• публикации
    8
  • коментари
    13
  • прегледи
    5925

За този блог

В този блог се разглеждат теми, свързани с история, изкуство, политика, икономика, култура, религия и др.

Публикации в този блог

kordon

Изкуството – това е правене на пари”.

Анди Уорхол

Теорията за нищетата на съвременното изкуство, която ще бъде представена в това изложение, се основава на предпоставката, че в днешно време този феномен (изкуството), представляващ част от общочовешката култура, изживява дълбока криза на ценностите и критериите. Следите от тази разрушителна деградация могат да бъдат открити във всяка художествена галерия, театрален салон, музикална сцена, кинозала, музей, изложба на изящно или пластично изкуство и всякакви други културни институти и форуми, представящи произведения на съвременни автори. Навсякъде ставаме свидетели на безформени, лишени от идея, стил и съдържание продукти, при които липсват естествена жизненост, понятна логичност и вътрешна взаимосвързаност, които са осакатени от отсъствието на дух, хармония и реалистична симетрия. Обратнопропорционална на техните художествени достойнства обаче, е широката им реклама, придобила мащабите и формата на всеобща пропаганда, която ни убеждава, че тук става реч за „истинско” изкуство.

Тъй като предмет на това изследване е онази част от човешката деятелност, която общоприето се нарича изкуство, нека първо в съгласие с подхода на Томас Хобс, определим какво съдържание изпълва този термин.

Какво всъщност е изкуство? Всички мислим, че знаем отговора на този въпрос, но това е по-скоро интуитивно усещане. Когато се наложи да го дефинираме, се оказва, че задачата е доста сложна.

Може ли всичко, което нарича себе си изкуство, да е такова наистина? Дали всеки продукт, създаден със средствата и похватите, използвани традиционно в художественото творчество, може да бъде определен като изкуство? Може ли всеки, който борави с четката и материалите на художника, да бъде художник; всеки, който чука с длето по камъка – скулптор; всеки, който може да пише – писател; всеки, който тича по сцената – актьор; всеки, който умее да нотира – композитор; всеки, който е в състояние да римува – поет?

Отговорът, разбира се, е отрицателен. Защото не четката и палитрата правят художника, и не платното, с механично нанесени по него бои, правят от картината произведение на изкуството.

Изкуството е определен вид човешка дейност, чрез който творческият субект демонстрира, обективизира своите способности, естетически усет и отношение към света и живота. Чрез произведенията си творецът прави достъпно за непосредствено възприемане от другите хора своето виждане за заобикалящата го действителност, своите идеи, представи, светоусещане и идеали. Несъмнено творческата личност притежава много по-обострени естетически възприятия, много по-високи оценъчни критерии и силна чувствителност по отношение на красивото и грозното от повечето хора. Именно тази изключителна естетическа чувствителност и тънък нюх към изящното, съчетана със забележителна и рядка дарба да ги възпроизвежда достоверно в своите художествени творби, дефиниратворецът на изкуство и го разграничава от занаятчията (който също заслужава уважение за своя труд и прецизност) или практикуващия каквато и да е друга дейност. Такъв творец може да бъде само притежаващият извънредно богат вътрешен мир индивид, умеещ да го пресъздава умело в достатъчно разбираема и привлекателна за наблюдателите форма. Без съмнение личности с такъв извънмерен и фин усет към естетическото, комбиниран с чудесната способност да го изобразяват подобаващо чрез образи или звуци, предизвикващи у аудиторията адекватни усещания и реакции, се срещат твърде рядко. Именно поради това изкуството има и трябва да има висока стойност.

И все пак, защо художествените галерии днес са пълни с безвкусни, аморфни и гротескни предмети, които в някои случай са откровено отблъскващи (http://en.wikipedia.org/wiki/My_Bed)? Защо, при все че след съзерцанието на такива обекти нашите естетически възприятия и необходимости остават неудовлетворени и получават усещането за празнота, за нещо липсващо, а понякога и за погнуса (http://en.wikipedia.org/wiki/Artist's_shit), те биват френетично възхвалявани от критика и медии? Защо, въпреки тяхната очевидна неубедителност, непривлекателност и откровена посредственост, стойността им е баснословна и често се измерва в милиони? На какво се дължи тази вакханалия на бездарността и безвкусицата?

Всички хора имат вродени способности, които с известно усъвършенствуване могат да бъдат развити до полезни за тях и за обществото качества. В следствие на тези фактори те стават добри инженери, готвачи, пилоти, зидари, търговци, математици, компютърни специалисти, лекари, мениджъри, дипломати, военни и т. н. Има и такива, които никога не откриват своето призвание. Възможностите ни несъмнено са ограничени в не много широка сфера, извън която не можем да бъдем достатъчно компетентни. Спъват ни както унаследените, така и придобитите в процеса на личния ни жизнен опит умения, които съвсем естествено са лимитирани в някакви рамки. Ето защо не всички могат да разбират и да създават изкуство, както не всички могат да бъдат атлети или философи. Още повече, че за изкуството се изискват много специфични качества като изтънчен вкус, фин нюх, висока чувствителност, силно развити естетически възприятия, каквито очевидно притежават малцина. Затова и твърде малко са тези, които могат да оценяват достойнствата на художествените творби (макар и мнозина да претендират, че умеят да го правят). Повечето от нас са пасивни консуматори на произведения на изкуството независимо дали го осъзнават или желаят. Така, както футболните запалянковци се наслаждават на уменията на играчите, но без самите да владеят достатъчно добре тази игра, нито пък да могат да я оценяват с критериите на истинските специалисти.

