Ереста: от далечното минало до наши дни

Едно от най-изненадващите неща, на които съм ставал свидетел през живота си, е прераждането на концепцията за ереста.

В написаната от Ричард Уестфол отлична биография на Нютон се споменава за избирането на Нютон за член на Тринити Колидж:

„Получавайки тази поддръжка Нютон е можел изцяло да се посвети на практика на всичко, което пожелае. Но за да остане, той е трябвало да избягва три непростими гряха: престъпление, ерес и брак“.

Първия път прочетох тези думи в началото на 1990-те години, когато те ми се сториха забавно средновековни. Но когато препрочетох този текст 20 години по-късно, фразата ми прозвуча като много точно описание на днешните работни места.

Само се огледайте: броят на мненията, заради които можете да бъдете уволнени, непрекъснато расте. Този, който уволнява, не използва думата „ерес“ като оправдание, но от структурна гледна точка значението е едно и също.  В структурно отношение ереста има две характерни особености: (1) тя има приоритет пред въпроса за истината и лъжата и (2) надделява над всичко останало, което говорещият е направил.

Така например, когато някой каже, че дадено твърдение е ххх-истко, той неявно казва, че това е краят на обсъждането. След като каже това, той повече не се занимава с това, дали казаното е вярно или не. Използването на подобни етикети е разговорният еквивалент за подаване на сигнал за възникнало изключение. Една от причините, поради които се използва подобен похват е да се приключи обсъждането.

Ако забележите, че общувате с някой, който често използва подобни етикети, то може би си струва да го запитате, дали някое от бебетата не трябва да се изхвърля заедно с водата за къпане. Може ли едно твърдение да бъде ххх-истко за някакво значени на ххх, но в същото време да е вярно? Ако отговорът е „да“, то имаме забрана на истината. Това е твърде очевидно и мисля, че повечето хора биха отговорили с „не“. Но ако отговорът наистина е „не“, лесно е да се покаже, че те са в грешка и че на практика етикетите от подобен тип се използват независимо дали те са лъжа или истина.

Най-доброто доказателство, че дадено твърдение е ххх-истко е, че то често зависи от това, кой точно го е казал. Истината не работи по този начин. Едно и също твърдение няма как да бъде вярно, когато е казано от един човек, но ххх-истко и следователно невярно, когато е казана от някой друг.

Друга характерна черта на ереста в сравнение с обикновеното мнение е, че нейното публично изказване тежи много повече от всичко, което преди това е казано от говорещия. В обикновените неща, като например, познаването на историята и компютърните науки, или пък музикалния вкус, вас ви преценяват по средното значение на вашите мнения. Ереста е нещо съвсем друго. Това е все едно да поставиш на теглилката парче уран.

Преди време (а и сега на някои места) наказанието за ерес е било смърт. Може да сте водили съвсем примерен живот, но ако поставите под съмнение някоя важна религиозна и църковна догма, то ще бъдете изгорени на клада. Днес в цивилизованите страни еретиците биват „изгаряни“ само в преносен смисъл. Днес тях просто ги гонят от работа (fired). Но самата структура на ситуацията е същата: ереста надхвърля всичко останало. Може през последните десетина години непрекъснато да сте спасявали детски животи, но ако изразите някакво твърде нехарактерно мнение, автоматично ще бъдете уволнени.

Това е почти същото като да извършиш престъпление. Колкото и добродетелно да сте живели, така или иначе, трябва да бъдете наказани по закона. Безупречният живот преди това може само да смекчи наказанието, но това няма да повлияе на факта дали сте виновни или не.

Ереста е мнение, изразяването на което се приравнява към престъпление. Казването на ерес може да накара някои хора да почувстват, че не само грешите, но и че трябва да бъдете наказани за това. Желанието им да ви видят наказани заради ереста е по-силно, отколкото ако сте извършили истинско престъпление. Има много крайно леви хора, които твърдо вярват в реинтеграцията на престъпниците в обществото (и аз съм от тях), но едновременно с това считат, че всеки уличен в ерес, никога повече не трябва да работи и да получава заплата.

Има някои видове ерес – всъщност, мнения, за изказването на които със сигурност ще бъдете наказани. Само че в наши дни тези видове ерес са много повече, отколкото преди няколко десетилетия. Защо? Защо тази остаряла религиозна концепция се върна в светска форма? И защо именно сега?

Вълната от нетърпимост се нуждае от две основни съставки: нетолерантни хора и идеология, която да ги води. Винаги е имало нетолерантни и нетърпими хора. Те съществуват във всяко едно по-голямо общество. Това е и причината вълните на нетърпимост да възникват така внезапно – необходима е само една искра, която да ги запали.

Наскоро аз вече писах за агресивното и конвенционално мислене. Кратката версия е, че хората могат да бъдат класифицирани в две основни направления: (1) доколко са независими и конвенционални и (2) доколко са агресивни именно в това отношение. Агресивните конформисти се занимават с насилственото налагане на ортодоксални възгледи.

