Опустя в забвение навеки

на илюзиите порутения храм.

Тънят в бурен мъртвите пътеки

на угасналият бледосинкав блян.

Натежали стъпките далечни

уморено глъхнат в ледена тъма.

Сенките застинали и вечни

тънят в сънен унес и тъга.

Тук напразно камъка изронен

е очаквал да прекрачи в нощта,

кат владетел стар на трон вековен,

плахо призракът не тлен на любовта.

Но,уви!Застинал вечно в мрака

плесенясалият храм едва личи

и по камъка студен на прага

му се стелят само мъртвите мъгли.

Тук светлосините пътеки ,

към порутеният храм на любовта,

глухо тънят в бурени навеки-

веч на никому не нужни на света.

И в пустинна жажда изгоряха

белоснежните цветя на пролетта.

Поругани тук осиротяха

съкровените мечти на младостта.

Веч порутен е навеки храма,

храма на безумните заблуди мой.

Младост е напразно пропиляна

във наивни блянове,мечти безброй...

2001-2005

Източник: Прорутеният храм