;(

Когато нещата, които ти изгеждат естествени рухнат, когато мечтите се окажат стъпкани от нечии прозаични желания... Тогава, ех какво остава тогава освен да завиеш надеждата си на малко кравайче au fond de ton coeur /дълбоко в сърцето си/. И да продължиш все пак, дори и опръскан от калта, мислейки, че щом си добър човек заслужаваш добро. Знаеш, че боли да обичаш, но живот без обич не би било живот. Притесняват те всички парадокси в живота ти, това, че понякога не си подвластен сам на себе си, но искаш да го преживееш. Понякога, без да искаш нараняваш тези, които те обичат.

Не чувстваш нали? И аз не чувствам.

А защо ме боли? И защо няма да се откажа? Защо още вярвам...

по дяволите всички тези безсмислени неща, за какво се мъчим наистина? за да не остане нищо от душите и мечтите, за да умре всичко преди да станем щастливи.

Писането в дневника на Lagrima de oro се преустяновява за неопределено време