…- Пускам те в отпуск пет дена . Отиваш , вземаш си булката , подписвате и т.н. Изпълнявай!- Слушам!Формулата придоби следния вид: " Ако нямаш обяснение защо някой шеф ти прави добрини , провери отдолу – вероятно ще откриеш два комплекта топки ."Стоях като насран и се чудех какво да предприема. Само това ми липсва- булка и то бременна кой знае от кого. Нещо за секунда мръдна в мисловния ми куфар . Сетих се , че едно дебилче - новобранец от някакво Пазарджишко село – Чънгърлии ли беше Ишикишлии ли – няма значение – много харесваше въпросната мома и непрекъснато се навърташе около тяхната къща по време на отпуск , но не знаеше какво да направи и все ме молеше аз да и говоря за неговите чувства. Караше ме да му ставам сватовник , от където , всъщност ,започна цялата история, но аз малко прекалих с това "сватосване ." Харно момче , но малко тъпичко.Започнах да се чеша по врата и да мигам.- Какво клепеш , бе- още ли си тук – действувай !- кресна баджанакът.Но аз вече бях "укротил топката."- Ще трябва и кум , шефе- рекох - дай ми редник Шушулков.- Шушулков ли? Вземай го и заминавайте!Изпълних заповедта моментално. Извиках новобранеца , оправихме военните книжки и отидохме при момичето. Намерихме я лесно. Май Елена се казваше и ми напомняше за онази Дуда на Елин Пелин.Честно казано , те си бяха лика- прилика и външно , и вътрешно. Защо да предизвикваме съдбата . Беше ми даден " карт- бланш" и аз веднага се заех със задачата . Направо го " обясних в любов".- Слушай , Ленче – рекох - това е Иванчо от Чънгърлии. Много те обича момчето и иска да се ожени за тебе. Ти искаш ли го ?- Ъхъ…Това беше съвсем достатъчно. Веднага заминахме за въпросното Чънгърлии и още същата вечер направихме годежа. Никога не бях се напивал така зверски като на този годеж. За малко щяха да сгодят и мене за някаква тамошна мома , която дори не познавах , но в решителния момент съм паднал мъртво пиян под масата . Това ме спасило. След по- малко от месец вдигнахме и сватбата. Кумът , разбира се , бях аз. Трябва да призная , че това се оказа най- здравото семейство на света. Започнах дори да му завиждам на този Шушулков.- Няма нищо по- желателно от една добра и глупава жена в къщи.Но най- изненадан от всички се оказа моят "баджанак" – майорът. Когато се върнах в казармата и той самодоволно започна да ми честити булка , аз направо се изхилих.- По- точно трябва да се честити на Шушулков.- Защо?- Ами той е младоженецът.Баджанакът се облещи и ме загледа като втресен.- Мамка му! - И след малко повтори- Мамка му , ами ти бе , баджо, какво си правил там а ? Пет дена отпуск ти дадох."Баджо". Той направо ме нарече "баджо". Лукаво копеле – искал е да ми натресе собствения си проблем, а аз отначало мислех , че съм му симпатичен. Отговорих подобаващо:- Аз кумувах, баджо. Просто бях кум.Той се разсмя. После ми прасна един шут в задника и ме изхвърли от канцеларията.След известно време се наложи да бъда и кръстник . Току що се бях уволнил . Момченцето , което ми дадоха да държа в ръцете си направо ми бе "одрало кожата."Формулата ,която се получи от пребиваването ми в казармата придоби следния вид: "…Трай си и не се разгащвай! На началник вяра не хващай! На бял лист не се подписвай! На кура си не уйдисвай!"

Редактирано 30 юли 200719 г. от Амбър (преглед на промените)

Ааа.....много яко егати как е изкарал в казармата не знам Дано има още

Много свежо, давай още, ако има!

6.

В университета попаднах съвсем случайно . Изобщо нямах намерение да си блъскам главата с науки и да чета “дебели книги”, повечето от които са пълни с глупости , но докато бях в затвора, просто нямаше какво друго да правя.

Чакайте ! Пропуснах затвора.

Разбира се , преди да запиша в университета , се наложи да премина през един друг “университет”- затвора. Опандизиха ме по политически причини. Пълен парадокс – аз , който абсолютно ненавиждам политиците и никога не съм се занимавал с политика , попаднах в затвора по политически причини. Искал съм да свалям правителството.

Всъщност, историята е толкова нелепа, че хич не ми се споменава за нея. Както вероятно се досещате , в нея беше замесена жена. Напълно нормално , ами то може ли да се случи някоя гадория без да е замесена жена.

Пиех си кафето в барчето и четях вестник , когато се появи тя. Направо си “глътнах граматиката .” Такова красиво парче не бях виждал през живота си. Разкошна блондинка със синьо сиви очи , прозрачно лице , стройна като фея , дълги бедра , дълги естествено червени ,вълнисти коси.

Дойде направо при мен на моята маса и ми вика:

- Пия уискито с лед на тъмно и с музика от Шопен

Отговорих като изкукуригал , без да се замисля:

- Пия уискито без претенции , но във ваше присъствие.