Безспорен факт е, че броят на хората, които притежават необходимите качества и опит да оценят по достойнство едно художествено произведение е ограничен. Още по-малко пък са творческите личности, способни да създадат истинско творение на изкуството. Това неминуемо предизвиква вакуум в културното пространство, поради невъзможността търсенето на художествени произведения да бъде задоволено с качествена продукция. Очевидно, слабото предлагане не би могло да задоволи апетита на постоянно нарастващата армия от новоизпечени богаташи, ако се взимат под внимание естествено съществуващите у всеки истински творец уникални естетически възприятия и дълго формираните критерии за физическото сътворяване на една творба, както и стандартите за нейното оценяване. Но гладът на снобите за вещи, с които да демонстрират своето благосъстояние и да притъпяват комплексите си, не може да остане незаситен. Пазарът, включително и на произведения на изкуството, не търпи дефицити. Празнината бива запълнена с изделия със съмнително качество, които поради липсата на подходящ критериен арсенал у купувачите, лесно биват пласирани на изгодни цени. Така изкуството се превръща в стока, чиято стойност се определя не от нейните художествени достойнства, а от мода, тенденции, течения, рекламиране, суетност, снобизъм. Произведенията на изкуството вече се принизяват до обикновени обекти на покупко-продажба, машинно изработени в някоя фабрика. Но това не е далеч от истината. Ниският оценъчен инструментариум на основните потребители на съвременно изкуство – набързо издигнали се парвенюта, разполагащи с излишни средства и с чувство за малоценност в изобилие – позволява да им се предлагат продукти, които представляват откровена халтура, но с етикет „изкуство”. Ефектът е като при далтонист, оценяващ багрите на някое цвете.

Изгода от подобен естетически дефицит имат преди всичко две категории хора – фабрикуващите този комерсиален кич (претендиращи да са дейци на изкуството) и неговите пласьори (съдържателите на галерии, музеи, аукциони, изложбени зали за модерно „изкуство”). Техните общи интереси предопределят и съвместните им действия по широко и активно популяризиране на предметите на тази по същество търговска дейност, в която истинското изкуство отдавна вече не е печеливша марка, нито пък търсен бранд. На преден план са изтикани онези фабрикати, които със своята екстравагантност, абсурдност и скандалност привличат общественото внимание, насочвайки фокуса му към притежателите си. За търсещия интереса и признанието на публиката сноб това е добра инвестиция, осигуряваща му подходяща реклама. Така в перфектна симбиоза съществуват бездарният самозванец, неизменният спекулант и малокултурният милионер (разбира се, не всички хора, притежаващи милиони, са културни невежи), който няма нищо против да се раздели с известна сума в замяна на няколко минути медийна слава. Чрез тази система от порочни взаимоотношения обаче, се налага ново разбиране, нова концепция за изкуството, която въобще не отговаря на така дълго изгражданите оценъчни норми и критерии на нашата култура. Подмяната на тези ценности се извършва пред нашите очи в реално време. Изкуството е принизено до най-обикновен обект на търговски сделки и то реагира на пазарната конюнктура със забележителна адаптивност, превръщайки се в проста стока.

Тази духовна стагнация може да се оприличи на ситуацията от приказката, в която измамници пробутват на наивния монарх дрехи, направени от ... нищо, под предлог, че само глупците не могат да видят изяществото на уж ушитите от тях одежди. Измамата има успех, тъй като никой не смеел да изкаже открито, че в действителност не вижда никакви дрехи, просто защото такива наистина няма, от страх да не бъде уличен в глупост. По същия начин пред страха да не бъдем обявени за културни инвалиди с ампутирани естетически възприятия, ние предпочитаме да мълчим и да продължаваме да търпим тази подигравка с изкуството, която ни се предлага като проява на модерна художествена мисъл и творчество.

Актьори уринират на сцената и показват гениталиите си на публиката (http://eg.ru/daily/cadr/8612/), в художествени галерии се инсталират писоари и тоалетни като част от експозициите (http://en.wikipedia....ntain_(Duchamp), ), море от кръв, разпънати на кръст голи тела, гениталии, изтръгнати вътрешности, мозъци, изкормени животински трупове представят творчеството на поредния талантлив художник (http://artrepriza.ru...ana-nitcha.html), статуя на уринираща полицайка е в авангарда на съвременното изкуство (http://www.monitor.b...ticle?id=276047 ), неприбрани постели с разхвърляни използвани презервативи и изцапани с кръв панталони (http://en.wikipedia.org/wiki/My_Bed), пенис, прикован към дъска (http://en.wikipedia....iki/Sarah_Lucas,http://raichel.org/a...SarahLucas.html), консервирани екскременти (http://en.wikipedia.org/wiki/Artist's_shit) и консумация на такива (http://www.slovo.bg/.../123/atelie.htm) – това са само малка част от художествените произведения на модерния поп-арт. Всички лимеси, стожери и ориентири вече са разрушени. Досегашната им ограничителна роля вече не е нужна за новото превъплъщение на изкуството като изцяло пазарен продукт. Неговата мисия вече не е да облагородява, да бъде коректив на обществените представи за красиво и грозно, за добро и зло. То вече не е дух и идеал, а материална вещ, разменна единица, чиято стойност днес се измерва не с естетически критерии, а единствено с пари.

Изкуството е мъртво, а цивилизацията е навлязла в период на културен хиатус*, от който няма да останат никакви стойностни духовни и естетически свидетелства за бъдещите поколения.

*Хиатус (археол.) - слой без археологически находки в границите на културния пласт. Означава прекъсване между два културни слоя или две археологически култури.

kordon

Едва ли има съмнение, че науката и вярата са напълно различни материи. Първата изисква обективизъм, който се постига само с безпристрастен и лишен от емоции подход. Критичният анализ, едно от основните й оръжия, помага грешките и фалшификациите, които са неизбежен спътник на всяка човешка дейност, да бъдат рано или късно отстранени. На другия полюс е вярата, която предполага и налага безпрекословно доверие в определен авторитет, неизменност на задължителните постановки, потушаване на критичното мислене и ограничаване разума в тясното поле на предписаната догматика.

