За този блог

Публикации в този блог

Admetos

Аз съм само един астролог
и такъв, може би, ще остана.
Търся смисъла, правдата, бог
на звездите безброй в океана.

 

А че разкази, стихове пиша –
то е само така, между другото,
да не бъда напълно излишен
на таланти големи в задругата.

Admetos

Когато се разделяме с любима
под строгия канон на зодиака,
когато шепнем сбогом и прости ми,
и продължаваме сами нататък…

 

Тогава свеждаме глава над гроба
на страстите, изтлели без остатък,
но някога превърнали ни в роби,
безпомощно задъхващи се в мрака.

 

Тогава търсим в притчите утеха –
дано преглътнем болката си някак,
дано остане в нас надежда крехка
за бъдно щастие в живота кратък.

 

Когато се разделяме с любима
под строгия канон на зодиака…

Admetos

Корубата – тясна,
пределно е ясно:
не е пирамида във Гиза.
Но има тук нещо,
с утеха се сещам:
за мен няма жилищна криза!

 

Корубата – твърда
и трудно се мърда
наляво-надясно със нея.
Но аз предполагам,
че тъй ми налага
в посока напред да живея!

 

Корубата – тъмна
и няма да съмне
за мене красива зората.
Но в своя сън траен,
сън – празник безкраен
блаженствам във други два свята!

Admetos

„Трябва да взема спешни антикризисни мерки – рече си Яхве. – Не стига, че ония грешници долу злоупотребиха с повелята ми да се плодят и разсипаха ресурсите на обетованата земя, ами и поради беднотията се навъдиха стада пирати, че и разни независими производители на free и open source програми от рода на TheoSOFT и AnthropoSOFT*, дето не бръснат за слива свещения монопол на YahvooSOFT. Аз ще ги дявола вземе!”
Той съблече шлифера си и седна на бюрото с компютъра. Първо се порови из юридическите сайтове на близки и далечни планети с цел избистряне на концепцията, после избра от собствения си пощенски сървър адреса на своя главен представител Мойсей и започна да съчинява заповеди към юдеите. След като написа десетина, добави отдолу нареждане до водача на избрания народ да се свърже с центъра за уточняване на процедурите и изпрати писмото. Доволен от извършеното историческо дело, Яхве стана от бюрото и отново облече шлифера си, понеже през озоновата дупка беше нахлул хлад.
Нетбукът на прочутия в цялата галактика хакер с никнейм Сатанаил изпищя като Авел, колен от Каин. Сатанаил, който в този момент се любуваше на новите си рога – сувенир от последния концерт на AC/DC, придърпа машинката и установи, че кийлогърът му е засякъл изпращане на мейл от адреса на Яхве до адреса на синайския сървър. Това страшно го заинтригува, тъй като главното му хоби беше да пакости на еврейския бог. Той елиминира с лекота защитната стена на администрираната от Мойсей щайга (както нежно наричаше всички компютри от мрежата на Яхве), влезе във входящата кутия и зачете прясното послание. Направи му впечатление единствената заповед с условие: „Не убивай, освен ако аз не ти наредя да го направиш!”
„Мухахаха, сега ще скроя шапка на оня алцхаймерясал дедик!” – възрадва се Сатанаил и изтри цялата втора част на сложното изречение. (Суперхакерът познаваше твърде добре нрава на противника си и беше дяволски сигурен, че последният ще дава често нареждания на подопечните си да светят нечие масло. Което пък неминуемо щеше да бъде отчетено от всяко логично мислещо същество в космоса като крещящо противоречие на заповедта „Не убивай!”.) Премахна следите от вмешателството си и се върна към съзерцаването на новите рога.
Мойсей не отбираше особено от информационни технологии. Така че когато час по-късно свърши маратонската игра на сантасе с брат си Аарон и прегледа новопостъпилата електронна поща, изобщо не заподозря, че може да има нещо гнило в Йордания. Взе сателитния телефон и набра номера на Яхве, тананикайки си “Едно ферари с цвят червен...”.
– Ало, шефе, мараба! – поздрави Мойсей, щом чу дежурното “Аз съм твоят Господ-Бог!”. – Какво ще уточняваме?
– Антикризисните мерки, мой човек. Значи ще процедираме на принципа на другаря Сталин: Има човек – има криза, няма човек – няма криза. Интимната ми мисъл е, че трябва да се прочисти племето от вредителите на корпоративните ни интереси, ама това между нас казано. Заповедите са само за фасада, разбираш ли, значи... Тях ги обяви за един вид конституция, нещо като Зелената книга на Муамар Кадафи, а после измисли подходящи закони, например за защита на авторското право и обяви всички пирати и производители на некомерсиален софтуер за врагове на народа... а бе, ползвай инструментариума на другаря Вишински. Също така създай нова силова структура – GODБОП, назначавам те за неин началник. Накрая събери твоите хора и действайте безотлагателно!
– Покорно благодарим! – рече Мойсей, който бе усвоил от един интернетски форум навика да говори за себе си в множествено число. – Ще бъде изпълнено! Чао, шефе!
В качеството му на председател на Кнесета и премиер едновременно за Мойсей беше от просто по-просто да прокара за нула време съответните законови разпоредби. След което привика най-свирепите мутри, въоръжи ги с автомати „Узи” и ги поведе през юдейския стан от врата до врата и обратно, за да правят закононарушителите да умират. И както писаха след време летописците, „в оня ден паднаха от народа около три хиляди души”.
Оттогава всяка година на този ден се почита паметта на жертвите на корпоративни интереси.
А кризата, уви, не биде пратена в историята…