Мамка му на такъв късмет. Оказа се , че това било парола и аз без да зная съм уцелил отговора. Красавицата веднага ме улови под ръка и ме поведе нанякъде. Вървях като дрогиран и блеех. Помня само , че на вратата се сблъскахме с млад мъж – държащ вестник- който ни изгледа много учудено. После се качихме в луксозен автомобил , който чакаше отвън и тръгнахме. На къде пътувахме хич не погледнах, дори не си спомням от къде сме минали – мярнаха ми се къщи от богатския квартал . Озовахме се в подземен гараж, после в асансьор и накрая –в разкошен мезонет.

Обстановката беше шашваща. Великолепен будоар, персийски килими, мека мебел с неизвестен произход, оригинални картини от популярни български майстори ,музика от Шопен, уиски…

Зинах и се втрещих.

След малко хубавицата излезе полугола от банята и ме помъкна към спалнята . Предадох се.

Известно време след това , докато реанимирах , нахълтаха едни типове с качулки и пищови, награбиха ме и обявиха , че съм арестуван. Обвинението беше недвусмислено -заговор срещу народната власт.

Какъв беше този заговор , така и не проумях. И до сега все още не съм много на ясно. Оказа се впоследствие , че ефирната дама била любовница на някакъв дипломат , че дипломатът участвувал в заговор , че аз съм му бил помощник , че намерили изобличителни материали в мезонета и т.н. Иди разправяй , че си невинен. Аз никога не съм го виждал и дори не съм го и сънувал този дипломат. Но кой ще ти повярва – онези инквизитори ме размазаха от бой да им разкрия тайните на заговора. Щом – значи –знаеш паролата , ти си участник . Обяснявай им колкото си щеш на тъпите ченгета, че нямаш нищо общо. Също като в онзи виц за Гарабет , само че не ми беше до вицове.

Осъдиха ме като “народен враг “ и ме вкараха в панделата с доста тежка присъда. Две години по- късно ме освободиха , защото случайно заловили истинския участник –същия онзи ,с когото се бяхме сблъскали на вратата на барчето. Цели две години в затвора без никаква вина. Накрая дойде в килията един много елегантен шеф- вероятно ченге с висок ранг , усмихна се любезно и обясни:

- Станала е малка грешка. Надявам се , че няма да го правим на политически въпрос…

Настръхнах от наглостта на подобно изявление . Да те тормозят, да ти съсипят живота поголовно и накрая да те потупат съчувствено по рамото: “Станала е малка грешка”.

Отговорих злобно и безцеремонно:

- Мръсно копеле, искаш да кажеш , че мога само да “пия една студена вода”…

- Нещо такова – изхили се той. И си замина.

Освободиха ме с множество извинения , но цял месец по късно. Докато се задвижи процедурата , докато се насрочи ново дело , докато минат обжалванията ,докато вземат решение и т.н. и т.н.

Обикалях като бесен из коридорите на затвора – вече не ме заключваха в килията – и псувах наляво и надясно. Псувах държавата , властта ,законите, съдебната система , шефовете – всички . В затвора получих пълна свобода на словото, което не беше възможно навън. Но не ме съдиха повече за заговор. Просто не ми обръщаха внимание.

В деня на освобождаването , директорът на затвора , когото често биех на шах с всичката си злоба, дори ми предложи работа там. Естествено като надзирател. Благодарих му и си тръгнах.

На изхода ме чакаха други ченгета . Пак ченгета- те просто си личат по мутрите.

Предложиха ми работа като сътрудник към тайните служби . Тоест – да ме завербуват , понеже съм бил “наше момче”. Бяха дори ми измислили агентурно име – “агент Марио “ или нещо подобно . Разгеле , излезе ми късмета . Агент Марио. Изпсувах за последен път и си тръгнах. Тогава хич не проумявах , че са ми изфабрикували агентурно досие , което ще ме следва цял живот. Много по- късно го разбрах. Но пребиваването ми в панделата си имаше и своите положителни страни. Запознах се с множество интересни личности - като почнеш от разни рецидивисти , кокошкари, взломаджии и свършиш с литератори , журналисти , бивши генерали и професори по гражданско право , попаднали там по политически причини или просто станали неудобни някому и наклеветени. Освен това се запознах подробно и почти наизустих наказателния кодекс, следвайки препоръките на Остап Бендер .Прочетох много книги , на които преди никога не бих обърнал внимание , поради блажената си простота , дори написах нещо свое – автобиографично ,което после се загуби някъде. В действителност ,затворът ми отвори пътя към университета. Ако бях разчитал само на знанията си , получени в училище , щях да стигна най- много до равнището на шофьор или зидаро –мазач. Но знанията , получени в затвора се оказаха трайни .

С мен се бяха занимавали педагози , литератори , дори онзи професор по право – моят съкилийник- ми изнасяше цели лекции. Така че въпреки смехотворната си гимназиална диплома , на приемния изпит се оказах на върха. Да си призная , кандидатствувах най-вече заради моя съкилийник професор Шишков , който беше с дългогодишна присъда от някакъв “ народен съд “ и все се надяваше , че като стана адвокат ще заведа ново дело по неговия случай и ще го измъкна от затвора. Аз също се надявах това да се осъществи , но малко преди да се дипломирам, човекът почина – бог да го прости. Успях само няколко дена преди това да му отида на свиждане ; беше много болен , прегърна ме и заплака.