Основен пункт в противопоставянето между наука и вяра е упрекът към последната, че представлява неосъзната доверчивост, което автоматично я превръща в неефективен способ за постигане на каквото и да е познание и в недостоверен източник на такова.

Все пак трябва да уточним, че понятието „вяра” има две основни значения: вярата като такава и конкретната вяра в Бог. И макар на пръв поглед да не изглежда така, но между двете има много съществени различия, които е задължително да установим, за да избегнем нежелателни недоразумения.

Вярата неизбежно присъства в живота на всеки един човек, независимо дали той осъзнава това и без значение дали го желае или не. Огромна част от пълния обем знания, които притежава който и да е индивид, се основава на вяра. Това е неминуемо, понеже никой не е в състояние да подложи на проверка цялото количество информация, с която разполага и борави. Човешките способности и качества дават възможност само ограничен размер данни да бъдат подложени лично на частен анализ или да бъдат потвърдени или отхвърлени от жизнения опит. Физически не е възможно всеки нов факт да бъде надеждно проверен. Ето защо на хората се налага да приемат солидна порция информация (всъщност една много значителна част от нея) на доверие. Но това упование в наготово поднесените сведения чувствително се различава от настоящата вяра в Бога-Творец.

Трябва да се отбележи, че огромна част от цялата известна информация за света хората получават не чрез непосредствен досег с нея, а посредством вторични източници. В реалния свят сме принудени да се доверяваме на определена част от постоянно течащия информационен поток. Ние съзнателно избираме кои елементи от него са достатъчно надеждни, основавайки оценката си на предишния си опит, който ни сочи, че между фактите съществуват естествени закономерности. Когато нашето съзнание открие такава убедителна взаимовръзка между старите и новопостъпващите факти, ние ги приемаме като достатъчно достоверни. Логически правдоподобната, от гледна точка на нашите познания, опит и умствени способности, зависимост и последователност на отделните информационни сегменти е критерият, по който се ръководим в нашата преценка. Разбира се, този подход не изключва грешки, неточности и заблуждения, поради обичайните слабости в знанията и мисловния потенциал на всяка личност. Но ако установим такъв дефект, ние сме в правото си да го поправим. В случай, че ние не забележим пропуска си или не сме в състояние да го коригираме, някой друг ще го стори вместо нас рано или късно. Понякога това може да отнеме години, друг път столетия, но ревизия на проблема непредотвратимо ще настъпи в някакъв момент. Именно тази свобода на критичното мислене позволява на човечеството да върви напред, да се развива, да открива нови хоризонти и да покорява непознати светове. Защо тогава антагонистите на вярата проявяват такъв радикален скептицизъм към нея, след като в една или друга степен са поставени в нейна неизменна зависимост?

Причините за подобна резервираност са основно две. Първо, информацията може да бъде както правдива, така и невярна. Единственият начин да удостоверим качеството й е като я подложим на критичен анализ. Но дори и това може да не бъде достатъчно, тъй като резултатът зависи от нашата компетентност, която все пак е ограничена. Но пък шансът ни да определим годността на информацията, доверявайки й се безусловно, без да проучим нейния характер, е несъмнено нулев. В такъв случай бихме могли по случайност да имаме сполука, но това е като игра на руска рулетка – всичко е въпрос на късмет. Така ние бихме били подвластни и зависими от информацията, а не тя от нас.

Второ, отричането на вярата не е проява на мнителност към самото доверие като един от инструментите за постигане на познание, а подозрителност към конкретния предмет на вярата – Господ Бог. Изхождайки от наложената представа за Бог като създател и господар на целия свят, на абсолютно всичко, ние имаме пълното основание да изискваме от поддръжниците й някакъв по-убедителен от обикновеното доверие аргумент, удостоверяващ неговото съществувание. Защото, според тълкуванията на религиозно вярващите, Господ Бог не може да бъде сравняван с която и да е друга личност или вещ, затова и доказателствата за наличието му трябва да са специални и подобаващи на образа му. Поради особената специфичност на случая, обичайната вяра, основана на безрезервна доверчивост, е неуместна и неприложима. Именно тази причина налага изискването екзистенциалното, върховното доказателство за Бог да бъде извънредно, изпълнено с убедителност и категоричност. В противен случай вярата си остава смътно чувство, несъзнателна доверчивост, емоционално предпочитание, пасивна реактивност, напълно противоположни на активната съзнателна дейност на пълноценната човешка личност, в която взимат участие всички нейни компоненти – ум, воля, чувства. Вярата, изискваща самопожервувание на разума, поставяйки го в субординация на подсъзнателната интуитивност и първична сензитивност, е антипод на чистия разум, чиято осъзната ориентация се базира на естествените закономерности, свързани в логическа последователност. Вярващият може да бъде единствено пасивен консуматор, потребяващ непроверена и недоказана (даже недоказуема) информация, поставил разума си в подчинение на някакъв неопределен и съмнителен авторитет. Това, разбира се, не прави религиозните хора непременно интелектуално недостатъчни. Във всички други сфери от живота те могат да бъдат съвсем пълностойни и полезни личности – добри родители, приятели, колеги, творци. В тези области те могат да разсъждават и постъпват рационално като всеки друг. Но целият прагматизъм и логичност изчезват мигом пред респекта от техния Бог.

Затова познанието може да бъде постигнато само от рационално мислещи индивиди, извършващи критична рефлексивна обработка на непосредствени или вторично придобити емпирични данни. С инструментариума, с който вярата борави, тя не може да постигне адекватна оценка на обкръжаващата среда дори и в най-елементарните й форми и проявления. А по такъв сложен проблем като възникването, устройството и функционирането на света, част от който проблем е и въпросът за съществуването на Бог, тя е напълно неспособна да даде разумен и интелигентен отговор.

