ЛАЗАРИНА

ЛАЗАРИНА

Всяка пролет я обхващаше това чудо.И тази пролет нямаше да и се размине.Усещаше го с още по голяма сила.Празниците наближаваха, а тя вече беше в оня-другият свят.Изпадаше в едно такова състояние на безтегловност още от Лазаров ден.Никога не е помнела Цветница и Великден.Няколко дни преди Лазаров ден т.н. Лазарица и цялата Лазарова събота изпадаше в транс. Не можеше да се контролира.И това се повтаряше от времето ,когато...
Не искаше да ходи повече по лекари, да вярва на лечители и какви ли не още. Беше изгубила всякаква надежда. Чудеше се само, след като всичко е предначертано,"драснато" там горе, както казват хората защо са нужни тези лекари, лекарства най вече. Тя знаеше, че това са отрови, едно оправят друго развалят, но при нея не. При нея нямаше оправяне. Опита и с ясновидки, баячки и какво ли не. Във всички църкви я познаваха и само съжаляваха.
Редовните им приказки бяха-"Вярвай в Бог, моли се"! Не се решаваше да си смени името. Беше кръстена Лазарина на баба си по майчина линия и всичките там нейни роднини по женска линия,и самата тя се бяха родили все по това време.
Майка и също, но само тя и баба и имаха това красиво име.Баба и не е имала такива проблеми, но е починала точно на Лазаров ден. И тази сутрин Лазарина трепереше цялата,гореше,а беше още петък. Излезна навън и започна поредната си разходка в парка. Ставаше и хубаво , като гледаше тази зеленина,слушаше птичките и се радваше на безгрижно играещите деца. Не можеше и не искаше повече да се затормозява, да губи надежда във всичко земно.
Беше убедена,че това което става с нея е неземна работа,че това е Божа воля. Дано само издържи и не полудее. Искаше и се да тича, да побегне, но накъде? Не виждаше изход от това си състояние, лекарите също.
Пред нея такава красива гледка, а спомените и нахлуваха и нарушаваха приятните усещания на допира с природата.
Тогава, да, тогава не трябваше да се качва на този автомобил и точно в Лазаровата събота да загуби детето си. Но кой е знаел какво ще се случи. Курбани там всичко,което му е реда правеше,но все тая. Не искаше да е в тежест на съпруга си,затова го освободи. А той излезна егоист,както повечето мъже,на които всичко минаваше през стомаха и оная им работа. Ядосваше се на себе си. Обикновено се казваше -"Майките за всичко са виновни",но майка и нямаше никаква вина.
Беше навън,денят беше толкова слънчев, а тя мислеше за нощта, която и предстоеше, нощта срещу Лазаровата събота.
Понякога и се искаше в една такава нощ да си иде, да иде при баба си. Толкова и беше омръзнало всичко. Нямаше на кого да се обади и къде да отиде.След развода си остана съвсем сама. Приятелките и ако бяха такива, я имаха за луда, избягваха я. Родителите и живееха на село. За друг брак, дори приятелство и не мислеше. Знаеше че няма да се получи. Опита с един мъж, но не стана. Не обичаше да повтаря нещата в живота си. Огледа се пресичайки и забеляза колата, същата онази кола, която бе причината за катастрофата,при която загуби детето си. Не искаше да повярва, че е същата, но затвори очи и я видя същата, същата беше колкото и да не и се искаше да е така. На практика това беше невъзможно, мина доста време, а и двете коли трябваше да са в гробището за автомобили. Замръзна на място вперила поглед в колата направо нова, но същата като онази. Колата спря на няколко крачки пред нея.Лазарина не беше на уличното платно, но се изплаши. Все пак бе на разстояние от колата и побягна обратно към парка. Когато се обърна колата я нямаше. Нима това са халюцинации. Ощипа се,за да се убеди, че не сънува и реши да пресече на друго място. Този път безпроблемно. Беше на няколко минути път до дома си, когато някой в гръб я спря. Когато се обърна видя същото онова лице, което караше колата. Тя знаеше че мъжът е в инвалидна количка, но този не, не беше.
-Здравейте,госпожо!Познаваме ли се?
-Не ,не ви помня.
-Аз ви помня и не знам защо се криете?!
-Защото, защото...не ви познавам, господине!
Поиска и се да побегне, но много и стана все да бяга.Това вече на нищо не приличаше. Реши геройски да посрещне и този удар на този ден. Нали каквото е писано става, коя е тя да го спре. Паниката не и помагаше. Наложи си и успя. Самата тя не се позна.
-Кажете откъде ме познавате, аз наистина не си спомням? Толкова много хора си приличат.