Разбира се , присъствувах на погребението , където го видях за последен път.

И , което беше най гадното , година по- късно го реабилитираха . Дори го обявиха за голям български учител и патриот, напечатаха му трудовете , издигнаха му паметници и започнаха да им се кланят.

Може да прозвучи парадоксално , но завърших право без проблеми , при положение ,че ходех много рядко на лекции и се явявах на изпити , когато си искам. Някои неща ги знаех дори по- добре от лекторите. Има си хас да киснеш цели две години и кусур в затвора и да не ги знаеш.

Имах проблеми само с жената на един професор- също преподавателка , но в друг факултет –млада и много хубава жена. Тя ми налетя внезапно по време на един бал в аулата на университета. Беше леко пийнала и по време на танца направо ми се обясни. Самотна била , нещастна била ; онзи дърт пергиш напълно я изоставил и се подветрил по разни студентки.

Е , братя , няма спасение . Какво да правя , започнах да я утешавам. Разбира се , утешаването продължи на друго място и тя- съвсем утешена – заяви , че остава при мен. Ами сега ?!

Ето че станахме баджанаци и с професора ; то май че ми е тръгнало в тази посока и не виждах изход от положението.

Самият професор усети това много скоро , но реакцията му беше изненадваща. Един ден ме извика при себе си и ,докато мигах и подсмърчах гузно , направо ми обясни играта:

- Не се притеснявай- всичко е наред. Като всеки нормален човек и тя има нужда от това , поради което не и се меся. Вече съм стар и не мога да се справям така че…

Продължих да мълча и да си гледам върховете на обувките . Това изказване ми прозвуча малко нелепо на фона на информацията , която имах. Знаех, че старият пръч обича да се занася по студентките, а някои от тях са дори отзивчиви. Разказват , че доста добре се справял , въпреки възрастта си. Усетих само , че нещо ме премята , но какво беше , отначало не проумявах.

- Е да , не е уместно веднага да се развеждаме с нея, но може и до там да се стигне – продължи той - така че ще ви трябва квартира- по- голяма и по- хубава от твоята.

Аха загрях. Значи той направо ми я прехвърля. Ами как няма да я прехвърля като се е подветрил по едно кошмарно гадже –студентка в първи курс от факултета по журналистика. Пустият му старец…

Проумях, че няма отърваване от този капан. Дори не се и опитвах да се отърва. Оставих се на течението. Всичко се нареди от само себе си. Скъпа квартира , млада и хубава жена и аз – перспективен бъдещ юрист Бях се примирил и предал. Избавлението дойде от съвсем неочаквана посока. Професорът ни плащаше наема , само и само жена му да стои настрана от неговите заигравания. Но явно беше надценил възможностите си . Преуморил се- заваллията -и направил инфаркт. В най- решителния момент. Онази хубавица веднага изчезнала “яко -дим”,а буйният любовник се оказа в реанимацията. Съобщението се получи още същата вечер. Старият бил в съзнание –молеше и се и хленчеше по телефона жена му да отиде при него в болницата. Сетил се за нея най- после. И тя …отиде. И не се появи на следващия ден . На по -следващия – също. Когато се е появила , мен вече ме е нямало.

Възползувах се от подходящия момент и си събрах багажа – един куфар с непрани гащи , няколко книги и толкова. Дим да ме няма… Преместих се в квартирата на един приятел и се покрих – цял месец не ходих на лекции. Междувременно професорът прескочил трапа и бил изписан от болницата , но си седял в къщи и една медицинска сестра се грижела за него . А благоверната му съпруга хукнала да ме търси , но след като не ме намерила , намерила друг човек.

Познавах го – едно много тъжно момче от факултета по математика , което нямаше нито приятели , нито приятелки – момичетата бързо го изоставяха , защото беше бедно като църковна мишка , а освен това нито пиеше , нито пушеше , нито ходеше по кръчми . Изобщо – нищо.

Зарадвах се за това момче- беше попаднало тъкмо на място . Определено се зарадвах и за нея- този щеше да и бъде верен до гроб.

На абсолвентската вечер се запознах и танцувах с …бъдещата си съпруга.

Мамка му- хич да не бях ходил на тази абсолвентска вечер. Помня , че се напих и танцувах с тази и онази . На сутринта се събудих с жестоко главоболие и с някаква усмихваща се кака в леглото.

Усмихваше се нежно и ме галеше . Тая пък от къде се взе? Опитвах се да си спомня и си спомних нещо смътно. Виждал съм я и друг път по коридорите на “Алма матер”, но не съм обръщал внимание .

Затова пък тя е обръщала внимание и то- много сериозно .

Отличничка от факултета по театрално изкуство . То е ясно , след като успя да ме издебне пиян и да се напъха в леглото ми . Няколко дена по- късно обяви , че е бременна. Шах и мат.

Формулата е следната:

“ Ако откриеш в гащите си лайно , недей да обвиняваш съдбата или гащите. Предстои ти среща с представители на държавната администрация.”