 

* Алюзия с езотеричните школи теософия и антропософия

Admetos

Кризата се събуди след дългогодишен сън с мисълта, че е дошло времето да направи някаква мизерия на няколкото милиарда човекомравки, пъплещи по планетата. Стана от леглото и се огледа в голямото огледало, най-ценената от нея вещ в жилището ѝ на „Уолстрийт”. Не беше изгубила нищичко от зловещия си вампирски сексапил през прекараните в сън десетилетия. По утвърдена традиция облече финансовия костюм. Той беше консервативно скроен, черен на цвят със щамповани върху него физиономии на закръглени, самодоволно ухилени банкери и прочее финансови акули. Огледа се още веднъж, явно доволна изпрати въздушна целувка на отражението си и напусна апартамента.
Кризата започна обиколката си из страната с посещение на банка, за която инстинктивно усети, че е като балон, готов да се пукне при най-лекото убождане. Поразходи се из мраморния салон, колкото отрицателната енергия, излъчвана от костюма ѝ, да „попие” в кредитната институция, след което излезе отново на улицата и се запъти към следващата банка, която си беше нарочила. Така кризата уважаваше с присъствието си все повече заведения от този род в различни части на страната. Съответно загладените самодоволни физиономии, щамповани върху костюма ѝ, една по една изпосталяваха и посърваха. Когато и последното лице промени изражението си в желаната от нея посока, тя реши, че е време да смени тоалета си с нещо по-глобално. Върна се в жилището си на „Уолстрийт” и се преоблече в елегантна икономическа туника с дискретно подаващо се под нея социално бюстие. В този си вид се хареса още повече, поради което отражението ѝ в огледалото получи две въздушни целувки.
Този път кризата се отправи към една от водещите автомобилостроителни компании в страната. Присъедини се към група екскурзианти и обиколи заедно с тях производствените цехове в най-големия завод на компанията. Предизвика няколко възхитени и не дотам изтънчени подмятания от злополучни работници, които нямаха представа какви последствия ще има за тях посещението на сексапилната дама.
След визити в още няколко крупни компании от различни браншове, довели въпросните компании до ръба на фалита, кризата установи, че някои хитреещи мениджъри се опитват да се спасят от подготвения им от нея печален край, като се сдушават с партньори от други държави и континенти, и използват последните в качеството на патерици. Това само я развесели, понеже енергията на икономическата ѝ дрешка беше достатъчно глобална, за да неутрализира подобни опити. И така, кризата се понесе из планетата, оставяйки след себе си разруха и безнадеждност.
При едно от нейните посещения – в голяма централноамериканска държава – ѝ се случи нещо екстраординарно. Тъкмо беше слязла от самолета и чакаше багажната лента да избълва камуфлажната пътна чанта, с която пътуваше, когато усети, че някой упорито я фиксира. Кризата беше свикнала да я заглеждат, но този път беше нещо по-различно. Обърна се и видя пред себе си привлекателен младеж с подобна на зурла уста и малки очички. Момъкът беше облечен в пончо с цвят на кочина и носеше огромно траурночерно сомбреро. Тя веднага разпозна в него сродна душа. Той изглежда беше почувствал същото, тъй като изгрухтя развълнувано:
– Позволете да се представя, прекрасна мис! Казвам се Грип Свински, на галено Инфлуенцио, аншанте съм!
– Приятно ми е, синьор, аз съм Криза Финансовна Економиксън, на галено Глобалка. Имам пресантиман, че заедно можем да извършим грандиозни подвизи.
– Without any doubt!* – издекламира Инфлуенцио.
Двамата плеснаха с ръце и се прегърнаха. После взеха от лентата пътната чанта на кризата и тръгнаха към Акапулко.

