Името на моя вятър

Мислите за миналите и бъдещите дни. Всички те се вплитат в ума ми докато гледам към небето, към хората, но не една от тях, а някак отгоре, нито като ангел, нито като дявол, като нещо, което търси своето място. Къде ли е то? Между небето и земята, над усмивките и мислите, над щастието, или под дъжда на сълзите и тъгите за пропилените мигове на вечния безкрай. Дали парче от небето, като синя кърпа се увива около студените ми изтръпнали длани или споменът за полегналите житни ниви ме връща с една стая, реална, колкото и вълшебна, толкова далече от тук, колкото е само земята от небето... Там, където преживях своя катаразис, отърсих се от всичко старо, съблякох сякаш дрехата от бели момини сълзи, за да облека тежкото наметало на кървавите огнени цветя на новия живот. И сълзите тежки като изомруди падат по земята, прорязана от корените на съдбите на толкова много хора. Босите ми крака вече не чувстват студа на облите камъни, като онези, големи и хладни, изгладени от реката, там, където всичко беше ти, и бях аз, и бяхме ние...Думите замират преди да се родят, мислите ми се надпреварват с вятъра. Кажи ми името на моя вятър, този, който кара сърцето ми да бие, гърдите ми да дишат, ръцете ми да докосват. Този, който дава смисъла в тези дни и днешните, и утрешните, и вчерашните, в които забравям, или дори понякога не откривам смисъл. Кой си ти, този, който ме караш да мечтая, да се усмихвам, да търся очите на непознатите, да тичам под дъжда или да ям ягоди направо от лехата, за да усетя топлината, която са събрали от слънцето и да усетя дъха на пръстта, която им е дала живота и соковете си. Да гледам слънцето, докато очите ми не засълзят, да пея песни, които не знам, или тези, които обичам докато не остана без дъх, да се будя всеки ден, да продължавам да се боря и да правя нещата, от които отдавна съм се отказала, но все пак продължавам да правя. Кажи ми името си, рицарят от приказките, ти който носиш сърцето ми в ръцете си, който вселяваш радост и тъга, ти който караш пръстите ми да танцуват върху буквите като джуджета. Ех, когато Дафнис срещне своята Хлоя, а Майк своята Маги... ех тогава... Тогава няма да има вече нито сълзи от злато, нито забравени усмивки, няма да има нищо от лошото, от тъжното, грозното и нехармоничното. Тогава ще съм само аз и само ти, моят вятър, ще сме като пясъчни кули там, над света, сред тревите и цветята, там, толкова близо до небето, така далече от земята, на предела на света почти.

Но докато не знам името ти, мой вятър, винаги ще съм сълза от злато...