Там ти прочитат една проникновена тирада , пускат ти Менделсоновия марш и те карат да подпишеш един договор ,съгласно който доброволно се лишаваш от свободата си . Нещо подобно на затвора , само че тук присъдата е доживотна , а прокурорът продължава да осъществява контрол над постъпките ти , решенията ти и парите ти. Най вече…

Ситуацията горе долу е следната . Прескачам този мрачен период от моя живот и продължавам по- нататък. “Колегата “ Нушич е приключил до тук автобиографията си с мотива , че след встъпването в брак , човек повече не може да има собствена биография. Вероятно е прав.

Въпреки това не възнамерявам да приключвам до тук , но някои епизоди ще съкратя максимално- запознанството с тъщата , роднините , запознанството ми ,ако щете ,със собствената съпруга и т.н.

Защото за разлика от повечето представители на мъжкото съсловие, които успяват да се запознаят със съпругите си още преди брака , което не означава , че ги познават добре, аз направих това след него , което още повече усложнява нещата – тоест първо се ожених , а след това се запознах , съгласно известния Маркототевски принцип – всичко да върви на терсене. Добре , че не ме накараха да се обяснявам в любов –съвсем щяхме да я втасаме.

Голям майтап падна на тържеството , когато баща ми се появи пиян като талпа и се хвърли да целува ръка на тъщата , но се препъна , падна в обятията и и заспа моментално. Няколко души с голям зор успяха да го откъснат от нея , защото в просъница се бе впил като кърлеж и за малко не я разсъблече.

Той единствен внасяше живец във всеобщата меланхолия на това тържество.

Както предвиждах ,нещата не потръгнаха още в самото начало. Кандърдисаха ме да се примиря със съдбата на заврян зет , защото булката беше една на мама и на татко, а освен това професионалното израстване и на двамата изискваше пребиваването в голям град. Това ме погуби окончателно.

Женен и заврян зет…

Естествено , с жената много скоро започнахме да разговаряме на различни езици. По-точно тя говореше или се караше , а аз мълчах. Какво може да се очаква от един заврян зет? Обувките ми винаги бяха обърнати по посока към изхода и когато ме попитаха защо е така отговорих без да се замисля:

- За да мога , ако се наложи , да изчезна по- бързо.

То се знае – наложи се многократно, но за съжаление , не се възползувах, дори , когато ми се изясни , че не е била бременна. Вероятно трябваше да минат столетия при моето волско търпение , за да предприема нещо сериозно ,но накрая свикнах , както магарето свиква с тоягата.

От своя страна тъщата непрекъснато наливаше масло в огъня. Дърта вещица – все аз и бях виновен за неразбориите и неудачите в тази къща. Чух я веднъж да приказва с жената на висок глас в другата стая :

- Как можа да ми го домъкнеш тоя селяндур в къщата… Бях ти намерила един доцент , един дипломат , един режисьор, ама ти като не слушаш , чукай си сега главата!

Лаеше непрекъснато срещу мен. Когато не може да си намери очилата, защото ги е захвърлила някъде , виновен съм аз- преместил съм ги , когато потроши някоя чиния в кухнята , виновен съм аз – не съм я поставил където трябва, когато изгори котлона или се потроши бравата , виновен съм аз , когато кучето намъкне мръсотия в къщи или се изсере на килима , пак аз съм виновен- все едно , че аз съм им го домъкнал това куче в апартамента.. То поне да приличаше на куче , ами беше някаква проскубана дърта мъстия – някога трябва да е било пудел. На всичкото отгоре ме караха да го извеждам на разходка в кварталната градинка , гаче си нямам друга работа – само то ми липсва. Отървах се когато изгълта някакви ла**а край контейнерите за смет и взе , че умря. Вероятно някой беше изхвърлил нещо отровно и то го намерило. Бабичката нададе кански рев , когато то “удари куйрука”.

- За нищо не те бива , даже едно куче не можеш да гледаш като хората !

Слушам я и си мисля . Ако бях аз умрял вероятно щеше да се радва , но за кучето пищи и се тръшка. Вкиснах се и се озъбих:

- Ами и то е дърто като тебе ; дошло му времето да мре и умряло.

- Ти как смееш да ми говориш така – къде се намираш !- виеше тя съвсем освирепяла . Към нейния вой се прибави и воят на жената.

Взех си шапката и отидох в кварталния клуб , където се събират пенсионерите и безделниците , за да играят карти и табла.

Паднах от смях , когато се върнах и разбрах какво са направили двете умници- майка и дъщеря: Напъхали трупа на кучето в един найлонов чувал и го погребали в горичката извън града. Даже курдисали дървен кръст на гроба с надпис “Рекс”, палили свещи и раздавали курбан. Викнали дори поп да го опява , но попът само се изсмял и си заминал. Ами то – господ като иска да накаже някого , първо му взема акъла.

Отначало се посмях доста , но после като размислих , смехът ми помръкна . “ Ами ти – рекох си – бе Марко , като не си куче как мислиш да живееш между такива хора ?”

Не можах да си отговоря на този въпрос. Въпросът остана открит.

