ВЯТЪР МЕ ВЕЕ НА ЦВЕТНО ВЕТРИЛО КАКВО ПИСАЛА КОМУНАРКАТА МИЛЕНА КИРОВА. ВЧЕРА ДОЙДЕ ОТ УНИВЕРСИТЕТА РЕЦЕНЗИЯ ЗА ПОСЛЕДНАТА МИ, ЗАСЕГА, КНИГА. ПРЕДЛАГАМ ОТКЪС ОТ НЕЯ, ЧЕ Е ДОСТА ДЪЛГА

Идеята на Росица за стихосбирка с трима автори, близки по светоусещане, но с индивидуален творчески почерк, е рядко ползотворна. Защото тези трима автори са отрицатели на грубо материалния свят и търсачи на една небесна духовност, намерила своя проекция в земното, одухотворявайки го свише. Точно в това е златното сечение на тримата, съхраняващо до максиум тяхната творческа индивидуалност. И точно тук е скрито обяснението на заглавието на стихосбирката - "Венец на мъдростта". То не е претенция или изхвърляне за привличане на вниманието, а закономерно следствие и проявление на упоменатата духовност свише, намерила израз в поместените творби. Всяка една от тях е рожба на своеобразна диктовка на мъдростта, като един егрегор, намерил своето превъплъщение върху белия лист, за да се персонифицира в измеренията на земния свят. Неслучайно наричат поезията аристократично изкуство, защото за разлика от нея във всички други изкуства: музикалното, изобразителното, скулптурата и пр., има немалка доза занаятчийски елемент. Със своето встъпително стихотворение Росица Копукова задава параметрите на поетичното си кредо: Вървя по смисъла на своя ден, обикновено карам по програма, не искам той да бъде ощетен и в него просто празнота да няма ... Да съм деятел в земните неща, които нещо стойностно създават, това съм аз. Вървя или летя, ала в посока, дето извисява! /"Вървя"/ Росица се опитва да експлицира ейдоса на вечността и в това отношение бих казал, че напълно преуспява. Доказателствена сила ни дава финалът на "Поетите":Поетите са нанизи безценни, епохите им пазят паметта. Те са деца от други измерения и тук са - да докажат вечността! Поетичната изразност тук е със строгостта и въздействието на математическа теорема! И в "Гледна точка за щастието" Росица остава вярна на търсенето на ценности, надхвърлящи земните измерения: Да го направиш хубав - е изкуство и щастието в него да вплетеш. Божествено да бъде всяко чувство, на верния човек да се опреш. С подадена ръка до небесата и в другия живот ще е до теб. Белязана е някъде звездата, душата просто чака своя ред. В стремежа си към света на мъдростта и истината, авторката ясно е осъзнала, че грешките /а не греховността/ са своеобразен наш пътеводител към новите мечтани светове и че земният свят е едно училище за душите ни, за да намерят нишката на Ариадна, единствено извеждаща ни от лабиринта на безпътицата: И можем да потърсим красота в изкуството и в топлота човешка. Сега е време, скрити от снега, да видим белочерните си грешки. /"Снежно гостуване"/ "Да видим белочерните си грешки" е отлично намерена и впечатляваща поанта! Точно мъдростта се превръща в своеобразно пророческо прозрение във финалите на творбите на Росица Копукова. В тях тя изрича истини с непреходна стойност. Истини формулирани пределно точно и поетично въздействащи: Изкуството е затова изкуство - да ни покаже що е красота и да възпее всяко топло чувство, което побеждава във света. /"Обръщане на колелото"/; Аз мисля: "Да живее любовта!", която е за нас определена. Тя да е вечна изворна вода, енергия от цялата Вселена.Да бъде плам, и вярност, и покров, когато нещо лошо ни споходи. Където има истинска любов и вяра в Бога, злото ще си ходи. Не се намесвайте във любовта, това жестоко после се наказва. Грехът не е спасение, а тя, защото е дарена да ни пази. /"Възвеличаването на греха"/ Както отбелязва древногръцкият философ Демокрит, най-бързо на този свят остарява благодарността. Вероятно ръководена от сходни заключения, Росица Копукова в "Предпочитания" споделя с читателя: Харесвам благодарните, защото те от приятели не се отмятат, дано не се отмятат от доброто, че цял живот ги търся по Земята. В "Хляб" авторката изразява максимално опростено, но с библейска сила на въздействие, истината за смисъла на човешкия живот: Обичам хляб. Да, ей тъй, просто хляб. И си похапвам, без да взимам друго. И вкусен, и наситен с аромат, за него някой имал е заслуга. ... Какво да искам повече - не знам. След хляба, после пийна и водица. Това е. Стига ми. Да има храм от жито, слънце, хлебец и росица. Хлябът в прекия си смисъл, а също и в преносния - като Христово тяло, както и името на авторката, неразривно свързано с утринната животворна роса, оставят вратичка за многозначно тълкувание. Въпреки че лириката на Росица Копукова е с преобладаващо философско звучене, тя съхранява една по детски неподправена чистота на проблясващи слънчеви зайчета. Това придава допълнително очарование на тази първа част от "Венец на мъдростта": А някога валеше топъл дъжд и, босонога, шляпах по шосето, сандалите в ръка и без чадър - по-лесно да общуваме с небето. И стигах си до вилата така, пресичах босонога и тревата.