В заключение можем да кажем, че вярата (религиозната) е несъвместима с истината, поради заложените в нея ирационална доверчивост и безусловно упование в някаква необоснована фикция. Липсата на каквато и да е вътрешна самокритичност, враждебното игнориране на всеки външен упрек или препоръка, пословичната ригидност (ригиден – нетърпящ развитие; неподвижен; скован), догматичната инертност не позволяват по никакъв начин вярата да бъде източник на познания и на правдива информация. Тя не е в състояние да даде рационално и проницателно обяснение на явленията в света, а още по малко да разреши централния въпрос – този за съществуването на Бог.

kordon

Един от фундаменталните въпроси, който стои пред философи, учени и, навярно, пред всички хора, е този за съществуването на Бог. Неизброими са опитите да бъде доказана или отхвърлена неговата екзистенциалност. Някои от тях са доста груби и недодялани и имат по-скоро обратен ефект. Но други предлагат много по-фини и интелигентни тези.

Едно от най-хитроумните и находчиви предложения, поставящо си за цел да потвърди божествения произход на света, принадлежи на английския теолог и философ, архидякона на Карлайл Уилям Пейли (1743-1805). Този християнски апологет публикува през 1802 г. своя труд „Естествена теология” (Natural Theology; or, Evidences of the Existence and Attributes of the Deity). В него той ни кара да се запитаме как би разсъждавал човек, който, разхождайки се из гората, намери джобен часовник. Вероятно би се запитал как е попаднало там такова сложно устройство. Един от възможните отговори е, че появата му може да е резултат от случайно комбининиране на различни молекули, които, съединявайки се произволно една с друга, са образували този фин и прецизен механизъм. Но дори и на пръв поглед това изглежда твърде невероятно, за да се приеме сериозно, и справедиво е отхвърлено от автора.

Единственият логичен отговор е, че приборът е бил създаден целенасочено от някакъв майстор – часовникар, а не е случаен сбор от невероятен брой произволни съвпадения. Тоест, имаме творение, създадено по предварителен замисъл от изкусен занаятчия, който притежава специални умения и възможности, неприсъщи на всеки.

До този момент няма причина да не се съгласим с г-н Пейли. Но това е само неговото встъпление. От тази позиция той заключава, че хората, като извънредно комплицирани механизми, способни на далеч по-сложни действия от един часовник, би следвало да са сътворени с определена цел от интелигентен създател.

Тази теза на преподобния Уилям Пейли може да се определи като апология на библейската доктрина за сътворението, в чиято защита е и замислена. Мнозина, между които и самият Чарлз Дарвин, са посветили не малко време и усилия на каузата да бъде оборен непреодолимия аргумент на карлайлския архидякон. Оставяйки настрана чисто научните методики, които недвусмислено отхвърлят догмата за едновременното създаване на живите същества и тяхната неизменяемост, ние ще се опитаме да решим проблема с космическия часовникар по дедуктивен път.

Нека започнем с часовника. Този инструмент наистина е бил създаден с определена прагматична цел от квалифициран специалист и не е плод на хаотично и спонтанно подреждане на физични константи. Но за да се научат хората да произвеждат такива акуратни уреди, е било необходимо натрупване на огромен обем от знания, умения и опит. Това е процес, продължил хиляди години – от създаването на колелото, през зъбните колела, пружините, откриването на различните метали и тяхната обработка, до необходимостта от прецизно измерване на времето, която се появява в точно определен момент. Логично, първите часовници са били по-примитивни и недостатъчно точни. Постепенно дизайнът и функционалността им били подобрени. Значи, в изработването на всеки часовников механизъм е въплътена мъдростта на хиляди поколения, защото е очевидно, че той не може да бъде произведен от маймуните в джунглата, нито дори от кой да е непосветен в конкретната дейност дилетант.

По същия начин човекът също е творение на определен създател. Този дизайнер е Природата. Човекът не се е появил отведнъж, а е следствие на милиарди години еволюция, които са запечатани в неговите гени. През този необозрим период Природата е усъвършенствала своите механизми, създавайки първоначално по-посредствени „часовници” – всички организми преди нас. Натрупала опит, тя постепенно, но неотклонно подобрява качеството на своята продукция. И в крайна сметка се появява и най-съвършенното ѝ произведение – Човекът. Целта, с която е създаден, е същата като на всеки нов модел часовници – да бъде по-съвършен от предишните. Огромното количество биомаса, невероятното разнообразие от живи организми (сред които сме и ние, хората) и необятният им ареал на разпространение имат една функция – да поддържат живота, това крехко творение на Природата. На човека, в качеството му вече на съзнателен творец, принадлежи ролята, отредена му от Нея, да опази този безценен дар като го разпространи из Космоса. В такъв случай вероятността животът да бъде погубен вследствие на глобален катаклизъм, поразил Земята, отпада.

Природата е онзи дизайнер, на чиято интелигентност дължим както своето съществувание, така и способността си да разсъждаваме върху предизвикателствата, пред които ни изправя.

Литература:

Paley, William Natural Theology: or, Evidences of the Existence and Attributes of the Deity

http://darwin-online...=text&pageseq=1

kordon

ИМА ЛИ БОГ РАЗУМ

Най-големите проблеми, които крие в себе си Библията, са противоречието на редица нейни внушения със съвременните представи за структурата и функционирането на света, както и логическите несъответствия, иманентно съдържащи се в нейната религиозна концепция. Държа да подчертая, че това не са незначителни детайли и невзрачни подробности, а основни стълбове на библейската доктрина, без които тя би рухнала безнадеждно.

Представяйки тази логическа дисхармония на общественото внимание, аз бях съветван от своите опоненти да не се опитвам да тълкувам Светото писание от гледна точка на разума. Това, според тях, би бил грешен подход, тъй като Божиите дела не следвали логиката. Това ме накара да се замисля какво дава основание да се отказва на Господ разум.