То се знае тъщата често ходеше да плаче на кучешкия гроб и , което беше най- гадно , викаше ме да я придружавам. Ако бях аз умрял ,нямаше хич да припари на гроба ми , но за кучето се скъсваше от рев. Приятелите ме съсипаха от майтапи , като разбраха за моите кучешки подвизи. Накрая ми дойде до гуша и и казвам:

- Зает съм ,имам други грижи. Защо не ходиш сама при кучето си?

- Ами страх ме е – отговаря тя- може някой да ме нападне.

- Не бой се – успокоявам я – той като те види , ще избяга…

................................................................................

................

7.

Леле , Боже , какво стана ! Истинско стълпотворение… Последваха писъци , ревове , вайкане , тръшкане…

- Ти какво си въобразяваш! Мен на времето ме избираха за мис “Мокра фланелка”. Бях най- хубавата . Мъжете вървяха по мен на глутници … - И т.н.

Мислех да и кажа : “ Сега ще те изберат за мис “Мокра кокошка” “, но благоразумно премълчах , когато дотича жената и застана в свирепа поза на рамката на вратата.

С жената се разбирахме най- добре , когато не си говорехме. Възникнеше ли диалог , моментално възникваше и кавга. Тя , като артистична натура и начинаеща театрална звезда си имаше свой кръг от интереси сред театралните среди, около който гравитираше, а аз си имах друг свой кръг:-прокурорските

любимци, аутсайдерите и кръчмарските отрепки . Не и се бърках в работите и тя не ми се бъркаше .

Понякога играех покер с едни мафиоти , които , колкото и невероятно да звучи , бяха видни представители на магистратурата . Чак когато навлязох сериозно в съдебната практика , ми се изясни тъжната ситуация, че в действителност тези , които издават присъди и решават съдбите на мнозина , в същото време участвуват активно в мафиотски мероприятия. Една елементарна сметка е достатъчна , за да се установи , че съобразно имотното състояние , действителните им приходи надвишават поне десетократно заплатите по ведомост. Няма как иначе да бъде обяснен разкошът в който са затънали.

А ние сме хукнали да се преборваме с мафията… Ядец!

Разбира се , моите покерджийски изяви имаха ограничен характер поради добре известния ми кутсузлук. Нямах смелост да се впускам в по- сериозни залагания , тъй като съществуваше опасност накрая да ми смъкнат и гащите. Един единствен път през цялата ми покерджийска практика ми се падна “ Кент флеш” , но играта се разтури , тъй като се случи случка– мина по улицата нещо като сватба или погребение ; за мен то си беше явно погребение , защото всички захвърлиха картите и отидоха на терасата да гледат. Яж си ушите!

Поради спецификата на професията си , имах възможност да се сблъсквам и участвувам в множество парадоксални ситуации . Както е известно, като адвокат, работата ми беше преди всичко да защитавам престъпниците от правосъдието , както и невинните , но в значително по- ограничена бройка и, което беше най-гадно , поради неизбежната Маркототевщина , успявах да се справям със защитата на престъпниците сравнително добре , но с невинните , почти не успявах. Все повече се убеждавах, че или законите са така измъдрени да дават по- големи шансове за измъкване на престъпниците , отколкото на невинните , или с мен нещо е объркано. Възможно е и едното , и другото.

Виждаш го – жив разбойник , крадец , убиец , насилник, но задължението ти е да го защитиш максимално и започваш да вадиш безброй аргументи в негова полза , докато съдиите се объркат и го пуснат на свобода, а някой хрисим човечец, който не успял да си плати навреме данъците към държавата /чунким заслужава да и се плащат данъци/, както и да въртиш и сучеш , накрая го изкарват виновен и го окаушват . Имал съм случаи в практиката , когато , защищавайки някой разбойник , след оправдателната присъда , която съм издействувал , ми се е приисквало сам да го гръмна в тиквата , но няма как – законът е на негова страна –старо правило. Поради което никога не нося оръжие със себе си.

Под коварния мотив , че защитава правата на човека , законът откровено защищава правата на разбойниците. Отначало се чудех защо е така , но после ми просветна: ами кой –мислиш- ги кове тези закони?

Веднъж отървах един никаквец – кокошкар под предлог ,че е дебилен, беден, гладен и т.н., което може и да е било вярно, но впоследствие същият този тип за награда ми измъкна от джоба портмонето .

Пада ми се…

Когато чуя да ми разправят , че някой се явил в българския съд, за да получи правосъдие , косата ми се изправя. Такъв човек – вероятно честен – с цялата си наивност направо отива в затвора или го разкарват години наред от инстанция на инстанция за някаква дреболия , която може да се реши за пет минути. Много по- разумно е да отидеш в черквата и да подадеш жалба направо до Дядо Боже. Може да не ти решат проблема, но поне няма да те оскубят толкова , колкото в съда. Шегата на страна , но подобен случай имаше в нашата практика.

Един човечец години наред се съдеше за наследствен имот с бившата си съпруга , която не само че го напуснала – и него , и децата -, за да отиде при любовника си , но на всичко отгоре справедливият съд , съгласно още по-справедлив закон, и отсъдил собственото му наследствено жилище и човекът нямаше къде да се прибере с децата . Добре , че накрая се намесил самият Господ и решил проблема с подобаваща строгост. Явил му се насън и му рекъл: “Не бой се , синко, този път тя си намери майстора.

