Тя идва...

Тя идва

сякаш е дошла отново тя

и зимното утро на кристали

в дългата й коса

присяда тихо много тихо

както само тя

научена сякаш да оставя спокойното

от смелост и самота

блестят под очите й сенки от бури

но тихи както само тя

и тъжно много тъжно

по тялото й плаче красота...

Знам пак ще ме рендосва

ще спорим с бялото на очите

между бялото на стените

дали си щастлив?

това ли е твоята мъдрост

необладана зона на изначален мрак

това ли е скъпото изведнъж

когато детето разбира

че океанът е само дъно

а на дъното няма пътека

а само аквариум

където всеки обича своите риби

защото те го правят жив

дали съм щастлив?

незнам какво има в тази дума

която никога не мога да взема

предател или център на кръговрат

в късни прощални отпечатъци

от пръсти кални по иконите

представи си пожар в реката

то е като оковите в краката

или балоните в ръката на оня стар панаир...

един ден като всички други

и тази дума ще намери

своя слушател

но жив ще остане само дъхът във косите

не оня щастлив който ме питаш дали съм

Богиньо! така ли се казваш

говоря за твоето тихо

което сякаш оставя спокойното

от смелост и самота

желанието в зоната на здрача

това е

както може само тя...