Всеки път, когато се вгледам в истинските дела Божии (а не в тези, които му се приписват) – звездите, галактиките, планетите, Земята, хората, живите твари, растенията, микроорганизмите, атомите, аз виждам, че всичко съществува и функционира в ред и хармония. Нищо не се случва хаотично, спонтанно и произволно и във всяка частица, процес и явление има логика, защото всичко се подчинява на законите, наложени от Твореца на Всемира. Питам се тогава, защо, ако всички елементи от микро и макрокосмоса са взаимосвързани и работят според Божиите правила, които са толкова прости и логически проследими, аз трябва да вярвам на една книга, без съмнение писана от хора, която твърди, че нещата се случват без логика? Нима всички реални доказателства около мен с цялото им безкрайно изобилие могат да бъдат обезценени от няколко ексцентрични басни, в подкрепа на които няма никакви достоверни сведения? На какво трябва да вярвам – на химеричните писания на няколко простосмъртни грешници или на логиката на природните процеси, в която прозира цялото величие на Създателя? Срещу гениалния разум на Твореца, конструирал Универсума с толкова интелигентна логическа последователност, в който всичко е подредено и хармонично, стои една книга.

Е, питам аз, на въображението на нейните автори ли да се доверя или на неизброимите аргументи на Бог, които Той ни предоставя щедро с всяко свое творение, с всяка своя проява?

Бог е Разум, следователно делата Му се ръководят от логика, която е негова основна функция. Оттук следва, че всичко, което съществува и се случва в реалния свят, може да бъде обяснено по дедуктивен път с подкрепата на съответното количество информация. Единственото неудобство е недостигът ни на знания. Но всяка следваща крачка ни убеждава в правотата на тази аксиома. А ако у нещо липсва вътрешна логичност, значи то е продукт на човешкото несъвършенство, какъвто е и самата Библия.

kordon

ЗЛО И ГРЯХ

Бог е всемогъщ. Той може, знае и вижда всичко. Той е създател на Всемира, на живата и нежива материя, на законите по които те функционират, т.е. на абсолютно Всичко. Освен това Бог е сътворил и Човека. А щом Той е създател на всичко , включително и на хората, значи е създал също така и Злото и Греха, които са част от това всичко , и в частност от човешката природа. Но пък ако те не са Негов продукт, каквото е официалното становище на библейските тълкуватели, и Той не може да ги контролира, излиза, че са дело на друг и се намират в неговите правомощия и потенция. Ако това е вярно, тогава този, който е припознат като Бог, не е всемогъщ. Но ако той не е всемогъщ и не е сътворил всичко, значи не е Бог.

Но ние знаем, че Бог обезателно трябва да е основоположник на всичко, което включва Злото и Греха, поради което отговорността за тях е Негова, по същия начин, както и заслугата за Доброто се приписва Нему. Тогава, щом като Той е ответствен за целия веществен мир, за явленията и процесите в него, защо за всяко добро славим Неговото име, а за всяко зло търсим вината у другиго? Ако Негов е приносът за всички добрини, то Негова е и вината за всички злини и грехове. Опитвайки се да Му отнемем отговорността за Злото и Греха, ние неволно дискредитираме божествената му същност, в основата на която стоят

всемогъществото и сътворяването на всичко. Оневиняването на Бог е несъвместимо с идеята за всеможенето, основен атрибут на божествеността в библейската и християнската концепция.

Това противоречие е причинено от онези вярващи, които в желанието си да припишат на Бог само любов и доброта, т. е. изключително положителни качества, го лишават от върховния му прерогатив – да е създател на всичко . Това, обаче, ги принуждава да извършват сложни схоластични еквилибристики, опитвайки се да замажат парадокса, който сами са създали. Според тяхната версия Злото и Грехът са се появили на света по неведоми пътища, били са натрапени по необясним начин. Това веднага повдига няколко въпроса: защо, ако Бог не ги е желал, е допуснал те да се появят; кой е този, който му ги е натрапил; ако не може да ги премахне, не означава ли това, че не е всесилен и че този, който Му ги е наложил, е по-могъщ от Него; защо се твърди, че Бог е творец на всички неща, след като Злото и Греха не са Негово дело; може ли да бъде Бог този, за който се твърди, че е създал всичко, а всъщност не е създател на толкова важни неща като Злото и Греха?

Стремейки се да се избавят от сътворената от тях главоблъсканица, вярващите поставят условието да не търсим обяснение на божиите дела с аргументите на разума (те обаче удобно забравят, че така наречените „божии дела” всъщност са резултат от човешко творчество, а именно продукт на въображение на авторите на Библията). Те отричат правото ни да разсъждаваме, да бъдем критични и да търсим истината, отхвърлят правото ни да бъдем разумни същества. Ала проблемът не е в тези, които се съмняват и се опитват със силата на своето съзнание да открият правдата, а в онези, обременени от средновековна догматика адепти на един книжен бог, които са потиснали разума си, жертвайки го в името на една дискредитирана кауза.

kordon

Парадоксът на "първородния грях"

Библейската интерпретация на Греха и въведената чрез нея постановка за "първородния грях" създават един неразрешим парадокс. Той се състои в следното: ако Господ е създал всичко, значи е създал и Греха. Щом Той е създал Греха, значи отговорността за всички грехове лежи върху Него, по същия начин както и заслугата за всички добрини се приписва Нему. Следователно няма основание Адам и Ева да бъдат обвинявани за нещо, което изначално е заложено у тях. Както не могат да бъдат укорявани, че притежават две ръце, една глава и т.н., тъй като те са им дадени от Създателя им. И тъй като Господ е създал Греха и го е поставил в тях (защото, ако не им е даден от Него, как е могъл да влезе в тях без Неговото знание и разрешение - все пак Той трябва да знае, вижда и контролира всичко), значи те не носят никаква отвественост, нито заслужават Божието проклятие и наказание. Тук библейската фабула е изпаднала в нелогичност, което всъщност е обичайно явление за цялото повествование, и е очевидно за критичния наблюдател.