“Майсторът “ се оказа новият и любовник , който в пияно състояние я биеше като тъпан и веднъж я ударил на лошо място по главата , след което получила комоцио и нещо превъртяла шайбата.

Докторите я кърпили , лепили , лекували и накрая я пратили в психиатрията като безнадежден случай.

Невероятното в случая е , че онзи тип , дето я млатил , накрая го оправдаха , защото се оказа , че тя му слагала в ракията някакви любовни билета , афродизиаци и други ла**а в конски дози , от което човекът буквално изкрейзил и в пристъп на “любовен екстаз” я тряснал по тиквата с една бутилка. Така, че впоследствие случаят се оказал под юрисдикцията на Всевишния , който за разлика от Българския съд , си свършил добре работата.

С жената , както споменах , нямахме много общи теми за разговор. Тя се движеше между своите интелектуалци , където вероятно си говореха за безсмъртието на душата , а аз между моите пияндета и мошеници , с които дегустирахме от еликсирите на Бакхус и играехме покер . Естествено , че кутсузът ме преследваше на всяка крачка. Една вечер след дегустация на елитни вина в една Перущенска изба с приятели от института по винарство, се прибирах доста пийнал и съм объркал етажите на блока . Вместо при жената съм попаднал при комшийката от по долния етаж. За проклетия ключът уйдиса , вратата се отвори безпроблемно и аз се вмъкнах тихичко по чорапи , без да святкам лампите , за да не я събудя , разгащих се и си легнах . Заспал съм моментално и хич не съм усетил , че вместо при жената съм легнал при комшийката . За още по голяма проклетия мъжът и отсъствувал –бил някъде на гости, така че всичко се подреди като на кино. Тя помислила , че съм мъжът и , гушнала ме и продължила да си спи. Събудих се чак на сутринта от писъци и яростно грухтене. Комшията се беше завърнал сабахлен рано –рано пиян юнашки и ме дърпаше за ризата.

- Какво правиш тука , бе мамка ти !..

Скочих и се втрещих. Хич нямах представа какво правя тук. Половин час след това не можех да дойда на себе си и да разбера какво се е случило. Накрая разбрах . Започнах да се оправдавам с напиването , но никой не ми повярва . Комшията псуваше , комшийката виеше и пищеше . Поне да имаше нещо сериозно , а то- за нищо и никакво. За едното спане.

Накрая комшията ми нанесе много коварен удар на най- болното място– изобщо не си го представях. Вместо да започне да нервничи , да скача да се бие , да заплашва и т.н. ,той изпсува за последен път и рече:

- Подарявам ти я. Халал да ти е…

И тръгна нанякъде без дори да се обърне назад. Ами сега ? Само това ми липсва. Тя взе бухалката , дето изтупваше килимите и налетя свирепо.

Направо си грабнах сакото и панталона и изскочих на стълбището бос и по бели гащи . Там вече ме очакваше цяла делегация, включително и жената. Чудно как ли успяха да научат всички толкова бързо?

Само дето журналисти нямаше да отразят събитието с подобаваща сериозност.

Целият този резил беше нищо в сравнение с онзи , когато разбраха , че аз просто съм преспал там и нищо не съм направил . Да преспиш при чужда жена без да разбереш и нищо да не направиш, едва ли може да има по- голям резил от това. Онзи скоро се завърна триумфално като герой и колчем минех покрай него , все ме дразнеше : “ Как е , баджо …” Моята жена , която от начало беше склонна да ми прости за “изневярата “ , след като разбра цялата истина , а тя я разбра много лесно , направо ме скъса от подигравки. Буквално и паднах в очите: “ А аз съм си мислела , че имам мъж”…

Но най- ядосана от всички се оказа комшийката – вероятно не толкова , че с нелепото си участие съм предизвикал семеен скандал , а защото този скандал е бил безпричинен. “То поне да имаше нещо”…

Дълго време след това , като се сблъскахме по стълбището и асансьора, тя ме гледаше кръвнишки , докато накрая изплю камъчето:

- Слушай, тази вечер мъжът ми наистина го няма. Ще се прибере чак след два дни.

Тогава ми се изясни в подробности още един Маркототевски принцип:

“Никога не е късно да станеш за резил. Но често резилът е не толкова , защото си се осрал , а защото не си го направил с необходимото великолепие.”

Е щом сме тръгнали в тази посока , нека да продължим:

Една вечер се напихме с едни мушмороци от градската бохема- някакви поети , художници , музиканти ; те ходят на сюрии от кръчма в кръчма и колкото повече пият, по- велики стават и тогава някой рече , че отиваме на бал с маски.

Бал с маски? Тръгваме . Там сме.

Самият бал – организиран от някакъв творчески колектив или акционерно дружество- не беше много ясно- се състоя в хотел Елсинор и не беше никакъв бал. То си беше жива оргия, където освен яденето и пиенето , бяха включени секс- мероприятия, конкурс за “ Мис дълго бедро” , конкурс “Мистър Чеп” , голи танци и хора и пр.

