На сребърна лента се вие пътека

сред лъки зелени, сред буни треви.

И свежо прохладната вечер полека

с въздишка разпръсква златисти лъчи.

На изток кат арка светлина огряла

сияйна и девствено чиста дъга.

Под нея замислена сякаш-заспала

почива земята в сладка нега.

Над грейнали ниви лъчисто сияе

пробудена младост в трептящи лъчи

и свежият въздух приятно ухае

с ухание сладко на диви треви.

Във всяка тревичка е грейнала пролет

погалена нежно от ласкав зефир

и птичата песен е повик за полет

в безкрайни простори на синкав ефир.

И брястът разкошно разперил е клони

облъхнати нежно от хладен ветрец.

Стаената болка в душата отрони,

печален навеки, незнаен певец.

Под него извива, далече се губи

пътеката бяла в сива мъгла

и свежите ниви с блясък сияен

сияйно потрепват в неясна тъга...

Със поглед над нея аз литнах кат птица

омаен от прелест, от нежност и свян

и горест в гърдите безследно стопи се

от полъха топъл на светлия блян...

Летях сред лазури сияйно лъчисти

с крилете на светла – прекрасна мечта –

се рейше над облаци бели – сребристи

огряна от слънцето мойта душа....

И в тихата вечер самотно проплака

далече в прохладния вечерен здрач

самотният чухъл – оплакващ в мрака

сам своята орис нещастна с плач.

Далече зове ме и мами пътека

към светли простори, към светлия хълм ,

там, дето навеки намира утеха

от болките стария цъфнал салкъм.

Там, дето се носи ухание сладко

и птици лудеят в безкраен летеж ,

където гърдите с дихание леко

дълбоко поемат въздуха свеж.

Там, дето свободно се реят мечтите,

златисто сияйните наши мечти,

където за полет жадуват душите –

далечен – далечните южни земи.

Пътеката малка се губи и слива

със залеза златен сред златни лъчи.

По своя пътека деня си отива,

отлитат далече красиви мечти...

Източник: Дето се реят мечтите