 

* Без всякакво съмнение. - англ

Admetos

Винету клечеше във вигвама си пред племенния лаптоп и изреждаше, в стила на един бивш балкански играч на сокър, роднините от женски пол на Големия бял баща от Редмънд. Най-после се беше сдобил с една много ценена от индианците програма за прогнозиране на популацията и миграцията на бизонските стада, но се беше оказало, че тя върви само с една друга програма, разработена от фирмата на онзи нещастен бледолик. А хитрецът я продаваше за десет бизона бройката, както Винету беше прочел току-що на екрана. На всичкото отгоре батериите на машинката бяха на издихание и трябваше да се направи поредния бартер с братчеда Ту Шиба. Жълтият дребосък тоже беше кожодер от класа – искаше да се разменя 1:1, сиреч батерия за бизон. И хич не му дремеше за презумпцираната солидарност на народите от атлантската раса.
Вождът беше бесен. След като изчерпи запаса си от попържни на всички известни му наречия, той призова всемогъщия Маниту да прибере двамата мерзавци във вечните ловни полета, като същевременно ги превърне във вонящи опосуми. После посегна към бутилката с карнобатска огнена вода, за да намали поне за малко налегналите го стресове.
В този миг по дисплея се разнесе анимиран димен сигнал и от вградените тонколонки прозвуча древният индиански поздрав “Яхуу”. Винету тутакси пренасочи ръката си от бутилката към клавиатурата и натисна клавиша за отговаряне със същия поздрав. Последва нов звуков сигнал, този път “Гуу-гъл-гъл”, което означаваше, че подаващият го е свой човек. Индианецът погледна адреса, от който го търсеха – безсмислената комбинация от букви и цифри не му говореше нищо. Затова предпазливо изписа на родния си език със специално създадения от програмиста на племето шрифт:
“Кой си ти, човече? Казах!”
Отговорът беше доволно изненадващ за вожда:
“Аз съм, Поразяващия крак (на английски се пише CRACK).”
“Сори, не познавам такъв воин. Имам един бял брат с подобно прозвище, обаче той се казва Поразяващата ръка. А ти откъде си, о, славни? Казах!”
“Аз съм бе, брато! Федералните ме погнаха за хакерство, та реших да си попроменя ника – за заблуда на врага, мухахаха...”
“Слава на великия Маниту! Точно ти ми трябваш, братко мой! Казах!”
“Винаги готов за подвизи! Раздуй сега къв ти е проблема.”
Винету осведоми събеседника си за досадните копирайтни и софтуерни неволи, спъващи нарастването на благополучието на племето.
“Кой бял баща бе, Бил Прозорцев ли?! Мухахаха... на тоя ако не му туря крак, на кого другиго?! Лесен е също като онова императорче – Нерон от Карлсбад. Ей сега ти пращам по емайла няколко сериала за онази програма, че да има да даваш и на други индиански пирати. А, да не забравя: хакнах тлъстата банкова сметка на един български политик и сега цицам от нея. Ти май беше фен на тяхната огнена вода, а? Искаш ли да поръчвам от негово име по една каса на седмица, пък ти да я получаваш?”
“Да те благослови Маниту, поразяващ братко! Цялото племе ще те славослови като син на Великата мечка! Казах!”
“Айде сега, не се превъзнасяй! Нали знаеш, че приятел по нужда се познава. Чао.”
Винету изключи комуникационната програма и включи пощенската. Пратката от Поразяващия крак беше пристигнала в кутията му. Той въздъхна с облекчение. Сега вече можеше да подходи към огнената вода със съвсем различна мотивация.