От друга страна, ако, както твърдят някои тълкуватели, Бог не е създал Греха, а той Му е бил натрапен, то в такъв случай Той не е всесилен и всеможещ и не създател на Всичко, след като е допуснал Някой друг да прави неща и да Му ги налага. А това е в пълен разрез с основните постулати на юдео-християнската традиция за Бог като всевиждащ и всемогъщ.

За да изгладят (или по скоро да замажат) това противоречие някои апологети въведоха в употреба тезата, че Бог е дарил хората със "свободна воля" и с възможност да постъпват според собствените си желания. Това, според замисъла на тези advocatus Dei, означава, че те - хората, могат и трябва да носят отговорност за постъпките си. Аз съм напълно съгласен, че всеки трябва да отговаря за своите дела, но това въобще не премахва слабостите на тая догадка. Една от тях е, че щом Господ е създател на духа, живата и нежива материя и законите, по които те функционират, т.е. на Всичко, значи Той е създал и свободната воля и правилата, по които тя да се употребява. Така че дори и хората да действуват привидно свободно, техните дела не са самопроизволни, случайни и хаотични, а се подчиняват на строгите норми, наложени от Него (в което едва ли има някакво съмнение). Тези норми е невъзможно да бъдат престъпвани, защото са създадени от Божествената ръка (образно казано), което означава, че са вечни и ненарушими. Само земните закони могат да бъдат погазвани, тъй като са дело на несъвършени същества.

В корпуса на хипотезата за "свободната воля" зее още една съществена пукнатина. Библията твърди, че Бог създал Адам и Ева по свой образ и подобие:

"Рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие" (Бит. 1:26).

"И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божи образ го вътвори: мъж и жена ги сътвори" (Бит. 1:27)".

По неведоми причини обаче Той не им дава възможност да узнаят най-важните неща, а именно що е Добро и що - Зло:

" 16.И заповяда Господ Бог на човека и рече: от всяко дърво в градината ще ядеш;

17. а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него (Битие 2:16-17)".

Няма да се спирам на наивната идея, че притежаващи плът, и следователно несъвършени същества, имащи по волята Божия редица физиологически нужди, страсти, нагони, недостатъци и недъзи могат да приличат на Съвършения Разум, на Върховната Сила. Също толкова парадоксално е, че от религиозна гледна точка свободата на волята предполага, че дори Всемогъщият Бог няма власт над индивидуалната воля (всемогъществото презумира абсолютна власт над ВСИЧКО, включително и над волята на всеки човек).

Извън това, нелогичността на тази теза произлиза от факта, че индивиди, лишени от способността да различават Добро и Зло, са практически непълноценни и неспособни на правилна преценка и адекватни решения (излиза, че Бог е сътворил Адам и Ева ментално малоценни). Такива хора не могат да имат адекватна представа за заобикалящия ги свят, а още по-малко да притежават свободна воля. Който има съмнения относно тая позиция, нека само си представи субекти, които нямат възможност да разграничават доброто от злото. Те няма как да знаят дали техните постъпки са добри или лоши, а трябва сляпо да се подчиняват на Божиите заповеди. Те не знаят най-важните неща, и на ментално ниво не стоят по-високо от неразсъдливите твари, така че тук и дума не може да става за "свободна" воля или за каквато и да е воля. Такива хора не могат да носят отговорност за постъпките си и не случайно биват изпращани в специализирани лечебни заведения.

Според Библията Адам и Ева са точно такива умствено недоразвити персони, които не осъзнават дори и че са чисто голи (едва когато вкусват от дървото на познанието "се отвориха очите на двамата, и разбраха, че са голи, па съшиха смокинени листа и си направиха препасници" /Битие 3:7/; това идва да покаже, че освен Доброто и Злото те не са знаели и нищо друго, т.е., били са абсолютно незнаещи), а какво остава за по-сериозна мисловна дейност. Те са като невръстни деца, непознаващи света около себе си и отношенията в него. Кой би посегнал на такава първична невинност? Освен библейският Бог, разбира се.

В тази връзка големият немски философ Георг Вилхелм Фридрих Хегел пише в своята "Философия на историята" следното: "Райското състояние на невинност е животинско състояние, а раят е парк, в който могат да останат само зверовете, но не и хората".

Тезата за "свободната воля" е поредният опит да се помирят непримиримите вътрешни противоречия, създадени несъзнателно от авторите на Библията.

kordon

Следващата логична стъпка в нашето библейско разследване е учението за т. нар. „първороден грях”, вината и последствията от който се прехвърлят автоматически на всички живели и живеещи на земята хора по силата на наследяването на осъдената от Бога и повредена от греха човешка природа.

Според първата книга от Библията „Битие” гл. 2-3 Господ заповядва на първите хора Адам и Ева, създадени от Него, да не откъсват плод от Дървото на Познанието: „И Господ Бог заповяда на човека, казвайки: От всяко дърво в градината свободно да ядеш; но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш”. Но змията, която била коварна твар (по неведоми пътища тя е асоциирана в християнството от Йоан Богослов със Сатаната, въпреки че самата Библия не дава основание за това), изкушила нашите първородители и те престъпили Божията повеля, вкусвайки от забранения плод, получавайки при това способността да разпознават съвсем нови и непознати за тях до този момент категории-Добро и Зло. „ И Господ Бог каза: Ето, човекът стана като един от Нас, да познава доброто и злото; и сега, за да не простре ръката си да вземе и от дървото на живота, да яде и да живее вечно, затова Господ Бог го изпъди от Едемската градина да обработва земята, от която бе взет”. Ето как се развива тази история според Библията:

„Тогава се отвориха очите и на двамата и те познаха, че бяха голи; и съшиха смокинови листа та си направиха препаски.

