До прозореца седях и гледах

в малката сладкарница навън.

Вън поплакваше като насън

есента посърнала и бледа.

А по кестените наедрели

стичаха се капчици седеф.

Скръбно нос провесваха навред

сенките в мъглите нажалени.

В ъгъла обрулени листата

в надпревара се догонваха,

скупчваха се и се пръскаха

те пак безразборно по земята.

И във кофите за смет отсреща,

на пустеещият тротоар,

виждах как един старик, клошар

търсеше огризки. Без да `сеща

студ и страх, пропъждаше озъбен

пес, един отчаян конкурент,

ненадеен, нагъл претендент

за отпадъка във коша мръсен.

И прогонваше го с бастуна

безразсъдно клетият старик,

но оголваше зъби` във миг

песът със намръщена муцуна.

Вятърът развяваше полите

на износеният му балтон,

а протрития му панталон

зееше пробит на коленете.

И край тях забързаните хора

равнодушно отминаваха,

безучастни те оставяха

в спора между звяра и човека.

Изненадан в дрипавият старец

и клошар познах учителя

ни наш, но не бе нещастника

някогашният левент – красавец.

Ни учителят с главна буква,

дето себе си раздаваше

безрезервно и сияеше

във единство на дела и думи.

Днес едва ли знаят господата,

че нявга `било еталон,

т`ва човече с вехтият балтон,

на духовна нежност чистотата,

че от лишна скромност над главата

то останало е без подслон

и под звездния гол небосклон

днеска спи направо на земята.

В свойте младини то бе учител,

музикант, поет, хорист и актьор,

а при нужда бе и режисьор,

и общественик, и възпитател…

С възрожденски ярък дух тогава

всичко съчетавало ведно

и раздавало се с радост то

за отплата, почит – хей такава.

Общество, което не почита

свойте истински учители

и народните будители

за незряло – болно то се счита…

Господин учителю, защо ли

тъй студено безразлични са

към нерадостната ти съдба

някогашните ти ученици?

Мигар хора ти не ги направи,

хора на доброто и честта?

Не ли в неуморен труд забрави

да поискаш нещо затова?

Май че минали са безвъзвратно

веч онези времена, кога

са целували със благодарство

на учителя с поклон ръка!

Минало е времето, когато

със благоговение и свян

са с цървули във ръката плахо

стъпвали в училищния храм!..

До прозореца седях и гледах

в малката сладкарница навън.

Есента посърнала и бледа

`сълзи ронеше като насън.

Млад, изтупан господин безсрамно

стареца нещастен наруга

и го строго смъмри затова,

че държал се с песа не хуманно.

Не сдържах се и побързах гузен

аз със топли банички в ръка

да изкупя своята вина

пред учителят ни някогашен…

Кат за епилог ще кажа само

две, три думи аз, приятели,

обществото мъдро е, когато

тачи свойте просветители….

Източник: Народен будител