Някога на Марс са текли реки. Откриха 16 гигантски басейна, в които може да се е появил марсиански живот

Нова карта на водосборните басейни показва най-обещаващите места за търсене на биосигнатури.

Преди много милиарди години на Марс е валяло. Валежите са се стичали по склоновете, образували са долини и канали, изпълвали са ударните котловини, преливали са през ръбовете им и са били отвеждани по-нататък в каньони. Една от популярните хипотези е, че част от тази вода може да се е събрала в огромния северен океан. На Земята районите около големите речни системи като басейна на Амазонка, с десетки хиляди видове флора и фауна, са сред най-богатите на биоразнообразие. Логично е да се предположи, че подобни структури на Марс в епохата на течна вода биха могли да служат като естествени „инкубатори“ за зараждащия се живот.

В нова статия планетолози от Тексаския университет в Остин за първи път описват мащабна мрежа от марсиански водосборни басейни. Авторите са идентифицирали 16 обширни зони на оттичане, където древните водни потоци са се събирали в общи системи и теоретично са създавали най-благоприятни условия за възможни екосистеми. Според ръководителя на изследването всичко, което е станало ясно досега, е, че на повърхността са съществували отделни потоци, но не беше ясно колко мащабно са се обединявали в единна обща архитектура в глобален мащаб.

Доцент Тимъти Гейдж и постдокторантът Абдала Заки сглобяват вече публикуваните набори от данни за картографиране на мрежите от долини, следите от древни езера, каналите и седиментите на Марс. След това те свързват тези елементи в обща схема, като изчисляват площите на получените водосборни басейни. В крайна сметка те идентифицираха 19 големи групи от долини, канали, вдлъбнатини, каньони и седименти, 16 от които образуват сплотени системи с площ 100 000 km² или повече. На Земята това е мащабът, който обикновено служи като долна граница за класифицирането на големите речни басейни. Преди тази научна работа подобен систематичен преглед на марсианските аналози по цялата повърхност не съществуваше.

На Земята има 91 големи водосборни басейна с площ от поне 100 000 км². Гигантската система на Амазонка обхваща около 6,2 млн. км², докато басейнът на река Колорадо в Тексас е само малко над прага – около 103 300 км². В рамките на тези пространства водата пренася огромни количества разтворени вещества и частици, като по пътя си осигурява хранителни вещества за множество местообитания. Ето защо най-богатите на видове биорегиони често се свързват с разклонените водни системи, а някои от тях, като Инд, се смятат за люлки на човешките цивилизации.

Източникът на тази сложна хидрографска структура на Земята е тектониката на плочите. При движението и сблъсъка на литосферните блокове се образуват планински вериги, провишения, разломи и други релефни елементи, които определят посоките на потока и обединяват отделните области в общи системи. На Марс няма такъв механизъм: кората почти не показва активно разчленяване на подвижни плочи. Изследователите смятат, че именно липсата на тектоника е ограничила броя на наистина големите водни басейни на червената планета.

По-интересните статистически данни са свързани с ерозията. Големите системи заемат само около 5% от древната повърхност, но на тях се падат около 42% от целия материал, който някога е бил отнесен от марсианските потоци. Пренасяните от водата седименти съдържат минерални и химични компоненти, важни за потенциалните микробни общности. Заки изчисли, че това са областите, които трябва да бъдат приоритизирани за откриване на признаци на живот, въпреки че предстои да се види къде точно са се натрупали крайните седименти и как са разпределени в скалния разрез.

Учените отбелязват, че всеки от многото малки водосбори сам по себе си би могъл да осигури интересна среда за съществуването на хипотетични микроорганизми по време на ерата на течната вода. Въпреки това 16 особено големи системи се открояват като най-обещаващи региони за бъдещите мисии, целящи изучаване на обитаемостта на Марс. Те концентрират максималното количество пренесен седиментен материал и представляват своеобразни „магистрали“, по които водата е взаимодействала със скалите на значителни разстояния, увеличавайки шансовете за формиране на сложни химически сигнатури.