3:8 И при вечерния ветрец чуха гласа на Господа Бога, като ходеше из градината; и човекът и жена му се скриха от лицето на Господа Бога между градинските дървета.

3:9 Но Господ Бог повика човека и му рече: Где си?

3:10 А той рече: Чух гласа Ти в градината и уплаших се, защото съм гол; и се скрих.

3:11 А Бог му рече: Кой ти каза, че си гол? Да не би да си ял от дървото, от което ти заповядах да не ядеш?

3:12 И човекът рече: Жената, която си ми дал за другарка, тя ми даде от дървото, та ядох.

3:13 И Господ Бог рече на жената: Що е това, което си сторила? А жената рече: Змията ме подмами, та ядох.

3:14 Тогава рече Господ Бог на змията: Понеже си сторила това, проклета да си измежду всеки вид добитък и измежду всички полски зверове; по корема си ще се влачиш, и пръст ще ядеш през всичките дни на живота си.

3:15 Ще поставя и вражда между тебе и жената и между твоето потомство и нейното потомство; то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата.

3:16 На жената рече: Ще ти преумножа скръбта в бременността; със скръб ще раждаш чада; и на мъжа ти ще бъде подчинено всяко твое желание и той ще те владее.

3:17 А на човека рече: Понеже си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: Да не ядеш от него, то проклета да бъде земята поради тебе; със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си.

3:18 Тръни и бодли ще ти ражда; и ти ще ядеш полската трева.

3:19 С пот на лицето си ще ядеш хляб, докато се върнеш в земята, защото от нея си взет; понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш.

3:20 И човекът наименува жена си Ева {Т.е. Живот.}, защото тя беше майка на всички живи.

3:21 И Господ Бог направи кожени дрехи на Адама и на жена му и ги облече.

3:22 И Господ Бог каза: Ето, човекът стана като един от Нас, да познава доброто и злото; и сега, за да не простре ръката си да вземе и от дървото на живота, да яде и да живее вечно, -

3:23 затова Господ Бог го изпъди от Едемската градина да обработва земята, от която бе взет.

3:24 Така Той изпъди Адама; и постави на изток от Едемската градина херувимите и пламенния меч, който се въртеше, за да пазят пътя към дървото на живота”.

Тук изниква въпросът: Ако Господ е Съвършен, тоест безгрешен (а Той задължително трябва да е такъв, за да бъде Бог) Той би трябвало да сътвори Адам и Ева така, както самият желае, без да прави грешки (защото грешките са присъщи само на стоящите по- ниско в небесната иерархия, както и на простосмъртните), които след това да Му се налага да поправя. Има се предвид, че творенията на Господ трябва да постъпват според зададените им от Него параметри, без да имат ни най-малка възможност да излязат от поставените им рамки. Те могат да действат само по Неговата воля, която е непоклатима и непристъпна. Ако следваме логиката, ще стигнем до извода, че престъпването на Божията воля е изключено, абсолютно невъзможно. Но Библията ни учи, че Адам и Ева са постъпили в разрез с нея, което пък противоречи на разбирането за Бог като всемогъщо същество.

Друго противоречие в тази част на книгата „Битие” съзираме в наивния момент на задаване на въпроси от Господ и техните отговори от страна на Адам и Ева. Ясно е, че за Бог не е нужно да търси своите чеда из градината, нито пък има нужда от техните отговори, защото Той трябва да знае всичко.

Но най-крещящата несъвместимост с утвърденото схващане за всезнаещия, справедлив и милосърден Бог е проклятието, което той отправя към собствените си чеда, и което според библейското сказание, противно на всяка логика, се пренася автоматично върху всички бъдещи човеци. В тази ситуация Божият гняв и коравосърдечност нямат граници и не признават никакви правила и здрав разум. Парадоксът се състои в това, че щом Адам и Ева са създадени от Бог, значи всички техни черти – характер, мислене, същност, душа, физика, поведение и т.н. се предопределят от Неговия замисъл и би трябвало нищо да не е в състояние да ги отклони от предначертания им от Него път. Следователно отговорност за техните постъпки носи Той и няма никакъв смисъл в приписването им на вина, която следва да се търси у техния Творец.

Редно е да запитаме също така и защо, ако Бог знае всичко, той не знаел как ще постъпят собствените Му чеда? Или след като вижда всичко, защо не е видял какво замисля коварната змия и как ще се поддадат на нейната съблазън нашите праотци?

Силно неприятно впечатление обаче прави отмъстителността на Бог и садистичната безпощадност, с която той наказва Адам и Ева, ярко контрастиращи на благостта, снизходителността и милосърдието, които Му се приписват. Първо, няма никакво основание да бъдат санкционирани, при това толкова жестоко първите хора, които в крайна сметка са подвластни единствено на Неговата, а не на собствената си воля. Второ, в абсолютно противоречие на всяка логика и на представата ни за Него, той пренася проклятието си върху всички следващи поколения, които са предварително осъдени на мъки и страдания без дори да са се родили все още и, следователно, без да са извършили какъвто и да е грях.

Това ли е Господ, за който е казано във втората книга на Мойсей „Изход” гл. 34.:

«6.Господ, Господ, Бог човеколюбивий и милосърдний, дълготърпеливий, многомилостивий и истинний...

7. Който пази (правдата и показва) милост в хиляди поколения, Който прощава вина, престъпление и грях»;

- в книгата на Неемия гл.9.: «Но ти си Бог, Който обича да прощава, благ и милосърден, дълготърпелив и многомилостив»;

- в книгата на пророк Иоиля: «Раздирайте сърцата си, а не дрехите си, и се обърнете към Господа, вашия Бог; защото Той е благ и милосърден, дълготърпелив и многомилостив, и съжалява за злочестината».

