Слънцето намигна между облаци,
дава ми сигнали от небето:
" Аз съм тука, Роси, виж ме. Ето ме,
нищо, че препускат ветровете.
Давам ти сигнала по стъклото
и не искам още да си ида,
но върти се неизбежно колелото,
късна есен е, уви, не пита."
Аз му пиша стихове, то чака,
продължава да блести отгоре,
и си разговаряме - два знака,
между нас присъства планината
синьо мълчалива, онемяла,
но и тя разбира чудесата,
Слънцето я стелва малко в бяло,
сякаш помъдрява й косата.
Само в Симеоново се случва
тази уникална одисея...
Колко има още да се учим:
природата от мен и аз от нея?!
30 октомври 2020г., Симеоново
Росица КОПУКОВА
Препоръчани коментари