Разбира се , всички бяха с маски , но въпреки маските , ясно си личаха мутрите на различни босове от местната мафия , както и думбази от градската администрация. За разлика от разплутите туловища на представителите на “силния пол”- повечето дърти пергиши- жените бяха очевидно подбрани. Доколкото схванах , присъствуваха все млади гаджета – красотата им прозираше дори през маските .

Дадоха и на нас маски и се омесихме в калабалъка. Моята беше на някакво чифтокопитно животно – вероятно вол- май съвсем подходяща за случая ; с нея приличах на някакъв сбъркан минотавър.

Но тъй като явно си личеше , че съм по- млад от другите , жените проявяваха нескрит интерес. Особено упорита беше една усмихваща се “Венера Милоска “, почти гола, с великолепна маска на класическата богиня, която ме атакуваше непрекъснато и аз вдигнах байраците. Точно по време на танца токът угасна или някой го угаси нарочно – така и не се разбра, но “Венера “ веднага ме поведе нанякъде и скоро се отзовахме в една от стаите. Продължихме на тъмно.

Няма да ви разправям каква стихия се оказа тази “Венера”. Направо ми разказа играта. Мислено я сравнявах със съпругата си и не можех да открия никакво сравнение. Беше несравнима.

После сме заспали и се събудихме чак на сутринта. Събудихме се едновременно и се втрещихме взаимно . Шокът беше смразяващ. “ Венера Милоска” се оказа моята собствена съпруга.

Каква е поуката ли ? Ами никаква…

Като размисля ,май ще трябва от сега нататък , преди да легна при случайна жена , да и проверявам първо паспорта и да я карам да попълва декларация , че не е собствената ми съпруга. Формулярът би могло да има следния вид:” Аз- долуподписаната – еди коя си- декларирам , че влизайки в интимни отношения с лицето Марко Тотев , не съм законната съпруга на същия и нямам никакви роднински връзки с нея. Подпис: …………” Но после съобразих , че подобна декларация за по- голяма автентичност би трябвало да бъде и нотариално заверена с подписите на необходимите свидетели и т.н. Това вече обърква всичко.

Не, не се разведох тогава . За съжаление това не се случи.

Както обикновено , аз поех цялата вина , а тя “великодушно “ ми прости. Дори съвсем мегарски се измъкна с думите : - - Ако искаш да знаеш, онази , с която преспа същата вечер , изобщо не бях аз. Ти беше пиян и не си видял добре. Направо се вцепених от наглостта на подобно дебелоочие. Но после като размислих, май че беше права . “Онази” нямаше нищо общо с “тази”. Отговорих:

- Вярно е – “онази” наистина беше по-хубава и много по- добра в леглото.

Добре , че се измъкнах овреме , защото щеше да ме светне с някакво подръчно средство. Докато тичах надолу по- стълбището , чувах непрекъснат вой и квичене. После солото се превърна в дует – беше се присъединила и тъщата.

Разбира се , случвало ми се е да преспивам в кантората . Никак не е срамно. Предвидливо съм се обзавел и с диван. На сутринта съм малко гурелив и небръснат , но не е толкова важно. Две- три вечери така и накрая идват да ме търсят. Ясно защо- свършили са парите.

Ами как няма да ги свършат , като половината хонорар на жената отива за тоалети и по разни козметични салони, а тъщата никога не е работила през живота си. Старецът е пенсионер ,но мизерната му пенсия не достига само да си доставя илачи . От къде ще дойдат парите ? То се знае –от завряния зет Марко Тотев. Марко дава , дава , но когато има . Когато няма , взема заеми.

Случвало се е да ме оберат на покер до последен грош. Дори съм заборчлявал здравата. После тръгват кредитори и тогава става сложно.

За да се отърва временно от един особено настойчив кредитор , съм прибягвал и до нестандартни методи. Веднъж дори си бях налепил некролози по стълбовете из махалата. Имаше временен успех.

Онзи отмени исковете си , докато “отмине траурът”, но на мен самият ми се наложи да “възкръсна”, за да получа хонорар от един голям бос , когото не познавах лично. Отбих се в офиса му , за да взема парите и само дето не припаднах. Оказа се , че трябва да получа хонорара си от същия онзи кредитор , на когото дължах пари . Двамата се гледахме дълго време с “нескрита симпатия” и накрая онзи произнесе въодушевено:

- Честито “възкресение”, приятелю. Май че всичко е “пито – платено.”

- Май , май е така… - потвърдих аз.

А то така си и беше.

Общо взето с мафиотите се погаждахме , а то не може да бъде и друго яче, след като правосъдието и държавата ги подкрепят , вероятно поради факта , че те самите са държавата.

Но имаше един особено нагъл тип , който се бе нагълтал с общински парцели ; купуваше ги на безценица и ги продаваше петорно и десеторно по- скъпи, използувайки вратичките в закона , които бяха оставени нарочно за целта. Същият беше депутат в парламента и в ролята си на такъв ползуваше депутатски имунитет- пак въведен по целесъобразност- бързаше да използува мандата си , за да се нагуши максимално. Парите привеждаше в чуждестранни банки, а придобивките прехвърляше на свои близки , за да не бие далаверата на очи.