Примерите за венцеславене на Божието милосърдие, дълготърпеливост и простителност (способност за прощаване), които услужливо и в изобилие ни дава Библията, са неизброими. Но когато внимателният читател се взре в делата Божии, той вижда рязко разминаване с хвалебствените дитирамби. В делата си Бог наказва жестоко, убива, проклина, осакатява, и както казва библейския текст: «Който за вината на бащите наказва децата и децата на децата до трета и четвърта рода» (Изход гл. 34.) .

Това е несъвместимо с идеята за състрадателност, справедливост, снизходителност, опрощение, благородство, великодушие, доброта, търпимост, човеколюбие и благосклонност, каквито с право се изискват от всяко човешко същество, и като пример за които ни се предлага Божието дело, което при взискателен прочит се оказва в противоречие с тия морални категории.

Все пак трябва да имаме предвид, че т. нар. Свети писания са писани от хора, които са въплатили в тях своята представа за Божествения Разум, формирана от условията на обкръжаващата ги среда и от предшестващи ги вярвания. Ето затова Бог не е виновен за деянията, които Му биват приписвани от люде, познаващи слабо дори своя ограничен свят и неспособни да проумеят истинската Му същност. Каквито впрочем сме и ние, живеещите в ХХI век.

kordon

Искам да уточня, че тук не се подлага под съмнение самото съществувание на Бог, а единствено библейската представа за Него, разширена и допълнена от християнските теолози и превърната в непоклатима и неприкосновена догма от църковната институция. Фундаменталният въпрос "има или няма Бог" не е в компетенциите на автора, поради което и не се повдига и разглежда в настоящото критично изследване.

Основните положения, залегнали в представата за Бога, изградена в библейските писания, са че Той е всезнаещ, всевиждащ и всеможещ. Това е неделимата "света троица" от условия, на които трябва да отговаря "нещо" или "някой", за да претендира за божествения трон. Липсата дори и на едно от тях нарушава задължителния актив от качества, които детерминират Бог и го отличават от всички останали същества, независимо дали обитават земния, подземния или небесния свят. Казано по друг начин, Бог трябва да Вижда абсолютно всичко от миналото, настоящето и бъдещето; трябва да Може абсолютно всичко, при това да го прави безгрешно и безупречно и трябва да Знае също абсолютно всичко от началото на света до самия му край. Само този, който отговаря на всички тия специфични белези, може да бъде Бог, защото Той е Съвършен. Именно абсолютното съвършенство е основната специфична особеност, разграничаваща Бог от всички останали създания, които освен изначалното си несъвършенство, са и негови творения.

Освен това концепцията за Бог, въведена в употреба от Библията и установена от християнската богословска традиция, Го представя като създател на всички неща – на Вселената с всички небесни тела, на живата и неживата материя, на духа и на законите, според които функционира целият Всемир от най-малките градивни частици до най-големите космически обекти. Бог наблюдава и контролира всички явления и процеси в създадения от Него свят. Следователно Той е началото и края, Той е създателят и заличителят, Той е всичко и навсякъде, Той вижда, знае и може всичко, и нищо и никой не се ражда или умира, не се движи или стои неподвижно, тоест нищо не се случва извън Него и без Неговото знание и санкция. Принципът е, че който отговаря на тези ръководещи и първостепенни характеристики, Той е Богът, а всички останали сме Негови създания и се раждаме, живеем, мислим, постъпваме и умираме по Неговата воля и по Неговите закони.

Това са основните компоненти, които моделират библейския образ на Бог, извън които всичко друго е ерес и противоречи на каноничните максими.

Това вече не е стария възглед за езическите елински божества, притежаващи досущ човешки характери, недъзи и несъвършенства, които се различават от хората само по това, че са безсмъртни и обладават определени, непосилни за човека възможности (макар и това да не е малко). Тук става дума за класическия библейски Бог, за съвсем различна концепция, за напълно отделен модел.

Изхождайки от тези основополагащи за проумяването на библейския Бог постановки, които едва ли някой би оспорил, ние сме в правото си да заключим, че щом Бог е създател на всички неща и те съществуват по Неговите правила, значи Той е и първопричина за всичко случващо се в необятния Космос. А от това следва, че Той е ответствен за всичко, включително и за всички събития и явления на Земята. Тъй като Доброто и Злото са част от това Всичко, съставен елемент от Божието дело, значи Той е отговорен и за тях. На какво основание тогава Доброто се приписва Нему, а Злото на други сили, мисля е резонен въпрос, който следва да се зададе на защитниците на тая теза.

Но ако все пак някой държи да освободи Господ от бащинство върху Злото, той трябва да признае, че щом То не е божие дело, значи е създадено от някой друг. Това означава, че този някой друг има поне същата сила и власт като Бог и може наравно с Него да създава неща по свое усмотрение, без да се съобразява с волята Му. Щом Бог не е могъл да се противопостави на този Някой, създал Злото в противоречие с Неговото желание, значи Господ не е всесилен, не е всемогъщ, значи Неговата сила е крайна и ограничена.

Ако някой създава нещо пряко божието желание, то този Някой не е ли по-силен от Бог (а дали не е и създател на самия Господ)?

Ако някой прави нещо, с което ние не сме съгласни, но не можем да му се противопоставим и той продължава да го върши, не означава ли това, че той е по-силен от нас?

А щом Този, когото наричаме Бог, не е творец на всичко и не е всемогъщ, то с какво право нему се приписват божествени черти и характеристики и с какво право се назовава Бог, след като не отговаря на едни от най-важните условия, поставени от самата Библия и от християнската теологическа традиция?

Друг полемичен въпрос, който ще разследваме в следващата публикация, е учението за т. нар. „първороден грях”, вината и последствията от който се прехвърлят автоматически на всички живели и живеещи на земята хора по силата на наследяването на осъдената от Бога и повредена от греха човешка природа.