100 години самота

Тик-так, обаждаше се стенният часовник, тик-так. Времето тече бързо като цяла вечност. Една минута, един час, всичко е едно и също. За миг токът спира и всичко пак става приказно. Тъмнината, горещината, лекият вятър, светлините по улицата, като улица няма. Мълчанието. За миг пак съм жива. Както преди. Танцувам самичка в мрака. За да си припомня всичко това... за да забравя. От години е така пусто. Но не около мен, а върте в мен. Мисля си, че обичам и сигурно е така. Обичам милион пясъчни образи, които идват с усмивка в моите спомени. Но никой не е достатъчно близко, за да ми каже нещо или да остане. Уморена от танца падам на пода в безсъзнание и забравата засипва косите ми с цват на ръж. Заспивам жаден сън за миналите дни, за бъдещтето, не такова, каквото ще е, а каквото го виждах преди, в онези далечни дни, когато бях още толкова чиста и наивна...Тик-так...