Поредните сълзи на Лагрима де Оро

Навън вали. Силно. Сякаш за да измие греха на земята. Тежките топли капки се просмукват в жадната земя. Целуват тревата и милват корените на цветята. Толкова голям ли е моят грях, че дъждът не може да го измие. Или той е прекалено непорочен за моята тъмна душа. Аз съм толкова близо до дъжда, а сякаш така далече. Нещо невидимо ни дели. Не знам дали това е страхът ми или някакви предразсъдъци, които ми пречат да избягам, да изтичам навън боса и само по рокля, да целуна капките, да танцувам под дъжда. Може би никога няма да станем едно. С всяка своя мисъл, мечта или въздишка съм станала толкова далечна за дъжда. Черна, порочна и опетнена, грозна за неговата синкава светлина. Нима краткото ми щастие е толкова голям грях, че сега дъждът не може да измие сълзите на душата ми...