Те обикновено се забелязват само на местно ниво. Това са заядливите, вечно недоволни хора в общността – тези, които винаги първи се оплакват, когато нещо нарушава съществуващите в момента правила на приличие. Но понякога, подобно на векторно поле, елементите на което се изравняват, голям брой от тези агресивни хора едновременно се обединяват зад някаква идеология. Ето тогава те се превръщат в много голям проблем, понеже в сила влиза динамиката на тълпата, когато ентусиазмът на всеки участник се засилва благодарения на всеобщия ентусиазъм на останалите.

Най-известният подобен случай от 20-ти век е Културната революция. Въпреки, че Културната революция е инициирана от Мао с цел да подкопае своите съперници, тя прераства в масово явление. Всъщност Мао казва следното:

„Сред нас има еретици. Търсете ги и ги наказвайте“.

Топва е всичко, което конвенционално мислещите и агресивни хора трябва да чуят. Те веднага се нахвърлят върху другите с огромно настървение подобно на ловджийски кучета,

За да могат конвенционално мислещите хора да бъдат обединени, съответната идеология трябва да има много от чертите на религията. Така например, тя трябва да има строги, но и произволни правила, които дават възможност на нейните привърженици да демонстрират своята чистота чрез подчинение и трябва да вярват, че всеки, който се подчинява на тези правила, е морално по-добър от всеки друг, който не прави това.

В края на 1980-те години в американските университети се появи идеология от подобен тип. Тя имаше силен компонент на морална чистота и агресивно настроените конвенционалисти я грабнаха с обичайното си нетърпение – още повече, че отслабналите при предишните десетилетия социални норми намалиха различните забрани. В резултат от това възникна голяма вълна от нетърпимост, която бе зловещо подобна на Културната революция, но за щастие, в много по-малък мащаб.

Умишлено избегнах да споменавам различните ереси. Отчасти защото една от универсалните тактики на ловците на еретици, както сега, така и в миналото, е да обвиняват онези, които не одобряват начините за потискане на идеите, че са еретици. Всъщност тази тактика е толкова последователна, че може да се използва като метод за лов на вещици във всяка една епоха.

Има и втора причина да избягвам да споменава конкретни ереси. Искам това есе да е валидно и в бъдещето, а не само сега. И за съжаление, изглежда, че точно така ще стане. Агресивните и конвенционални хора винаги ще са сред нас и ще търсят неща, които да забранят. Всичко, от което имат нужда е една идеология, която да им ги покаже точно кое трябва да бъде забранено. И едва ли днешната идеология ще е последната.

За щастие, в западните страни подтискането на ереста не е толкова страшно, както бе преди. Обхватът на обсъжданите теми все още е широк, но проблемът е, че започна да се стеснява, вместо да се разширява. Проблемът е в тенденцията… Някъде до 1985-та година този образно казано прозорец, ставаше все по-широк и по-широк. Всеки, който се опитваше да надзърне в бъдещето очакваше, че свободата на изразяване ще продължи да расте, Вместо това тя се сви и намаля.

Ситуацията много прилича на това, което се случи със заболявания като например, морбили. През 2010-та година всеки бе уверен, че броят на случаите на морбили в САЩ ще продължи да намалява. Вместо това, благодарение на антиваксърите, той се увеличи. Заболелите не са чак толкова много, но проблемът е в тенденцията.

Трудно е да се разбере дали трябва да се тревожим от това. Наистина ли има опасност за обществото, ако шепа екстремисти откажат да ваксинират децата си и започнат да крещят с мегафони и по високоговорителите в университетите?  Предполагам, че човек трябва да започне да се тревожи, когато усилията на тези хора започнат да влияят на живота на всички останали. Но всъщност, именно това се случва днес.

Ето защо считам, че трябва да положим колкото се може повече усилия, за да дадем отпор и да запазим свободата на словото. Аз искрено се надявам, че това есе поне малко ще помогне за формирането на социални антитела не само срещу сегашните усилия за потискане на идеите, но и за унищожаване на самата концепция за ерес. Това би било една истинска награда. Но как може да бъде обезвредена концепцията за ереста?  Още след Просвещението западните общества откриха редица методи за постигане на това, но без съмнение, трябва да бъдат открити още начини.

Като цяло аз съм оптимист. Въпреки че през изтеклото десетилетие тенденцията в сферата на свободата на словото бе лоша, в дългосрочна перспектива тя все пак е добра. Има признаци, че сегашната вълна от нетърпимост е достигнала своя пик. Независимо мислещите хора, с които аз общувам, сега са по-уверени, отколкото бяха преди няколко години. От друга страна, дори и някои лидери започнаха да се замислят, дали нещата не отидоха твърде далече. Всичко, което трябва да направим е да се продължим да я тласкаме назад и вълната ще се разбие. Тогава отново ще продължим напред, понеже побеждавайки тази вълна ние ще създадем нова тактика, за да се справим със следващата.

Април, 2022-ра