Общо взето в далаверите му участвувах и аз като юридически съветник, но накрая просто ми се догади и не издържах. Оказа се , че едно сиропиталище – сградата и парцела- които бяха общинска собственост , неочаквано се оказаха негова частна собственост. Аз осъществих сделката , но хич нямах представа , че този имот е сиропиталище. Но общинарите не можеше да не знаят, ама си траеха. Както и да е, накрая разбрах истината , хвърлих му хонорара в очите , напсувах го без свидетели и го изритах от кантората ; не можех да си представя, че някой си позволява да се облагодетелствува за сметка на сираците .След което дадох публичност на събитието. Дори си позволих да напиша фейлетон в местния вестник, където го бях разкрасил с цялото му” великолепие.” Това се оказа най- голямата ми грешка.

Той веднага използува депутатския си имунитет и се покри. Повече по вестниците и по другите медии не се появи никаква информация за случая. Дори излезе опровержение. Вероятно много пари бяха заговорили в негова защита. А по- късно , съобразно закона за всеобщата проклетия- следствие второ : “не ритай лайното , защото ще те изпръска”, неговата партия, използувайки инфантилността на електората , взе че спечели парламентарните избори – то винаги така се случва- и човекът – ни лук ял, ни лук мирисал- влезе направо в правителството. Министър…

А сега, Марко, да те видим що чиниш!..

Обвиниха ме , съдиха ме и ме осъдиха – този път за клевета над държавен служител.

Изобщо не успях да извадя доказателства в своя защита, макар че ги имах. Една вечер кантората ми бе разбита , папките с делата – отмъкнати и унищожени. Не се жалвах за последното , защото нямаше пред кого. Вероятно щяха да обвинят мен самия , че сам съм си опустошил кантората . Обикновено полицаите като не могат или не искат да хванат извършителя , обвиняват потърпевшия , че сам нарочно е направил поразията , за да прикрие нещо си.

Този път ми “дадоха “ една година и ме осъдиха да плащам за морални щети. Опитал съм се да окалям

“прекрасния образ” на голям български държавник. Пада ми се…

Поуката , която формулирах доби следния вид: “ Обичай и уважавай родния български разбойник – може би той е следващия премиер”.

Разбира се , този път не останах в затвора дълго . Правителството скоро се смени и онези разбойници бяха заменени с други разбойници . Оказа се , че докато съм пребивавал в затвора , съм станал симпатичен на новите разбойници и те ме освободиха. Дори не успях да си довърша мемоарите.

Предлагаха ми да се кандидатирам за някаква длъжност в държавната администрация , но отказах . Не ми се щеше да сядам с тях на софрата , защото ми бяха съвсем ясни, а освен това , поради категоричния си кутсузлук , току виж ме направили и премиер , та хептен да закъса държавата.

Прочее, онези – предишните загубиха властта най-вече защото не успяха да си поделят плячката – всеки “дърпаше кокала” към себе си - изпокараха се и се разцепиха на няколко враждуващи фракции.

Имаше дори атентати , мафиотски войни и показни разстрели на видни участници в “родното мафиотско движение” . Естествено , не бяха по- стока и следващите…

Освен неприятната ситуация- попадане в затвора и т.н.- след излизането ми от там, зашеметяващо ми се срина рейтингът като професионалист. Мафиотите с много пари и много далавери вече ми нямаха доверие и се прехвърлиха към колегите , а към мен се ориентираха неудачниците- тоест- честните, които по правило са бедни. Трябва да поясня предварително , че е истински икономически провал един адвокат да работи само с честни хора.. А те са честни , защото нямат пари или нямат пари , защото са честни. Кръгът се затваря.

Тяхното нямане рефлектира неизбежно и върху моето нямане. Какво да вземеш от един сиромах, който идва да се жалва , че циганите му откраднали козата , а полицията нехае или от някоя клетница, която се оплаква , че мъжът и пиел и я биел.

Тогава проумях, че най- надеждния работодател на родния адвокат е родният мафиот. Обичай го и го уважавай! Да , но не можах да го обикна , затова и не прокопсах.

Е- не винаги съм бил кутсузлия. Един път дори ударих шестица от тотото. Но когато си потърсих фиша , се оказа , че старият ми панталон е заминал за подарък на един просещ циганин заедно с фиша.

Жена ми се престарала с дарителските си изяви.

Но всяко зло – за добро: Най- голямо удоволствие ми направи , когато съобщих неприятната новина на семейния съвет и жена ми получи истеричен припадък –този път съвсем истински , а не театрален, а тъщата направо се тръшна на земята и пририта. После и се схвана ченето , физиономията и се изкриви на една страна , очите и се ококориха и не можеше да каже ни гък , ни мък. Загуби напълно говор и картина за няколко месеца, а после едва фъфлеше. Констатираха апоплексия.

В действителност това бяха всичките преимущества от загубения фиш.

Но всяко зло – за добро: Най- голямо удоволствие ми направи , когато съобщих неприятната новина на семейния съвет и жена ми получи истеричен припадък –този път съвсем истински , а не театрален, а тъщата направо се тръшна на земята и пририта. После и се схвана ченето , физиономията и се изкриви на една страна , очите и се ококориха и не можеше да каже ни гък , ни мък. Загуби напълно говор и картина за няколко месеца, а после едва фъфлеше. Констатираха апоплексия.

Еееех-мечти