Admetos

„Няма ли други кандидати за матиране?” – написа в прозорчето за чат играчът с никнейм Баш майстора, след като беше смъкнал скалпа на поредния смелчак, дръзнал да седне срещу него във виртуалния шах-клуб.
Неколцината кибици, които бяха наблюдавали току-що приключилата партия, се ослушваха като президенти, хванати от папараци да ловуват в неподходящ момент.
„Намират се” – появи се на следващия ред в прозорчето и зяпачите установиха с любопитство, че свободните бели фигури са взети от неизвестен им шахматист с никнейм Желязната лейди.
„Я, това май е жена!” – изненада се един от тях.
„Абе маце, що не ходиш по гаджета, ами се репчиш на Баш майстора!? Ми той ще те изпапа с бикините” – иронизира друг, известен в клуба с цинизма си.
„Како, ти да не си Маргарет Тачър?” – добави трети, най-ерудираният от постоянното присъствие. Той беше достатъчно възрастен, но се обръщаше на майтап така към всички представителки на нежния пол.
„Не, само съм ѝ адашка” – отговори непознатата невъзмутимо.
Междувременно партията беше започнала. След разиграния като по учебник дебют белите демонстрираха нестандартен подход в мителшпила, направиха две привидно безсмислени жертви на фигури и преди черните да се усетят, им дадоха ефектен мат.
Кибиците полудяха от възторг. Посипаха се цветисти коментари в смисъл на: „Баш майстора си намери майстора.”
„Добре играеш, няма спор” – призна победеният. – „Как си обаче на блиц? 3 минути при разменени фигури?”
„Съгласна, вземи белите.”
Втората партия се разви по-равностойно. Все пак черните останаха в ендшпила с проходна пешка повече, но поради двустранния цайтнот противниците се съгласиха на реми.
Оттогава Баш майстора и Желязната лейди започнаха редовно да играят помежду си – за удоволствие на останалите членове на шах-клуба. Всеки от двамата играеше за разнообразие и с други противници, но доста по-рядко – просто никой не беше от тяхната класа.
Посещаващите сайта общо взето се познаваха един друг и повече или по-малко се знаеше кой какъв е. Така и за новата прима скоро се разбра, че живее в един и същи град с Баш майстора, и е на почти същата възраст и несемейна като него.
След около половин година двете звезди изведнъж и едновременно изчезнаха от виртуалния клуб. Това предизвика множество догадки сред постоянните участници в него, но причината за отсъствието не стана ясна. След още един месец пак така внезапно и в един и същи момент Баш майстора и Желязната лейди се появиха онлайн, и бяха засипани с приветствия и въпроси.
„Я вижте кой е тук!”
„Хеле, живи са! Слава богу!”
„Къде бяхте бе, хора?!” – и т.п.
Когато редовете в прозорчето за чат спряха да нарастват, Желязната лейди отговори:
„Едва вчера прокараха кабели за интернет до новото ни жилище. Пък и предпочитаме да играем офлайн, с дървени фигури и дъска.”
„Да не намекваш, че...” – попита един бързосхващащ шахматист.
„Да, точно това натвърдява” – поясни Баш майстора. – „Имаше купон с музика на Менделсон.”
„Супер! Ако беше жив Булгаков, щеше да напише роман за вас!* Честито и горчиво!” – включи се и ерудитът.
„Да бе, горчиво е и още как!” – подкрепи го друг от чатещите. – „Ама как ще ни подсладят живота, като сме във виртуала?”
„Няма проблеми, включете си скайпа и ще ви направим една демонстрация пред камерата” – обеща младоженецът. – "Новият ни скайпнейм е super_iron_masters.”

 

* Асоциация с романа на Михаил Булгаков „Майстора и Маргарита”