О, колко волно беше под дъжда, намокрил ми очите и душата. /"Спомен"/ Името на покойния Йордан Ватев - внук на Стоян Михайловски и правнук на Иларион Макариополски, е също добре известно. Изтъкнат енциклопедист и преподавател по реторика, той е и доктор на философските науки. Автор е на книгите: Писмото - диалог на чувствата (1991), Огледало по Пътя - езотерични сентенции (1992), Басни (1992), Съвременна реторика (1993) Графология - почеркът говори (1994), Отвъд самотата - сентенции (1995), Катедралата - сонети (1996), Чашата в ръката ми гори - седем сонетни венеца (1998). Негови стихове са отпечатвани в сп. "Пробуда" и сп. "Орфей": стихове хайку (1991-1993), Сонетен венец за виолончело (1992). Превел е от френски: Книга на мъртвите на древните египтяни (1982 и 1996), Катарски трактат в сп. "Проблеми на културата", кн.3, 1987, Стихове за вярата и духа на учителя Сосан в сп. "Проблеми на културата", кн.6, 1988. Йордан Ватев, също както и Росица, е от зодия Риби. Точно 4 дни делят рождените им дати по месец, но едва ли само това обстоятелство е причината двамата да имат дълбоко духовно родство. Лично на мен ми се струва по-вероятна хипотезата, че те са древни души срещнали се отново в този живот. Йордан Ватев е виртуоз на сонетната форма. А последната поставя редица канонични ограничения, много трудни за преодоляване по пътя към съвършенството. Запознавайки се внимателно с творчеството на Ватев включено в третата част на "Венец на мъдростта", осъзнах до каква висока кота е достигнал той в овладяването на сонетната форма. Очевидно е, че българската литературна критика е в огромен дълг към този литературен творец и че благодарение на Росица Копукова Ватев получава, макар и посмъртно, полагаемото му се признание. Могъщи и мистични са редовете на неговата сонетна творческа палитра. Само един много извисен дух е в състояние да пише с такава сила на внушението: И плачат бури. Вие страшен град. Светкавици и гръм. Нечуван ад! Гърмят водите. Бездни се отварят. За милост молят кървави уста. За вечен мрак очите се затварят, а ти гориш - светлик на вечността! /Сонетен венец за Рафаело (3)/; И вплетени са нашите бразди - кълбото в шепата на времената. Прегърна ни с усмивка Светлината. Бог пътя ни невидим отреди. /Огледалото (2)/Години дълги, пролети, лета, свирепи зими. Тлеех в самотата. Прегръщаше ме само пустотата. Лишен от радост, чаках радостта. ... Бог прати ангела да ме прегърне, да ми отвори вечните врати и вярата в живота ми да върне! /Обичам (2)/ Йордан Ватев демонстрира изящество на словото издигнато в ранг на апотеоз, но не за сметка на смисловата дълбочина и яснота, а изцяло като нейно допълнение. Бих го оприличил на един самотен Рицар на словото. Но да не бъда голословен: Фиордите студени стават пламък, самотна хижа - бял вълшебен замък. Над кулата орел двуглав лети. Мечтите ми - божествена картина се сливат мигом с твоите черти. Оставаш и когато си замина. /Обичам (7)/ В "Магът Боян" Ватев наистина е надянал на главата си венеца на мъдростта: Познавам пътищата на смъртта. Кой би Го спрял? - Животът продължава! Сред изкушения на власт и слава - открита е пред всички вечността! Да прелетят сто хиляди лета и огън всичко да изпепелява - пак карма недовършена остава напусне ли сърцето ни плътта. / от 11/ Ватев изявява диалектиката и ефимерността на света с невероятна вещина, сякаш гледа през нейните очи, за да достигне до гъвкавата парадигма на Мъдростта: Сега си властен вълк, след миг си прах. Не се затваря времето в ръката, не се препречва пътят на реката на Сарасвати. Духът е миг-замах.Послушай през нощта гласа съдбовен на вечния Боян - той не е спомен от стари времена, легенда, сън. Вълшебна светлина ще те облее, до теб ще стигне тих неземен сън и Мъдростта в дъха ти ще се влее. /от 13/ Очевидно отлично запознат с тайните на Тибетската книга на мъртвите "Бардо Тходол", Йордан Ватев страховито ни говори за междинния свят Бардо /буквално - между две състояния /, когато земният ни път се е разпаднал на тленните си елементарни частици: Привличат ни различните бои. На Космоса стихията струи излезем ли в ефира след тунела Ще бъдем пленници на вечността, сами сме си поставили табела, какво сме във бардОто на смъртта. /Отвъд тунела (13)/ И ако при Ватев Тунелът е вратата към един следващ свят, в който материалността на земния губи всякакво значение, то Катедралата е символ на Духа сред Вечността - неговият зрим образ. Съвършенството му в хармония с Любовта, пред което бледнее всичко. Безкраен път. Топят се бреговете, а катедралата във Вечността не се бои от хлад и самота. Изправена посреща ветровете. По нея плискат лудо дъждовете. Край нея падат мрак и пустота, но вътре - пламък, дух и красота. В покоя скрит се спират часовете. Хоралът свят на любовта звъни. Картината на младите ти дни е музиката. Органът поема от звезден хор неповторим куплет и нашата магическа емблема рисувам тихо в моя тих сонет. /Катедралата (11)/На това свято място дълго и благоговейно замълчах, а после си припомних един мой стих от младини: Космически етюд Небето горе е студено тъмнеят в самота звездите, усмивките са изличени нощуват във тъга очите. Мистични пръсти са разстлали безкраен мрак в незрими бездни и мислите са катедрали - високи, хладни и безбрежни...