-Тогава, тогава се качихте при мене в колата и много бързахте за някъде.
Така и така не се убедих,че сте ми казали истината, но карах бързо заради вас. Бяхте бременна
и наистина сгреших с тази скорост. Органите на реда всичко установиха, но вие, госпожо, изчезнахте.
Какво стана?
-Нима сте вие? О, не, това е невъзможно! Приличате на онзи господин, но той трябва да е в инвалидна количка.
-Трябва ли? Кой го каза?
Ами още тогава се разбра, когато бях в болницата, но да си призная не съм виждала човека след катастрофата.
Доста пострадах, а и след престоя в болницата имах и имам доста проблеми. Казват че били с психиката ми,
но така и така нищо не установиха, никаква такава диагноза на лице и до днес няма.
-А съпругът ви?
-Пое по своя път. Нямам представа къде е и с кого живее, и не ме интересува.
-Искате ли да поседнем ето тук в това заведение?
-Господине, много приличате в лицето на онзи шофьор,но как така да си позволя това, което искате от мен?
-Не искам кой знае какво, а една компания и по всичко личи,че ще е за втори път, а не ми се иска да е за последен.
Но моля ви останете, има какво да ви кажа!
-Добре, но нека бъде вън, ето тук на тази маса далече от вратата.
-Добро утро, момичето ми!
-Къде съм?
-На добро място. Изпаднахте в криза, нека така да го нарека и нямаше как да ви оставя сама.
-И колко време съм тук
-Ами ...има ли значение? Важното е , че сега сте добре. Не можах тогава да спася живота на детето ви,
но вашият обещавам ако ми позволите да направя красив.
-Глупости!Как стават тези неща току така?
-Съпругът ви не ви заслужава, убеден съм и не случайно загубихте неговото дете. Ако ме заобичате
ще си имаме наше и никога няма да го возим в кола, докато вие не разрешите.
-Вие познавахте ли ме преди да се кача тогава в колата ви?
-Та аз рискувах и моя живот тогава. Вие сте прелестна жена и се загледах в ... така стана.
-Не ми отговорихте познавахте ли ме преди катастрофата?
-Виждал ви бях много пъти и съм се заглеждал, затова ви и качих в колата си, още повече че бяхте и бременна.
Наистина си помислих, че е нещо много належащо, за да се решите да се качите в кола на непознат.
-Да, така беше и нямах никакви пари в себе си, бях без чанта дори. Но така живеехме с моя съпруг. Така....търпях.
-Ето че познах. Сега ще ви изпратя и ще ви оставя телефона си, ще чакам да ми се обадите и да ми кажете вашето решение. Гледайте само да не чакам с месеци. Каквото и да е то ще чакам да ми го съобщите. Вижда се, че сте самотна, объркана , млада жена, при това моя любима жена.
-Господине, прекалявате!
-Не, не прекалявам. Не съм ви докоснал с пръст, а можех.
Когато Лазарина се прибра погледна календара. Числата не бяха се преместили. Всичко и се проясни.
Беше объркана, не знаеше какво да направи, но беше толкова самотна и отритната от всички, като белязана.
Само той, той се интересуваше от нея и може би я обичаше, а защо ли? Пусна си един душ и си легна.
Опита се да заспи и си каза, че каквото сънува тази нощ това ще направи. Имаше усещането,
че някой и водеше съдбата, някой и управляваше мисълта, постъпките.
-Честит имен ден! -събуди я приятен мъжки глас.Подскочи в съня си и разбра,че е сън.
Този човек, той беше. Не можа повече да заспи, дочака утрото и реши да му се обади по телефона, всичко да му разкаже от игла до конец.
-Честит имен ден, мила!- чу го и по телефона. Нямаше съмнение, този човек присъстваше и е присъствал в живота и от много време преди тя да го е видяла. Нейното не беше просто фантазия. Чувстваше се добре около него и сигурно. Нямаше я обичайната паника и лоши мисли, които винаги я следваха.
Беше слънчев празничен ден. Лек ветрец потупваше по клона пред прозореца на дома на Лазарина, коята беше ослепително красива в розовия си тоалет!А той..той просто нямаше равен на себе си. Щастлив на седмото небе.
Ритуалът беше отминал и сега им предстоеше пътешествие...по море. Беше и го обещал.
-Как си, мила? Искам да си щастлива, заслужаваш го. Не ме интересуват другите хора. Ако наистина се застоим
в този град те ще разберат колко са грешили в преценката си за теб.
На мен ми харесваш такава каквато си. Обичам те!
Лазарина не отговори, само леко потръпна. Приближи се и докосна с върха на пръстчето си устните на своя съпруг.
-Замълчи. Знам. Твоя съм. Аз просто бях в друг свят.

28 март 2020.,Плевен

Анита Христова Трифонова