Къде научната фантастика позна бъдещето и къде напълно се провали

„Отвори външната врата, ХАЛ.“ Тази фраза от филма на Стенли Кубрик „2001: Космическа одисея“ вероятно е позната на всички. Тя се превърна в символ не само на бунта на изкуствения интелект, но и на нашите смели визии за бъдещето. Гледахме екрана и вярвахме, че ни предстои да видим говорещи компютри, пилотирани мисии до Юпитер и колонии на далечни планети. Изминага десетилетия. Кацнахме на Луната, изпратихме роботи на Марс, надникнахме в най-отдалечените кътчета на Вселената с помощта на специални телескопи. Но нека бъдем честни: нашето настояще няма нищо общо с бъдещето, което ни рисуваха култовите филми.

И така, в кои случаи класиката на научната фантастика се оказа пророческа и в кои случаи нейните автори, да речем, са се увлекли твърде много? Нека се спрем малко по-подробно.

„Блейд Рънър“ и несбъднатата мечта за колониите.

Спомняте ли си какво ни обещаваше „Блейд Рънър“? Действието на филма се развива през 2019 г., когато човечеството вече с пълна сила усвоява „извънземните колонии“. Рекламите примамват да започнем нов живот на другите планети, бягайки от пренаселената и дистопична Земя. Звучи вълнуващо, нали?

А сега да се върнем към нашата реалност. Основният ни „извънземен“ пост е Международната космическа станция (МКС), която лети на височина само 400 км. Честно казано, това съвсем не е толкова далеч.

Защо тогава все още не строим градове на Марс? Защото това е изключително трудно. Просто вижте фактите: Марс е изложена на радиация ледена пустиня с атмосфера, в която не може да се диша. Изграждането на самодостатъчна колония там е по-голямо предизвикателство от лова на репликанти. А какво да кажем за планетите на други звезди? До най-близката звездна система с нашите сегашни космически кораби бихме летели ни десетки хиляди години! Разстоянията в космоса са умопомрачителни.

Тоест „Блейд Рънър“ е грешка? По отношение на времевата линия – абсолютно. Но може би това е за добро. Гледайки мрачния и дъждовен Лос Анджелис на 2019 г., не може да не си помислим: добре, че поне тази част от предсказанието не се е сбъднала.

„Космическа одисея“: брилянтна физика и твърде интелигентен изкуствен интелект

Нека се пренесем в 1968 г., когато Стенли Кубрик снима своята „Космическа одисея“. Режисьорът е маниакално педантичен. И познайте какво става? Той е бил гений в изобразяването на физиката на космоса. Движението на обектите в безтегловност, тишината на вакуума, инженерните решения – всичко това изглежда удивително автентично дори и днес. Кубрик показа как наистина се усеща космосът.

Но и тук има едно „но“. Времето. Филмът предвиждаше пилотирана мисия до Юпитер през 2001 г. В действителност все още изпращаме там само роботи. А легендарният компютър HAL 9000? Според историята той е създаден през 1992 г. Всеки, който си спомня компютрите от началото на 90-те години, може само да се подсмихне. Все още дори не сме се доближили до създаването на толкова мощен и, хм, непокорен изкуствен интелект.

Какъв е смисълът? Просто тръгнахме по различен път. Вместо да изпращаме хора в дълбокия космос, създаваме все по-интелигентни и автономни роботи-изследователи. Те са нашите очи и ръце на Марс, Юпитер и отвъд пределите на Слънчевата система. Така че Кубрик отгатва тенденцията за интелигентните машини, но не представя съвсем точно тяхната роля.

А какво де кажем за „Космос: 1999“? Е, това е сложно…

Британският сериал „Космос: 1999“ (Space: 1999) предлага много безумен сюжет. През 1999 г. на Луната избухва експлозия на ядрени отпадъци, която… изтласква Луната от орбита и я изпраща на безкрайно пътешествие из космоса.

Нека уточним: това е пълна глупост. За изтласкването на Луната от орбита е необходима енергия, сравнима с тази на съответната звезда. Така че от гледна точка на физиката това е провал.

Но ето какво е интересното. Идеята за лунна база сама по себе си не е никак фантастична. И НАСА, и Китай и дори и Роскосмос сериозно обмислят планове за изграждане на станции на Луната. Така че точно тук сериалът попада в целта.

Друг проблем на поредицата е „приключението на седмицата“. Героите постоянно се сблъскват с извънземни и нови светове, сякаш летят не през безкрайната пустота, а по оживена магистрала. В действителност нашите сонди „Вояджър“ летят из космоса от 70-те години на миналия век и едва сега са излезли извън пределите на Слънчевата система, като по пътя си така и не срещнаха нищо друго освен пустота.

Тоест писателите на научна фантастика са объркали всичко?

Не точно. Ако се вгледаме по-внимателно в тези филми, ще получим една забавна картина. Киното е чудесно в отгатването на посоката на нашите мечти: космически станции, колонии, интелигентни роботи, изследване на други планети. Но почти винаги греши за две неща: времето и мащабите.

Основната грешка, която допускат авторите на фантастични филми, е, че мислят в земни категории. Те подценяват колко обширно, празно и враждебно е космическото пространство. Преодоляването на тези предизвикателства е задача за векове, ако не и за хилядолетия.

Но означава ли това, че научната фантастика е безполезна? Разбира се, че не. Нейната цел съвсем не е да бъде точна прогноза за времето. Нейната цел е да вдъхновява, да събужда въображението и да ни поставя цели, които изглеждат невъзможни. И дори да не ги постигаме толкова бързо и не съвсем по същия начин като във филмите, най-важното е да продължаваме да вървим. И за това трябва да благодарим на ХАЛ, Рик Декард и всички онези, които някога ни показаха звездите на големия екран.