Admetos

Леките вибрации в камерата спряха. Хуманоидът му се усмихна, както му се стори – съчувствено, и кимна към отварящата се плавно врата-люк. Никола се поколеба няколко секунди, внезапно припомнил си максимата “Когато печелим, не знаем какво губим; когато губим, не знаем какво печелим.” След това обаче желанието му да разбере причината за може би най-голямата грешка, която беше допуснал в живота си, отново надделя и той прекрачи в пространството извън камерата. През ума му минаха за пореден път указанията, дадени му от другопланетния: “Ще бъдеш в състояние да наблюдаваш събитията от какъвто поискаш ъгъл и да слушаш разговорите, както и да прескачаш напред или да се връщаш назад във времето по твое желание. Естествено, ще бъдеш невидим, нечуван и неосезаем за другите.”
Озова се в стаята, в която изигра онези фатални две партии шах преди 20 години. Изчисленията на хуманоида явно бяха свръхточни, тъй като вътре се намираха неговият приятел и предстоящ противник Христофор, който подреждаше фигурите върху дъската, и двамата секунданти. Този на Христофор, мъж на около 35 години, представил се като Бъчваров, когото Никола видя тогава за пръв и последен път, и неговият собствен, състудентът му по прякор Капабланка. Бяха се хванали на американски бас в смекчен вариант – загубилият се задължаваше да изпълни едно желание на спечелилия. Според Никола секундантите бяха излишни, защото държеше на думата си и вярваше, че Христофор също държи на своята, пък и гледаше на цялата работа като на шега. Дори не беше се замислял какво да поиска от приятеля си, след като го победи. А в победата си беше сигурен – огромното мнозинство от изиграните между двамата партии бяха завършили в негова полза. Но Христофор беше настоял да присъстват секунданти.
После вратата се отвори и в стаята влезе... той, какъвто беше тогава. Никола беше потресен от невероятността на срещата със себе си. Дълго след това не можа да определи какво точно изпита в онези мигове – чувствата му бяха толкова много и толкова объркани... А междувременно двубоят беше започнал.
Първата партия Никола беше играл с черните. Той беше отразил с лекота началната атака на Христофор и форсирал размяна на доста фигури, което логично беше довело до реми.
Спомняйки си добре развитието на събитията, Никола не се задържа върху тази фаза от състезанието, а се придвижи с около час в бъдещето – към мителшпила на втората партия. Вече с белите, той беше постигнал значително преимущество и заплашваше Христофор със скорошен мат. И тогава се беше случило необяснимото. Сякаш не неговата собствена, а нечия чужда ръка беше преместила бялата дама на бито от противникова фигура поле. Това беше равнозначно на загуба и въпреки последвалата отчаяна съпротива в крайна сметка трябваше да се предаде. Никола прегледа няколко пъти ситуацията, но и сега не намери обяснение за грубата грешка. Затова се върна два хода назад и насочи вниманието си към Христофор. Съперникът му обмисляше продължително своя ход наведен към дъската, но по едно време рязко се изправи на стола и се протегна с опънати нагоре ръце, след което отново зае предишната си поза. Малко по-късно Бъчваров стана, отиде до отворения прозорец и извади цигара и запалка. Запали и запуши, като продължаваше да гледа към играещите. Невидимият Никола се приближи към него и го огледа. Забеляза, че секундантът не е прибрал запалката, а я държи в отпуснатата си ръка – насочена към него, седящия млад Никола – и натиска нещо по нея... но не там, където се натиска, за да лумне огънче... Накрая Христофор направи дълго обмисляния си ход, последван почти веднага от безумната жертва.
За втори път Никола прескочи напред във времето. Не искаше отново да чуе какво беше поискал победителят и да види шока и покрусата върху лицето на победения – въпреки че многото изминали години бяха позаличили мъчителния спомен. Тогава Христофор беше поискал от Никола да преустанови всякакви контакти с приятелката си Силвия, при това без да я осведомява за мотивите си. Двамата бяха заедно от доста време и даже се позамисляха за брак след скорошното завършване на неговото следване. И изведнъж... този абсурд... Никола беше съкрушен, но обещанието си беше обещание, и с върховно напрягане на волята той го спази. Престана да се среща с момичето и на настойчивите ѝ опити да получи обяснение отговаряше кратко, че е длъжен да постъпи така. За да спести на нея и себе си по-нататъшни терзания, пожела да бъде разпределен на работа в провинцията, макар че като софийски жител можеше да остане в столицата. По-късно научи от общи познати, че след раздялата му със Силвия “приятелят” Христофор се лепнал за нея и, възползвайки се от объркаността ѝ, я склонил да се омъжи за него. Но бракът им не бил щастлив и скоро се разделили. Когато след три години Никола се върна в София, Силвия беше вече повторно омъжена някъде край морето, а Христофор беше избягал на запад.
Този път двайсетина минути бяха достатъчни на Никола, за да попадне в интересуващия го времеви интервал – непосредствено след излизането си от стаята заедно с Капабланка. Видя как Христофор отиде до вратата и се ослуша, явно за да се убеди, че двамата са се отдалечили, след което се върна при масата, извади пачка банкноти и ги връчи на Бъчваров с думите:
– Заслужи си парите, другарю лейтенант! Сега мацето е мое! За да се хваща човек на американски бас, трябва или да е много глупав, или много могъщ. Днес Никола беше глупавият, а аз – могъщият, благодарение на твоята психотерористична джаджа.
– Не психотерористична, а психотронна!
– Добре де, както и там да се казва, нали свърши работа...
Последвалите реплики, разменени от конспираторите, не съдържаха вече нищо съществено за Никола. Той се отправи към вратата на стаята и, без да я отваря, премина през нея... обратно в камерата. Там го очакваше непроменената съчувствена усмивка на хуманоида. Преди Никола да реши какво изобщо следва да каже, в ума му се оформи телепатично предадена мисъл: “Докато те нямаше, открих нещо любопитно. Виж десния монитор!”
Никола се приближи към пулта за управление и погледна дисплея. На него беше показана първата страница на многотиражен жълт всекидневник с дата отпреди няколко дни. Водещото заглавие гласеше: “Мистериозно самоубийство”, а подзаглавието уточняваше: “Шефът на научно-техническия отдел във военното министерство полковник Бъчваров се хвърля от десетия етаж”.
“Даа, изглежда към този случай може да се приложи една поговорка на нашия народ: “С неговите камъни – по неговата глава!” Каква ирония!” – предаде телепатично Никола на извънземния.